Стефани Гарбър
Каравал (34)

33

Скарлет си повтаряше да не губи ума и дума.

Знаеше, че Легендата е змия. Влечуго с цилиндър и фрак си остава влечуго. Нямаше значение, че тази змия съвпада почти напълно с образа, който Скарлет си бе изградила през годините. Е, може и да не беше чак толкова красив, колкото си го беше представяла, но несъмнено въплъщаваше в себе си дръзка елегантност, подправена с тайнственост и илюзии, всичко това подчертано от шеговития блясък в тъмните му очи, които й внушаваха, че тя е омагьосаната, че е пропита с вълшебство, което единствен той може да види.

Изглеждаше неочаквано млад, само няколко години по-голям от нея, без бръчка или белег по лицето си. Слуховете, че не остарявал, явно бяха верни. Носеше късо наметало в кралско синьо — свали го с едно движение и го наметна около раменете на треперещата Скарлет.

— Бих предложил да съблечеш мокрите си дрехи, но чух, че си стеснителна.

— Аз пък няма да казвам какво чух за вас — изсъска през зъби Скарлет.

— Стига бе! — Легендата се плесна с ръце по гърдите, уж дълбоко засегнат. — Нима хората говорят лоши неща за мен?

Засмя се. Звукът беше богат на нюанси. Отекна многократно в стените на пещерата, сякаш зад камъните се криеха десетина Легенди, и продължи да звучи дори след като Легендата спря да се смее. Ужасното ехо спря чак когато той щракна с пръсти. Но маниакалната усмивка остана на лицето му, потрепваща и неспокойна, сякаш Легендата мислеше за шега, която още не е разказал.

„Той е луд“, каза си Скарлет.

Тя заотстъпва предпазливо назад и хвърли поглед през рамо към водата, където Джулиан би трябвало да се появи всеки момент. Но повърхността й дори не трепваше.

— Ако се оглеждаш за приятеля си, според мен той няма да дойде. Поне не веднага. — Устните му се извиха в жестока гримаса, която я заля със студено синьо-виолетово чувство, по-пронизващо от ледената влага на подгизналите й дрехи.

— Какво си направил с Джулиан и сестра ми?

— Много жалко — въздъхна Легендата. — Имаш тънко чувство за драматичното и от теб би излязла чудесна актриса.

— Това не отговаря на въпроса ми — каза Скарлет.

— Защото задаваш грешните въпроси! — кресна Легендата и изведнъж се озова на ръка разстояние от нея. Не си беше дала сметка колко е висок, а и определено изглеждаше по-луд отпреди. Очите му бяха изцяло черни, сякаш зениците бяха погълнали всичко останало.

Скарлет си напомни, че тунелите под Каравала правят странни неща с ума на хората. Вместо да отстъпи, тя повтори, без да й трепне окото:

— Къде са сестра ми и Джулиан?

— Вече ти казах, че това не е правилният въпрос. — Легендата поклати глава, сякаш Скарлет го е разочаровала. — Но понеже за втори път повдигаш темата, изведнъж ми стана любопитно. Ако ти кажа, че ще видиш отново само един от тях, или Джулиан, или сестра си, кого ще избереш?

— Приключих с игричките — заяви Скарлет. — Вече скочих в тъмното, така че не е нужно да отговарям на повече въпроси.

— А. Да, но според правилата трябва да намериш момичето, за да спечелиш играта. — Зелени светлинни танцуваха около главата на Легендата и оцветяваха светлата му кожа в бледоизумрудено. Този тип определено беше пропит от магия, но в магията му имаше нещо дълбоко нередно. — Питала ли си се изобщо защо играта се провежда нощем?

— Ако ти отговоря, ще ми кажеш ли къде да намеря сестра си?

— Ако го направиш както трябва.

— А ако сгреша?

— Ще те убия, разбира се. — Легендата се разсмя отново, ала този път смехът му прозвуча кухо, като камбана без език. — Шегувам се. Не ме гледай, сякаш очакваш да се промъкна в дома ти посред нощ и да удуша котенцата ти. Ако отговорът ти е грешен, ще те събера със спътника ти и двамата ще продължите да търсите сестра ти.

Скарлет дълбоко се съмняваше, че Легендата ще удържи на думата си, но й препречваше пътя към стълбището, а зад нея имаше река, която едва ли водеше на по-добро място.

Какво й беше казал Джулиан за Каравала през първата им нощ на острова? „Твърдят, че не искат да си загубим ума, но всъщност точно това е целта на играта.“

— Предполагам, че играта не би била същата денем — отговори Скарлет. — Хората вярват, че мракът пази в тайна простъпките им. Крие лъжите, които изричат, и подлите неща, които извършват като част от играта. Каравалът се случва нощем, защото на теб ти е интересно на какво са способни хората, когато вярват, че постъпките им ще останат без последствия.

— Не е зле — кимна Легендата. — Макар че досега би трябвало да си осъзнала, че случващото се тук не е просто игра. — Гласът му спадна до шепот. — Нещата, които играчите са сторили тук, на острова, не изчезват като с магическа пръчка, щом престоят им приключи, без значение колко им се иска да е така.

— Може би трябва да ги предупреждавате за това от самото начало — каза Скарлет.

Легендата се изкиска отново и този път смехът му прозвуча почти истински.

— Колко неприятно, че всичко това ще приключи зле. Струва ми се, че бих могъл да те харесам — отбеляза той и докосна с хладни кокалчета бузата й.

Скарлет отскочи крачка назад и се подхлъзна. Успя да запази равновесие и хвърли отново поглед към неподвижната вода.

— Отговорих на въпроса ти. Къде е приятелят ми?

— Невероятно — каза Легендата. — Придържам се строго към истината, а ти не даваш да те докосна. В същото време уж си влюбена в човек, който постоянно те лъже. Твоят „приятел“ те предупреди да не ми вярваш, но не можеш да вярваш и на него, гарантирам ти.

— От твоите уста това не струва нищо.

Легендата въздъхна драматично и погледна към тавана.

— О, какво ли е да си толкова глупав и пълен с надежда? Да видим колко ще продължи.

В същия миг по каменните стъпала зад него отекнаха тежки стъпки и Джулиан се появи, съвсем сух и в отлична форма, ако не броим раната, която баща й му беше нанесъл.

— Тъкмо си говорехме за теб — каза Легендата. — Ти ли ще й кажеш, или да го направя аз? — Очите му блеснаха и този път в тях нямаше и следа от предишната лудост. Беше образ и подобие на съвършения джентълмен с цилиндър и фрак, напълно с ума си и предвкусващ победата.

Вода се стичаше от косата й по гърба и се сгорещяваше при допира си с кожата й. Скарлет не можеше да повярва, че Легендата е удържал на думата си. Никак не й харесваше тонът на думите му обаче, нито собственическият поглед, с който измери Джулиан.

— На мен ми се струва, че годеникът ти има само декоративни функции, но за едно нещо беше прав — продължи Легендата. — Аз не правя услуги никому. Няма никаква логика да сложа край на годежа ти с цената на толкова усилия, а след това да те пусна да си тръгнеш с някой друг. Точно затова Джулиан работеше за мен от самото начало.

Невъзможно. Скарлет чу отлично казаното от Легендата, но мозъкът й отказваше да го приеме. Не искаше да му повярва. Гледаше втренчено Джулиан, чакаше да й даде знак, че това е част от една по-голяма измама.

Междувременно, господарят на Каравала погледна към Джулиан както човек гледа своя ценна вещ, и за ужас на Скарлет, Джулиан се усмихна в отговор и върховете на зъбите му грейнаха в светлината на факлите. Беше същата неприятна усмивка, която Скарлет помнеше от Черния плаж — усмивка на негодник, който току-що е спретнал някому жесток номер.

— Според плана ми трябваше да се заплеснеш по Данте — обясни Легендата. — Смятах, че той ще ти допадне повече, но понякога и аз греша.

— Данте и сестра му също са били част от играта? — ахна Скарлет.

— Гениална измама, нали? — усмихна се Легендата. — И не разбирам защо си толкова разстроена. Пратих хора да те предупредят, при това неведнъж, а два пъти. Два пъти ти бе казано да не вярваш на нищо.

— Но… — Скарлет се обърна към Джулиан. — Значи… сестра ти Роза? И това ли е било лъжа?

За миг й се стори, че Джулиан трепна при името, но после й отговори с равен, лишен от емоции глас. Дори акцентът му беше променен.

— Имаше жена на име Роза и тя умря точно както ти казах, но не ми беше сестра. Беше просто нещастно момиче, което си загуби ума в играта.

Ръцете й трепереха, но въпреки това Скарлет отказваше да повярва. Не беше възможно да е било фалшиво от начало до край, да е било само игра за Джулиан. Имало бе истински, искрени моменти. Продължаваше да го гледа втренчено, надяваше се да зърне нещо по лицето му, някаква емоция, знак, който да й покаже, че сегашната сценка е част от играта.

— Явно съм по-добър актьор, отколкото смятах. — Усмивката на Джулиан стана зловеща, от онзи вид, който сломява сърца.

Ала сърцето на Скарлет вече беше сломено. Баща й се беше погрижил за това през годините. И тя му беше позволила да го прави. Да й внуши, че е безполезна и безсилна. Но тя не беше такава. Отърсила се бе от страха, който я правеше слаба, който гризеше душата й, превръщайки я в малодушен наблюдател.

— Все още смятам, че си ми направил услуга — обърна се тя към Легендата. — Сам го каза. Бившият ми годеник наистина има по-скоро декоративна функция и без него ще съм по-добре. А сега ме заведи при сестра ми и ни пусни да си идем у дома.

— У дома? И къде ще се прибереш, след като отхвърли цялото си бъдеще? Или… — Легендата погледна към Джулиан — все още живееш с илюзията, че той държи на теб?

Искаше й се да отговори, че не е илюзия. Онзи Джулиан, когото тя познаваше, беше позволил да го изтезават заради нея. Как бе възможно това да е фалшиво? Нямаше да го повярва, нищо че Джулиан я гледаше сякаш е най-глупавото момиче на целия свят. И сигурно беше прав за това.

Чак сега си даде сметка за нещо, което го беше имало преди, а сега внезапно беше изчезнало. Откакто Джулиан я доведе на острова, в очите му винаги я имаше онази допълнителна искра, без значение дали той се смееше, гневеше се или беше объркан. Скарлет неизменно бе долавяла в погледа му потвърждение, че нещо в нея докосва нещо в него.

Досега. Сега в погледа му нямаше нищо. Дори жалостивост нямаше. За един опасен миг Скарлет се усъмни в здравия си разум.

И тогава си спомни. „В случай че възникне нещо неочаквано.“

Джобният часовник. Ръката й се вдигна към хладното бижу, което висеше на верижка около врата й. Стисна го в шепа, прехвърляйки наум казаното от Джулиан на въртележката. Пулсът й се ускори.

— Какво имаш там? — попита Легендата.

— Нищо — отвърна Скарлет. Но думата излезе твърде бързо, ръцете на Легендата се спуснаха още по-бързо, разтвориха пелерината в кралско синьо, с която я беше наметнал, и ледените му пръсти издърпаха часовника от ръката й.

— Не помня да си го носила преди — каза той и обърна глава към Джулиан. — Скорошен подарък?

Джулиан не отговори. Легендата отвори капачето на часовника. Тик. Тик. Тик. Секундната стрелка стигна до дванайсетия час и от часовника се разля глас. Много тих, не по-силен от шепот, но Скарлет позна гласа на Джулиан.

— Съжалявам, Карлита. Ще ми се да можех да кажа за какво съжалявам, но думите… — Замълча за няколко напрегнати секунди, през които стрелката продължи обиколката си. После, с пропит от болка глас, Джулиан продължи: — За мен не беше само игра. Дано можеш да ми простиш.

Едното око на Легендата потрепна като от тик. Той щракна капачето на часовника и се обърна към Джулиан.

— Не помня това да е влизало в плановете ни. Ще обясниш ли за какво става въпрос?

— Мисля, че е очевидно — отговори Джулиан, после се обърна отново към Скарлет и този път тя откри в очите му онова, което търсеше — множество неизречени обещания. Искал бе да й каже истината, но явно не е бил в състояние. Някакво заклинание или магия му пречеше да изрече думите. Ала все още бе нейният Джулиан. Скарлет усети как парченцата на разбитото й сърце събират смелост да се обединят отново. Би бил прекрасен момент, ако Легендата не го беше избрал да извади нож и да го забие в гърдите на Джулиан.

— Не! — нададе вой Скарлет.

Джулиан залитна и сякаш целият свят се люшна заедно с него. Нефритените светлинки на пещерата потъмняха до кафяво.

Скарлет изтича при него. Кървава пяна избиваше на красивата му уста.

— Джулиан! — Срина се на колене до него. Легендата не беше уцелил сърцето му, но явно беше пробил белия му дроб. Имаше кръв. Много, много кръв. Сигурно затова се беше държал толкова студено и дистанцирано. Знаел е, че Легендата ще го накаже за предателството, ако дори с поглед й намекне за истината.

— Джулиан, моля те… — Скарлет притисна раната и ръцете и за втори път днес се обагриха с кръв.

— Няма нищо. — Джулиан се закашля и свежа кръв изби по устните му. — Сигурно съм го заслужил.

— Не говори така! — Скарлет смъкна пелерината от раменете си я притисна към раната в опит да спре кървенето. — Не е вярно. Не вярвам и че всичко трябва свърши по този начин.

— Тогава не позволявай да свърши тук. Вече ти казах — не заслужавам да плачеш за мен. — Джулиан посегна да избърше сълза от страната й, но ръката му се отпусна безсилно.

— Не! Не се предавай — умоляваше го Скарлет. — Не ме оставяй, моля те. — Искаше да му каже много други неща, но се страхуваше, че ако се сбогува с него, ще го улесни по пътя му към отвъдното. — Не смей да ме зарязваш. Обеща, че ще ми помогнеш да спечеля играта!

— Излъгах те… — Клепачите му натежаваха. — Аз…

— Джулиан! — извика Скарлет и притисна по-силно пелерината към гърдите му. Материята вече се бе напоила с кръв.

— Не ме интересува дали си ме излъгал. Ще ти простя всичко, само не умирай.

Очите му се затвориха, изглежда не я чуваше.

— Джулиан, не се предавай, моля те. Бориш се с мен от самото начало на играта, не се отказвай сега.

Очите му се отвориха бавно. За миг й се стори, че погледът му се прояснява.

— Излъгах те как са ме ударили по главата — прошепна той. — Исках да ти върна обиците. Но онзи тип беше по-корав, отколкото очаквах… Стана напечено. Но си струваше да видя лицето ти след това, когато ти ги дадох… — Едва доловима усмивка разтегли устните му. — По-добре да бях стоял далече от тебе, но… наистина исках да успееш… исках да…

Главата му падна назад.

— Не! — Скарлет усети как гърдите му се надигнаха и спуснаха за последно под ръцете й.

— Джулиан. Джулиан. Джулиан! — Притисна длани към сърцето му, но не долови никакво движение.

Нямаше представа колко пъти е повторила името му. Изричаше го като молитва. Като молба. Като шепот. Като сбогуване.