Стефани Гарбър
Каравал (35)

34

Никога преди Скарлет не си бе пожелавала времето да спре, да забави своя ход дотолкова, че един удар на сърцето да трае година, едно вдишване да трае цял живот и едно докосване да трае вечно. Обикновено й се искаше обратното — времето да ускори крачка, да се втурне презглава напред, така че тя да избяга от болката на мига и да се придвижи към нов, неопетнен момент.

Ала този път новите мигове нямаше да са неопетнени и пълни с обещания за бъдещето. Щяха да са непълни, празни и пусти, защото Джулиан нямаше да е там.

Сълзите й се ронеха една през друга, докато той умираше. Мускулите му се отпускаха безжизнени. Тялото му изстиваше. Кожата му посивя с онзи мъртвешки цвят, от който нямаше връщане назад.

Скарлет знаеше, че Легендата ги гледа. Наслаждава се на болката й. Ала част от нея не можеше да се откъсне от Джулиан, сякаш той би могъл по чудо да си поеме още един дъх, сякаш сърцето му би могло да се събуди за още един удар. Чувала бе, че силните чувства подхранвали магията, която сбъдвала желания. Ала или нейните чувства не бяха достатъчно силни, или историите за сбъдващи се желания бяха изтъкани от лъжи.

Или пък тя си мислеше за грешните истории.

Надеждата е могъщо нещо. Някои твърдят, че е вид магия. Ефимерна и изменчива. Но и малко надежда понякога стига.

Скарлет имаше съвсем мъничко надежда, нищо повече от наизустено и недотам добре написано стихотворение.

Това момиче е било видяно за последно с Легендата.

Намериш ли него, ще ги намериш двама.

Естествено, пътят може да те преведе през ада, ала успееш ли, ще придобиеш състояние.

Тази година шампионът получава желание.

Скарлет съвсем беше забравила за желанието, но ако успееше първа да открие Тела и си пожелаеше Джулиан да е жив, може би още имаше шанс историята им да завърши щастливо. Мисълта, че може отново да е щастлива, изглеждаше почти толкова нереална като сбъдващо се желание, но само тази надежда й беше останала.

Вдигна глава да попита къде е сестра й и си даде сметка, че Легендата е изчезнал. Останали бяха само часовникът на Джулиан и цилиндърът на Легендата, положени върху тъмно писмо.

Черни листенца от роза полетяха към земята, когато Скарлет взе бележката. Обточена бе с лъскаво черно по краищата, зловещо подобие на първото писмо, изпратено й от Легендата.

Скъпа госпожице Драгна,

Поканена сте да присъствате на погребението на Донатела Драгна утре, един час след зазоряване. Освен ако не съумеете да предотвратите смъртта й.

Искрено Ваш, Легендата

П. П. Препоръчвам Ви да тръгнете по дясното стълбище.

Ръката й се сви в юмрук около писмото. Това вече не беше обикновена лудост, а нещо повече. Нещо извратено, което Скарлет не можеше да разбере. Дори не беше сигурна дали иска да го разбере.

Отново я обзе чувството, че е обект на лично отношение, нещо насочено пряко към нея, което не можеше да се обясни само с трагичната любовна история между баба й и Легендата.

Водата зад нея потече отново и бързо набра скорост. Скарлет не знаеше какво означава това — може би, че идват други участници? Не й се искаше да изоставя мъртвото тяло на Джулиан, той не заслужаваше да остане сам тук, но ако искаше да го спаси, трябваше да сложи край на това, да намери Тела и да спечели желанието.

Вдигна глава и видя нов рояк изумрудени светулки да танцува във въздуха като пелена от светъл дим, която се носеше към разклонение в стълбището пред нея.

Легендата пишеше да поеме надясно. Сигурно е знаел, че Скарлет не би му се доверила, значи не беше изключено да е казал истината в писмото си. От друга страна, беше достатъчно умен да се досети, че Скарлет ще стигне именно до този извод.

Пое към лявото стълбище, но в последния миг промени решението си и свърна надясно, спомнила си какво беше казал Легендата за истината. Баща й рядко казваше цялата истина, но и рядко прибягваше до откровени лъжи. Пазеше лъжите си за най-важните неща. Легендата вероятно разсъждаваше по същия начин, реши Скарлет.

Затича нагоре по витото стълбище, спирала след спирала, като си припомняше всички стълби, по които се беше изкачвала и слизала заедно с Джулиан. Умората и сълзите й пречеха на всяка крачка. Плачеше и за Джулиан, и за Тела, представяше си как я намира мъртва като него, безжизнена, със замряло сърце и невиждащи очи.

Когато най-сетне изкачи стълбището, сякаш целият свят бе изтънял. Роклята й беше мокра от пот, краката й трепереха от изтощение. Ако се окажеше, че е избрала грешното стълбище, не знаеше откъде би намерила сили да се върне обратно и да изкачи другото.

Пред нея имаше паянтова дървена стълба, водеща към малък квадратен капак в тавана. На няколко пъти едва не падна, докато се катереше по нея. Нямаше представа какво ще намери от другата страна на капака. Усещаше топлина. Чуваше се припукване. Напален огън, без съмнение.

Притиснала снага към паянтовата стълба, Скарлет отправи гореща молитва към небесата звуците и жегата да идват от огън в камина, а не от пожар. Пое си дълбоко въздух и надигна капака.