Стефани Гарбър
Каравал (23)

22

Светът имаше вкус на лъжи и пепел, когато Скарлет се събуди. Влажни одеяла полепваха по потна кожа, лепкава от кошмари и спомени за черни рози. Поне Айко не я беше излъгала, когато каза, че ще помни този сън. Последните мигове, преди да умре, бяха смътни, но съня помнеше перфектно. Сънят й беше солиден и истински като тежките ръце, които я прегръщаха.

Джулиан.

Ръката му лежеше отпусната току над гърдата й. Скарлет си пое остро дъх. Пръстите му бяха студени, а мраморният лед на гръдта му се притискаше към гърба й с небиещото си сърце. Тялото й потръпна несъзнателно, но Скарлет само изскимтя тихичко, защото се боеше да не го разбуди от мъртвешкия му сън.

Помнеше го ясно от съня си, с цилиндъра. Сурово изражение. Точно такова изражение си бе представяла на лицето на Легендата и точно толкова привлекателен го беше рисувала във въображението си.

Спомни си уплахата в очите на ханджийката, когато жената беше видяла за пръв път Джулиан. Скарлет беше отдала реакцията й на факта, че са специални гости на Легендата, но дали не беше възможно и друго обяснение — че Джулиан е Легендата? Той знаеше толкова много за Каравала. Знаеше какво да направи, докато тя умираше. И лесно е могъл да сложи розите в стаята й.

В същия миг усети пулс зад гърба си.

Сърцето на Джулиан.

Или на Легендата?

Не.

Скарлет затвори очи и пое дълбоко дъх с надежда да се успокои. Бяха я предупредили, че играта ще й погажда номера. Това не можеше да е вярно. Не знаеше кога точно се е случило, но в някакъв момент, на някакъв етап в този странен свят, пълен с невъзможни неща, Джулиан беше станал важен за нея. Започнала бе да му вярва. Но ако Джулиан беше Легендата, значи всичко важно за нея е било просто част от играта за него.

Гръдта на Джулиан се надигаше и спускаше зад гърба й, топлината бавно се връщаше в тялото му. Скарлет я усещаше там, където телата им се допираха. При сгъвката на коленете. В долната част на гърба. Дъхът й спря, когато той се притисна още към нея, а пръстите му се плъзнаха нагоре към ключицата й.

Синкава следа от убождане на върха на един от пръстите му обагри страните й в червено при спомена за кръвта му върху езика й и за неговите устни около нейния пръст. Най-интимното нещо, случвало й се някога. Имаше нужда да е било истинско. Искаше Джулиан да е истински.

Но…

Не ставаше въпрос какво иска тя. Джулиан неведнъж бе споменавал, че Легендата знае как да се грижи за гостите си. Ако можеше да се вярва на съня й, той далеч не се ограничаваше с въпросната „грижа“. Така беше оплел онази бедна жена, че я бе тласнал към самоубийство. „Легендата обича да си играе с хората, а един от любимите му методи е да завърти главата на някое момиче.“ Думите от съня се надигнаха като стомашен сок в гърлото на Скарлет. Ако Джулиан беше Легендата, значи е оплел Тела в мрежите си още преди играта да е започнала. А може да беше съблазнил и двете им.

Догади й се при мисълта за тази възможност. Съвсем ясно си спомняше онези последни мигове преди да умре и как се бе чувствала готова да му даде много повече от капка кръв, ако го беше поискал.

Трябваше да се измъкне от прегръдката му, преди да се е събудил. Все още хранеше надежда, че той не е Легендата, но нямаше право да го приема на доверие. Самата тя никога не би се хвърлила през прозореца заради мъж, но Тела беше по-импулсивна. Скарлет се беше научила да обуздава чувствата си, но летливите емоции и желания на Тела я тласкаха в разни посоки. Лесно можеше да си представи как Легендата и играта подхлъзват сестра й към същия злополучен край като Роза, ако Скарлет не я спаси навреме.

Трябваше да се измъкне от стаята и да потърси Данте. Ако Роза е била негова годеница, значи Данте би трябвало да знае дали Джулиан е Легендата.

Затаила дъх, Скарлет хвана внимателно китката му и отмести едната му ръка от кръста си.

— Карлита — промърмори той.

Скарлет ахна тихичко, когато другата му ръка се плъзна нагоре по шията й, оставяйки следа от огън и лед. Джулиан още спеше.

Но скоро щеше да се събуди.

Зарязала предпазливостта, Скарлет се измъкна от леглото и се строполи на пода. Роклята й приличаше на кръстоска между траурна одежда и нощница, черна дантела и недостатъчно плат, но сега нямаше време да облича новата си рокля, а и в момента не й пукаше особено.

Надигна се от пода. Пресметна, че е минал точно един ден от смъртта й. Слънцето изгряваше на седемнайсети, значи й оставаше само една нощ да намери Тела и да успее навреме за сват…

Скарлет зърна отражението си в огледалото и застина. В гъстата й тъмна коса имаше сив кичур. Първо помисли, че е някакъв трик на светлината, но не — кичурът си беше там, под треперещите й пръсти. На слепоочието, където не би могла да го скрие с плитка. Никога не се бе смятала за суетна, но в този момент й идеше да заплаче.

Играта уж не беше истинска, ала имаше съвсем истински последствия. Щом една нищо и никаква рокля й бе струвала толкова скъпо, какво още трябваше да плати, за да открие сестра си? И щяха ли да й стигнат силите?

В момента определено не се чувстваше силна — очите й бяха зачервени, мъртвешка слабост още тежеше в крайниците й. Веригата от страх около шията й се стягаше безмилостно при мисълта за изтичащото време. Но ако гадателят Найджъл беше прав за съдбата, значи не някаква всемогъща ръка определяше бъдещето й, а собствените й тревоги. Трябваше да се вземе в ръце. Да, чувстваше се слаба, но обичта към сестра й бе по-силна от всякога.

Слънцето наскоро беше изгряло, значи Скарлет не можеше да напусне „Змията“, но поне можеше да оползотвори деня, като потърси Данте в странноприемницата.

Излезе от стаята. Светлина на свещи, топла и маслена, хвърляше сенки по кривия коридор, но нещо друго не беше наред. Миризмата. Обичайният мирис на пот и студени огнища беше примесен с нещо по-тежко, по-остро. Анасон, лавандула и гниещи сливи.

Не.

Заля я дива паника, а миг по-късно баща й се появи иззад ъгъла.

Скарлет се шмугна обратно в стаята, заключи вратата и отправи гореща молитва към звездите — не към богове и светци, защото и да имаше такива, те я мразеха. Как се беше озовал тук баща й? Ако ги откриеше, нея и Тела, със сигурност щеше да убие сестра й като наказание.

Искаше й се да повярва, че е изпаднала в плен на някаква жестока халюцинация, но далеч по-вероятно бе баща й да е разгадал фалшивото отвличане, инсценирано от Тела. А може и Легендата да му е изпратил някакъв намек. „От кого се страхуваш най-много?“ — беше попитала жената, и Скарлет бе проявила глупостта да отговори.

С какво толкова беше заслужила омразата на Легендата? Без значение дали господарят на Каравала беше Джулиан или някой друг, очевидно й имаше зъб по някаква незнайна причина. Заради писмата, с които го беше засипвала през годините? Или просто имаше садистично чувство за хумор и Скарлет му се е сторила лесна мишена? Или може би…

Началото на съня й я застигна в грозни оттенъци на лилаво, придружени от едно име — Аналиса. По време на съня не беше направила връзката, но сега изведнъж си спомни историите на баба си за произхода на Легендата. Как бил влюбен в момиче, което му разбило сърцето, като се омъжило за друг. Възможно ли беше баба й да е била неговата Аналиса?

— Карлита? — Джулиан се надигна в леглото. — Защо си се облегнала на вратата така?

— Аз… — застина Скарлет.

Разрешената му черна коса обграждаше лице, изопнато от убедителна загриженост, но Скарлет виждаше друго — бездушната физиономия, с която Джулиан бе наблюдавал погребението на момичето, отнело живота си заради него.

Легендата.

Сърцето й препусна. Каза си, че не може да е вярно. Джулиан не беше Легендата. Въпреки това притисна по-силно гръб към вратата, когато той стана от леглото и тръгна към нея с твърде стабилна и уверена походка за човек, който току-що се е събудил от смъртта.

Ако той беше Легендата, значи някъде в този негов магически свят се намираше Тела. Искаше й се да му потърси сметка. Да го зашлеви отново. Но точно сега това с нищо не би помогнало. Ако Джулиан наистина беше Легендата и тази извратена игра беше неговият начин да си върне на баба й, задето му е разбила сърцето, то единственото предимство на Скарлет би било, ако той не разбере, че го е разкрила.

— Карлита, не изглеждаш добре. Кога се събуди? — Джулиан вдигна ръка и я докосна със студени пръсти по бузата. — Представа си нямаш колко много ме уплаши, направо…

— Добре съм — прекъсна го Скарлет и се плъзна настрани. Не искаше Джулиан да я докосва.

Той стисна зъби. Загрижеността му се стопи, заменена от… Скарлет би искала да го нарече гняв, но не беше това. Беше болка, обида. Ясно виждаше жилото на болката от отхвърлянето в оттенъци на буреносно синьо, сбрало се над сърцето му като тъжна мъгла по зазоряване.

Открай време виждаше собствените си чувства в цвят, но за пръв път виждаше по този начин чувствата на друг човек. Не знаеше кое я шокира повече — че вижда цвета на чувствата му или че чувствата му са така наранени.

Опита се да си представи какви биха били чувствата му, ако той не беше Легендата. Преди Скарлет да умре, помежду им се беше случило нещо много специално. Спомни си с каква нежност я беше донесъл до стаята. Как беше дал ден от живота си за нея. Колко силни и сигурни бе усетила ръцете му около себе си в леглото. Дори можеше да види доказателството за саможертвата му — в тъмната четина по челюстта му имаше и едно сиво кичурче, огледален образ на сивия кичур в нейната коса. А сега тя дори не искаше да го докосне.

— Извинявай — каза Скарлет. — Просто… май още не мога да се отърся от случилото се. Ако ти се струва, че се държа странно, извинявай — повтори тя. Май се събраха твърде много извинения.

Мускул потрепна по челюстта на Джулиан. Той явно не й вярваше.

— Може би трябва да полежиш още малко.

— Знаеш, че не мога да се върна в онова легло с теб — сопна се Скарлет. Същото би казала и преди, но думите й прозвучаха твърде остро.

Джулиан заличи емоциите от лицето си, но турбулентните цветове над сърцето му доказваха, че чувствата му продължават да бушуват. Болката и обидата се примесиха с оттенък на нещо, което Скарлет не беше виждала преди. Цветът беше трудно различим, нито сребрист, нито сив, но Скарлет можеше да се закълне, че усеща силната емоция зад него… може би защото бяха споделили кръвта си?

Гърдите и гърлото й бяха стегнати като в окови. Всяко вдишване й причиняваше болка, докато гледаше как Джулиан върви към другата врата.

— Не възнамерявах да се върна в леглото с теб — процеди той.

Скарлет се опита да каже нещо, но гласните й струни не работеха, а очите й смъдяха от сълзи. Чак когато Джулиан излезе от стаята, Скарлет си пое отново дъх и осъзна дълбокия си страх — че Джулиан не просто е затворил вратата към общата им стая, а и към самата нея.

 

 

Скарлет стоеше с гръб, опрян в стената, и се бореше с импулса да изтича след Джулиан, да се извини за ужасното си, глупаво държание. Когато той излезе през вратата, тя би могла да се закълне, че не е Легендата, но същевременно рискът да му се довери и да сбърка беше прекалено голям, неприемлив.

Не, поправи се Скарлет.

Би могла да поеме риска на грешката.

Откакто бе пристигнала тук, на Каравала, всяко нейно действие беше съпроводено с риск. Някои от тези действия бяха завършили зле, но други я бяха изненадали приятно като интимния момент, който беше споделила с Джулиан. Не би се наложило да се жертва за нея, ако тя не беше направила грешката да изгуби два дни от живота си.

Може би точно това трябваше да направи сега, да поеме риск. Ако не заради себе си, то заради Тела. Джулиан й беше съюзник от самото начало, а сега, когато баща й се бе появил на острова, помощта му щеше да е още по-полезна.

О, богове, баща й! Дори не беше казала на Джулиан, че той е тук. Непременно трябваше да го намери и да го предупреди.

Скарлет отвори разтревожено вратата. Гадната миризма на бащиния й парфюм още се усещаше, но в коридора нямаше никого, освен онзи ужасен мъж с бомбето, който й беше откраднал обиците. Мъжът не й обърна внимание и тя хукна покрай него към стълбището. Не знаеше къде е отишъл Джулиан, но се надяваше, че не е излязъл от…

На следващата площадка Скарлет застина на място.

Джулиан, самоуверен като истински господар на Каравала, излезе от стаята на Данте, отвори напуканата врата на Тела и влезе в стаята й.

Какви ги вършеше?

Джулиан мразеше Данте. И защо отиваше в преровената стая на Тела? Какво ставаше?…

Странноприемницата се разтресе от тежестта на множество стъпки в коридора на горния етаж. Три чифта стъпки, които вървяха към стълбището. Скарлет чу откъслечно думите на някакъв мъж.

Първата половина от изречението не разбра, но позна гласа на баща си и чу втората половина от казаното:

— … и си я видял да минава оттук преди малко?

Цялото тяло на Скарлет се разтрепери.

— Преди няма минута. Хайде сега да си платиш. — Явно говореше онзи нещастник с бомбето.

Скарлет внезапно се озова на Трисда, гушеше се в сенките на стълбите и не смееше да мръдне от страх, че ще я хванат. Само че не можеше да остане тук. Баща й всеки момент щеше да слезе по стълбите. Страхът беше лукс, какъвто не можеше да си позволи, нито имаше време да спори със себе си. Хукна на пръсти към стаята на Тела и влетя вътре. Опита се да заключи вратата, но бравата беше счупена.

Стаята беше празна.

Нито следа от Джулиан.

Но той определено беше влязъл тук.

Каза си, че непременно има някакво смислено обяснение. А после си спомни.

Умиращата градина в Прокълнатия замък. Изоставена и повехнала. А всъщност внимателно култивирана така, че хората да не се задържат там… точно като стаята на Тела. Скарлет си представи как Джулиан влиза, разбутва боклуците по пода, открива дъска от дюшемето със символа на Каравала, натиска я, докато друга дъска не се плъзва настрани, откривайки входа към таен тунел.

Тунел, който Скарлет трябваше да намери.

Звукът от стъпки навън стана по-силен като дисхармоничен съпровод на нейното трескаво търсене. Скарлет лазеше на четири крака по пода и търсеше изход. Тресчици се забиваха в пръстите й. Незнайно как претършуваната стая още миришеше на Тела. Силно ухание на меласа и диви мечти. Скарлет се разбърза — трябваше да открие сестра си, преди баща им да е намерил някоя от тях.

Вътре в камината всички тухли бяха покрити със сажди, но погледът й попадна на едно по-светло петно, сякаш някой неотдавна е притиснал палеца си там. Под него, ако се вгледаш, под пласт мръсотия личеше символът на Каравала. Скарлет допря палец до по-светлото място и усети лек гъдел, но за един страшен миг нищо особено не се случи. После тухлите в камината бавно се раздалечиха, разкривайки дървено стълбище в богат махагонов цвят. В лампите отстрани имаше нажежени оранжеви въглища, а в средната си част стъпалата бяха износени, сякаш някой често слизаше и се качваше по тях. Сигурно точно оттук е минавал Джулиан, помисли си Скарлет, всеки път, когато изчезнеше от погледа й.

Което все още не означаваше, че той е Легендата.

Само че й ставаше все по-трудно да го повярва. Защо иначе би имал толкова много тайни? Дори да не съблазняваше Тела всеки път, когато се отделяше от Скарлет, Джулиан определено криеше нещо.

Студен и влажен повей смрази глезените й, когато заслиза надолу. Макар да беше съвсем будна, роклята й оставаше тънка като нощница и едва стигаше средата на прасците й. На втората площадка стигна до тройно разклонение. Дясното беше покрито с нежнорозов пясък. Средното — с лъскави светещи камъчета като мътни локви светлина. Лявото беше от тухли.

Факли с езици от бял пламък осветяваха входовете към трите разклонения. И в трите посоки се виждаха множество следи от стъпки, отпечатъци от ботуши с най-различен размер. Сигурно всеки от трите тунела щеше да я скрие от баща й, но само един щеше да я заведе при Джулиан… и при Тела, ако Джулиан наистина беше Легендата.

„Или да ме отведе до лудостта“ — помисли си Скарлет. Но тази опасност беше за предпочитане пред среща с баща й.

Скарлет затвори очи и се ослуша. Вляво се чуваше вятър, който се бие в капана на стените. Вдясно течеше буйна вода. А сетне, в средата, звук от отдалечаващи се тежки стъпки. Джулиан!

Скарлет тръгна с бърза крачка по средния тунел, наострила уши. Стъпките му се чуваха по-ясно, а в тунела ставаше по-студено.

А после стъпките спряха.

Изчезнаха.

Студена влага облиза тила й. Скарлет се завъртя в ужас, убедена, че има някого зад нея, но видя само тихия коридор, настлан с камъчета, които бързо губеха светлината си. Хукна напред, ала кракът й се закачи в нещо. Тя политна, протегна ръце да се подпре на влажната стена и едва не се строполи, когато видя в какво се е спънала.

Човешка ръка.

Жлъчен сок се надигна в гърлото й. Кисел и горчив. Пет татуирани пръста се протягаха, сякаш да я стигнат.

Успя някак да преглътне писъка си, поне докато не погледна напред по коридора и не видя разкривения труп на Данте и Джулиан, надвесен над него.