Стефани Гарбър
Каравал (32)

31

— Можеш ли да ходиш? — попита Скарлет.

— Не правя ли точно това? — Гласът на Джулиан прозвуча закачливо, но нямаше нищо забавно в раната на лицето му — от челюстта до окото. Скарлет го придържаше с ръце около кръста. — Карлита, не се тревожи за мен, трябва да те заведем при сестра ти.

— Първо имаш нужда от няколко шева. — Погледът й се спря отново на раната. Щеше да остане белег и макар че нямаше да го загрози, мисълта за него прати ледени тръпки по гърба й при спомена как Джулиан се беше изсипал безпомощен и уязвим от гардероба.

— Излишно се притесняваш — каза Джулиан. — Не е толкова зле. Баща ти само ме одраска. Подозирам, че държи жертвите му да останат в съзнание, иначе не му е забавно.

— Но в гардероба почти беше припаднал.

— Вече съм добре. Бързо се оправям. — Стигнаха до първия етаж и Джулиан се отдръпна от нея, сякаш да докаже думите си. Светлина се процеждаше през процепите на вратите от растящите в лампиони запалени свещи, готвещи се за поредната нощ на опасни приключения. Малка група нетърпеливи участници в играта спяха скупчени на пода. Чакаха нощта да падне и вратите да се отключат.

— Не, не, трябва да те превържем с нещо — прошепна Скарлет.

— Трябва ми само малко алкохол за промивка, това е. — Джулиан заобиколи с несигурна крачка спящите и тръгна към таверната. Въпреки демонстративната си напереност, не изглеждаше добре. Ботушите му стържеха неритмично по стъкления под. Отиде на бара и изля върху бузата си половин шише с прозрачна течност.

— Виждаш ли — примижа той, тръсна глава и капки полетяха към пода, — не е толкова зле, колкото изглежда.

Разрезът още личеше — от външния ъгъл на окото до линията на челюстта. Наистина не беше дълбок, ала Скарлет въпреки това не можа да се отърси от лошото си предчувствие.

Покрай последните събития съвсем беше загубила представа за времето. Предполагаше, че слънцето ще залезе след около два часа, приветствайки последната нощ на Каравала.

За да спечели играта, Скарлет трябваше да намери сестра си преди всички останали. А след онова, което бе сторила на графа преди малко, баща й щеше да побеснее и да си го изкара на Тела, ако я откриеше пръв.

Нямаше просто да я убие; преди това щеше да я изтезава.

— Забравих да огледам розите. В стаята — каза Скарлет.

Джулиан надигна шишето и отпи голяма глътка от алкохола, преди да го остави настрани.

— Нали твърдеше, че били навсякъде.

С което искаше да каже, че ще е невъзможно да познаят кои точно рози са улики. А дори не бяха видели всички. „За петата ще трябва да скочиш в тъмното“, така пишеше в първата улика, която беше получила. Само че Скарлет нямаше представа как това се връзва с цветята.

Твърде много рози и недостатъчно време.

— Карлита, не се разпадай точно сега.

Скарлет вдигна поглед и видя Джулиан пред себе си. Той я притегли в прегръдките си, преди да е отрекла думите му. Макар че ако я пуснеше, като нищо щеше да направи точно това — да се разпадне. Да се срине на пода. Да пропадне през него. Да пада и да пада…

Той я целуна дълбоко, докато в главата й не остана място за нищо друго, освен за него. Имаше вкус на полунощ и на вятър, беше в оттенъци на богато кафяво и светлосиньо. Цветове, които й внушаваха чувство за безопасност и защита.

— Всичко ще бъде наред — промълви Джулиан и я целуна по челото.

Коленете й отново се подгънаха, но този път по друга причина. Потъваше в усещане за безопасност, каквото не беше изпитвала преди. Джулиан все така притискаше устни към челото й, а ръцете му я прегръщаха да я защитят, а не да я притежават или контролират. Докато беше с него, нямаше да се разпадне. Той нямаше да я хвърли от балкон, както беше направил Легендата в съня й.

— Джулиан. — Скарлет вдигна рязко глава да го погледне. Думите от уликата — „да скочиш в тъмното“ — внезапно се бяха озовали във фокуса на хаотичните й мисли.

— Какво има? — попита той.

— Трябва да те питам нещо за сестра ти.

Той застина.

— Не бих те попитала, ако не беше важно. Мисля, че това ще ни помогне да намерим Тела.

— Добре — каза той и въпреки изопнатото лице гласът му прозвуча меко. — Питай каквото искаш.

— Знам, че сестра ти е загинала, но детайлите, които научих оттук и оттам, си противоречат. Ще ми кажеш ли как точно е станало?

Джулиан си пое дълбоко дъх. Видно бе, че му е неприятно да говори за това, но все пак каза:

— След като Легендата я отблъснал, тя скочила от един балкон.

Балкон. Не от прозорец, както Скарлет беше дочула в съня си. Нищо чудно, че Джулиан не беше ахнал при вида на всички онези балкони в началото на играта. Били са жестоко напомняне за загубата му. Легендата наистина беше чудовище и ако Скарлет беше права, тазгодишната игра беше замислена като извратено повторение на онази история, със Скарлет или Тела в ролята на Роза. Скок в тъмното, наистина.

Скарлет потръпна при мисълта, че ще трябва да следва указанията буквално — че ще трябва да скочи от балкон, ако иска да спаси сестра си.

Не спомена за това на Джулиан, докато му разказваше за съня си.

— Мисля, че трябва да потърсим последната улика на балконите.

Джулиан прокара ръка през косата си.

— Балконите са десетки, всеки е с различен вход. Не виждам как ще стане.

— Ами, да не губим време тогава. — Очакваше възражение, затова продължи: — Знам, че е забранено да излизаме навън през деня, но Легендата също не спазва правилата. Ханджийката каза, че ако не се приберем преди зазоряване след първата нощ, губим право на участие в играта, но не спомена нищо за следващите нощи. — Скарлет сниши глас, в случай че имаше будни сред налягалите в коридора. — Всички врати са заключени, да, но можем да излезем през тунелите. Ако тръгнем веднага, ще си осигурим преднина пред баща ми и графа и може би наистина ще успеем да спечелим играта.

— Най-после започваш да мислиш като играч. — Джулиан се усмихна, но усмивката му изглеждаше двуизмерна като черта върху картина. Скарлет се запита дали нейният безстрашен Джулиан не е започнал да се бои на свой ред от баща й, или и той като нея се ужасява от същата мисъл — че за да спасят Тела, един от тях ще трябва да скочи в мрака, буквално.