Стефани Гарбър
Каравал (14)

13

Скарлет се събуди, обляна в студена пот. Косата й беше полепнала по главата, сгъвките на коленете й лепнеха. Знаеше, че било само сън, но за миг се запита дали магията на Каравала — магията на Легендата — не се е промъкнала някак в мислите й.

Или сънят е бил техен продукт, на мислите й? На два пъти изрично й бе казано, че всичко това е само игра, а тя продължаваше да се държи, сякаш е истинско. Сякаш всяко нейно действие ще бъде разкрито, осъдено и наказано. „Не те поканих тук, за да гледаш.“

Всъщност Скарлет дори и това не правеше.

Вчера беше видяла невероятни неща, но през цялото време я беше контролирал страхът. Напомни си, че баща й не е тук. И щом щеше да остане само една нощ, би било глупаво да пропусне всичко заради страховете си. Направеше ли го, един ден щеше да съжалява дълбоко. Тела сигурно щеше да спи поне още час, час, в който Скарлет да не се притеснява за нея.

Нищо нямаше да й стане, ако се позабавлява междувременно.

Мислите й се върнаха към Данте, към татуираната на ръката му черна роза и към начина, по който я беше накарал да се чувства — защитена и желана едновременно. Сглупила бе, че не прие поканата му. Щяха просто да вечерят, което бе далеч по-приемливо от това да стои с него в тъмен коридор по нощница. А дори и онова с нощницата не беше завършило толкова ужасно, колкото го рисуваше въображението й.

Взетата назаем стая имаше само един прозорец, осмоъгълен и много малък, но дори през него се виждаше как слънцето залязва лениво, а каналите и улиците се възраждат за живот. Светът беше затаил дъх на прага на нощта — в димния час преди всичко да потъне в чернота. Ако тръгне без бавене към Стъклената таверна, може би ще завари Данте там и ще приеме поканата му за вечеря. Макар вътрешният й часовник да твърдеше, че е време за закуска. Лесно се бе приспособила към спането през деня, но мисълта да се събуди и да отиде на вечеря й се струваше неестествена.

Преди да тръгне, се погледна за последно в огледалото. Докато си миеше лицето по-рано, бе усетила как роклята й се променя и тънката материя на нощницата се превръща в тежка и многослойна коприна.

Надявала се бе на нещо по-семпло, което да се слее с нощта, ала роклята й явно имаше свое мнение по въпроса. Към турнюра й бе прикрепена голяма панделка във виненочервен цвят, широките й ленти се спускаха чак до пода. Останалата част от роклята беше снежнобяла, с изключение на корсажа, стегнат с червени панделки, които закриваха почти напълно бялата материя отдолу. Ръкавите бяха дълги, но оставяха раменете й голи. Също като корсажа, и ръкавите бяха стегнати с червени панделки, които свършваха в долната част и краищата им висяха покрай пръстите й.

Тела би харесала роклята. Скарлет лесно можеше да си представи какъв писък би надала сестра й, ако я види в толкова разголен тоалет.

Беше си казала, че няма да се тревожи за Тела поне един час, но пак се сети за нея, когато мина покрай пета стая.

Вратата беше открехната. Изумрудена светлина с цвета на оформената като скъпоценен камък дръжка на вратата се лееше през пролуката като мъгла.

Скарлет си каза, че трябва да продължи напред по коридора. Да отиде в таверната и да намери Данте, който искаше — за разлика от други хора — да прекара известно време с нея. Ала нещо в светлината, открехнатата врата и вездесъщото притегляне на Тела отклони стъпките й.

— Тела… — Скарлет почука тихичко. Вратата се отвори още малко, пропускайки по-широк поток от зелената светлина, цвят, който не вещаеше нищо добро. Лошите й предчувствия се завърнаха с нови сили.

— Тела? — Скарлет отвори вратата докрай. — О, боже… — И затисна с ръка устата си.

В стаята на Тела цареше хаос. Всичко беше покрито с пера, сякаш разбунтувал се ангел беше изпаднал в истерия. Перата се смесваха с дървени трески, които припукваха под ботушите на Скарлет, и дрехи, изтръгнати от разбития гардероб. Леглото също беше пострадало. Юрганът беше съдран на две, а една от колоните на балдахина липсваше като отсечен крайник.

За всичко това беше виновна Скарлет. Да, Тела е била с мъж в стаята си, но поради други причини, такива, за които на Скарлет дори не й беше хрумнало да помисли. Трябвало бе да влезе въпреки възраженията на сестра си. Нейно задължение беше да се грижи за Тела, която беше крайно безотговорна в отношенията си с мъжете. А и защо изобщо беше решила, че могат да останат тук, пък било и само за ден? Трябвало бе да се махне от острова с Тела веднага щом я бе открила. Ако си бяха тръгнали веднага, това ня…

— Богу зъбите!

Скарлет се завъртя на пета — това беше любимата ругатня на Тела, но я беше изрекъл непознат глас.

— Хектор, виж… още една улика. — Жената, която влезе в стаята, беше среброкоса, слаба и определено не беше Донатела. — Страхотно! — добави тя и издърпа през вратата някакъв възрастен мъж с очила.

— Какво правите? — ужаси се Скарлет. — Това е стаята на сестра ми. Нямате работа тук.

Двамата вдигнаха очи, сякаш едва сега я бяха забелязали.

Среброкосата жена се усмихна, но усмивката й не беше мила. Беше алчна и зелена като светлината в стаята.

— Сестра ти Донатела Драгна ли е?

— Откъде знаете?

— Кога я видя за последно? — попита среброкосата. — Как изглежда тя?

— Аз… тя… — понечи да отговори Скарлет, но този разпит изведнъж й се стори неуместен, навя й мисли за вана, пълна с мръсна вода. Тонът на среброкосата беше нетърпелив като светлите й очи и костеливите й пръсти. И точно тогава Скарлет го видя в набръчканата й длан. Зелен стъклен ключ.

Същият като онзи, който бяха дали на Скарлет, с цифрата пет и етикетче на панделка, което носеше името на Донатела.

Спомни си какво беше казал Джулиан. Името на сестра й беше първата улика на Скарлет. И не само нейната. Явно и други хора бяха получили същата подсказка.

„Това е само игра.“ Скарлет си спомни предупреждението на велосипедистката. Всичко това не беше истинско.

Но изглеждаше така. Разхвърляните из стаята рокли наистина бяха на сестра й. Донатела я беше прогонила, гласът несъмнено беше нейният и звучеше ядосано и разстроено, макар явно не по причините, които си беше въобразила Скарлет.

Перца се разхвърчаха, когато жената вдигна от пода една от копринените светлосини нощници на Тела, а придружителят й грабна една брошка.

— Не ги пипайте, моля — каза Скарлет.

— Ще прощаваш, скъпа, но само защото е твоя сестра не значи, че ти ще вземеш всичките улики.

— Това не са улики! Това са нещата на сестра ми — повиши глас Скарлет, ала не постигна друго, освен да привлече вниманието на още хора. Мъже и жени, млади и стари, нападнаха стаята като лешояди — труп. Скарлет не знаеше как да ги спре. И защо изобщо й беше хрумнало, че това е вълшебна игра?

Някои й задаваха въпроси, явно с надеждата да ги насочи към други улики, но тя мълчеше упорито и те скоро я оставиха на мира.

Опита се да спаси каквото може. Награби рокли и бельо, панделки, бижута и картички. Тела очевидно бе смятала да зачеркне завинаги Трисда от живота си, защото из стаята бяха разхвърляни далеч не само дрехите й. Тук бяха всичките й любими вещи, както и някои от нещата на Скарлет. Не беше изключено да ги е взела от единия егоизъм или пък е решила да ги донесе вместо Скарлет с надеждата да убеди и нея, че повече нямат място на бащиния си остров.

— Извинете. — Бременна млада жена с розови бузи и светлоруса коса пристъпи към Скарлет. Тихият й глас се отличаваше сред врявата. — Май имате нужда от помощ. Аз пък не мога да се навеждам. — И посочи големия си корем. — Искате ли да подържа тези неща, докато вие събирате?

Ръцете на Скарлет наистина бяха пълни, но не й се искаше да предаде другиму събраното.

— Едва ли бих могла да избягам — добави момичето. Беше младо, на възрастта на Скарлет, и изглеждаше, че всеки момент може да роди.

— Ами, не знам… — Скарлет не довърши, видяла мъж в евтини кадифени панталони и кафяво бомбе да ритва парче цветно стъкло. Нещо червено заблещука отдолу.

— Не! Не ги пипай! — Скарлет се хвърли към мъжа, но щом той видя реакцията й, любопитството му се подпали в нещо по-силно. Грабна обиците от пода и хукна към вратата.

Скарлет се затича след него, но той беше бърз, а нейните ръце бяха пълни. Едва бе преполовила коридора, когато той стигна до паянтовото стълбище.

— Дайте, нека подържа нещата. — Бременното момиче стоеше до нея. — Ще ви изчакам тук — обеща то.

Не й се искаше да се раздели със събраното, но наистина не можеше да загуби онези обици. Набута вещите си в ръцете на момичето, прихвана снежнобелите поли на роклята си и хукна след мъжа. Когато стигна до стълбището, зърна за миг кафявото му бомбе, но после то изчезна от погледа й.

Останала без дъх, Скарлет хукна надолу по стълбите и видя вратата на „Змията“ да се затваря, сякаш някой току-що е минал през нея. Скарлет се затича и успя да хване крещящо зеления й ръб, преди да се е затворила докрай. Навън светът беше едновременно изгрев и залез. Звезди намигаха отгоре като зли очи, а стотици фенери огряваха улиците с мекото сияние на свещи. Весела мелодия на акордеон звънтеше отнякъде, хората се движеха в такт с музиката, фусти се въртяха, лакти се размахваха. Но подскачащо кафяво бомбе не се виждаше никъде. Мъжът беше изчезнал.

Не би трябвало да има значение. Бяха просто чифт обеци. Но и не бяха просто обици. Бяха скарлети.

„Скарлети за моята Скарлет. Алени камъни като името ти.“ Така беше казала Палома. Последен подарък, преди да си тръгне. Още тогава Скарлет знаеше, че „скарлети“ не съществуват, че са просто парченца цветно стъкло, но това никога не бе имало значение. Те бяха част от майка й и напомняне, че някога губернатор Драгна е бил различен човек. „Баща ти ми ги подари — бе казала майка й, — защото аленото е любимият ми цвят.“

Трудно й бе да си представи, че някога баща й е бил способен на такова внимание. Но по онова време той наистина беше различен. След като Палома избяга и той не успя да я открие въпреки усилията си, баща им унищожи всичко, което му напомняше за нея. Останаха единствено обиците, и то защото Скарлет ги скри от него. Точно тогава Скарлет се закле винаги да бъде до сестра си, никога да не се разделят, никога да не я остави, както ги бе оставила майка им — само с едно бижу и избледнели спомени. Минали бяха години, ала бягството на Палома още тегнеше над Скарлет като сянка, която и най-силното слънце не можеше да прогони.

Сълзи пареха в очите й. За пореден път си напомни, че това е само игра. Но не беше играта, която си бе представяла.

Върна се в кривия коридор на „Змията“ и без изненада установи, че бременното момиче е офейкало с нещата й. В коридора не беше останало нищо от вещите на сестра й, ако не броим едно стъклено копче и една картичка. Бременното момиче или някой друг сигурно ги беше изпуснал.

— Лешояди такива.

— Не подозирах, че можеш да ругаеш. — Джулиан стоеше облегнат на отсрещната стена, скръстил небрежно ръце на гърдите си, все едно е бил там през цялото време.

— Аз пък не знаех, че „лешояди“ е ругатня — озъби се Скарлет.

— От твоята уста прозвуча като такава.

— И ти би ругал, ако сестра ти е отвлечена като част от играта.

— Ето че отново ми приписваш незаслужени достойнства, Карлита. Ако аз имах сестра, която е отвлечена за целите на играта, бих го превърнал в свое предимство. Престани да се самосъжаляваш. Хайде — подкани той, оттласна се от стената и тръгна към опосканата стая на Тела.

Лешоядите ги нямаше, но с тях беше изчезнало и всичко важно. Взели бяха дори зелената стъклена дръжка на вратата.

— Опитах се да събера нещата й, но… — Влезе в стаята и гласът й се пречупи при спомена за алчните очи и ръце, които се ровеха във вещите на сестра й, все едно са парченца от мозайка, а не части от жив човек.

Вдигна поглед към Джулиан, но не откри съчувствие в присвитите му очи.

— Това е просто игра, Карлита. Онези хора са просто участници. Ако искаш да спечелиш, трябва да си безпардонна. В Каравала няма място за излишни любезности.

— Не ти вярвам — каза Скарлет. — Само защото твоят морален компас не работи, не значи, че всички тук са безскрупулни.

— Онези, които имат шанс да победят, са точно такива. Не всички идват тук заради забавлението. Някои играят само за да продадат спечеленото. Като онзи, който избяга с обиците ти.

— Няма да вземе много пари за тях — горчиво отбеляза Скарлет.

— Ще се изненадаш. — Джулиан се наведе да вземе откъртена дръжка от гардероба. — Хората са склонни да похарчат много пари или да издадат най-съкровените си тайни срещу парченце от магията на Каравала. Но онези, които не играят честно, обикновено плащат още по-висока цена. — Подхвърли дръжката във въздуха и я изчака да падне на пода, преди да признае с тих глас: — По този начин Легендата постига някаква поетична справедливост.

— Е, аз пък изобщо не искам да играя — заяви Скарлет. — Искам само да намеря сестра си и да се прибера у дома навреме за сватбата.

— Ако е така, значи имаш сериозен проблем. — Джулиан отново се наведе да вземе дръжката. — За да намериш сестра си, преди да си тръгнеш, трябва да спечелиш играта.

— За какво говориш?

Нека позная. Изобщо не си погледнала уликата, която ти дадох, нали?

— Пишеше името на Донатела и толкова.

— Сигурна ли си? — вдигна вежда той.

— Разбира се. Е, отначало не разбрах, че е улика. Реших, че Легендата… — Скарлет замълча, осъзнала със закъснение грешката си.

Устните на Джулиан вече се повдигаха в онази подигравателна усмивка, която се появяваше на лицето му всеки път, щом Скарлет споменеше името на Легендата.

Скарлет огледа отново етикетчето, прикрепено към ключа. Нямаше друго, освен името на сестра й, но то не беше написано в центъра, а в горния край на етикетчето, така че под него оставаше голямо празно място. Скарлет отиде при най-близката лампа от цветно стъкло и приближи етикетчето към светлината на свещта, както Тела беше направила с билетите от Легендата. И ето че се появиха нови редове с познатия елегантен почерк.

Това момиче е било видяно за последно с Легендата.

Намериш ли него, ще ги намериш двама.

Естествено, пътят може да те преведе през ада, ала успееш ли, ще придобиеш състояние.

Тази година шампионът получава желание.

След миг стихчето изчезна и на негово място се появи нов текст:

Това е първата ти улика по пътя към нея.

Другите не ще получиш толкова лесно.

Някои ще те накарат да се усъмниш в здравия си разум.

Втората улика ще намериш сред отломките на нейното изчезване.

Третата ще трябва да заслужиш.

Четвъртата ще ти струва нещо ценно.

За петата ще трябва да скочиш в тъмното.

Мнозина ще се провалят, но един непременно ще успее.

Имаш пет нощи да откриеш четирите останали улики и момичето, а след това Легендата ще ти изпълни обещаното желание.

Изглежда, сънят на Скарлет не е бил просто кошмар. Легендата наистина я искаше тук. Спомни си какво бе казало момчето на балкона: „След като влезете, ще ви бъде представена загадка, която трябва да решите“.

Явно тазгодишната загадка беше отвличането на Тела. Затова толкова хора се бяха ровили в стаята й. И те търсеха Тела. В бележката не се казваше какво ще стане с нея, ако никой не я намери, но Скарлет знаеше, че сестра й не планира да се върне на Трисда след края на играта.

Ако Скарлет не я намереше, Тела щеше да изчезне точно както беше изчезнала майка им. Ако искаше отново да види сестра си, нямаше друг избор, освен да остане и да играе.

Но не можеше да остане до края на играта. След шест дни, на двайсети, трябваше да се омъжи за графа. Каравалът траеше пет нощи, но обратното плаване към Трисда щеше да отнеме две пълни денонощия. За да се върне навреме за сватбата си, Скарлет трябваше да намери всички улики и да открие сестра си преди последната нощ на играта.

— Излишно се тревожиш — каза Джулиан. — Ако сестра ти е с Легендата, без съмнение се отнасят добре с нея.

— Откъде знаеш? — попита Скарлет. — Не ти я чу. Изглеждаше толкова уплашена.

— Видяла си я?

— Само чух гласа й — отговори Скарлет и обясни какво е станало.

По всичко личеше, че го напушва смях, който трудно удържа.

— Постоянно забравяш, че това е игра — каза той. — Сестра ти или е играела роля, или някой друг се е престорил на нея. Така или иначе, нямаш основание за тревога. Повярвай ми, Легендата знае как да се грижи за гостите си.

Последните думи на Джулиан би трябвало да я успокоят, но нещо в тона му постигна обратния ефект и топката в стомаха й натежа още повече. Морякът уж се усмихваше, но очите му оставаха студени.

— Ти откъде знаеш как се отнася към гостите си Легендата?

— Ами, помисли каква стая ни дадоха само защото си негов „специален гост“. — Той наблегна на думата „специален“. — Логично е да се отнася по подобен начин и към сестра ти, със специално внимание.

Това също би трябвало да я успокои. Нищо не заплашваше Тела. Тя просто бе част от играта, при това важна част. Ала именно това я тревожеше. Защо Легендата беше избрал точно сестра й сред всички тези хора?

— О, ясно — добави Джулиан. — Ревнуваш.

— Нищо подобно.

— Логично е. Ти си му писала писма години наред. Никой не би те обвинил, ако завиждаш, че е избрал нея, а не теб.

— Не завиждам — повтори Скарлет, но това само разшири усмивката на моряка, който продължаваше да си играе с дръжката от гардероба, премяташе я между пръстите си и тя ту изчезваше, ту се появяваше отново. Евтин фокус.

Опита се да приеме изчезването на Тела по същия начин, като обикновен фокус — сестра й не беше изчезнала завинаги, просто я бяха скрили временно от нейния поглед.

Прочете отново текста на първата си улика. „Втората улика ще намериш сред отломките от нейното изчезване.“ Като нейна сестра, Скарлет би трябвало да има предимство. Ако нещо в стаята не принадлежеше на Тела, Скарлет щеше да го познае, само че почти нищо не беше останало. Освен картичката в ръката й. Скарлет задържа погледа си върху нея и си даде сметка, че картичката всъщност не е толкова обикновена, колкото й се бе сторило в началото.

— Какво? — попита Джулиан. Скарлет не му отговори веднага и тонът му премина на чаровен режим: — Хайде де, нали сме отбор.

— Сътрудничество, от което имаш полза най-вече ти.

— Не бих се изразил така. Явно забравяш, че без моя помощ изобщо не би се озовала тук.

— Мога да кажа същото за теб — контрира Скарлет. — Аз буквално те върнах в играта, когато вратата на странноприемницата се затръшна в лицето ти, а за благодарност ти спа в стаята ни!

— Не съм те изгонил, можеше да спиш в леглото също като мен — каза Джулиан и се заигра с най-горното копче на ризата си.

Скарлет смръщи вежди.

— Отлично знаеш, че това е невъзможно.

— Добре де. — Той вдигна ръце, уж се предава. — Отсега нататък сътрудничеството ни ще бъде по-равностойно. Аз ще ти казвам каквото знам за играта. Ще споделяме какво сме научили, а за стаята ще се редуваме. Когато е твой ред да спиш там, аз ще спя другаде. Макар че си добре дошла по всяко време, когато е мой ред да спя в стаята.

— Негодник — измърмори под нос Скарлет.

— И с по-лоши имена са ме наричали. А сега ми покажи какво държиш.

Скарлет погледна към коридора, за да е сигурна, че никой не се мотае близо до вратата. После обърна картичката към Джулиан.

— Това не е на сестра ми.