Стефани Гарбър
Каравал (11)

10

Скарлет обичаше баба си, но за нея тя беше от онези жени, които не могат да се примирят със старостта. В последните години от живота си не правеше друго, освен да възхвалява младостта си. Колко била красива. Как я обожавали мъжете. Как била на Каравала и носила лилава рокля, за която всички момичета й завиждали.

Многократно беше показвала роклята на Скарлет. Когато беше малка и преди да намрази лилавия цвят във всичките му оттенъци, Скарлет вярваше, че това наистина е най-красивата рокля на света.

— Може ли да я пробвам? — попита тя един ден.

— Не, разбира се! Тази рокля не е играчка.

След това баба скри роклята и повече не я извади. Но роклята остана в спомените на Скарлет.

Сети се за роклята и тази вечер, докато двойната врата на къщата с куличките се отваряше. И се зачуди дали баба й наистина е била на Каравала, защото не можеше да си представи как лилавата й рокля би привлякла нечие внимание на такова вълшебно място.

Дебел червен килим приглушаваше стъпките й, меки златни светлини облизваха ръцете й с топли и нежни целувки. Беше горещо, макар едва допреди миг светът да тънеше в студ. Топлината имаше вкус на светлина, припукваше като мехурчета по езика й и се спускаше захарна към дробовете, разливаше приятен гъдел по цялото й тяло чак до върховете на пръстите.

— Това… — Думите й изневериха. Искаше да каже, че е красиво, великолепно. Ала тези определения изведнъж й се сториха твърде обикновени, за да опишат едно толкова необикновено място.

Защото отвътре къщата с кулите не беше такава, каквато изглеждаше отвън. Двойната врата, през която влязоха с Джулиан, не ги отведе във вътрешността на къща, а на балкон, макар че въпросният балкон беше толкова голям, че на свой ред напомняше малка къща. Вместо таван имаше балдахин от кристални полилеи, подът беше покрит с плюшени килими с цвета на червени боровинки, по краищата му имаше позлатен парапет и колони като арки, драпирани с червени кадифени завеси.

Завесите се затвориха с хорово шумолене миг след като Скарлет и Джулиан стъпиха на балкона, но не преди Скарлет да е зърнала великолепието, което лежеше отвъд.

Джулиан не изглеждаше впечатлен, само се изсмя мрачно на нейната ококорена физиономия.

— Все забравям, че за пръв път напускаш своя малък остров.

— Всеки би се впечатлил — възрази Скарлет. — Видя ли другите балкони? Бяха поне… десетки! А долу има цяло миниатюрно кралство.

— А ти какво очакваше — нормална къща?

— Е, не. Определено изглеждаше доста по-голяма от нормалните къщи. — Но не толкова, че да побере света под балкона. Неспособна да удържи вълнението си, Скарлет се приближи до парапета, но на крачка от спуснатите червени завеси се поколеба.

Джулиан застана до нея и дръпна леко една от завесите.

— Мисля, че не трябва да ги пипаме — каза Скарлет.

— Или пък тъкмо затова ги затвориха точно когато влязохме — за да ги отворим. — И дръпна още завесата.

Скарлет беше сигурна, че Джулиан нарушава някакво правило, но въпреки това се наведе да хвърли поглед на вълшебното царство, проснало се десетина етажа по-долу. Калдъръмените му улици приличаха на онези, по които бяха минали по-рано с Джулиан, само че това селце далеч не беше изоставено. Приличаше на оживяла книжка с приказки. Скарлет се дивеше на яркоцветните остри покриви, полазените от мъх кули, бисквитените къщурки, грейналите златни мостове, настланите със сини тухли улички и ромонящите фонтани, всичко това огряно от фенери със запалени свещи, които висяха буквално навсякъде и потапяха градчето в странно безвремие между деня и нощта.

Като размер приличаше на нейното селце на Трисда, но оставяше впечатлението за нещо много по-голямо, така както думата изглежда по-голяма, когато след нея има възклицателен знак. Улиците изглеждаха толкова живи, сякаш сами се движеха.

— Не разбирам как са побрали цял един свят тук.

— Това е просто хитроумен театър — отвърна сухо Джулиан и вдигна поглед към десетките други балкони, които гледаха към същата сцена.

Скарлет си даде сметка, че той е прав. Балконите оформяха кръг, гигантски кръг. Изведнъж я налегна униние. Понякога минаваше цял ден, докато хване дирите на Тела в бащиното им имение. Как щеше да я намери тук?

— Огледай всичко добре — посъветва я Джулиан. — Така ще ти е по-лесно да се ориентираш. Слезем ли веднъж долу, повече няма да се върнем на балкона, освен ако…

Някой се изкашля зад гърбовете им.

— Трябва да отстъпите назад и да дръпнете завесите.

Скарлет се завъртя на пета, ужасена, че ще ги изритат, задето са нарушили правилата, но Джулиан пусна завесата спокойно, без да бърза.

— И кой сте вие? — попита той, вперил поглед в непознатия, сякаш не те, а новопоявилият се млад господин беше направил нещо нередно.

— Викайте ми Рупърт. — Измерваше Джулиан със същия презрителен поглед, сякаш знаеше, че мястото му не е тук. Нагласи надменно високата си шапка. Без нея сигурно би бил по-нисък и от Скарлет.

Отначало й беше заприличал на господин с колосани сиви панталони и фрак, но когато пристъпи към тях, Скарлет си даде сметка, че е просто момче, което се е облякло като мъж, бузите му още бяха по детски закръглени, а крайниците му тепърва щяха да растат, без значение в какви дрехи ги облича. Зачуди се дали този костюм не е препратка към Легендата, който беше прочут със своите цилиндри и елегантни костюми.

— Тук съм да ви разясня правилата и да отговоря на въпросите ви, преди официално да се включите в играта. — После с равен тон повтори речта, която им беше изнесла велосипедистката.

Скарлет нямаше търпение играта да започне. Познаваше Тела и беше сигурна, че сестра й вече се е влюбила в поредния проблем.

Джулиан я сръга с лакът в ребрата.

— Слушай.

— Това вече го чух.

— Сигурна ли си? — прошепна той.

— След като влезете, ще ви бъде представена загадка, която трябва да решите — казваше Рупърт. — Има скрити подсказки и улики, които да ви помогнат. И макар че искаме да ви вземем ума, внимавайте да не го изгубите — повтори Рупърт.

— Каква става, ако някой все пак си изгуби ума? — попита Скарлет.

— Обикновено точно тогава хората умират или полудяват — отговори Рупърт толкова спокойно, че Скарлет се зачуди дали го е чула правилно. Със същото спокойствие Рупърт свали цилиндъра си и извади оттам две парчета пергамент. Протегна ръка към Скарлет и Джулиан, сякаш искаше да прочетат написаното, но шрифтът беше невъзможно дребен.

— Ще ми трябва по капка кръв в долния край — каза той.

— Защо? — попита Скарлет.

— Тези документи потвърждават, че сте изслушали правилата два пъти и че нито Каравалът, нито неговият директор Легендата носят отговорност в случай на злополука, смърт или лудост.

— Но нали казахте, че случващото се вътре не е истинско — възрази Скарлет.

— Случва се хората да сбъркат фантазията с реалност и понякога това води до злополуки. Рядко — добави Рупърт. — Ако имате притеснения, не е задължително да се включвате в играта. Може да останете тук като зрители. — Прозвуча отегчено, сякаш Скарлет се тревожеше излишно.

Тя си представи какво би казала Тела, ако беше тук: „Ще останеш само един ден. Наистина ли искаш само да гледаш?“.

Само че идеята за договор, подпечатан с кръв, не й допадаше никак.

От друга страна, ако Тела участваше в играта, а Скарлет — не, сигурно изобщо нямаше да я намери, а това би съсипало плана й да си тръгне на следващия ден и да се прибере навреме за сватбата с графа. Въпреки указанията на Рупърт още не беше наясно с детайлите на играта. Разпитвала бе подробно баба си, но тя избягваше конкретните отговори. Вместо това й беше напълнила главата с романтични представи, които едва ли отговаряха на действителността. Образи, нарисувани от жена, която виждаше миналото според желанията си, а не според фактите.

Погледна към Джулиан. Той без колебание позволи на Рупърт да убоде пръста му с някакъв трън и да притисне окървавения му връх към двата документа.

Преди няколко години Каравалът временно беше прекратил турнетата си, спомни си Скарлет. Някаква жена била убита. Скарлет не знаеше подробности. Приела бе, че е станал трагичен инцидент, несвързан с играта, но сега се запита дали бедната жена не се е потопила твърде дълбоко в илюзиите на Каравала.

От друга страна, години наред участваше в безумните игрички на баща си. Знаеше кога се опитват да я измамят и не си представяше дотолкова да изгуби връзка с реалността, че да загине или да полудее. Въпреки това ръката й трепереше, когато я протегна към Рупърт. От опит знаеше, че няма безплатни игри.

Рупърт убоде безименния й пръст толкова бързо, че Скарлет почти не усети убождането. Но когато притисна пръст в долния край на деликатния пергаментов лист, за миг сякаш всички светлини угаснаха. А когато дръпна ръка, светът стана по-ярък и отпреди. Имаше чувството, че може да усети вкуса на червеното на завесите. Шоколадов кекс, напоен с вино.

Скарлет рядко бе опитвала вино, само по една-две глътчици, но дори цяло шише от напитката едва ли би предизвикало такава сияйна еуфория. Въпреки страховете си, Скарлет изпита необичаен миг на пречистено щастие.

— Играта започва официално по залез-слънце утре вечер и свършва по изгрев на деветнайсети. Всички участници разполагат с пет нощи да изиграят играта — продължи Рупърт. — Всеки ще получи по една улика, с чиято помощ да започне пътуването си. Следващите улики ще трябва да откриете сами. Препоръчвам да действате бързо. Наградата е само една, а ще я търсят мнозина. — Пристъпи и им връчи по една карта. На нейната пишеше „Стъклената змия“.

— На моята пише същото — каза Джулиан.

— Това ли е първата ни улика? — попита Скарлет.

— Не — отговори Рупърт. — Там ще намерите стаи, подготвени за вас. Първите улики са в стаите, но трябва да се настаните преди зазоряване.

— Защо, какво ще стане на зазоряване? — поинтересува се Скарлет.

Сякаш изобщо не я е чуло, момчето дръпна някаква корда при парапета на балкона и завесите се разделиха. Сиви птици се бяха издигнали в небето, а отвъд тях цветните улици изглеждаха по-пълни и отпреди, затова пък балконите изглеждаха по-празни — явно домакините пускаха всички играчи едновременно.

Нова сребърна вълна на вълнение заля Скарлет. Това беше Каравалът. Представяла си го бе по-често, отколкото си бе мечтала за собствената си сватба. Не можеше да остане повече от един ден и вече й беше ясно колко трудно ще й бъде да си тръгне.

Рупърт накриви шапката си.

— Помнете, не позволявайте на очите или на чувствата ви да ви подлъжат. — После пристъпи към парапета на балкона и скочи.

— Не! — изпищя Скарлет и усети как кръвта се отцежда от лицето й, докато го гледаше как пада.

— Спокойно — каза Джулиан. — Виж. — Посочи през парапета. Фракът на момчето се трансформираше в криле. — Нищо му няма, просто напусна драматично сцената.

Полускрито под сивата материя, момчето продължи да се носи, докато не заприлича на сивите птици в небето.

Явно очите на Скарлет вече й играеха номера.

— Хайде. — Джулиан обърна гръб на парапета и тръгна към изхода с целенасочена и решителна крачка, сякаш беше убеден, че Скарлет ще го последва. — Ако си слушала, вече знаеш, че призори всичко се заключва. Тази игра има нещо като вечерен час, но наопаки. Вратите се затварят призори и не се отключват до залез-слънце. Нямаме много време да намерим стаите си.

Джулиан спря на място. Пред краката му се беше отворил капак. Сигурно точно оттам беше влязло и момчето. Под капака имаше спираловидно стълбище от черен мрамор като вътрешността на тъмна раковина, осветено от прозрачни восъчни свещи.

— Карлита… — Джулиан я спря с ръка. За миг лицето му се изопна като от изправяне пред труден избор, също като в напрегнатите секунди, преди да я зареже в магазина за часовници.

— Какво? — попита тя.

— Трябва да побързаме. — Остави я да мине първа, но само след няколко етажа й се прииска морякът да беше минал напред или просто да я беше зарязал отново в началото на стълбите, вариант, който той несъмнено беше обмислял. Постоянно я караше да бърза.

— Нямаме цяла нощ — повтаряше той. — Ако не стигнем до „Змията“ преди зазоряване…

— Ще стоим на студа до утре вечер, знам. По-бързо от това не мога. — Балконът й се беше сторил на десетина етажа над земята, но вече се бяха спуснали поне стотина по спиралното стълбище. Никога нямаше да намери Тела.

Може би щеше да е различно, ако роклята й не беше толкова тясна. За пореден път се опита да промени формата й със силата на волята си, но напразно. Краката й трепереха, усещаше се потна от горе до долу, но накрая най-сетне стълбата свърши и двамата излязоха навън.

Отвън въздухът беше по-хладен и влажен, но поне нямаше сняг по улиците. Влагата идваше от каналите. Не го беше забелязала отгоре, но сега виждаше, че всяка втора улица е воден канал, полазен от раирани лодки, ярки като тропически рибки и с форма на полумесец, всичките насочвани от млади мъже и жени на нейната възраст.

Но от Донатела нямаше и следа.

Джулиан без бавене спря една лодка, морскосиня с червени ивици, насочвана от девойка с дрехи в същите цветове. Устните й също бяха боядисани в червено и на Скарлет не убягна широката усмивка, в която се разтегнаха при вида на Джулиан.

— Какво мога да направя за вас, сладури? — попита девойката.

— О, мисля, че ти си сладураната тук. — Джулиан прокара ръка през косата си и я стрелна с поглед, натежал от лъжи и други порочни неща. — Можеш ли да ни закараш до „Стъклената змия“ преди изгрев-слънце?

— Ще ви закарам, където искате, стига да си платите. — Начервеното момиче подчерта последната дума, потвърждавайки впечатлението на Скарлет от магазина за часовници — че в тази игра монетите не са основната валута.

Джулиан не захапа стръвта.

— Казаха ни, че първото пътуване за нощта ще е безплатно. Годеницата ми е специален гост на Легендата.

— Сериозно? — Момичето присви очи, сякаш не му повярва, но после, за изненада на Скарлет, им махна да се качват. — Коя съм аз да разочаровам специалните гости на Легендата.

Джулиан скочи пъргаво на борда и подаде ръка на Скарлет. Тази лодка изглеждаше много по-стабилна от последната, с която се бяха возили, имаше си възглавнички на пейките и прочие, ала въпреки това Скарлет не намираше у себе си смелост да се раздели с калдъръмената улица.

— Тази няма да потъне — успокои я Джулиан.

— Не това ме тревожи. Ами сестра ми, ако е тук някъде и ни търси?

— Ако е така, дано някой й каже, че слънцето скоро ще изгрее.

— На теб наистина не ти пука за нея, нали?

— Ако не ми пукаше, не бих се надявал някой да й каже, че изгревът наближава. — Джулиан й махна нетърпеливо да се качи на лодката. — Излишно се тревожиш, любима. Сигурно са я настанили в същата странноприемница като нас.

— Ами ако не са? — продължи да се тревожи Скарлет.

— Дори тогава е по-вероятно да я откриеш с лодка, отколкото пеша. Ще се придвижим по-бързо.

— Прав е — обади се момичето. — Скоро ще се зазори. Дори да намериш сестра си, няма как да стигнеш пеша до „Змията“ навреме. Кажи ми как изглежда и аз ще се оглеждам за нея, докато пътуваме.

На Скарлет й се искаше да спори още. Да, шансът да намери сестра си преди изгрев-слънце беше малък, но това не означаваше, че трябва да се отказва. Странното градче й приличаше на място, където човек може да се изгуби завинаги.

Но Джулиан и лодкарката бяха прави — с извитата като полумесец лодка щяха да се придвижат по-бързо. Не можеше да прецени колко часа са минали, откакто слънцето на този чудат остров е залязло, но по всичко личеше, че тук времето се движи по различен начин.

— Сестра ми е по-дребна от мен, много хубава, с кръгло лице и дълга руса коса на букли.

— Светлата коса се вижда отдалеч — каза лодкарката, но не гледаше към улиците, а към красивото лице на Джулиан.

На него също не можеше да се разчита. Понесоха се по сините като среднощ води и той сякаш наистина търсеше нещо, но това нещо не беше сестрата на Скарлет.

— Не можеш ли да гребеш по-бързо? — попита той. Един мускул на челюстта му потрепваше.

— Доста претенции имаш за човек, който не плаща. — Лодкарката му намигна, но суровото изражение на Джулиан не се промени.

— Какво има? — попита Скарлет.

— Времето ни изтича.

Лицето му потъна в сянка — няколко от фенерите покрай канала бяха угаснали. После и други свещи угаснаха по пътя им, прощалният им дим хвърли рехав покров над водата и малцината пешеходци, които още се мотаеха по калдъръмените улици.

— Така ли определяте времето тук? Фенерите угасват, значи зората наближава? — Скарлет се оглеждаше трескаво. Джулиан кимна мрачно миг преди още една група от свещи да предаде богу дух.

Лодката най-сетне спря с олюляване пред дълъг паянтов кей. В края му яркозелена врата гледаше Скарлет като грейнало око. Стените наоколо й бяха полазени от бръшлян и макар по-голямата част от сградата да тънеше в мрака на нощта, два мъждеещи фенера осветяваха табелата над входа — бяла змия, увита около чепка грозде.

Джулиан вече бе скочил на кея. Стисна Скарлет за китката и я издърпа при себе си.

— Побързай! — Един от фенерите над входа угасна и цветът на вратата потъмня заедно с него. Очертанията й трудно се забелязваха, когато Джулиан я отвори със замах и бутна Скарлет през прага.

Тя връхлетя с препъване, но… преди Джулиан да е влязъл на свой ред, вратата се затръшна. Тежкото резе се плъзна с трясък на мястото си и го заключи отвън.