Стефани Гарбър
Каравал (8)

7

Прозирните облаци на острова се бяха изместили пред слънцето и хвърляха сиво-сини сенки върху брега. Изгубил белотата си, недокоснатият сняг в краката на Скарлет й намигаше с виолетови искрици, сякаш се смееше на някаква тайна шега.

— Къде е Тела? — повтори тя.

— Сигурно съм я оставил на друго място, по-нагоре или по-надолу по плажа. — Джулиан посегна да я хване отново за ръката, но Скарлет се дръпна. — Трябва да се движим, иначе ще измръзнем. Стоплим ли се, ще потърсим сестра ти.

— Ами ако и тя замръзва? Донатела! — извика Скарлет през тракащи зъби. Снегът под краката й и мократа долна риза я вледеняваха, беше й по-студено дори от онази нощ, когато баща й я беше оставил да спи навън, след като разбра, че Тела е целунала момче за първи път. Въпреки това Скарлет нямаше да тръгне, преди да е намерила сестра си. — Донатела!

— Стига си крещяла. — Мокър и гол до кръста, Джулиан изглеждаше по-опасен откогато и да било. А и явно губеше търпение, ако се съдеше по сърдития му поглед. — Сестра ти не измръзва, защото не беше мокра, когато я оставих на брега. Беше си суха, с палто и ръкавици. Не знам къде е, но няма да измръзне, за разлика от нас. Трябва да тръгнем към онези дървета.

Отвъд границата, където снежната мантия на плажа се срещаше с плътна редица зелени дървета, колона от оранжев като залез дим се гърчеше към небето. Скарлет можеше да се закълне, че преди минутка колоната я нямаше. Дори дървета не помнеше да е видяла. Изглеждаха странни и съвсем различни от костеливите шубраци на Трисда — стволовете на тези дървета приличаха на усукани дебели плитки, покрити със снежен мъх в синьо и зелено.

— Не… — потрепери Скарлет. — Ние…

— Трябва да направим нещо — прекъсна я Джулиан. — Устните ти посиняват. Трябва да отидем при онзи дим.

— Не ми пука. Ако сестра ми още е някъде тук…

— Сигурно е тръгнала да търси входа към играта, който ще е отворен само до края на деня, ако не си забравила. Трябва да тръгнем към дима и да потърсим входа. — Тръгна напред, снегът хрущеше под босите му стъпала.

Скарлет обходи за последно с поглед недокоснатия плаж. Тела не беше от хората, които чакат търпеливо… или нетърпеливо всъщност. Но ако беше влязла в Каравала, защо не се виждаха никакви следи?

Скарлет последва неохотно Джулиан към гората. Скоро горска пътечка замести снега и борови иглички полепнаха по вледенените й пръсти. Нейните боси крака оставяха влажни следи по пътеката, но от здравите ботуши на Тела нямаше и помен.

— Сигурно е тръгнала по друг път. — Зъбите на Джулиан не тракаха, но тъмната му кожа придобиваше синкав оттенък в хармония с разкривените сенки на дърветата.

Скарлет искаше да възрази, ала мократа й риза започваше да замръзва. В гората беше дори по-студено, отколкото на плажа. Тя уви вдървени ръце около гърдите си, но така само й стана още по-студено.

Тревога изопна за миг чертите на Джулиан.

— Трябва да те заведем някъде на топло.

— Но сестра ми…

— Сестра ти е достатъчно умна и сигурно вече е в играта. Ако замръзнеш тук, няма да я намериш. — Джулиан я прегърна с една ръка през раменете.

Скарлет застина.

Тъмните му вежди се смъкнаха в негодувание.

— Просто се опитвам да те стопля.

— Но ти също замръзваш… — „И си почти гол.“

Скарлет се дръпна със залитане. След няколко крачки гората изтъня и пътечката премина в по-широк път, настлан с млечнобели камъни, гладки като речен чакъл. Паважът се протягаше чак до хоризонта, разклонявайки се в лабиринт от лъкатушни улици. Покрай всички тях се редяха разнородни магазинчета и дюкянчета, закръглени, с навеси в различни цветове, някои пастелни, други ярки, сякаш натрупани едно върху друго като зле подредени кутии за шапки.

Беше удивително, магично, но и някак неестествено лишено от живот. Магазинчетата бяха затворени, а снегът по покривите и навесите им приличаше на прахоляк върху изоставени книжки с приказки. Скарлет не знаеше какво е това място, но не отговаряше на представата й за Каравала.

Залезният дим все така струеше във въздуха, но изглеждаше точно толкова далече, колкото и когато бяха на плажа.

— Карлита, не бива да спираме — каза Джулиан и я побутна напред по чудатата улица.

Скарлет не знаеше дали е възможно да халюцинира от студа, или просто нещо с главата й не беше в ред. Освен че изглеждаха необичайно тихи, кръглите като кутии за шапки магазинчета имаха странни табели на различни езици. Някои гласяха: „Ще отворим по някое време около полунощ“; други: „Елате отново вчера“.

— Защо магазините са затворени? — попита тя. Думите й излязоха като крехки облачета пара. — И къде са всички?

— Просто трябва да се движим. Не спирай. Трябва да отидем някъде на топло. — Джулиан вървеше упорито напред покрай най-странните магазини, които Скарлет беше виждала. Имаше бомбета, покрити с препарирани свраки. Калъфи за слънчеви чадъри. Диадеми за коса, инкрустирани с човешки зъби. Огледала, които отразяваха мрака в човешката душа. Студът определено играеше номера на зрението й. Надяваше се Джулиан да е прав и Тела да е някъде на топло. Скарлет все така се оглеждаше за меднорусата глава на сестра си, ослушваше се за енергичния й смях, но всички магазини бяха празни и тихи.

Джулиан се опита да влезе в няколко, но вратите до една бяха заключени.

Следващата редица от изоставени магазинчета предлагаше още по-чудати неща. Паднали звезди. Семена, от които да си отгледаш желания. „Окулярът на Одет“ продаваше очила, които виждали бъдещето. („Предлагат се в четири цвята.“)

— Тези сигурно са хубави — измърмори Скарлет под нос.

Табелата на съседното магазинче твърдеше, че собственикът му можел да поправя повредено въображение. На витрината имаше бутилки със сънища и кошмари, както и нещо, наречено „кошмари наяве“. Скарлет реши, че точно такъв кошмар наяве преживява в момента — в тъмната й коса се оформяха ледени висулки.

До нея Джулиан изруга. Сякаш бяха наближили източника на димната колона — отвъд още няколко пресечки, пълни с магазини като кутии за шапки, — само дето колоната изведнъж се зави във форма на слънце с вписана в него звезда и сълза, вписана в звездата. Символът на Каравала. Но студът вече бе стигнал до костите на Скарлет; дори миглите й се бяха заскрежили.

— Чакай… какво… ей там! — С трепереща ръка тя махна на Джулиан към „Часовниците на Касабиан“. Отначало бе решила, че витрината просто е обточена с бронзова лента, но после видя, че от другата страна на стъклото, зад гора от махала, тежести и лъскави дървени шкафове, гори огнище. А табелата на вратата гласеше: „Отворено по всяко време“.

Двамата влетяха в магазинчето и там ги посрещна хор от тиктакане, кукувички, секундарници и навиващи се механизми. Иглички се забиха в безчувствените крайници на Скарлет, топлият въздух опари дробовете й. Замръзналите й гласни струни изграчиха безсилно:

— Ехо!

Тик-так.

Так-тик.

Отговориха й единствено зъбни колелца и противотежести.

Магазинът беше кръгъл като циферблат на часовник. Подът беше настлан с мозайка, изобразяваща цифри в различни стилове, а стените и всички останали повърхности почти без изключение бяха покрити с часовници. Някои вървяха назад; други представляваха голи механизми от колелца и пружинки. На задната стена няколко се движеха като мозайки, чиито парченца се стичат към центъра с наближаването на точния час. Тежка заключена стъклена кутия в средата на помещението твърдеше, че джобният часовник в нея връща времето назад. В друг ден експонатите биха пробудили любопитството на Скарлет, но днес единствената й мисъл бе да стигне по-бързо до ревящия кръг от топлина около напаленото огнище.

Не би имала нищо против да се стопи на локва пред него.

Джулиан издърпа решетката и разбута дървата с маша.

— Трябва да си съблечем дрехите.

— Аз… — Скарлет преглътна възраженията си, когато Джулиан тръгна към един висок шкаф с часовник от розово дърво. На пода пред него имаше два чифта ботуши, а на закачалки от двете му страни висяха два ката дрехи.

— Явно някой се грижи за теб. — Подигравателният тон се бе върнал в гласа на Джулиан.

Без да му обръща внимание, Скарлет тръгна към часовника. До дрехите, на позлатена маса, изрисувана с циферблати, имаше тумбеста ваза с червени рози и поднос със сладък хляб, канелен чай и една бележка.

За Скарлет Драгна и нейния придружител.

Искрено се надявам, че успя да дойдеш.

Легендата

Бележката беше написана на същата хартия с позлатени ръбове като писмото, което Скарлет беше получила на Трисда. Дали Легендата си правеше толкова труд за всичките си гости? Трудно й бе да повярва, че е специална, но й се струваше невероятно господарят на Каравала да изпраща лични поздравителни картички и кървавочервени рози на всички свои посетители.

Джулиан се изкашля.

— Може ли? — Морякът се протегна покрай Скарлет, отчупи голямо парче от хляба и свали закачалката с дрехите, предназначени за него. После взе да разкопчава колана на панталоните си. — Ще ме гледаш ли как се събличам? Не че имам нещо против.

Дълбоко засрамена, Скарлет отклони поглед. Този човек нямаше грам чувство за благоприличие.

Тя също трябваше да се преоблече, но нямаше къде да се скрие. Чак сега си даваше сметка колко малко е помещението. Възможно ли бе да се е смалило през последните няколко минути? Между нея и входната врата имаше не повече от десетина стъпки разстояние.

— Ако се обърнеш с гръб към мен, ще можем да се преоблечем и двамата — каза накрая тя.

— Можем да се преоблечем и с лице един към друг. — Усмивка се долавяше в гласа му.

— Не това имах предвид — отбеляза Скарлет.

Джулиан се изхили под нос. Но когато Скарлет събра смелост да вдигне глава, видя, че се е обърнал с гръб към нея. Опита се да не го зяпа. Гърбът му целият беше в мускули, но те не бяха единственото, което привлече вниманието й. Грапав белег загрозяваше пространството между лопатките му. Два други се пресичаха на кръста. Сякаш някой го беше мушкал с нож многократно.

Скарлет преглътна възклицанието си и моментално се почувства гузна. Изобщо не трябваше да го оглежда. Грабна своите дрехи и се фокусира върху непосредствената си задача. Опитваше се да не мисли какво го е сполетяло. Не би искала никой да види нейните белези.

Баща й й оставяше предимно синини и отоци, но тя от години се обличаше сама, без помощта на слугиня, така че никой да не вижда следите от насилието. Този опит би трябвало да й е от полза сега, но дори цял живот да я бяха обличали камериерки, пак щеше да се справи без чужда помощ — роклята, която Легендата й беше оставил, беше разочароващо семпла. Нищо общо с дрехите, които една жена би трябвало да носи на Каравала, поне според нейните представи. Корсет нямаше. Горната част беше в промит бежов цвят, а полите — най-обикновени. Без фуста или турнюр.

— Може ли вече да се обърна? — попита Джулиан. — Едва ли имаш нещо, което да не съм виждал преди.

Скарлет моментално се сети за решителността, с която я бе сграбчил през кръста, докато срязваше роклята й във водата, и споменът разпали гъдел от гръдната й кост чак до слабините.

— Благодаря, че ми го напомняш.

— Не говорех за теб. Почти нищо не видях от твоите…

— Млъкни, ако обичаш. Но иначе, да, можеш да се обърнеш — каза тя. — Връзвам си ботушите.

Когато вдигна поглед, с негодувание установи, че дрехите, които Легендата беше избрал за Джулиан, нямаха нищо общо с нейните.

Погледът й се плъзна от синия като нощ шал около врата към прилепналата тъмночервена жилетка. Сако в наситен син цвят подчертаваше силните му рамене и тънкия кръст. Единственият моряшки елемент в тоалета му беше коланът с кания и нож, стегнат ниско на хълбоците върху хубавите прави панталони.

— Изглеждаш… различен — каза Скарлет. — Не приличаш на хулиган, който току-що се е бил в кръчмата.

Джулиан поизправи гръб, сякаш поласкан от комплимента, макар че думите й не бяха предназначени да го ласкаят. Или бяха? Не беше честно да изглежда толкова добре, съвършено почти, не и човек, който я вбесяваше постоянно. Макар че дори в хубавите си дрехи Джулиан трудно би могъл да мине за джентълмен, при това не само заради небръснатото си лице или въздългата кестенява коса. Не, у него просто имаше нещо диво, което одеждите на Легендата не можеха да опитомят. Острите равнини на лицето му и живият поглед в кафявите му очи не можеха да бъдат смекчени само защото носеше шалче или… джобен часовник?

— Това открадна ли го? — попита Скарлет.

— Взех го назаем — поправи я той и завъртя верижката около пръста си. — Също като дрехите, които ти носиш. — Претегли я с поглед и кимна одобрително. — Сега разбирам защо ти е изпратил билети.

— Това пък какво трябва да оз… — Скарлет млъкна без време, зърнала отражението си в огледалния панел на един голям часовник. Скучните цветове ги нямаше, сега роклята беше във вишневочервено — цвета на съблазънта и тайните. Стилна редица от панделки се спускаше по прилепналия корсаж с дълбоко обло деколте, допълнена от турнюр с много воланчета в същия цвят. Полите на роклята очертаваха фигурата й, пет реда различни материи се наслагваха една под друга, вишневочервени коприна и тюл се редуваха с черна дантела. Дори ботушите бяха различни — вместо скучната кафява кожа, сега представляваха комбинация от черен велур и дантела.

Скарлет прокара ръце по материята на роклята да провери дали огледалото или светлината не й играят номера. Или е сбъркала в първоначалната си преценка за дрехата, объркана от студа и шеметните събития? Ала дълбоко в себе си Скарлет знаеше, че има само едно обяснение. Легендата й беше дал вълшебна рокля.

Магии от този сорт би трябвало да съществуват само в детските приказки, ала роклята беше съвсем истинска, така че… Скарлет не знаеше какво да мисли. Детето в нея я обожаваше; порасналата Скарлет се чувстваше неудобно в дрехата, без значение дали беше вълшебна, или не. Баща й никога не би позволил да облече нещо толкова фрапантно и макар той да не беше тук сега, Скарлет бе свикнала да избягва светлината на прожекторите и не обичаше вниманието.

Беше хубаво момиче, но предпочиташе да крие хубостта си. Наследила бе гъстата тъмна коса на майка си, която подчертаваше смуглата й кожа. Лицето й беше по-кръгло от това на Тела, с малко носле и големи светлокафяви очи, които твърде често издаваха чувствата й.

За миг почти й се прииска скучната бежова рокля да се върне. Никой не забелязваше момичетата с грозни дрехи. Дали пък, ако се съсредоточи върху това, роклята няма да се промени отново? Направи опит да си представи дреха с по-обикновена кройка и цветове, но вишневата рокля си остана предизвикателна и прилепнала към форми, които Скарлет би предпочела да скрие.

Казаното от Джулиан прозвуча в главата й — „Сега разбирам защо ти е изпратил билети“ — и тя се зачуди дали не е избягала от опасните бащини игри на Трисда само за да се превърне в добре облечена фигура върху нова игрална дъска.

— Ако си в състояние да откъснеш очи от отражението си — предложи Джулиан, — може да потърсим сестра ти, която толкова държиш да откриеш, става ли?

— Мислех, че и ти се тревожиш за нея — каза Скарлет.

— Значи имаш твърде високо мнение за мен. — Джулиан направи крачка към вратата и в същия миг всички звънци и камбанки в магазина забиха.

— Не ви съветвам да излезете през този изход — изрече непознат глас.