Стефани Гарбър
Каравал (37)

36

— Нищо опасно не виждам в това — засмя се Тела. — Освен ако не се притесняваш, че Легендата те ухажва?

— Не! Пишеше друго преди. Беше покана за погребение — твоето погребение. — Скарлет погледна умолително сестра си. — Не съм луда — настоя тя. — Бележката гласеше друго, когато я прочетох в тунелите.

— Онези под играта? — прекъсна я Тела. — Не полудяваха ли хората там?

— Бяха други тунели. Тела, кълна се, че съм добре, че съм с ума си. В бележката пишеше, че освен ако не успея да те спася, утре ще умреш. Моля те, дори да не ми вярваш, искам да се опиташ, важно е.

Този път отчаянието й сякаш стигна до Тела.

— Дай да видя пак писмото.

Скарлет й го подаде. Тела огледа подробно поканата, дори я вдигна над светлината на едно от огнищата. Но каквото и да правеше, текстът не се промени.

— Тела, кълна се, че беше покана за погребение, а не за празненство — повтори Скарлет.

— Вярвам ти — отвърна сестра й.

— Така ли?

— Ами, сигурно е като билетите, които получи на Трисда, променя се в зависимост от светлината. Но, Скар… — И пак онзи болезнено внимателен тон. — Не допускаш ли, че може да е поредната част от играта, начин да те доведат най-после при мен, а сега, когато си тук — та-дам! Бележката се променя от заплаха в награда. Ти ми кажи кое звучи по-логично.

Казано по този начин, наистина звучеше логично. И колко много й се искаше на Скарлет сестра й да е права. Отлично знаеше колко измамни могат да бъдат тунелите… и Легендата. Само че Легендата не беше единствената заплаха.

— Тела, дори да не ми вярваш за това, поне повярвай, че баща ни е тук, кълна се. И в момента те търси, търси и двете ни. И присъствието му не е част от магическите трикове на Каравала. Дошъл е заедно с граф Николас д’Арси, моя годеник. За да се измъкна, трябваше да упоя графа с еликсир за защита и после да го вържа за едно легло… сигурно можеш да си представиш колко ядосан е татко и какво ще направи, ако ни намери.

— Вързала си годеника си за легло? — засмя се Тела.

— Това не е шега! Не чу ли какво казах за баща ни?

— Скар, не подозирах, че си способна на такова нещо. Чудя се какво ли друго е променила играта в теб. — Тела се усмихна още по-широко. Изглеждаше искрено впечатлена, което вероятно би се харесало на Скарлет, ако всъщност не целеше друго — най-сетне да я изплаши.

— Пропускаш важното. Наложи се да го направя, защото татко искаше от мен да… — Срам сви гърлото й, преди да е изрекла думите. Онова, което баща й се бе опитал да й наложи, я караше да се чувства като предмет. Като неодушевена вещ.

Изражението на Тела се смекчи. Тя протегна ръце към Скарлет и я прегърна както само сестра може да прегърне. Ожесточената прегръдка на коте, което току-що е открило, че има нокти, и е готово да издере целия свят, за да оправи нещата. И за миг Скарлет повярва, че ще стане точно така.

— Сега вярваш ли ми? — попита тя.

— Вярвам, че ти е било трудно тази седмица, но сега всичко свърши. И не е било истинско. — Тела приглади нежно косата й. — Не се тревожи, сестричке. А някой ден — добави тя, — баща ни ще си плати за всичко. Всяка нощ се моля ангел да се появи и да му отреже ръцете, така че да не нарани никого повече.

— Ангелите не правят такива неща — измърмори Скарлет.

— Е, може би не онези на небето, но има и друг вид ангели. — Тела се отдръпна. Розовите й усти се разтеглиха в усмивка, събрала в себе си надежди, мечти и други опасни неща.

— Не ми казвай, че смяташ лично да отрежеш ръцете на баща ни.

— Отсега нататък ръцете му няма да са проблем, за нас поне. — Очите на Тела грейнаха със същия опасен блясък, който се излъчваше и от усмивката й. — Не бях сама тук през цялото това време. Срещнах някого. Той знае всичко за баща ни и обеща да се погрижи за нас. И за двете ни. — Лицето й грейна по-ярко от напален фенер, с онзи вид радост, която можеше да означава само едно нещо. Едно ужасно нещо.

Когато Тела бе споменала, че й е доскучало, Скарлет се обнадежди, че Легендата не се е добрал до нея все пак. Но грейналото лице и развълнуваният глас говореха за друго. И капчица здрав разум не бе останал в очите на Тела, а замечтаното й изражение означаваше или че е влюбена, или че е съвсем полудяла.

— Не бива да му имаш доверие — повиши глас Скарлет. — Не чу ли какво ти казах? Легендата ни мрази. Той е убиец!

— Кой е споменал нещо за Легендата?

— Мислех, че говориш за него.

Тела изкриви лице.

— Изобщо не съм го виждала дори.

— Но нали си била тук, в тази кула. Неговата кула.

— Да — потвърди Тела. — И представа си нямаш колко неприятно беше да гледам как хората долу се забавляват, докато аз вися тук и скучая. — Тя изпухтя и плъзна поглед по ниския парапет на балкона.

Бяха на четири-пет метра от ръба, но Скарлет въпреки това потръпна. Парапетът не предлагаше никаква защита, нито препятствие, ако някой реши да скочи. Тела може и да не е била съблазнена от Легендата, но появата на новия ухажор в живота й вероятно бе негово дело — така, както бе поставил Данте и Джулиан на пътя на Скарлет. Открил е съвършения мъж, който да влуди сестра й.

— Как се казва? — попита Скарлет.

— Даниел де Енгъл — обяви Тела. — Той е незаконороден лорд от Далечната северна империя. Не е ли страхотно? Там много ще ти хареса, Скар, имат си замъци с ровове, кули и всякакви други фантастични неща.

— Но, щом си била тук през цялото време, как изобщо сте се срещнали?

— Е, не бях тук през цялото време. — Страните й порозовяха и Скарлет си спомни мъжкия глас, който бе чула в стаята на Тела след края на първата нощ от играта. — Бях с него, когато ме отвлякоха. Той се опита да ме защити, но онези отвлякоха и него. — Тела се усмихна, сякаш това беше най-романтичното нещо, което й се беше случвало.

— Тела, нещо не е наред — каза Скарлет. — Не може да си влюбена в него. Та ти не го познаваш.

Сестра й трепна и розовината по страните й потъмня до по-тъмна, гневна отсянка.

— Знам, че си преживяла много напоследък. Затова няма да изтъкна, че беше готова да се омъжиш за човек, когото изобщо не си виждала.

— Онова беше различно.

— Да, защото за разлика от теб, аз познавам годеника си.

— Годеника си ли каза?

Тела кимна гордо.

— Не говориш сериозно — заяви Скарлет. — Той кога ти предложи да се омъжиш за него?

— Защо не се радваш за мен? — попита с искрено разочарование сестра й.

Скарлет набързо отхвърли първите пет отговора, които й дойдоха наум.

— Скар, знам, че съм се молила за ужасни неща, от онези, които ангелите не правят, но освен за тях се молех и за нещо точно такова. Да, знаех как да заведа някое момче в избата, но преди Даниел никой никога не е държал на мен.

— Сигурна съм, че този Даниел ти се струва чудесен — внимателно поде Скарлет. — И ми се иска да се радвам за теб, честно. Но подобно съвпадение не ти ли се струва странно? Чудя се дали Легендата не си играе и с теб и дали този Даниел не е част от играта му.

— Не, не е — изтъкна Тела. — За разлика от теб, аз имам доста опит с мъжете и ти казвам, че връзката ми с Даниел е съвсем истинска. — Тя отстъпи рязко назад. Стъпалата й изглеждаха съвсем бели на фона на черния под. Посегна към един от диваните и взе сребърна камбанка.

— Какво правиш? — попита Скарлет.

— Ще повикам Даниел, за да се запознаеш с него.

Вратата се отвори и на прага се появи Йован, велосипедистката. Приличаше на дъга в разноцветната си одежда, същата, която бе носила и първата нощ.

— О, здрасти. — Очите й грейнаха, когато видя Скарлет. — Най-после си открила сестра си.

— Не бива да й имаш доверие — прошепна Скарлет на Тела. — Тя работи за Легендата.

— Естествено, че работи за Легендата — каза Тела. — Прости на сестра ми, но, тя още не може да се отърси от играта. Твърди, че Легендата иска да убие и двете ни.

— А ти сигурна ли си, че греши? — Йован намигна, уж се е пошегувала, но когато премести погледа си върху Скарлет, от шеговитото й изражение не остана и следа.

— Видя ли? — посочи Скарлет. — Тя знае!

Тела не й обърна внимание.

— Би ли довела лорд Де Енгъл, моля те.

Преди Скарлет да е възразила, Йован кимна и изчезна там, откъдето беше влязла, през скрит вход в задната стена.

— Тела, моля те. Трябва да се махнем оттук. Представа нямаш колко е опасно всичко това. Дори да си права за Даниел, пак е опасно. Легендата няма да ви позволи да бъдете заедно.

Скарлет млъкна и протегна ръце към сестра си да й покаже още веднъж кръвта по тях.

— Виждаш ли това? — Гласът й пресекна. — Това е истинско. Точно преди да се кача тук, видях как Легендата уби един човек…

— Така ти се е сторило — прекъсна я Тела. — Каквото и да си видяла, не е било истинско. Постоянно забравяш, че всичко, което се случва долу, е част от играта. И аз няма да избягам от Даниел само защото ти не можеш да различиш реалното от измисленото. — Сестра й стисна устни. — Знам, че никой не ме обича повече от теб, Скар, и искам да бъдем заедно. Моля те, не ме оставяй сега. И не искай от мен да зарежа Даниел. — Физиономията й стана още по-сурова, преди да продължи: — Не ме карай да избирам между двамата, които обичам най-много.

„Двамата, които обичам най-много.“ Сърцето на Скарлет се сви от болка. Внезапно се озова отново в основата на стълбището, до умиращия Джулиан. Трябваше да намери начин да го върне, но също и да измъкне сестра си от тази кула и да я отведе възможно най-далече от този балкон.

— Добре — каза с усмивка Тела, сякаш бяха постигнали съгласие, макар Скарлет да не беше обелила и дума. — Помогни ми да се разкрася за лорд Даниел! — Тя се втурна към параваните. — Не е лошо и ти да се пооправиш — извика през рамо. — Имам няколко рокли, които ще ти стоят чудесно.

Скарлет остана на мястото си, а нощта сякаш стана още по-тъмна.

Знаеше, че изглежда полумъртва и се изкушаваше да си остане така. Идеята да изплаши годеника на Тела й допадаше. Още повече й допадаше идеята да си плюе на петите… само че Тела нямаше да я последва, не беше от този тип. Ами ако сестра й беше права? Наистина ли си въобразяваше, че цялата игра се върти около тях двете? Ако Тела беше права и Скарлет й провалеше връзката, сестра й никога нямаше да й прости.

Но ако не беше луда и Джулиан наистина беше мъртъв, значи трябваше да си поиска желанието и да го спаси.

Тръгна след сестра си. Зад параваните имаше гардероб и множество ракли, всичките отворени и пълни с дрехи. Тела се колебаеше между няколко рокли.

Може би, след като се запознаеше с онзи Даниел, Скарлет щеше да измисли начин да убеди сестра си, че трябва да си тръгнат заедно. Междувременно, щеше да остане с нея и да измисли как да си вземе желанието от Легендата.

— Синьо-лилавата — посочи Скарлет. — Нюансите на синьото винаги са ти отивали.

— Знаех си, че ще останеш — каза Тела. — Ето, тази е за теб. Ще ти стои чудесно с тъмната ти коса и този нов посребрен кичур. Жалко, че нямам пантофки с твоя размер. Дано ботушите ти изсъхнат скоро.

Роклята беше с цвят на червени боровинки и бухнала фуста, по-дълга отзад, отколкото отпред, обшита с червени мъниста с форма на сълза. Цветът беше същият като кръвта по ръцете на Скарлет. Докато си миеше ръцете, тя за пореден път даде клетва пред себе си, че ще намери начин да върне Джулиан. Достатъчно кръв беше оцапала ръцете й тази нощ.

— Обещай ми едно — помоли тя. — Каквото и да стане, закълни се, че няма да скачаш от балкони.

— Само ако ти ми обещаеш, че няма да говориш такива странни неща, когато Даниел дойде.

— Сериозно ти говоря, Тела.

— И аз. Моля те да не проваляш та…

На вратата се почука.

— Това трябва да е Даниел. — Тела обу чифт сребърни пантофки и се завъртя в синьо-лилавата си рокля. Цветът на сладките мечти и щастливия край.

— Прекрасна си — каза Скарлет. Но макар да хранеше надеждата, че не тя, а сестра й е права за всичко, пак не успя да пренебрегне горчиво жълтата топка от ужас в стомаха си, докато гледаше как Тела припка към скритата в стената врата.

Отвори я и целият свят се люшна пред очите на Скарлет при вида на мъжа, който прегърна сестра й през кръста и се наведе през прага да я целуне.

Тела отстъпи крачка назад с розови петна по бузите.

— Даниел, не сме сами — предупреди тя и поведе мъжа, когото наричаше Даниел, към диваните, където Скарлет стоеше като истукан.

— Нека те запозная със сестра си Скарлет. — И Тела се усмихна отново, толкова широко и щастливо, че не забеляза как сестра й отстъпва неволно назад, нито как младият мъж прокара език по устните си, докато тя не го гледаше.

— Донатела, дръпни се от него — изсъска Скарлет. — Името му не е Даниел.