Стефани Гарбър
Каравал (36)

35

Звездна светлина навсякъде.

Непознати за Скарлет съзвездия обсипваха безкрайно черно небе. Светът се състоеше от балкон без парапет, безкраен балкон от лъскав оникс с дивани без облегалки, обсипани с възглавнички в различни нюанси на звезден прах, и малки, вкопани в пода огнища, пламтящи в синьо.

Толкова високо над останалия свят би трябвало да е студено, но въздухът всъщност бе неочаквано топъл, установи Скарлет, докато се измъкваше през отвора в пода и копчетата на роклята й почукваха в излъскания камък. Всичко тук вонеше на Легендата, дори миризмата на огнищата напомняше за него, сякаш цепениците бяха направени от кадифе и нещо сладникаво. Въздухът бе някак мек и отровен. Близо до задната стена като подигравка се издигаше масивно черно легло, отрупано с възглавници, тъмни като кошмар.

Скарлет нямаше представа за какво му на Легендата тази стая, но сестра й определено я ня…

— Скар? — Дребна фигурка се надигна в леглото. Меденоруси къдрици се люшнаха около лице, което би било ангелско, ако не беше дяволитата му усмивка. — О, милинката ми! — изписка Тела, скочи от леглото, затича към Скарлет и я прегърна трескаво. Прегръдка, която вдъхна на Скарлет надеждата, че щастливият край все пак е възможен. Сестра й беше жива. Обзе я усещане за мекота, слънчеви лъчи и семена, от които да пораснат мечти.

Оставаше само да върне Джулиан.

Скарлет се дръпна леко назад, колкото да се увери, че момичето наистина е Тела, която често я прегръщаше, ала рядко с такъв ентусиазъм.

— Добре ли си? — Огледа притеснено сестра си за синини и наранявания. Не биваше вълнението да замъглява ясната й мисъл. — Добре ли се отнасяха с теб?

— О, Скар! Вечно се тревожиш. Толкова се радвам, че най-после дойде. Тъкмо бях започнала да се изнервям. — Тела си пое дълбоко дъх, а може би просто потръпна зиморничаво заради тънката бледосиня нощница, с която беше облечена. — Вече си мислех, че никога няма да се появиш… е, тук горе е прекрасно, но все пак…

Тела обхвана с жест звездите, които изглеждаха толкова близо, че да ги набереш като цветя и да ги прибереш в джоба си. Твърде близо, ако питаха Скарлет. Също като символичния парапет на балкона, толкова нисък, че все едно изобщо го нямаше. Затвор, маскиран като луксозен апартамент с царска гледка.

— Тела, толкова съжалявам.

— Няма нищо — каза Тела. — Просто ужасно ми доскуча.

— Доскучало ти е… — повтори Скарлет и едва не се задави с думата. Не беше допускала, че Каравалът ще промени сестра й, колкото бе променил нея, но да й доскучае?

— Не ме разбирай погрешно. Към мен се отнасяха добре, имаше и бонуси разни, но… Богу зъбите! — Големите очи на Тела се окръглиха още повече, втренчени в окървавените ръце и рокля на Скарлет. — Какво е станало? Цялата си в кръв!

— Не е моя. — Скарлет сведе поглед към ръцете си и гърлото й се стегна. Само една капка от тази кръв й беше подарила ден от живота на Джулиан. Заболя я при мисълта колко дни са попили в дрехата й… Дни, които той трябваше да изживее.

Тела изкриви лице.

— Чия е кръвта?

— Ще ти обясня по-късно — каза Скарлет и млъкна, защото не знаеше как да продължи. Трябваше да се махнат оттук, да се отдалечат от Легендата, но ако искаше да спаси Джулиан, трябваше да намери господаря на Каравала и да си поиска спечеленото желание.

— Тела, трябва да вървим. — Щеше да заведе сестра си на безопасно място, после да се върне за желанието. — Облечи се по най-бързия начин и не вземай нищо, което да ни забави. Тела, защо стоиш? Нямаме много време!

Но сестра й не се трогна. Просто си стоеше в тънката синя нощница като някакъв поомачкан ангел и гледаше Скарлет с големи, тревожни очи.

— Предупредиха ме, че това може да се случи — каза накрая тя с мек глас и с онзи ужасен тон, запазен обикновено за непослушни деца и оглупели старци. — Не знам къде искаш да отидем, но не се тревожи, всичко е наред. Играта свърши. Тази стая — тя е краят, Скарлет. Седни и си поеми лъх. — Опита се да я поведе към един от нелепите дивани с възглавничките.

— Не! — възкликна Скарлет и издърпа ръката си. — Излъгали са те. Това никога не е било просто игра. Не знам какво са ти казали, но те грози опасност… и двете ни грози опасност. Татко е тук.

Веждите на Тела литнаха нагоре, но после тя бързо овладя изражението си, сякаш новината ни най-малко не я разтревожи.

— Сигурна ли си, че не е било някаква илюзия?

— Напълно. Трябва да се махнем. Имам един приятел… — Не би могла да произнесе името на Джулиан, всъщност едва събра сили да произнесе думата „приятел“, но след кратко колебание продължи храбро напред, заради Тела. — Този мой приятел има кораб, който ще ни откара където пожелаем. Както ти винаги си искала.

Скарлет посегна да я хване за ръката, но сестра й отстъпи крачка назад и сви устни.

— Скар, чуй се какво говориш, моля те. Виждаш несъществуващи неща. Не помниш ли какво предупреждават всеки новодошъл на острова — да не губи ума си?

— Ами ако ти кажа, че тазгодишната игра е различна? — попита Скарлет и се постара да разкаже набързо за връзката на Легендата с баба им. — Довел ни е тук, за да си отмъсти. Знам, че са се отнасяли добре с теб, но каквото и да ти е казал, е било лъжа. Трябва да тръгваме.

Лицето на Тела се бе променило, докато Скарлет й разказваше за Легендата. Сега Тела започна да гризе долната си устна, но дали от страх за живота им, или за здравия разум на сестра си, Скарлет можеше само да гадае.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Тела.

Скарлет кимна с надеждата, че сестринската им връзка ще се окаже по-силна от колебанията на Тела.

— Знам как звучи, но видях доказателствата с очите си.

— Добре тогава. Дай ми минутка. — Тела изчезна на бърз ход зад няколко паравана близо до леглото, а Скарлет се зае да избута един от диваните върху капака на пода, така че никой да не влезе по паянтовата дървена стълба. Тъкмо приключваше, когато Тела се появи със син копринен халат. Държеше хавлиена кърпа в едната си ръка и малък леген с вода в другата.

— Какво правиш? — зяпна Скарлет. — Защо не облече някакви нормални дрехи?

— Седни. — Тела кимна към един от множеството дивани. — Нищо не ни заплашва, Скар. Не знам от какво се боиш, но очевидно го смяташ за истинско. Само че нали точно това е целта на Каравала? Всичко трябва да изглежда реално, без да е такова. А сега седни да отмием поне част от кръвта. Ще се почувстваш по-добре.

Скарлет не седна.

Тела отново използваше онзи глас за непослушни деца и оглупели старци. Не че би могла да я вини. Ако самата тя не се бе изправила лице в лице с баща си, ако не беше видяла как Джулиан умира, ако не беше усетила как спира сърцето му и как топлата му кръв се разлива по ръцете й, сигурно и тя би се усъмнила в реалността на случващото се.

Де да можеше.

— Ами ако успея да ти го докажа? — Скарлет извади поканата за погребението. — Точно преди да се кача тук, Легендата ми остави това. — Пъхна бележката в ръката на Тела. — Виж сама. Планирал е да те убие!

— Заради баба Ана? — Тела се зачете и смръщи чело. После сякаш преглътна напушил я смях. — О, Скар, мисля, че си разбрала погрешно това писмо.

Подаде й с усмивка бележката. Най-напред Скарлет забеляза ръбовете. Вече не бяха черни, а позлатени, шрифтът също се бе променил.

Скъпа госпожице Драгна,

Като моя специална гостенка, бих искал да Ви поканя на празненство, обичайно резервирано само за моите актьори. Започва един час след залез-слънце. Знам, че не съм единственият, който се надява да види там Вас и сестра Ви.

Искрено ваш, Легендата