Стефани Гарбър
Каравал (28)

27

На излизане от странноприемницата Скарлет не долови и следа от гадния парфюм на баща си. Точно преди да излязат, Джулиан се закле, че го е видял да напуска сградата, но въпреки това тя току хвърляше поглед през рамо с чувството, че баща й ги наблюдава отнякъде и дебне сгоден случай да нападне.

Чудесата на Каравала все така танцуваха наоколо й. На малки сцени по тротоарите момичета се дуелираха с чадъри, а нахъсани участници в играта търсеха улики. И въпреки това нещо в нощта й се струваше странно, изместено. Въздухът беше необичайно влажен. Светлината също бе някак неестествена. Полумесецът на луната беше съвсем изтънял, ала заливаше със сребристо сияние иначе шарените магазинчета и превръщаше водата в течен метал.

— Нещо в този план определено не ми харесва — каза тихо Джулиан, когато тръгнаха по лъкатушната алея около въртележката от рози.

— Песен срещу дарение? — предложи органистът.

— Не тази нощ, благодаря — отвърна Скарлет.

Мъжът въпреки това засвири. Този път въртележката не се завъртя. Червените й цветя останаха по местата си, ала музиката беше достатъчно силна да прикрие следващите думи на Джулиан:

— Според мен онзи магазин, за който говориш, е прекалено очевиден, за да бъде последната улика.

— Или пък тъкмо затова всички други са го пропуснали. Защото уликата е скрита на видно място. — Ускори несъзнателно крачка, когато наближиха триетажния магазин, от който беше купила роклите си.

Тежки буреносни облаци закриха луната и за разлика от предния път сега всички витрини тъмнееха. Магазинчето за шапки и кинкалерия в съседство почти не се различаваше в мрака. И въпреки това характерната форма се открояваше ясно.

Обточена с широк пояс от черни сандъчета за цветя — досущ периферия на шапка, — двуетажната сграда определено приличаше на цилиндър, алея от копчета водеше към черната й кадифена врата.

— Това не е в стила на Легендата — настоя Джулиан. — Знам, че е прочут с нелепите си цилиндри, но уликите, които оставя на участниците, никога не са толкова лесни.

— Толкова е тъмно, че магазинът почти не се вижда. Не е толкова „лесно“.

— Не, нещо не е наред, усещам го — промърмори Джулиан под нос. — Мисля да вляза сам и да огледам.

— А може би никой от двама ви не трябва да влиза. — Айко се бе появила изневиделица до Скарлет. Този път полата и блузата й бяха сребърни, гримът на очите и устните — също. Приличаше на сълза, изплакана от луната. — Толкова се радвам, че си решила да облечеш тази рокля — продължи тя и кимна одобрително. — Сега изглежда дори по-добре отпреди.

Джулиан местеше поглед между двете им, в еднаква степен объркан и изпълнен с подозрение.

— Вие познавате ли се?

— Пазарувахме заедно — отговори Айко.

Лицето на Джулиан се вкамени.

— Ти ли си убедила Скарлет да купи роклите?

— А ти ли си онзи, който я заряза да го чака в таверната? — Айко вдигна високо обточените си с перлички вежди и го изгледа преценяващо, макар че би трябвало да го е познала от рисунките в тетрадката си. — Ако не си искал да ходи на пазар, не е трябвало да я зарязваш така.

— Не ме интересува дали ходи на пазар, или не — каза Джулиан.

— Значи не ти харесват роклите й?

— Извинявай — прекъсна я Скарлет, — но ние бързаме.

Айко измери с преувеличено погнусен поглед шапкарницата.

— Препоръчвам ви да стоите далече от този магазин. Нищо хубаво няма да намерите вътре.

Изтрещя гръмотевица.

Айко вдигна глава към големите капки, които заваляха сребристи от небето.

— Трябва да тръгвам. Мразя дъжда, защото отмива магията. Просто исках да ви предупредя. Мисля, че и двамата сте на път да допуснете грешка.

И се отдалечи с плавна походка под сребърния дъжд.

Джулиан поклати глава. Капки полепваха по косата му. По лицето му се бореха за надмощие противоречиви мисли.

— Трябва да внимаваш с тази. Макар че за шапкарницата може и да е права.

Скарлет не беше толкова сигурна. Сънищата на Айко й бяха дали някои отговори, но далеч не всички бяха ясни и еднозначни. Нямаше представа на чия страна е момичето. Дъждът се усили. Скарлет тръгна към входа на шапкарницата. За едно Джулиан беше прав — магазинът не беше в стила на Легендата. Нямаше нищо вълшебно или романтично в него. Ала в същото време изглеждаше важен. Изпълваше я с изумруденозелено предчувствие, че вътре ще открие нещо значимо.

— Влизам — заяви тя. — Петата улика изисква да скочиш в тъмното. Дори да не ме заведе до Легендата, може да ме доближи до Тела.

Скарлет отвори вратата на странния магазин и над главата й звънна камбанка.

Бонета с цвят на праскова, лимонени бомбета, жълти плетени шапки, кадифени цилиндри и лъскави тиари покриваха всеки сантиметър от извития като купол таван, а от пода като чудати диви цветя изникваха пиедестали, на които беше изложена дребна стока. Купи със стъклени обувалки, макари с невидим конец, птичи кафези, пълни с панделки от пера, кошници, преливащи от самовдяващи се игли и копчета за ръкавели, уж изработени от леприкорнско злато.

Джулиан влезе след нея и се отърси като мокро куче. Дъждовни капки полетяха към всичко наоколо, включително към наконтения господин, който стоеше на метър встрани от вратата.

Дори сред толкова много цветове и лъскави аксесоари този господин правеше впечатление. Облечен с тъмночервен фрак и шалче в същия цвят, той изглеждаше като част от декорацията на магазина. Беше от онзи вид млади мъже, които каниш на празненство, защото изглеждат едновременно привлекателни и интригуващи. Под фрака си носеше червена жилетка, която контрастираше с тъмната риза и тъмните прилепнали панталони, натъпкани във високи сребристи ботуши. Ала друго прикова вниманието на Скарлет — цилиндърът с копринена периферия на главата му.

— Легендата — ахна тя и сърцето й падна в стомаха.

— Извинете, какво казахте? — Мъжът свали цилиндъра си и го остави на щанд с подобни шапки. Тъмна като мастило коса се разля покрай челото му и облиза ръба на черната му яка. — Поласкан съм, но мисля, че ме бъркате с друг човек. — Завъртя се към Скарлет с развеселена усмивка на лице.

Скарлет застина, усети как и Джулиан се напряга до нея. И преди беше виждала младия мъж. Лицето му не беше от онези, които едно момиче лесно забравя. Дълги бакенбарди преливаха в грижливо оформена брада — истинско произведение на изкуството, — която обточваше устни, създадени за тъмен шепот, и прави бели зъби, идеални да ги впиваш в разни неща.

Скарлет потръпна, но не отклони поглед, прикован в черната превръзка на окото му.

Същият млад мъж беше видяла в нощта, когато светът наоколо й потъна в черно-бели краски. Той не я бе забелязал тогава, но сега определено я виждаше. Гледаше я втренчено. Дясното му око беше зелено като прясно обработен смарагд.

Джулиан пристъпи към нея и влажният ръкав на дрехата му опря в ръката й. Полазиха я студени тръпки. Джулиан не каза нито дума, но погледът, с който измерваше младия мъж, беше толкова заплашителен, че сякаш цялото помещение се разлюля, а цветовете станаха войнствено ярки.

— Не мисля, че този тип може да ни помогне — промърмори той.

— Да ви помогна с какво? — Джентълменът с превръзката на окото имаше странен акцент, който Скарлет не разпозна. И въпреки убийствените погледи на Джулиан тонът му си остана приканващо любезен. Гледаше към Скарлет почти все едно е очаквал да я види тук.

Може и да не беше Легендата, но определено беше някои. Скарлет протегна към него ръка да му покаже копчетата, които беше събрала в хода на играта. Нямаше представа какъв конкретен въпрос би могла да зададе във връзка с тях, но се надяваше с тяхна помощ да си отвори някаква тайна вратичка като онези в Прокълнатия замък и в стаята на Тела.

— Чудехме се дали не бихте могли да ни помогнете с тези — каза тя.

Джентълменът прихвана леко ръката й. Носеше черни ръкавици, но дори през кадифената им материя се усещаше, че ръцете му са меки. Беше от онези аристократи, които не си цапат ръцете с черна работа.

Повдигна ръката й уж да разгледа отблизо копчетата, но не погледна към тях, а продължи да следи лицето й. Зоркото му зелено око я гледаше втренчено, любезно и опасно.

Джулиан се изкашля многозначително.

— Няма ли да погледнеш копчетата, приятел?

— Вече ги погледнах. Но не проявявам интерес към дреболии. — Сви пръстите на Скарлет около копчетата и преди тя да е дръпнала ръката си, я целуна, като устните му се задържаха върху пръстите й доста по-дълго от необходимото.

— Мисля, че е по-добре да си вървим — каза Джулиан. Кокалчетата му бяха побелели, ръцете му — стиснати в юмруци и отпуснати покрай тялото, сякаш с мъка се въздържаше от някакъв акт на насилие.

Скарлет се замисли дали да не си тръгнат, преди да се е случило нещо непоправимо. Но да скочиш в тъмното по правило изискваше сериозни усилия. Напомни си, че шалчето на джентълмена беше останало червено дори след като всичко наоколо й потъна в черно-белите отсенки на вълшебния сайдер, а това означаваше, че мъжът е важен.

Той все така я следеше с втренчен поглед, сякаш очакваше от нея да му зададе някакъв въпрос. Устните му се извиха в нова усмивка, видяха се опасните му бели зъби.

Джулиан я прегърна през рамо.

— Би ли престанал да зяпаш така годеницата ми.

— Странно — каза джентълменът. — А аз през цялото време си мислех, че е моя годеница.