Стефани Гарбър
Каравал (33)

32

Ръката на Джулиан беше единственото стабилно и солидно нещо, когато излязоха от тунелите и се озоваха в царство, което нямаше нищо общо с нощния си вариант сега, когато се къпеше в слънцето на късния следобед.

Небето над Каравала беше сметанова мешавица от маслени и ванилови завъртулки. Въздухът би трябвало да има вкус на подсладено мляко и захаросани сънища, но Скарлет усещаше единствено прах и влага.

— Откъде да започнем? — попита Джулиан.

Балконите обточваха целия периметър на играта. Скарлет проточи врат към най-близките с надежда да зърне движение или някаква странност, но одеялото на мъглата криеше детайлите. Магазинчетата, които изглеждаха така цветни и ярки нощем, сега сякаш се размиваха скучни пред погледа й. Фонтаните, които красяха всяко кръстовище, бяха замлъкнали. Светът тънеше в мълчание и млечна мъгла. Нямаше шарени лодки по каналите, нямаше хора по калдъръмените улици.

Скарлет имаше чувството, че се е озовала в нечий избледнял спомен. Сякаш вълшебният град е бил изоставен отдавна и сега тя се връщаше за среща с разочарованието.

— Изглежда толкова различно, като че е съвсем друго място — отбеляза тя и пристъпи по-близо до Джулиан. Бояла се бе, че излязат ли навън, някой ще побърза да ги извади от играта, но тази необичайна и скучна реалност я изплаши не по-малко. — Балконите не се виждат от мъглата.

— Да забравим за тях, тогава. Може би скокът в тъмното означава нещо съвсем друго — посочи Джулиан. — Преди твърдеше, че петата улика е свързана с рози. Има ли нещо друго тук, което да ти напомня за съня ти с Легендата?

Първата й мисъл бе, че Легендата е напуснал това място. Не виждаше цилиндри, нито венчелистчета от рози, всички цветове бяха приглушени и бледи. Но макар зрението да я разочароваше, слухът й улови нежна мелодия.

Едва доловима. Толкова тиха, че звучеше почти като спомен. Двамата с Джулиан тръгнаха бавно напред и скоро музиката стана по-силна и затрогваща. Идваше от улицата с въртележката, единственото място, незасегнато от мъглата. Същото място, спомни си Скарлет, което беше запазило цветовете си, когато всичко останало бе потънало в черно-бяла окраска.

По-ярка от прясно проляна кръв, въртележката изглеждаше дори по-жива отпреди. Излъчваше толкова силна енергия, че в първия мит Скарлет не забеляза мъжа, който седеше зад малкия орган до нея. Той беше значително по-стар от останалите служители на Каравала, които бе срещала по улиците, лицето му беше сбръчкано и обветрено, и някак тъжно в унисон с музиката. Старецът спря да свири, когато Скарлет и Джулиан се приближиха, но ехото на песента му увисна упорито във въздуха като изветряващ парфюм.

— Още една песен срещу дарение. — Мъжът протегна ръка и вдигна изпълнен с очакване поглед към Скарлет.

Още при първата им среща би трябвало да й направи впечатление, че старецът проси монети на място, където хората рядко ги използват.

Скарлет се обърна за съвет към Джулиан, защото не искаше да повтори грешката си от шапкарницата.

— Това в стила на Легендата ли е, как ти се струва?

— Ако стилът на Легендата включва ледени тръпки по гръбнака, значи — да. — Джулиан изгледа изпод вежди обсипаната с рози въртележка и червендалестия органист. — Мислиш ли, че това ще ни заведе до балкона, където държат сестра ти?

— Не съм сигурна, но определено смятам, че ще ни заведе някъде.

Айко е била права, когато ги предупреди да не отиват в шапкарницата. Значи вероятно е искала да помогне, когато доведе Скарлет при въртележката. Може да е било съвпадение, но едва ли беше съвпадение, че сега, когато двамата с Джулиан бяха единствените хора по улиците, се бяха озовали именно тук и бяха заварили органиста да ги чака.

— Така да бъде. Ето. — Джулиан бръкна в джоба си и извади няколко монети.

Спомнила си думите на Айко, Скарлет добави:

— Можеш ли да ни изсвириш нещо хубаво?

Песента, която последва, не беше хубава, изтръгна се от органа като предсмъртните слова на умиращ човек. Но накара въртележката да се завърти. Бавно отначало, но и хипнотично в изяществото си. Скарлет си помисли, че би могла да стои тук вечно и да зяпа въртележката, но в съня й, точно преди да я хвърли от балкона, Легендата я бе предупредил да не се заглежда.

— Хайде. — Пусна ръката на Джулиан и се качи на въртележката.

Джулиан понечи да я спре, но след кратко колебание я последва.

Въртележката се завъртя по-бързо и скоро двамата се озоваха в противоположните й краища, ровеха с изподрани пръсти сред трънливите розови храсти в търсене на символ, който да им отвори вход към стълбище.

— Карлита, нищо не виждам! — извика Джулиан през музиката. Мелодията ставаше по-силна и дисхармонична, въртележката се въртеше все по-бързо и ронеше стотици розови листенца, които се завихряха към небето като рубинен циклон.

— Намерих го! — извика в отговор тя. Усещаше го с всяко трънче, което се забиваше в пръстите. Не би имало толкова много бодли, ако под тях не се криеше нещо. Бодлите бяха защитният механизъм на розите. За пореден път й хрумна, че има някаква поука, която да извлече от въртележката, но преди да я е формулирала ясно, Скарлет видя слънцето с вписаната звезда и сълзата, вписана в звездата. Символът беше скрит под розов храст с големината на пони, оформен като жребец с цилиндър на главата.

Скарлет клекна предпазливо, хвана се за основата на храста да не падне и притисна пръст към символа на Каравала. Още при първото докосване символът се напълни с кръв.

Въртележката се завъртя още по-бързо. Оборот след оборот, всеки по-бърз от предишния. Скоро центърът й изчезна, превръщайки се в кръг от тъмнина. Дупка черно небе, лишено от звезди. За разлика от другите проходи, този път стълбище нямаше. Не се виждаше и дъно.

— Мисля, че трябва да скочим. — Може би е грешила за балкона и това тук беше скокът в тъмното от първата улика.

— Чакай… — Джулиан се придвижваше предпазливо около черната яма. Сграбчи една от окървавените ръце на Скарлет, преди тя да се е метнала слепешката напред.

— Какво правиш? — извика тя.

— Искам да вземеш това. — Джулиан извади джобен часовник на дълга верижка и го притисна в шепата й. — От вътрешната страна на капачето съм написал координатите на един кораб, който чака в морето близо до острова.

Нов пристъп на паника заля Скарлет при вида на сериозното му лице. Имаше чувството, че Джулиан се сбогува с нея.

— Защо ми го даваш сега?

— В случай че се разделим или нещо друго неочаквано се случи. Корабът си има екипаж и ще те откара, където пожелаеш, и… — Джулиан млъкна, сякаш думите бяха заседнали в гърлото му. Болка изопна лицето му, когато въртележката забави рязко скоростта си, а дупката в центъра й започна да се смалява. — Карлита, трябва да скочиш, веднага! — викна той и пусна ръката й.

— Джулиан, какво не ми казваш?

Устните му изтъняха в черта, лицето му стана едновременно тъжно и виновно.

— Няма време за всички неща, които бих искал да ти кажа.

А Скарлет би искала да му зададе още много въпроси. Най-вече защо изглежда така, сякаш се бои, че повече никога не ще я види, когато само допреди броени секунди стискаше ръката й като човек, който няма намерение да я пусне до края на дните си. Само че черната дупка вече се затваряше.

— Моля те, не искам да използвам това без теб! — Тя взе часовника с верижката и го окачи на врата си.

След това скочи.

Стори й се, че чува как Джулиан крещи след нея, нещо в смисъл да не се доверява на Легендата. Но думите му потънаха в рева на бърза вода, която я приветства с река от студ.

Скарлет си поемаше жадно въздух и размахваше трескаво ръце от страх да не потъне. Е, водата беше за предпочитане пред приземяване върху скална плоча или легло от ножове, но течението беше силно и я повлече. Понесе я по русло, което сякаш нямаше край.

Ледената вода я блъскаше безмилостно, но Скарлет отказа да се предаде на паниката. Можеше да се справи. Водата не се опитваше да я убие. Отпусна се и течението много скоро изгуби от силата си. Скарлет заплува със спокойни и равномерни движения, докато не стигна до основата на широки стъпала.

Зрението й бавно се нагоди към миниатюрните зелени искрици, малки като прашинки, които се събуждаха за живот. Носеха се из въздуха като рояци от светулки и заливаха с нефритеното си сияние две сиво-сини статуи от талк, които охраняваха входа към стълбището.

Два пъти по-високи от Скарлет и наметнати с плащове, които се губеха под водата, статуите бяха събрали ръце в мълчалива молитва. Но макар очите им да бяха затворени, лицата им далеч не изглеждаха в покой. Устите им зееха в безмълвна агония. Скарлет се издърпа на първото стъпало от черното каменно стълбище.

— Започнал бях да губя вяра в теб. — Чу се потракване на бастун и едно по едно излъсканите стъпала грейнаха. Ала нито стълбището, нито мрачните места, към които водеше, приковаха вниманието на Скарлет, а младият мъж с кадифения цилиндър.

Тя примигна и в следващия миг младият мъж се озова току пред нея, протегна ръка да й помогне.

— Толкова се радвам, че най-после успя, Скарлет.