Стефани Гарбър
Каравал (43)

42

Беше като да пристъпиш в свят от оживели приказки и мечти. Въздухът миришеше на борова гора, поръсен със светлината на златни фенери.

Скарлет нямаше представа къде се е дянал снегът, но от него не беше останал и помен. Вместо това земята беше покрита с листенца от цветя. Гората се къпеше в оттенъци на зелено и маслиново, изумрудено и слонова кост. Дори стволовете на дърветата бяха покрити с мъх в богат нефритен цвят, освен там, където по тях се виеха златни гирлянди. Хората отпиваха златни питиета, богати и гъсти като мед, други хапваха кексчета, които приличаха на малки облаци.

Ето го и Джулиан. Сърцето й се качи в гърлото. Оглеждала се бе за него, а сега изведнъж се вкамени.

От другата страна на улицата, под балдахин от зелени листа и златни панделки, той стоеше и отпиваше от висока чаша с мед, изглеждаше съвсем жив и си говореше с някаква брюнетка с лъскава коса, която бе твърде хубава, ако питаха Скарлет. Джулиан се засмя на нещо, казано от момичето, и сърцето на Скарлет се смъкна от гърлото в стомаха.

— Не трябваше да идвам.

— Май пак имаш нужда от помощта ми. — Айко се появи между Тела и Скарлет.

За разлика от блестящите и ярки одежди, които бе носила по време на играта, сега беше с тъмна семпла рокля. Черна или тъмносиня, Скарлет не можа да прецени. С дълга до земята права пола, дълги ръкави и висока яка.

— Зиморничава съм — каза простичко тя. — Ти също изглеждаш измръзнала, макар че едва ли е от времето.

Айко погледна към брюнетката, която тъкмо хващаше Джулиан под ръка.

— Казва се Анжелик. Може би си я спомняш от магазина за дрехи. Обича да флиртува с мъже, които харесват друга — добави Айко и погледна многозначително към Скарлет.

— Намекваш, че трябва да отида при него и да говорим?

— Не сме казвали такова нещо. За разлика от теб — намеси се Тела.

Айко кимна в знак на съгласие.

— А! — възкликна Тела.

Скарлет проследи погледа на сестра си и видя Данте, който тъкмо се бе появил на празненството. Пак беше облечен в черно, но едната му ръка не липсваше, всъщност прегръщаше по едно хубаво момиче с всяка.

— Данте, толкова се радвам да те видя! Търсех те, а мисля, че същото важи и за Айко. — Тела затича към Данте. Айко я последва мълчаливо и Скарлет остана сама.

Вдиша дълбоко да успокои нервите си, но сърцето й ускоряваше ритъма си с всяка крачка. Роса от тревата намокри тънките й златни пантофки. Джулиан още не беше погледнал към нея и тя се боеше какво ще прочете в очите му, когато това стане. Дали щеше да се усмихне? Усмивката му любезна ли ще е, или истинска? Или ще се обърне отново към Анжелик, давайки ясно да се разбере, че онова, което бяха споделили, е без значение за него?

Скарлет спря на няколко крачки разстояние, неспособна да продължи. Чу басовия му глас и думите, които тъкмо казваше на брюнетката с лъскавата коса:

— Мисля, че точно натам ще се отправим сега.

— И смяташ пак да откраднеш цялото шоу за себе си? — попита Анжелик.

Хищническа усмивка.

Анжелик облиза устни.

Скарлет би дала мило и драго да се стопи в мрака, да изчезне като умираща звезда.

И точно тогава той я видя.

Без да каже нищо, Джулиан тръгна към нея. Листата над Скарлет трепнаха и зарониха зелени и златни парченца. Неговата походка се промени — от самоуверена в своята противоположност.

Нейният Джулиан. Макар че как би могъл да е неин, щом не знаеше нищо истинско за него?

— Здравей — каза тя, но толкова тихо, че думата прозвуча като шепот. Двамата стояха неподвижно под неподвижни дървета, застинали като сърцето й. — И твоето име ли е друго? — попита накрая тя. — Като на Каспар?

— Не, за щастие не се казвам Каспар.

Когато Скарлет не се усмихна, той добави:

— Ако всички използваме различни имена, ще настане истински хаос. Затова го прави само актьорът, който играе Легендата.

— И ти наистина се казваш Джулиан?

— Джулиан Бернардо Мареро Сантос. — Устните му се извиха леко, само в краищата. Не беше хищническата усмивка, която Скарлет познаваше. Още едно напомняне, че това не е мъжът, с когото бе прекарала седмица от живота си. Оттенъци на наситенорубинената любов, която бе чувствала по време на Каравала, се смесиха с нюанси на индигова болка и потопиха света във виолетово.

— Имам чувството, че изобщо не те познавам — избълва тя.

— Ох… от това заболя, Скарлет. — Уж трябваше да е шега, но прозвуча сериозно. Ала друго прикова вниманието й — беше я нарекъл „Скарлет“, а не „Карлита“. Онова с прякора сигурно също е било част от играта и не би трябвало да означава нищо, ала отново й напомни кой е той в действителност и кой не е.

— Не мога да го направя — каза тя и му обърна гръб.

— Скарлет, почакай. — Джулиан я хвана за ръката и я завъртя към себе си. Отдалече сигурно приличаха на една от многото танцуващи двойки, стига да не виждаш объркването по неговото лице и болката по нейното.

— Защо ме наричаш Скарлет? — попита тя.

— Нали така се казваш?

— Да, но преди никога не си ми казвал така.

— И друго не съм правил. — Мускулче трепна на челюстта му. — Когато играта свърши, ние си тръгваме и зарязваме всичко. Не съм свикнал да говоря с участници, след като играта е приключила.

— Защо не си тръгнеш тогава? — попита Скарлет.

— Не, благодаря. Ако исках да си тръгна, изобщо нямаше да идвам — процеди през зъби той. — Но ми се ще да не ме гледаш, все едно съм някой непознат.

— Но ти си точно такъв — каза Скарлет.

Джулиан примижа.

— Нима можеш да го отречеш? — продължи тя. — Ти знаеш толкова много за мен, а аз не знам нищо за теб.

Лицето му се изопна от болка и обида.

— Знам, че така ти изглежда, но не всичко, което съм ти казвал, е лъжа.

— Лъгал си ме за повечето неща. Ти…

Джулиан сложи пръст на устните й.

— Остави ме да довърша. Не всичко беше измама. Образът ни по време на Каравала винаги се влияе от истинската ни личност. Данте и сега е убеден, че е най-хубавият на света. Айко е непредсказуема, но обича да помага. Сигурно си мислиш, че не ме познаваш, но не е така. Онова, което ти казах — че семейството ми има стабилни връзки и обича игрите, — е вярно. — Джулиан махна с ръка да обхване хората наоколо си.

— Това е моето семейство, откакто се помня.

Смесица от гордост и някаква друга емоция, която Скарлет не успя да определи, изопна чертите му. И тя внезапно си даде сметка, че е чувала едно от имената му в разказите на баба си — Сантос.

— Ти си роднина на Легендата?

Вместо да й отговори, Джулиан плъзна поглед по празнуващите хора и отново погледна към нея.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи той и й протегна ръка.

Скарлет си спомни как бе целувала пръстите му един по един и тръпки полазиха по голите й рамене. Беше я предупредил, че трябва да се страхува от тайните му, и сега тя разбираше защо.

Отказа да го хване за ръка, но все пак тръгна след него. Пантофките й газеха по цветните листенца към една върба. Джулиан разтвори клоните, за да се мушне Скарлет под балдахина на дървото. Листата светеха в тъмното, хвърляха мека зеленикава светлина и ги скриваха от погледите на останалите гости.

— Почти откакто се помня Легендата е моят кумир — започна Джулиан. — Бях като теб, когато си започнала да му пишеш писма. Идеализирах го. Исках, като порасна, да бъда Легендата. А когато станах актьор, изобщо не се притеснявах дали лъжите, които изричам, могат да наранят някого. Исках единствено да го впечатля. А после се появи Роза. — Начинът, по който произнесе името й, сви сърцето на Скарлет. Знаеше, че Роза е била истинско момиче, но мислеше, че я е прелъстил Легендата.

— Ти ли си бил актьорът, който се е забъркал с нея?

— Не — отговори веднага Джулиан. — Дори не бях говорил с нея, но не те излъгах, когато казах, че след смъртта й изгубих вярата си. Осъзнах, че Каравалът вече не е играта отпреди, чиято цел е да забавлява хората с безобидни приключения и да им даде някой и друг урок за живота. С годините Легендата се беше променил и не за добро. Той се влияе от ролите си, а играе злодей от толкова дълго, че сам се е превърнал в такъв. Накрая, преди няколко месеца реших да си тръгна, но Легендата ме убеди да му дам още един шанс.

— Значи наистина го познаваш? — попита Скарлет.

Джулиан отвори уста, сякаш да й каже нещо, но думите така и не излязоха на бял свят. Погледна многозначително Скарлет.

— Помниш ли какво ме попита за Легендата?

— Дали сте роднини?

Джулиан кимна, но не обясни нищо повече по въпроса. Листата на върбовото дърво се разшумяха над тях.

— Легендата ми изпрати писмо с молба да участвам в играта — продължи Джулиан. — Твърдеше, че се опитва да изкупи вината си. А аз исках да му повярвам.

Джулиан си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— От мен се искаше само да ви доведа на острова. Много пъти правих опит да се оттегля, но не успявах. Ти се оказа по-различна от очакваното. По време на Каравала повечето хора се интересуват само от собственото си забавление. Но ти мислеше основно за сестра си и това ми напомни за чувствата ми към моя брат.

При последните думи карамелените му очи се впиха в нейните. И Скарлет внезапно бе споходена от една мисъл.

— Легендата ти е брат? — попита тя.

Крива усмивка раздвижи лицето му.

— Надявах се сама да се сетиш.

— Но… — Скарлет не знаеше какво да каже, нужно й бе време да осмисли новината.

Това би обяснило защо на Джулиан му е било толкова трудно да се оттегли от играта. Самата тя знаеше отлично колко е трудно да обърнеш гръб на брат или сестра, дори когато изглежда, че го заслужават.

А и другите актьори наистина се бяха отнасяли към Джулиан различно.

Откакто бе научила, че Каспар само се е преструвал на Легендата и че Джулиан е жив, Скарлет отново се бе заиграла с мисълта, че Джулиан е господарят на Каравала. Може би на подсъзнателно ниво се е досещала, че двамата са близки роднини.

— Да, но как е възможно това? Ти си толкова млад.

— Докато съм в трупата на Каравала, не остарявам — обясни Джулиан. — Но когато реших да си тръгна, бях готов да се простя с вечната младост.

— Тогава защо остана за тази игра?

Джулиан я погледна притеснено, сякаш сега тя беше онази, която можеше да му разбие сърцето.

— Останах, защото започнах да държа на теб. Легендата невинаги играе честно и аз исках да ти помогна. В същото време знаех, че ако се сближим и ти научиш истината, това ще те нарани. Затова в началото ти давах поводи да ме намразиш. Но ми ставаше все по-трудно да те отблъсквам. Всяка лъжа, която изричах, ми причиняваше болка. Тази игра вади на бял свят най-егоистичното у хората, но при теб се получи обратното. Ти върна вярата ми, че Каравалът може да бъде като преди… и че брат ми може да се поправи. — Гласът му натежа от силните чувства. — Знам, че те нараних, но те моля за още един шанс. — Погледна я така, сякаш искаше да протегна ръка към нея и да я докосне. Част от Скарлет искаше същото, но всички тези разкрития й идваха в повече. Ако Джулиан се беше оказал Легендата, щеше да й е по-лесно да го намрази заради причинената болка. Но Джулиан беше негов брат, факт, който я остави дълбоко объркана.

Отдръпна се, преди да е посегнал към нея.

Джулиан сви устни. Болеше го, но той прикри болката си — вдигна ръка и се почеса по брадичката. Като никога беше гладко избръснат и изглеждаше по-млад, освен…

Скарлет застина.

Досега не беше обърнала внимание, че оставеният от баща й белег още е на мястото си — тънка назъбена линия от челюстта до ъгъла на окото. Явно бе приела, че щом Джулиан може да се върне от смъртта, и от раната не би останал белег, сякаш онази ужасна нощ изобщо не се е случвала.

Джулиан улови погледа й и отговори на незададения въпрос:

— Не мога да умра по време на играта, но всички наранявания, които получа, са съвсем истински.

— Не знаех — промълви Скарлет.

Притеснявала се бе от срещата им, защото се страхуваше, че за него играта не е била и наполовина толкова истинска, колкото за нея. Но Тела сигурно е била права, когато каза, че винаги има и по нещо истинско в измамите на Каравала.

— Много съжалявам, че баща ми ти стори това.

— Знаех какви рискове поемам — отговори Джулиан. — Недей да съжаляваш, освен ако това не е причината да страниш от мен.

Скарлет спря отново поглед на белега му. Винаги бе смятала Джулиан за красив мъж, но този съвсем истински белег го правеше неустоим. Той й напомняше за смелостта и себеотрицанието му, и за непознатите чувства, които й беше вдъхнал. Може и да не беше същият мъж, за когото го бе смятала по време на играта, но вече не го чувстваше като непознат. И беше направил всичко това, за да помогне на брат си. Как би могла точно тя да му се сърди?

— За друго не знам, но този белег е най-красивото нещо, което съм виждала.

Очите на Джулиан се разшириха.

— Значи ли това, че ще ми простиш?

Скарлет се колебаеше. Това беше шансът й да си тръгне. Тела беше казала, че ако го иска и след празненството, двете ще си тръгнат и ще забравят за Каравала. Можеха да започнат нов живот на друг остров, а защо не и на някой от континентите. Преди Скарлет се страхуваше, че не би могла да се грижи сама за себе си, но сега това предизвикателство я изпълваше с вълнение. Двете с Тела бяха свободни да правят каквото поискат.

Но не можеше да отрече, че все още иска и Джулиан. Спомни си всички причини да се влюби в него. Не беше само заради хубавото му лице или защото от усмивката му стомахът й се свиваше. Беше заради саможертвите му и заради това, че не й бе позволил да се откаже от мечтите си. Може би не го познаваше толкова добре, колкото й се искаше, но беше сигурна, че още е влюбена в него. Би могла да си тръгне, да, но достатъчно дълго бе живяла в страх от рисковете, които придружаваха най-съкровените й желания.

Вместо да отговори с думи на въпроса му, тя вдигна ръка и бавно доближи пръстите си до бузата му. Допирът прати тръпки по ръката й, които бързо обхванаха цялото й тяло. Скарлет проследи нежно белега от челюстта до ъгъла на окото му и прошепна:

— Прощавам ти.

Джулиан стисна очи за миг и бръсна кранчетата на пръстите й с дългите си мигли.

— Този път наистина обещавам повече никога да не те лъжа.

— Но нямате ли правила да не се забърквате с външни хора? — попита Скарлет.

— Пет пари не давам за правилата. — Джулиан се приведе към нея, плъзна пръст по ключицата й, а с другата си ръка обхвана тила й.

Сърцето й препусна при това обещание за близост, от допира на ръцете му и от спомена за една целувка, така съвършена и толкова безразсъдна.

Така и не разбра кой пръв целуна другия. Устните им уж едва се докосваха, а в следващия миг меката му уста затисна нейната. На вкус беше като мига преди нощта да роди утрото. Беше краят на едно нещо и началото на друго, всичко в едно.

Джулиан я целуна сякаш никога преди не е докосвал устните й. Подпечата току-що даденото обещание, като я притисна към гърдите си и зарови пръсти в панделките на роклята й.

Скарлет вдигна ръце и ги плъзна по копринената му коса. В някои отношения той все още й се струваше точно толкова тайнствен и непознаваем като при първата им среща, ала в този момент въпросите й нямаха значение. Имаше чувството, че историята й би могла да свърши тук, сред целувки, трескави ръце и разноцветни панделки.