Стефани Гарбър
Каравал (4)

3

Скарлет още усещаше парфюма на баща си. Миришеше като цвета на ръкавиците му — анасон, лавандула и гнили сливи. Миризмата остана с нея дълго след като баща й си тръгна, висеше във въздуха около Тела. Скарлет седеше до нея и чакаше слугинята да донесе чисти превръзки и лекарства.

— Трябваше да ме оставиш да кажа истината — смъмри я тя. — Мен нямаше да ме удари толкова силно само десет дни преди сватбата.

— Може би нямаше да те удари по лицето, но щеше да направи нещо също толкова отвратително. Да ти счупи пръст, примерно, така че да не си завършиш сватбеното одеяло. — Тела затвори очи и се облегна на бурето с ром. На цвят бузата й се доближаваше до ужасните ръкавици на баща им. — А и аз заслужавах да ме ударят, не ти.

— Никой не заслужава подобно нещо — намеси се Джулиан. Отваряше си устата за пръв път, откакто баща им си беше тръгнал. — Аз…

— Недей — прекъсна го Скарлет. — Извинението ти няма да изцели раните й.

— Нямах намерение да се извинявам. — Джулиан замълча, сякаш претегляше следващите си думи. — Променям предложението си. Ще ви отведа от острова безплатно, ако решите да тръгнете. Корабът ми отплава утре призори. Ако се откажете, съобщете ми. — Спря поглед на всяка от тях, после тръгна към стълбите.

— Не — каза Скарлет, защото знаеше какво иска Тела, още преди да го е изрекла. — Ако избягаме, ще стане още по-лошо, когато се върнем.

— Изобщо не смятам да се връщам — заяви Тела и отвори очи. Бяха насълзени, но и гневни.

Скарлет често се дразнеше от импулсивното поведение на сестра си, но в същото време знаеше, че реши ли Тела нещо, решението й не подлежи на промяна. Изведнъж си даде сметка, че Тела е стигнала до това решение, преди да пристигне писмото от Легендата. Точно затова се беше лепнала за Джулиан. Дори не го погледна, когато си тръгна. Видно бе, че не таи чувства към него, а просто й е трябвал моряк, който да я отведе от Трисда. А сега Скарлет й бе осигурила повод да се махне.

— Скар, ти също трябва да дойдеш — настоя Тела. — Знам, че според теб тази венчавка ще те спаси, ще те пази, но… Ами ако графът е същият като баща ни или дори по-лош?

— Не е такъв — поклати енергично глава Скарлет. — Щеше да го знаеш, ако беше прочела някое от писмата му. Той е съвършеният джентълмен и обещава да се погрижи и за двете ни.

— Ох, сестричке. — Тела се усмихна, но усмивката й не беше от щастливите. Така се усмихваше човек точно преди да каже нещо, което би предпочел да премълчи. — Ако е такъв джентълмен, тогава защо е толкова потаен? Защо знаеш титлата му, но не и как се казва?

— Вината не е негова. Татко пази самоличността му в тайна, за да ни контролира. — Писмото в ръцете на Скарлет беше поредното доказателство. — Ето, виж сама. — И даде бележката на сестра си.

Ден първи на Растящия сезон, година 57 от Елантинската династия

Моя най-скъпа Скарлет,

Това е последното ми писмо. Скоро ще се кача на кораб и ще потегля към Завладените острови. Баща ти държеше да запазим датата на сватбата си в тайна, да бъде изненада, но аз настоях да ти даде това писмо, защото вярвам, че първата ни среща ще е достатъчна изненада сама по себе си. Макар че от всичко, което чувам за теб, изненадата ще е приятна.

Прислугата вече подготвя апартамента за по-малката ти сестра. Мисля, че двете ще бъдете много щастливи във Валенда…

Останалата част от листа липсваше. Не само думите на жениха й бяха отрязани, а и всяка следа от восъчния печат на писмото бе отстранена грижливо — печат, който би дал на Скарлет някаква представа за кого се омъжва. Всичко това беше дело на баща й.

Поредната му откачена игричка.

Понякога имаше чувството, че целият остров се намира под купол, гигантски стъклен купол, който държи в капан всичко живо, а баща й гледа отгоре и мести — кога временно, кога окончателно — онези, които не са на мястото си. Светът й приличаше на гигантска игрална дъска, а баща й бе убеден, че тази женитба ще е предпоследният му ход, който ще му поднесе всичко на тепсия.

Губернатор Драгна беше много богат човек, по-богат от останалите островни губернатори, най-вече заради търговията с ром и други стоки, които продаваше на черния пазар, но Трисда все пак бе от Завладените острови и като неин губернатор той нямаше достъп до властта и уважението, за които копнееше. Каквото и богатство да натрупаше, регентите и аристократите от другите части на Меридианната империя щяха да го пренебрегват.

Нямаше значение, че Трисда и другите четири от Завладените острови бяха част от Меридианната империя вече повече от шейсет години — на островитяните още се гледаше като на простовати и недообразовани селяци, които империята бе завладяла. Но според баща й този брак щял да промени това, щял да ги свърже с благородно семейство, което най-после да повдигне социалния статут на тяхното и да осигури на самия него повече власт и влияние.

— Това не доказва нищо — изтъкна Тела.

— Напротив, показва, че е мил и загрижен, и…

— Всеки може да се прави на джентълмен в писмо. Но само един гадняр може да сключи сделка с баща ни и ти го знаеш.

— Престани да говориш такива неща — сопна се Скарлет и издърпа писмото от ръцете й. Сестра й грешеше. Дори почеркът на графа — с чисти, спокойни линии — говореше за улегнал човек. Ако не му пукаше за нея, не би й написал толкова много писма, за да успокои страховете й, нито би обещал да вземе и Тела във Валенда, столицата на Елантинската империя, място, където щяха да са далече от баща си.

Дълбоко в себе си Скарлет съзнаваше, че графът може и да не оправдае всичките й очаквания, но едно беше сигурно — че да живее с него ще е по-добре, отколкото да остане с баща си. А не би могла да предизвика губернатора точно сега, когато злобното му предупреждение още отекваше в главата й: „Ако нещо попречи на плановете ми, ще се лее кръв, при това не само от лицето на сестра ти“.

Скарлет нямаше да застраши предстоящия си брак заради минималния шанс да спечели желание на Каравала.

— Тела, ако тръгнем без разрешение, татко ще ни преследва до края на света.

— Е, значи поне ще пътуваме до края на света, ако не друго — отвърна Тела. — Предпочитам да умра там, отколкото да живея тук или затворена в къщата на твоя граф.

— Стига, не говориш сериозно — смъмри я Скарлет. Тела беше склонна да прави такива крайни изказвания и Скарлет често се тревожеше, че сестра й е обсебена от смъртта. Думите „по-скоро бих умряла“ твърде често излизаха от устата й. Освен това редовно забравяше колко опасен може да е светът. Освен истории за Каравала, баба им често им бе разказвала какво се случва с млади жени, които си нямат семейства да ги защитят. Момичета, които искат да се справят сами с живота, намират си уж уважавана работа, но накрая свършват в някой бордей или работилница с нечовешки условия на труд.

— Ти пък твърде много се тревожиш. — Тела се надигна със залитане.

— Какво правиш?

— Няма да чакам слугинята. Не искам да се щура цял час с глупавите ми рани, да цъка с език, а после да ме сложи в леглото и да лежа там цял ден. — Взе шала си от пода и го уви около главата си да скрие отоците. — Ако ще заминавам утре с кораба на Джулиан, трябва да се погрижа за куп неща, включително да му пратя бележка, че идвам.

— Чакай! Не мислиш ясно. — Скарлет хукна след сестра си, но Тела взе на бегом стълбите и изхвърча през вратата, преди да я е настигнала.

Въздухът навън беше гъст като супа, а откритият двор миришеше на следобед — влажно, солено, силно. Явно някой беше донесъл риба за кухните. Силната рибя миризма пропиваше всичко и дразнеше обонянието на Скарлет, докато тя тичаше след Тела под обрулените бели арки и настланите с глинени плочи коридори.

Баща им постоянно разширяваше имението си. То се намираше в края на града, на голям парцел земя, и подлежеше на дострояване. Още стаи за гости. Още вътрешни дворове. Още скрити проходи за контрабанда на нелегален алкохол и други неща. На двете момичета беше забранено да влизат в част от по-новите зали и ако баща им ги хванеше да тичат така, като нищо би заповядал да ги набият с бич по ходилата. Но окървавените ходила биха били нищо в сравнение с последствията, ако разбереше, че Тела се опитва да избяга от острова.

Въпреки жегата утринната мъгла още не се бе вдигнала докрай. Скарлет неведнъж изгуби от поглед сестра си по коридорите. В един момент дори реши, че Тела й е избягала окончателно, но после зърна синята й рокля да се развява по едно стълбище към най-високата точка в имението на Драгна — изповедалнята. Висока кула от бял камък, която блестеше на слънцето, така че всички в града да я виждат отдалече. Губернатор Драгна искаше хората да го мислят за благочестив и набожен човек, макар че никога не би признал за мръсните си дела пред когото и да било, което правеше изповедалнята едно от малкото места на острова, където той стъпваше рядко… и идеално място за размяна на тайни писма.

Скарлет ускори крачка към последните стъпала на стълбището и най-после настигна сестра си в полукръглия вътрешен двор пред резбованите дървени врати на изповедалнята.

— Спри — извика тя. — Ако пишеш на онзи моряк, ще кажа всичко на татко!

Фигурата пред нея се закова на място. А после Скарлет застина на свой ред, когато мъглата се вдигна изведнъж и момичето се обърна. Ярка слънчева светлина се изсипа в малкия вътрешен двор и огря млада послушница в синя одежда и с шал на главата. Приличаше на Тела само в гръб и заради дрехите.

Сестра й умееше да се измъква, мислеше си ядно Скарлет. Пот се стичаше по тила й. Кой знае къде беше отишла, сигурно да краде храна от някой килер и да си събира багажа, за да избяга с Джулиан.

Скарлет трябваше да измисли нещо друго.

Е, Тела щеше да я мрази известно време, но после щеше да й мине. Важното бе да не изгуби всичко заради глупавия Каравал. Точно сега, когато бракът на Скарлет можеше да спаси и двете им или да ги съсипе, ако не се състои.

Тя последва младата послушница в изповедалнята. Беше малка и кръгла, и толкова тиха по всяко време на денонощието, че се чуваше как пращят свещите. Дебелите свещи се редяха и капеха покрай каменните стени, осветявайки гоблени с изображения на светци в разнообразни етапи на агония, а наслоеният прах и сухите цветя даваха своя принос за задушливата атмосфера на мястото. Носът я засърбя отвътре, докато вървеше покрай редицата дървени пейки. В края им имаше олтар, а върху него — листове хартия, на които човек да запише греховете си.

Преди майка й да изчезне преди седем години, Скарлет никога не беше влизала тук. Дори не знаеше, че за да се изповядат, хората записваха лошите си постъпки на хартия, после я даваха на жреците да я изгорят. Също като баща им, и майка им Палома не беше религиозна. Но след като Палома изчезна от острова, двете момичета изпаднаха в отчаяние и по липса на друга надежда дойдоха тук да се молят за завръщането й.

Разбира се, молитвите им бяха останали без отговор, но жреците се бяха оказали полезни в друго отношение — нямаха нищо против да предават писма, при това дискретно.

Скарлет взе лист от хартията за грехове и внимателно написа бележка.

Трябва да се видим тази вечер. Чакай ме при Черния плаж. Един час след полунощ, важно е.

♥

Преди да я даде на един жрец заедно с щедро дарение, Скарлет написа името на получателя, но самата тя не се подписа. Вместо това нарисува сърце. Надяваше се това да е достатъчно.