Стефани Гарбър
Каравал (3)

2

Чувствата на Скарлет се изляха в цветове, дори по-ярки от обичайното. Неспокойното червено на нажежени въглени. Нетърпеливото зелено на млада трева. Трескавото жълто на размахани птичи криле.

Най-после й беше отговорил.

Прочете отново писмото. После още веднъж. И още веднъж. Попиваше с поглед всяка мастилена завъртулка, всяка восъчна извивка на сребърния му герб — слънце с вписана в него звезда и сълза, вписана в звездата. Същият печат беше ударен и върху приложените към писмото документи.

Това не беше шега.

— Донатела! — Скарлет хукна по стълбището към избата да търси по-малката си сестра. Познатите миризми на меласа и дъб превзеха носа й, но от щурото момиче нямаше и следа.

— Тела! Къде си? — Газени лампи хвърляха кехлибарено сияние върху шишетата с ром и няколкото прясно напълнени дървени бъчви. Скарлет дочу тих стон, последван от тежко дишане. След поредната караница с баща им Тела явно бе прекалила с пиенето и сега спеше някъде на пода между бъчвите. — Дона…

Едва не се задави с втората половина от името на сестра си.

— Здрасти, Скар.

Тела я стрелна с крива усмивка, цялата бели зъби и подпухнали устни. Меденорусите й къдрици бяха разрошени, шалът й се беше свлякъл на пода. Но не това, а младият моряк, който я прегръщаше през кръста, накара Скарлет да заекне:

— Да… да не прекъсвам нещо?

— Че ни прекъсна, прекъсна ни, но нищо не пречи пак да го започнем — отвърна морякът с мелодичния акцент на Южната империя, който звучеше много по-меко от твърдия говор на Меридианната империя, с който беше свикнала Скарлет.

Тела се изкиска, но поне бе така добра да се изчерви малко.

— Скар, познаваш Джулиан, нали?

— Радвам се да се запознаем, Скарлет — каза с ленива усмивка Джулиан, изкусителен като сянка в Горещия сезон.

Скарлет си даваше сметка, че би трябвало да отвърне с някаква любезност, нещо в смисъл че и тя се радва на запознанството им, но не можеше да откъсне поглед от ръцете му, все така прилепнали към светлосинята рокля на Тела — пръстите му подръпваха ресните по корсажа й, сякаш Тела беше подарък, който той нямаше търпение да отвори.

Джулиан беше на острова от няма и месец. Когато бе слязъл с олюляваща се походка от кораба си, висок и красив, със златистокафява кожа, всички жени бяха затаили дъх. За кратко дори Скарлет усети световъртеж, но като умно момиче спря да му обръща внимание.

— Тела, може ли да дойдеш за малко? — Успя да кимне учтиво на Джулиан, но веднага щом двете се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува той през бъчвите, прошепна: — Какви ги вършиш?

— Скар, скоро ще се омъжваш. Мислех, че си наясно какво се случва между мъж и жена, когато останат насаме — каза Тела и я сръчка закачливо с лакът.

— Не за това говоря. Знаеш какво ще стане, ако татко разбере.

— Точно затова не планирам да разбира.

— Говоря ти сериозно — ядоса се Скарлет.

— И аз. Ако татко разбере, просто ще измисля начин да обвиня теб. — Тела се усмихна кисело. — Но ти едва ли си слязла тук да говорим за това — добави тя и сведе поглед към писмото в ръцете на сестра си.

Меката светлина на лампа се отрази в металическите ръбове на хартията и ги подпали в златно, цвета на вълшебствата, копнежите и обещанията за идни неща. Адресът върху плика пламна със същото великолепие.

Госпожица Скарлет Драгна,

Трисда,

Завладените острови на Меридианната империя

(до изповедалнята)

Очите на Тела грейнаха, вперени в лъскавия надпис. Тя открай време харесваше красивите неща, точно като младежа, който я чакаше в момента зад бъчвите. Случваше се Скарлет да загуби някоя своя красива дрънкулка и после да я намери скрита в стаята на сестра си.

Но Тела не посегна да вземе писмото. Ръцете й останаха отпуснати покрай тялото, сякаш тя не искаше да има нищо общо с него.

— Още едно писмо от графа? — Изплю титлата през зъби, сякаш мъжът, който я носеше, бе самият дявол.

Скарлет отвори уста да защити годеника си, но Тела вече ясно бе дала да се разбере какво мисли за годежа й. Нямаше значение, че уредените бракове са нещо нормално в останалата част от Меридианната империя, нито че от месеци графът засипваше Скарлет с мили писма. Не, Тела просто отказваше да проумее как е възможно сестра й да се омъжи за човек, когото никога не е виждала. Само че перспективата да се омъжи за човек, когото не познава, плашеше Скарлет много по-малко от мисълта да остане на Трисда.

— Е — подкани я Тела, — ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Не е от графа — прошепна Скарлет, защото не искаше морякът да ги чуе. — От господаря на Каравала е.

— Отговорил ти е? — Тела грабна писмото. — Богу зъбите!

— Шшт, тихо! — Скарлет бутна сестра си назад към каците. — Някой може да те чуе.

— Какво, вече не ми е позволено и да празнувам ли? — Тела извади трите листчета хартия, приложени към писмото в плика. Светлината на лампата се отрази в печатите им. За миг те грейнаха златни като ръбовете на плика, но после бързо се промениха в опасен оттенък на кървавочервеното.

— Виж! — ахна Тела, когато върху едното се завихриха сребърни букви, затанцуваха и бавно се подредиха в думи: „Единичен пропуск: Донатела Драгна от Завладените острови“.

На другия лист се появи името на Скарлет.

Третият съдържаше само думите „Единичен пропуск“. И на трите покани надписите се намираха над името на остров, за който Скарлет никога не беше чувала — Острова на мечтите.

Безименната покана вероятно бе предназначена за годеника й, предположи Скарлет и за миг си помисли колко романтично би било да отидат заедно на Каравала, след като се оженят.

— Виж, има и още! — изписка Тела, когато на пропуските се появи още текст.

Да се използва еднократно за вход към Каравала.

Главните порти се затварят в полунощ на тринайсетия ден от Растящия сезон в година 57 от Елантинската династия. Пристигналите по-късно не ще участват в играта и губят шанса си да спечелят тазгодишната награда от едно желание.

— Но това е само след три дни — промълви Скарлет и ярките преди цветове потъмняха до обичайните оттенъци на сиво разочарование. Глупаво е било да се надява, че има шанс желанието й да се сбъдне. Ако до Каравала оставаха три месеца или дори три седмици… ако беше след венчавката й. Баща й не казваше на коя дата ще се състои сватбата, но със сигурност нямаше да е утре или вдругиден. Да тръгнат преди това би било невъзможно и твърде опасно.

— Виж само каква е тазгодишната награда — каза Тела. — Желание.

— Мислех, че не вярваш в желанията.

— А аз си мислех, че ще подскачаш от радост. Нали си даваш сметка, че мнозина биха убили, за да се доберат до такива пропуски?

— А ти даваш ли си сметка, че трябва да напуснем острова, за да отидем? — От години си мечтаеше да присъства на Каравала, но да се омъжи бе по-важно дори от това. — За да стигнем там след три дни, трябва да тръгнем… знам ли, още утре.

— А ти защо мислиш, че съм толкова развълнувана? — Блясъкът в очите на Тела стана още по-ярък. Когато беше щастлива, Тела озаряваше света наоколо си, вълнението й ставаше заразително и Скарлет беше готова да се съгласи с всяка нейна прищявка. Ала знаеше от опит колко опасно е да заложиш надеждите си на нещо толкова ефимерно като желание.

Скарлет събра сили да попари радостта на сестра си. Никак не й се искаше да го прави, но по-добре да го стори тя, отколкото някой друг, който би унищожил не само въодушевлението й.

— Ти какво, надигала си и бутилките с ром, така ли? Нима си забравила какво направи татко последния път, когато се опитахме да напуснем Трисда?

Тела трепна. За миг се превърна в крехкото момиче, каквото не искаше да бъде. После, също толкова бързо, изражението й се промени и розовите й устни се извиха — от прекършени в несломими.

— Онова беше преди три години. Сега сме по-умни оттогава.

— И имаме повече за губене — подчерта Скарлет.

За Тела бе по-лесно да махне с ръка на последиците от опита им да отидат на Каравала. Скарлет така и не й беше споделила докрай какво беше направил баща им, за да ги накаже. Не искаше сестричката й да живее в постоянен страх, да се озърта през рамо в ужас при мисълта, че има и по-лошо от стандартните форми на наказание, налагани от баща им.

— Само не ми казвай, че те е страх това да не попречи на плановете ти за венчавката — каза Тела и стисна по-здраво билетите.

— Престани. — Скарлет ги издърпа от ръката й. — Ще ги смачкаш.

— А ти не избягвай въпроса ми, Скар. Заради венчавката ли е?

— Естествено, че не. Просто няма начин да се махнем оттук толкова скоро, утре. Та ние дори не знаем къде е това място. Никога не съм чувала за Острова на мечтите, но със сигурност не е от Завладените острови.

— Аз знам къде е. — Джулиан се показа иззад няколко бъчви с ром и ги стрелна с наперена усмивка, която казваше, че няма никакво намерение да се извинява за натрапничеството си.

— Това вас не ви засяга — сряза го Скарлет и му махна да се разкара.

Джулиан я погледна сепнато, сякаш за пръв път му се случваше момиче да го отреже така.

— Само се опитвам да помогна. Не сте чували за острова, защото не е част от Меридианната империя. Не е под владичеството на нито една от петте империи. Островът на мечтите е личният остров на Легендата, намира се само на два дни път оттук и ако искате да отидете там, аз мога да ви кача тайно на кораба си срещу съответната цена. — Джулиан спря многозначително поглед на третата покана. Гъсти мигли обточваха светлокафявите му очи, създадени да размътват главите на младите жени, да им вдигат полите и да отварят сърцата.

Думите на Тела как мнозина биха убили за такива пропуски отекнаха в главата на Скарлет. Джулиан може и да беше красавец, но също така говореше с акцента на Южната империя, а всички знаеха, че там цари беззаконие.

— Не — отсече тя. — Много е опасно, ще ни хванат.

— Всичко, което правим, е опасно — изтъкна Тела. — Дори ако ни хванат в избата с момче, пак ще си навлечем неприятности.

Джулиан видимо се засегна, че са го нарекли „момче“, но Тела продължи, преди да е възразил:

— Никога не сме в безопасност. Но този път си струва риска. Ти чакаш това през целия си живот, пожелаваш си го при всяка падаща звезда. При всеки наближаващ пристанището кораб шепнеш молитви да е вълшебният съд с тайнствените актьори от Каравала. Искаш го дори повече от мен.

„Каквото и да си чувала за Каравала, то дори не се доближава до реалността. Не става дума за обикновена игра или представление, не. То е магия, единственото вълшебство, което ще откриеш в този свят.“ Скарлет гледаше пропуските, а думите на баба й ехтяха в главата й. Историите за Каравала, които обожаваше като малка, никога не бяха звучали толкова достоверно, колкото сега, в този момент. Скарлет открай време виждаше цветове в мигове на силна емоция и ето че в гърдите й грейна златна надежда. Позволи си за кратко да помечтае какво би било да отиде на частния остров на Легендата, да участва в играта и да спечели желанието. Свобода. Право на избор. Чудо. Магия.

Една красива, нелепа фантазия.

И по-добре да си остане такава. Желанията бяха истински колкото и еднорозите. Като малка, Скарлет бе вярвала безпрекословно на историите, които баба й разказваше за Каравала, но с годините им бе обърнала гръб. Така и не беше видяла нито едно доказателство, че магия съществува. Сега бе склонна да вижда в приказките на баба си преувеличените бръщолевения на една старица.

Част от нея отчаяно искаше да се потопи във великолепието на Каравала, но само пълна глупачка би повярвала, че вълшебствата му могат да променят живота й. Единственият човек, способен да осигури нов живот на Скарлет и сестра й, беше графът, нейният годеник.

Сега, когато не държеше поканите близо до източник на светлина, надписите бяха изчезнали и хартията изглеждаше най-обикновена.

— Не можем, Тела. Рискът е много голям. Ако се опитаме да напуснем острова… — Скарлет млъкна по средата на изречението. Стълбището към избата заскърца под тежестта на нечии стъпки. Някой слизаше, всъщност не един, а поне трима.

Скарлет погледна паникьосано сестра си.

Тела изруга под нос и бързо даде знак на Джулиан да се скрие.

— Не си тръгвайте заради мен. — Губернатор Драгна стъпи на пода и тежката миризма на парфюма му потисна острите аромати на избата.

Скарлет набута писмото и поканите в джоба на роклята си.

Трима стражари вървяха по петите на баща й.

— Мисля, че не се познаваме. — Без да поглежда към дъщерите си, губернатор Драгна протегна ръка към Джулиан. Ръкавиците му бяха в сливов цвят, цвета на стари синини и власт.

Но поне беше с ръкавици. Образ и подобие на благоприличието, губернатор Драгна се обличаше безупречно в шит по поръчка черен фрак и цикламена раирана жилетка. Беше прехвърлил четирийсетте, но за разлика от повечето си връстници нямаше и грам излишна тлъстина. В унисон с последната мода носеше русата си коса прибрана назад с черна диадема, за да се виждат добре грижливо оскубаните му вежди и тъмнорусата козя брадичка.

Джулиан беше по-високият от двамата, но въпреки това губернаторът съумяваше да го гледа от горе надолу. Скарлет ясно виждаше преценяващия поглед, с който баща й претегляше кърпеното кафяво палто на моряка и широките бричове, натъпкани в стари ботуши до коленете.

Джулиан явно не беше страхливец, помисли си Скарлет, иначе не би протегнал с такава готовност собствената си ръка, без ръкавица, на губернатора.

— Радвам се да се запознаем, сър. Джулиан Мареро.

— Губернатор Марчело Драгна. — Здрависаха се. Джулиан понечи да дръпне ръка, но губернаторът не я пусна. — Джулиан, ти май не си от този остров?

Този път Джулиан се поколеба за миг.

— Така е, сър, моряк съм. Първи помощник-капитан на „Златната целувка“.

— Значи само минаваш. — Губернаторът се усмихна. — Тук обичаме моряците. Помагат на стопанството ни. Готови са да платят щедро, за да спрат в пристанището ни, а после харчат пари по време на престоя си. Е, кажи какво мислиш за моя ром? — Махна със свободната си ръка да обхване избата. — Предполагам, че точно това си слязъл да опиташ.

Джулиан не отговори веднага и губернаторът го притисна с нов въпрос:

— Какво, не ти ли хареса?

— Не, сър. Тоест, да, сър — поправи се Джулиан. — Всичко, което опитах, е много хубаво.

— Включително дъщерите ми?

Скарлет се напрегна.

— По дъха ти познавам, че не си опитал от рома — каза губернатор Драгна. — А знам, че не си слязъл тук да играеш карти или да редиш молитви. Така че кажи — коя от дъщерите ми опитваше?

— О, не, сър. Грешно сте разбрали. — Джулиан поклати глава и се ококори, сякаш никога не би му хрумнало да направи нещо толкова непочтено.

— Скарлет беше — обади се Тела. — Слязох тук и ги хванах да се натискат.

Не. Скарлет изруга наум глупавата си сестра.

— Татко, лъже. Тя беше, не аз. Аз ги хванах да се натискат.

Лицето на Тела почервеня като домат.

— Скарлет, не лъжи. Само ще влошиш нещата.

— Не лъжа! Татко, Тела беше. Мислиш ли, че бих направила нещо такова броени седмици преди сватбата?

— Пак лъжеш…

— Стига! — Губернаторът се обърна към Джулиан, чиято кафява ръка все още се намираше в хватката на парфюмираната му сливова ръкавица. — Моите дъщери имат лошия навик да лъжат, но вярвам, че ти ще бъдеш по-откровен. Е, кажи ми, младежо, с коя от дъщерите ми слезе в избата?

— Мисля, че има някаква грешка…

— Аз не правя грешки — прекъсна го губернатор Драгна. — Давам ти още един шанс да ми кажеш истината, иначе… — Стражите на губернатора пристъпиха едновременно напред.

Джулиан стрелна Тела с поглед.

Тя поклати отсечено глава и оформи с устни името на сестра си: Скарлет.

Скарлет се опита да привлече вниманието на Джулиан, опита се да му внуши, че прави грешка, но още преди да е отговорил, прочете решителността в очите му.

— Скарлет беше.

Глупаво момче. Несъмнено вярваше, че прави услуга на Тела, а всъщност правеше точно обратното.

Губернаторът пусна ръката на Джулиан и свали парфюмираните си сливови ръкавици.

— Предупредих те за това — каза той на Скарлет. — Знаеш какво става, когато не се подчиняваш.

— Татко, моля те, само се целунахме, нищо повече. — Опита се да застане пред Тела, но един от стражите я дръпна назад към буретата, хвана я грубо за лактите и ги изви зад гърба й, докато тя напразно се бореше да предпази сестра си. Защото не Скарлет щеше да бъде наказана за престъплението. Всеки път, когато някоя от тях престъпеше правилата му, губернатор Драгна наказваше другата.

На дясната си ръка губернаторът носеше два големи пръстена, единия с квадратен аметист, другия — с голям лилав диамант с остри ръбове. Сега той завъртя двата пръстена, замахна и удари Тела в лицето.

— Недей! Аз съм виновна! — изпищя Скарлет, макар да знаеше, че това е грешка.

Баща й удари Тела още веднъж.

— Задето ме излъга — каза той. Вторият удар беше по-силен от първия, Тела се срина на колене, по бузата й потече кръв.

Доволен, губернатор Драгна отстъпи назад. Изтри окървавената си ръка в жилетката на един от стражите. После се обърна към Скарлет. Незнайно как изглеждаше по-висок отпреди, а Скарлет имаше чувството, че се е смалила наполовина. Каквото и да й стореше баща й, нищо не би я наранило толкова, колкото да го гледа как удря сестра й.

— Не ме разочаровай отново.

— Съжалявам, татко. Направих глупава грешка. — Това беше най-вярното нещо, което изричаше от сутринта. Не нея беше „вкусил“ Джулиан, вярно, но така или иначе пак не беше успяла да защити сестра си. — Няма да се повтори.

— Надявам се, че ще спазиш обещанието си. — Губернаторът си сложи ръкавиците, после бръкна във вътрешния джоб на фрака си и извади сгънато писмо. — Може би не трябва да ти го давам, но, от друга страна, току-виж ти напомнило колко много имаш за губене. Сватбата ти ще се състои след десет дни, в края на следващата седмица, на двайсети. Ако нещо попречи на плановете ми, ще се лее кръв, при това не само от лицето на сестра ти.