Стефани Гарбър
Каравал (26)

25

Краката й бяха като без кости, тънка кожа около безполезни мускули. Дробовете я боляха от натиска на неизплакани сълзи. Дори роклята й изглеждаше уморена и мъртва. Черната материя беше избледняла до сиво, сякаш нямаше сили да задържи цвета. Не помнеше дантелата да се е скъсала, но подгъвът на странната й траурна нощница висеше на парцали около прасците й. Не знаеше дали магията й се е изчерпала, или роклята просто отразява собственото й емоционално и физическо изтощение. Оставила бе Джулиан в основата на махагоновото стълбище с молба да не тръгва след нея.

Върна се в стаята си с напаления в камината огън и голямото легло. Единственото й желание беше да се мушне под завивките. Да се предаде на дълбок сън, който поне за кратко да заличи ужасите на деня. Но сънят беше лукс, който Скарлет не можеше да си позволи.

Когато пристигна на острова, единствената й грижа беше да се прибере у дома навреме за сватбата. Но сега, когато Легендата беше убил Данте, а баща й се бе появил най-неочаквано, играта се беше променила. Скарлет усещаше натиска на времето, по-тежко от пресата на всички червени мъниста в пясъчните часовници на Прокълнатия замък. Трябваше да намери Тела, преди да я открил баща й или Легендата да я е погълнал както пламъкът поглъща свещ. Ако се провалеше в това, сестра й щеше да умре.

Слънцето щеше да залезе след по-малко от два часа и търсенето трябваше да започне отново.

Е, можеше да си отпусне минутка. Минутка да поплаче за Данте и за сестра си, и да се гневи, че Джулиан не е онзи, за когото го е мислела. Да се захлупи в леглото и да си пореве за всички неща, над които беше изгубила контрол. Да вземе глупавата ваза с рози на Легендата и да я метне по камината.

— Карлита… добре ли си? — Джулиан почука на вратата и нахлу, без да изчака отговор.

— Защо идваш? — Скарлет го изгледа намръщено, като се опитваше да преглътне сълзите си. Не искаше да я вижда, че плаче, макар че за това май беше твърде късно.

Джулиан се оглеждаше трескаво за несъществуваща заплаха. Изглеждаше смутен, че я е заварил да плаче, а не съзира причина за сълзите й, която да отстрани.

— Стори ми се, че чух нещо — каза накрая.

— Какво си чул? Не може да нахлуваш така! Върви си! Трябва да се преоблека.

Вместо да си тръгне Джулиан затвори кротко вратата. Погледът му се спря на счупената ваза и локвата вода на пода, после се насочи към зачервеното й от сълзи лице.

— Карлита, не плачи заради мен.

— Усмири за малко гордостта си. Сестра ми я няма, баща ми ни е открил, а Данте е мъртъв. Тези сълзи не са за теб.

Поне бе така добър да сведе засрамено очи. Но остана в стаята. Приседна предпазливо на леглото, матракът потъна под тежестта му, а нови сълзи се стекоха по лицето на Скарлет. Горещи, мокри и солени. Избликът на агресия отпреди малко беше отмил част от болката, но сълзите не спираха. Може би Джулиан беше прав и част от тях наистина бяха заради него.

Той се наведе към нея и пое една сълза с върха на пръста си.

— Недей — каза Скарлет и се дръпна като опарена.

— Заслужил съм го. — Той свали ръката си и се отдръпна, докато двамата не се озоваха в срещуположните краища на леглото. — Не трябваше да те лъжа и да те водя тук против волята ти.

— Изобщо не трябваше да ни водиш тук — сопна се Скарлет.

— Сестра ти щеше да намери начин да дойде, със или без мен.

— Това извинение ли е? Ако е така, не струва.

Джулиан отговори предпазливо:

— Не съжалявам, че направих онова, което искаше сестра ти. Вярвам, че хората трябва да са свободни сами да решават за себе си. Но искрено съжалявам за всяка лъжа, която си чула от мен. — Замълча, а когато я погледна, топлите му кафяви очи бяха по-нежни от всякога. И открити, сякаш искаше Скарлет да види в тях нещо, което обикновено пазеше скрито. — Знам, че не заслужавам още един шанс, но преди малко ти каза, че според теб мога да бъда добър. Аз не съм добър, Карлита, или поне не съм бил досега. Аз съм лъжец, циник и често правя ужасни грешки. Произхождам от горделиво семейство с обтегнати отношения и след Роза… — поколеба се, после гласът му прозвуча по познатия дрезгав, задавен, гневен начин, по който звучеше винаги, когато станеше въпрос за сестра му. — След като тя умря, изгубих вярата си окончателно. Знам, че това не е извинение. Но ако ми дадеш още един шанс, кълна се, че няма да съжаляваш.

Срещу тях огънят в камината пращеше и топлината му смаляваше локвата вода на пода. Скоро щяха да останат само розите и парчетата стъкло. Скарлет се сети за татуировката му. Прииска й се Джулиан да беше обикновен моряк, озовал се по случайност на нейния остров. Мразеше го, защото толкова дълго я беше лъгал. От друга страна, можеше да разбере какво изпитва заради сестра си. Знаеше какво е да обичаш някого толкова неотменно и на всяка цена.

Джулиан се облегна на таблата на леглото, прекрасен и трагичен едновременно, тъмната коса висеше над уморените му очи, крайчетата на устните му се спускаха надолу, колосаната му до неотдавна риза сега беше цялата намачкана.

Скарлет също бе допуснала грешки заради играта. Но Джулиан никога не ги беше използвал против нея, така че и тя не искаше да го наказва.

— Прощавам ти — каза тя. — Само ми обещай повече да не ме лъжеш.

Джулиан вдиша дълбоко и затвори очи, челото му се набръчка, изражението му бе някъде между благодарността и болката.

— Обещавам — промълви дрезгаво той.

— Ехо? — Двамата се стреснаха от почукване на вратата. Джулиан скочи, преди Скарлет да е помръднала. Стрелна я поглед и оформи „скрий се“ с устни.

Не. Достатъчно се беше крила. Вирна брадичка въпреки гневния му поглед, грабна машата от огнището и тръгна след него към вратата.

— Имам доставка — съобщи женски глас.

— За кого? — попита Джулиан.

— За сестрата на Донатела Драгна.

Скарлет стисна по-силно машата, сърцето й прескочи един удар.

— Кажи й да я остави пред вратата — промълви тя почти без глас. Искаше й се да се надява, че е улика, но постоянно мислеше за отрязаната ръка на Данте. Представи си как Легендата отсича ръката на Тела и я доставя в кутия пред вратата й.

Чуха стъпките отвън да се отдалечават и Джулиан отвори. Кутията беше матовочерна с цвета на провалите и погребенията. Беше дълга и широка. До нея имаше ваза с две червени рози.

Още цветя!

Скарлет изрита вазата и остави цветята да умират в коридора, после издърпа кутията в стаята. Трудно й бе да прецени дали е тежка или лека.

— Искаш ли аз да я отворя? — попита Джулиан.

Скарлет поклати глава. Изобщо не желаеше да отварят черната кутия, но си даваше сметка, че губят ценни секунди. Повдигна внимателно капака.

— Какво е това? — Веждите на Джулиан се събраха.

— Другата ми рокля от магазина. — Скарлет се засмя с облекчение и извади дрехата. Момичето беше казало, че ще й я доставят след два дни.

Само че нещо с роклята не беше наред. Изглеждаше различно. Цветът беше много по-светъл, почти чисто бял. Бял като за булчинска рокля.