Стефани Гарбър
Каравал (31)

30

Лъкатушните коридори на „Змията“ й се сториха по-къси, отколкото ги помнеше. За нула време двамата с граф Д’Арси се озоваха на четвъртия етаж пред вратата на нейната стая.

Планът й можеше да се обърка по толкова много начини. Графът държеше стъкления ключ от стаята, но преди да го пъхне в ключалката, сведе поглед към Скарлет.

— Скарлет, държа да знаеш, че не исках да става така. Онова в тунелите не бях аз. — Погледите им се срещнаха. Очите му бяха нежни и топли, много по-нежни, отколкото в шапкарницата. И за миг й се стори, че съзира нещо под излъсканата му външност, сякаш тя беше просто още една дреха, под която се криеше човек наранен и в безизходица, също като нея. — Този брак е много важен за мен. Мисълта, че ще те изгубя, ме влуди. Когато се спуснахме в тунелите, вече не мислех ясно. Но след като се оженим, нещата ще се променят. Ще те направя щастлива, обещавам.

Отмахна посребрения кичур коса от лицето й със свободната си ръка и за един ужасен миг Скарлет се уплаши, че ще я целуне. Наложи се да мобилизира докрай новопридобитата си сила, за да не се свие, да не избяга.

— Вярвам ти — каза тя. В думите й нямаше нищо вярно, разбира се. Знаеше, че онези тунели могат да подлудят човек, да изкривят страховете му така, че да направи — или допусне — неща, които не биха му хрумнали при други обстоятелства. Но дори графът да се грижеше за нея оттук насетне, дори с пръст да не я докоснеше, не съществуваше вселена, в която граф Николас д’Арси да направи Скарлет щастлива. Защото тя искаше друг, искаше Джулиан.

Графът отвори вратата и стомахът й се сви от страх.

Скарлет отново си помисли за слабите страни на плана си.

Възможно бе грешно да е разчела посланието на Джулиан.

Възможно бе Джулиан грешно да е разчел нейното послание.

Възможно бе баща й да се върне и да подслушва от другата страна на вратата — чувала бе, че се случват подобни противни неща.

Последва графа в затоплената стая. Дланите й се изпотиха. Голямото легло я изпълни с ужас. Четирите му дървени стълба й навяваха мисли за клетка. Представи си как графът дръпва завесите и я затваря вътре. Погледна към гардероба с надеждата Джулиан да се появи от другата му страна или да изскочи от вътрешността му. Беше достатъчно голям да се скриеш в него. Но вратите бяха затворени и така си останаха.

В стаята бяха само Скарлет, графът и леглото.

Сега, когато бяха останали насаме, графът се движеше различно. От показната му изисканост не беше останала и следа, бе заместена от студена прецизност, сякаш се отнасяше за делови въпрос, който трябва да се приключи своевременно.

Най-напред свали ръкавиците и ги пусна на пода. После започна да разкопчава жилетката си. От тихите звуци при всяко копче на Скарлет й се догади. Не можеше да го направи.

Докато гледаше как баща й наранява Джулиан, Скарлет най-после бе проумяла какво се е опитвал да й каже Джулиан в тунелите по-рано. Отраснала бе с мисълта, че заслужава бащините си наказания, че те са резултат от собствените й грешки. Но сега очите й се бяха отворили — отговорността не беше нейна, а на баща й. Никой не заслужаваше такива наказания.

Случващото се в момента също не беше редно. Когато целуна Джулиан, това й се беше сторило в реда на нещата. Просто двама души, които доброволно отдават един на друг малки и раними части от себе си. Това искаше Скарлет. Това заслужаваше. Никой нямаше право да решава вместо нея. Баща й винаги я беше третирал като своя собственост, но тя не беше стока за продан.

Доскоро Скарлет живееше с мисълта, че няма право на избор, но вече започваше да си дава сметка, че не е така. Просто й бе нужна смелост да вземе трудните решения.

Още един звук от разкопчано копче. Графът беше преминал към копчетата на ризата и гледаше втренчено Скарлет, сякаш събираше кураж да премине към нейната влажна рокля и така да приключи сделката.

— Тук е доста хладно, не мислиш ли? — Скарлет грабна машата и поразбута цепениците в камината. Пламъците облизваха метала и бързо го нагорещиха до ярко оранжево-червено. Цветът на смелостта.

— Мисля, че вече се разгоря достатъчно — каза графът и сложи решително ръка на рамото й.

Скарлет се завъртя рязко и насочи нагорещената маша към лицето му.

— Да не си ме докоснал.

— Скъпа. — Не изглеждаше особено изненадан и далеч не толкова уплашен, колкото й се искаше на нея. — Може да караме бавно, ако така предпочиташ, но по-добре остави това нещо, преди да си се наранила.

— Няма да се нараня. — Нажежената маша беше на сантиметри от яркозеленото му око. — Но ти може и да не извадиш този късмет. Да не си мръднал, чу ли? И ще мълчиш, освен ако не искаш белег на бузата си като този на Джулиан.

Графът затаи дъх, но извън това гласът му остана влудяващо спокоен.

— Мисля, че не си даваш сметка какво правиш, скъпа — каза той.

— Престани да ми викаш така! Не съм ти „скъпа“ и напълно си давам сметка какво правя. Седни на леглото. — Скарлет посочи с машата, но червеният й връх вече потъмняваше. Смятала бе да го върже за леглото, но сега осъзнаваше, че няма да стане. Оставеше ли оръжието си, графът щеше да й се нахвърли моментално. А и въпреки заплахите си едва ли би събрала смелост да го дамгоса с машата.

— Знам, че си уплашена — спокойно каза той. — Но ако спреш сега, ще забравя какво се е случило и никой няма да пострада.

„Никой няма да пострада.“

Еликсирът за защита.

Съвсем беше забравила за шишенцето, което купи от онзи павилион в замъка. То още беше в джоба на вълшебната й рокля. Просто трябваше да стигне до гардероба.

— Застани до стълбовете на леглото, плътно. — Графът отстъпи назад, същото направи и тя. После хукна към гардероба. Графът скочи в мига, щом Скарлет му обърна гръб, но тя вече отваряше дървените врати.

Джулиан се изсипа с трясък от гардероба. Още кървеше, кожата му беше посивяла. Сърцето на Скарлет се сви от болка.

— Той какво прави тук? — Графът се забави точно колкото Скарлет да бръкне в джоба на роклята и да грабне еликсира. За да помогне на Джулиан, първо трябваше да се справи с Д’Арси.

Махна тапата на шишенцето и плисна съдържанието му върху графа. Течността миришеше на маргаритки и урина.

Графът се задави, после започна да плюе.

— Какво е това? — Опита се да хване Скарлет, но се срина на колене. Приличаше на дете, което се мъчи да хване птичка. Еликсирът действаше бързо, забавяше рефлексите му до безобидно и тромаво пълзене.

— Правиш грешка — изломоти той, шарейки с ръце по пода. Скарлет хукна към Джулиан. — Точно това иска Легендата — продължи завалено графът, явно езикът и устните му изтръпваха като останалата част от тялото. — Баща ти ми разказа историята… за баба ти и Легендата. Не знам кой е той. — Графът погледна изпод натежали клепачи към Джулиан. — Но знам, че играеш по свирката на Легендата. Той те е довел на този остров да провали женитбата ни, да ти съсипе живота.

— Е, значи се е провалил — каза Скарлет. — От моя гледна точка изглежда, че Легендата ми е направил услуга.

Джулиан отвори с мъка очи, докато Скарлет му помагаше да стане от пода. Бившият й годеник се срина окончателно на дъските.

— Не бъди толкова сигурна — измърмори графът. — Легендата не прави услуги никому.