Стефани Гарбър
Каравал (30)

29

Тази нощ луната се помая на небето, отправила сребристия си взор към тях. Видя как Джулиан взема ръката на Скарлет и я стисва крепко. Как я целува още веднъж, нежно и дълго, уверение без думи, че остава с нея.

Ако тази история беше от друг вид, двамата щяха да останат така, прегърнати, докато слънцето се събуди и метне дъги по изтерзаното от буря небе.

Ала магията на Каравала се захранваше най-вече с време, поглъщаше часовете на деня и ги превръщаше в нощни чудеса. А тази нощ беше към края си. Почти всички червени мъниста в двата пясъчни часовника на Прокълнатия замък се бяха изсипали през стеснението. Като падащи венчелистчета на роза.

Скарлет вдигна поглед към Джулиан.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че знам коя е последната улика. Розите.

Мислеше за вазата с цветя, която беше намерила до кутията с роклята. Приела бе, че двете неща вървят в комплект. Не знаеше какво означават розите, знаеше само, че се появяват постоянно в играта. Изглеждаше логично да са част от петата улика. Все трябваше да символизират и нещо друго, освен препратка към Роза.

— Трябва да се върнем в „Змията“ и да огледаме розите — каза тя. — Може да има нещо по листенцата им или бележка, прикрепена към вазата.

— Ами ако баща ти ни види, като се върнем?

— Ще минем по тунелите. — Скарлет повлече Джулиан през двора. Нощта беше студена, но стана още по-студена, когато стигнаха до изоставената градина. Заобикаляха ги скелети на изсъхнали растения, а зловещият фонтан в средата капеше меланхолично като песен на сирена.

— Не знам дали идеята е добра — подхвърли Джулиан.

— Откога ти стана плашливият? — пошегува се Скарлет, макар че самата тя долавяше неспокойни отсенки на охра, които не бяха свързани със заклинанието на омагьосаната градина.

Вече беше направила една гигантска грешка с шапкарницата и не искаше да допусне нова. Но Айко беше права, че някои неща си заслужават риска, независимо от цената. А и вече имаше чувството, че се опитва да спаси не само Тела, а и себе си.

Досега не се беше замисляла сериозно за тазгодишната награда — желанието, — но сега определено мислеше за него.

Ако спечели играта, току-виж наистина успяла да спаси и двете им.

Издърпа ръката си от ръката на Джулиан и натисна релефния символ на Каравала във фонтана. Точно като преди, водата се оттече и басейнът се преподреди във вита стълба.

— Хайде — подкани и махна на Джулиан да мине напред. — Слънцето всеки момент ще изгрее. — Представи си как светилото раздира мрака и води зората на деня, в който по план Скарлет трябваше да си тръгне. И за пръв път, въпреки всички премеждия, се зарадва, че е останала, защото сега бе твърдо решена да спечели играта и да си тръгне не само с Тела, а и с нещо повече.

Стъпи на първото стъпало и протегна отново ръка към Джулиан.

— Защо ми се струва, че хукваш да бягаш всеки път, когато аз се появя? — Губернатор Драгна цъфна в другия край на изоставената градина, следван от графа, чиято черна коса висеше мокра пред очите, а предишното вълнение от гонитбата се беше изпарило от лицето му.

Скарлет дръпна Джулиан надолу по влажните стъпала към входа на тунела. Стискаше ръката му и се ослушваше за стъпките на преследвачите. Не смееше да погледне назад, но ясно чуваше тропота на ботушите им, долавяше вибрациите по пода, собственото й сърце пулсираше лудешки в ушите й, докато двамата с Джулиан се спускаха на бегом по витото стълбище.

— Джулиан, мини напред. Намери ръчката, която затваря тунела, преди… — Млъкна, разбрала, че баща й и графът са стигнали до стълбите. Сенките им се издължиха в златистата светлина, сякаш протегнали хищни нокти да я сграбчат. Вече бе твърде късно да им отрежат пътя до тунелите.

Но двамата с Джулиан почти бяха стигнали до края на стълбището. Пътят се разклоняваше в три тунела — единият светеше в златно, другият тънеше в почти непрогледен мрак, а третият се къпеше в сребристосиньо сияние.

Скарлет издърпа рязко ръката си и бутна Джулиан към най-тъмния тунел.

— Трябва да се разделим, а ти трябва да се скриеш.

— Не… — Той посегна да я хване.

Скарлет отскочи назад.

— Не разбираш… след случилото се тази нощ баща ми ще те убие.

— Значи не трябва да ни настига. — Джулиан я хвана за ръката и двамата хлътнаха наляво, във входа на златистия тунел.

Скарлет открай време харесваше златния цвят. За нея той бе цветът на надеждата и вълшебството. И за един светъл миг дръзна да повярва, че и този път ще се окаже така. Че ще надбяга баща си, ще стане господарка на съдбата си. И почти успя.

Но не успя да надбяга годеника си.

Усети ръката му да се стяга над лакътя й. Миг по-късно главата й отхвръкна назад, кожата на скалпа й пламна — баща й я беше сграбчил безмилостно за косата.

Двамата я изтръгнаха от Джулиан и тя запищя.

— Пуснете я! — извика Джулиан.

— Да не си мръднал, иначе ще стане още по-лошо. — Губернатор Драгна уви едната си ръка около шията на Скарлет, като продължаваше да я дърпа за косата.

Скарлет преглътна поредния писък, сълзи от болка се стичаха по страните й. Не можеше да види лицето на баща си, но лесно можеше да си представи изражението му. Наистина щеше да става само по-лошо.

— Джулиан — примоли се тя, — върви си, моля те.

— Няма да те оставя със…

— Да не си помръднал, казах — повтори губернатор Драгна. — Помниш ли какво стана, когато играхме за последно тази игра? Направи нещо, което не ми харесва, и скъпата ми дъщеря ще плати.

Джулиан застина.

— Така е по-добре. Но колкото да не забравиш отново… — Губернатор Драгна пусна Скарлет и я удари с юмрук в корема.

Останала без въздух, тя се срина на колене. Причерня й. Усещаше единствено болката, ехото от бащините юмруци и пода под ръцете си, докато се опитваше да стане.

Гласове отскачаха от стените около нея. Гневни гласове и уплашени гласове, а когато най-сетне се изправи, установи, че светът се е променил.

— Това наистина ли е необходимо?

— Докосни я отново и аз ще…

— Струва ми се, че пропускаш целта на показното.

Скарлет бавно нагоди репликите към мъжете, ориентирайки се в новата ситуация. Графът й помагаше да се изправи, любезното му иначе изражение се беше променило в нещо мрачно и неуверено. Срещу тях, твърде далеч, за да направи тя каквото и да било по въпроса, стоеше баща й, опрял нож в гърлото на Джулиан.

— Не ще да мирува — каза губернатор Драгна.

— Татко, престани — изграчи Скарлет. — Съжалявам, че избягах. Хвана ме вече. Просто го пусни.

— Но ако го пусна, как да съм сигурен, че ще слушаш?

— Съгласен съм с дъщеря ви — обади се графът и я прегърна, сякаш да я защити. — Мисля, че това стигна твърде далече.

— Няма да го убия. — Губернатор Драгна присви очи, сякаш си имаше работа с неразумни деца. — Просто давам на дъщеря си допълнителен стимул да не побегне отново.

Лъскаво чувство с цвят на кал полепна по вътрешностите на Скарлет, когато баща й нагласи по-удобно ножа. Смятала бе, че най-болезненото нещо е да гледа как баща й бие Тела, но това острие, толкова близо до лицето на Джулиан, създаваше нов свят от ужас.

— Моля те, татко. — Трепереше и се тресеше при всяка дума. — Обещавам никога повече да не ти противореча.

— Вече съм чувал това празно обещание, но мисля, че този път най-после ще го спазиш. — Губернатор Драгна облиза устни и завъртя рязко китката си.

— Не…

Графът затисна с ръка устата на Скарлет да заглуши писъците й. Ножът на баща й сряза красивото лице на Джулиан — от челюстта, през бузата, чак до ъгъла на окото.

Джулиан преглътна вика на болка, докато Скарлет се дърпаше неистово към него. Но беше безсилна, а и се боеше, че баща й ще направи нещо още по-лошо. Беше го ядосала достатъчно.

Очакваше Джулиан да реагира. Да сграбчи ножа. Да избяга. Беше толкова атлетичен. Дори ранен и кървящ лесно би могъл да надвие баща й. Но за човек, който се беше показал толкова самовлюбен в началото, сега Джулиан изглеждаше твърдо решен да спази нелепото си обещание и да остане с нея на всяка цена. Стоеше стоически на мястото си, а Скарлет се сриваше вътрешно.

— Е, сега вече приключихме, струва ми се — отбеляза баща й.

— Да ти кажа — обърна се Джулиан към графа и разтегли устни в окървавена усмивка, — жалка работа е това. Да изтезаваш мъж, за да си хванеш жена.

— Може пък да съм сгрешил и още да не сме приключили. — Губернатор Драгна вдигна отново ножа.

Скарлет направи опит да се измъкне от хватката на графа, но ръцете му се впиха около кръста й като въжета.

— Не влошавай нещата — изсъска й той. После, с по-силен глас и отегчен тон, се обърна към баща й: — Не мисля, че е необходимо. Той само ни дразни. — И подсмръкна презрително, сякаш казаното от Джулиан изобщо не го интересуваше, макар че Скарлет усещаше ускорения му пулс и забързаното дишане, които не се промениха дори когато графът добави небрежно: — И му дай носна кърпичка, за бога, че оклепа всичко с кръв.

Губернаторът метна на Джулиан кърпичка, но тя беше твърде малка да попие кръвта. Капчици продължаваха да падат по пода, когато странната им група пое напред.

Докато вървяха към „Змията“, Скарлет трескаво търсеше начин да избягат. Макар и ранен, Джулиан беше силен. Лесно би могъл да избяга или поне да окаже съпротива. Но ето че вървеше мълчаливо до баща й, докато графът водеше нея за ръка.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Д’Арси.

Скарлет се запита в какъв ли свят на илюзии живее графът, щом може да вярва в нещо такова. Почти й се прииска да намерят още един труп, който да отвлече вниманието на похитителите й. Може би тогава ще успее да им избяга. Знаеше, че тази мисъл е ужасна, но се беше загнездила в главата й.

Когато излязоха от тунела в стаята на Тела, графът се опита да изчисти прахта от фрака си, а Скарлет проведе поредния вътрешен диалог относно ползите и вредите от бягството. Баща й очевидно не смяташе да пусне Джулиан. Гледаше го както дете гледа куклата на по-малката си сестра точно преди да й отреже косата. Или главата.

— Ще го пусна утре, в края на нощта, ако си била послушна. — Губернатор Драгна преметна ръка през раменете на Джулиан, който напразно се опитваше да спре кръвта от раната си с малката кърпа.

— Но, татко, той има нужда от лекар!

— Карлита, не се тревожи за мен — каза Джулиан.

Явно не си даваше сметка колко по-лошо може да стане. Скарлет направи последен опит. Не виждаше изход за себе си, но може би още не беше късно за Джулиан. Ако той се измъкне, би могъл да спаси Тела.

— Моля те, татко, ще правя каквото кажеш, само го пусни.

Губернатор Драгна се ухили. Точно това бе искал да чуе.

— Вече казах, че ще го пусна, но като гледам, той май не иска да си ходи. — Стисна Джулиан за рамото. — Е, момко, искаш ли да си тръгнеш и да ни оставиш сами?

Скарлет се опита да срещне погледа му, но той я избягваше упорито. Прииска й се отново да стане егоистичния младеж, с когото се бе запознала на Трисда. Жертвоготовността му нямаше да постигне нищо в тази ситуация.

Явно от нея зависеше да сложи край на това.

— Нямам спешна работа другаде — отговори Джулиан. — Е, ще се качим ли горе, или по план трябва да спим тук?

— О, няма да спим заедно, или поне не всичките. — Губернатор Драгна намигна и ледени тръпки полазиха по гърба на Скарлет. Гледаше я така, както друг човек би гледал точно преди да направи подарък. Само че подаръците на губернатор Драгна никога не бяха приятни.

— С граф Д’Арси деляхме една стая, но тя е прекалено малка за четирима. Затова морячето ще остане тук с мен, а Скарлет… — Губернатор Драгна проточи думите си в бавни и ясни срички, — а ти, Скарлет, ще спиш в своята стая с граф Д’Арси. Скоро така или иначе ще се ожените — продължи той. — А и годеникът ти плати доста щедро за теб. Не виждам защо да чака още, преди да се наслади на покупката си.

Устата му се изви в нова усмивка, а ужасът на Скарлет придоби нови измерения. Не така си беше представяла нещата. Сякаш не стигаше, че са я купили като овца, че й е била сложена цена, пък била тя и висока.

— Татко, моля те, още не сме женени, това е нередно…

— Така е, не е редно — прекъсна я губернатор Драгна. — Но нашето семейство никога не е държало на реда, а и по-добре не се оплаквай, освен ако не искаш приятелчето ти да изкърви до смърт. — И потупа с ръка здравата половина от лицето на Джулиан.

Той не трепна, но нещо в изражението му се беше променило — вече не беше кротко като в тунелите. Сякаш целият се беше напрегнал. Улови погледа на Скарлет. Неговите очи горяха мълчаливо. Опитваше се да й каже нещо, но какво — Скарлет нямаше представа. Сигурно защото й беше трудно да мисли за друго, освен за близостта на графа. Представяше си как няма търпение да сложи ръце на тялото й, така както баща й нямаше търпение да причини още болка на Джулиан.

— Бих могъл да резна хубавото му личице още сега, но няма да го направя. Приеми това като подранил сватбен подарък — добави губернатор Драгна. — Но ако чуя още едно възражение от теб, щедростта ми ще пресъхне.

— Не — каза Скарлет. — Няма да го докоснеш, защото ако не го пуснеш моментално, няма да ти се подчинявам повече.

Обърна се към графа. Не личеше ситуацията да му е по вкуса. Бръчки загрозяваха съвършеното му чело. Но не бе направил нищо да спре губернатора, а и нещо в него — или всичко в него, от червеното шалче до сребърните ботуши — я изпълваше с отвращение.

Тела се оказа права. „Вярваш, че женитбата ще те спаси, но какво ще стане, ако графът е по-лош и от татко?“

Скарлет не знаеше дали граф Д’Арси е по-лош от баща й, но в момента й се струваше точно толкова противен. Вече не държеше нежно ръката й като в шапкарницата. Не, стискаше я здраво, самоуверено. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Поискаше ли, можеше да спре баща й.

— Ако позволиш това да се случи… — Скарлет замълча, колкото да срещне погледа на графа с надежда да намери там следа от младия мъж, с когото си беше разменила толкова писма, — ако се възползваш от заплахите му, никога няма да ти се подчинявам, нито ще те уважавам. Но ако го накараш да пусне Джулиан, ако покажеш поне малко от човечността, която прочетох в писмата ти, ще бъда съвършената съпруга, за която си платил. — Спомни си думите на Джулиан в тунела и добави: — Наистина ли искаш невеста, която ще спи с теб само защото друг човек ще бъде измъчван, ако не го направи?

Лицето на графа почервеня. Ставаше все по-червено, а сърцето на Скарлет препускаше все по-бързо. Объркване. Срам. Наранена гордост.

— Пусни го — изсъска графът. — Или сделката ни отпада.

— Но…

— Няма да споря по този въпрос. — Мелодичният глас на графа загрубя. — Просто искам това най-после да свърши.

Губернатор Драгна очевидно не искаше да се разделя с новата си играчка. Ала за изненада на Скарлет пусна Джулиан без повече приказки и го бутна към вратата.

— Чу го. Изчезвай.

— Карлита, не прави това заради мен — каза Джулиан и я стрелна с умолителен поглед. — Не му се отдавай. Не ми пука какво ще стане с мен.

— Но на мен ми пука — подчерта Скарлет и макар че й се искаше да погледне за последно красивото му лице, да му внуши с поглед, че вече не го смята за негодник и лъжец, истината бе, че не смееше да срещне очите му. — А сега си върви, моля те, преди да е станало още по-трудно за мен.