Стефани Гарбър
Каравал (25)

24

— Насам. — Джулиан я дръпна към тухлен коридор, осветен от греещи паяжини.

— Не. — Скарлет понечи да поеме наляво. — Дойдох по тунел с камъчета. — Не помнеше светещи камъни да бяха вградени и в стените, но по онова време вниманието й беше ангажирано с други неща.

Зад тях стъпките ставаха по-силни.

Джулиан се намръщи, но все пак я последва. Лактите му бръснаха нейните — тунелът ставаше все по-тесен, а от стените стърчаха камъни и ги притискаха.

— Защо не ми каза, че баща ти е тук?

— Точно затова те търсех, но…

Джулиан затисна с ръка устата й и когато Скарлет вдиша, усети сол и мръсотия, притиснати към устните й.

— Шшшт… — прошепна Джулиан.

Стисна един от светещите камъни на стената, завъртя го като дръжка на врата и издърпа Скарлет в някакво тъмно пространство. Стената зад гърба й беше като лед, влажна и студена, буквално изпиваше телесната й топлина през тънката рокля. Скарлет напразно се опитваше да си поеме дъх.

Анасон, лавандула и развалени сливи изместваха хладния аромат на Джулиан, нахлуваха като дим под странната врата, през която бяха влезли току-що.

— Ще те защитя — прошепна Джулиан. Тялото му се притисна към нейното като щит миг преди тежките стъпки да стигнат до скривалището им, което сякаш ставаше все по-тясно. Ледените стени се впиваха в Скарлет и я тласкаха все по-близо до Джулиан. Лактите й опряха в гърдите му и тя се видя принудена да го прегърне през кръста. Телата им се долепиха плътно.

Сърцето й прескачаше и препускаше. Наболата брада на Джулиан одра бузата й, ръцете му се събраха ниско на гърба й. През леката материя на роклята си Скарлет усещаше всяка извивка на пръстите му. Ако баща й отвореше вратата и я завареше така, щеше да я убие.

Скарлет направи опит да се дръпне назад, дишаше бързо и накъсано. Стори й се, че таванът пропада бавно, спуска се леден към главата й.

— Мисля, че тази стая се опитва да ни убие — прошепна тя. Стъпките на баща й се бяха отдалечили и вече почти не се чуваха. Не би имала нищо против да остане тук още минута-две, но дробовете й бяха почти смазани, притиснати между Джулиан и ледената стена. — Отвори вратата!

— Опитвам се — изръмжа Джулиан.

Скарлет си пое рязко дъх. Тънката рокля се вдигна над коленете й, усещаше кокалчетата на Джулиан по гърба си, докато той опипваше с длани за изхода.

— Не го намирам — изпъшка той. — Мисля, че е от твоята страна.

— Нищо не усещам. — „Освен теб.“ Пръстите й докосваха забранени места, докато тя се опитваше да опипа стената. Но колкото повече усилия полагаше, толкова по-голяма съпротива оказваше стаята.

Точно като океана край острова.

Колкото по-трескаво риташе с крака Скарлет, толкова по-голям ставаше страхът й и толкова по-жестоко я наказваше водата.

Може би и сега беше така.

Джулиан беше споменал, че тунелите подсилват страха, но може би се и захранваха от него.

— Стаята откликва на нашите емоции — каза тя. — Мисля, че трябва да се успокоим.

Джулиан издаде тих звук.

— Точно в момента не виждам как ще стане. — Устните му бяха в косата й, а ръцете му бяха точно под хълбоците, залепнали за извивките там.

— О — промълви Скарлет. Пулсът й се ускори отново и заедно с това усети сърцето на Джулиан да препуска до гърдите й. Преди седмица никога не би могла да се отпусне в ситуация като тази, дори и сега й беше трудно. Но въпреки лъжите му беше сигурна, че с него е в безопасност. Той никога не би я наранил. Пое си бавно дъх да се успокои и в същия миг стената спря да се движи.

Още едно вдишване.

Стаята се разшири едва доловимо.

Отвън все така не се чуваха звуци, издаващи присъствието на баща й. Никакви стъпки или дишане. Нито онази противна миризма.

След още миг-два стената зад гърба й се затопли в ярък контраст с влажната й рокля. С разширяването на стаята Джулиан също започна да се отпуска. Голяма част от тялото на Скарлет още го докосваше, но не толкова плътно като преди. Гръдта му се движеше в ритъм с нейната, бавно и равномерно, а стените все така се отдръпваха.

С всеки дъх, който поемаха, стаята се затопляше. Скоро по тавана се появиха точици светлина като лунен прах и осветиха кръгла светеща дръжка над дясната ръка на Скарлет.

— Чакай… — предупреди я Джулиан.

Но Скарлет вече бе отворила вратата. И в същия миг стаята изчезна. Пред и зад тях се протягаше нисък проход, в стените му бяха забити счупени мидени черупки, които светеха като камъчетата преди, а подът беше покрит с пътечка от нежнорозов пясък.

Джулиан изруга.

— Мразя този тунел.

— Поне се отървахме от баща ми — отвърна тя. Стъпки не се чуваха отникъде. Единственият звук беше от океански прибой в далечината. На Трисда нямаше розови плажове, но ехото на прибоя й напомни за дома, както и за още нещо.

— Откъде си знаел, че ще мога да те вкарам в играта? — попита Скарлет. — Получих поканите, след като ти пристигна на Трисда.

Джулиан разрита пясъка с крак и ускори стъпка.

— Не ти ли се струва странно, че даже не знаеш името на човека, за когото ще се омъжваш?

— Сменяш темата — отбеляза Скарлет.

— Не, това е част от отговора.

— Добре — каза тя и сниши глас. Все още не чуваше други стъпки, освен техните, но не искаше да рискува. — Името му е тайна, защото баща ми така иска, да контролира всичко.

Джулиан се заигра с верижката на джобния си часовник.

— А ако има и нещо друго?

— Накъде биеш?

— Мисля си, че може би баща ти се е опитвал да те защити. И преди да се развикаш, изслушай ме, моля те — побърза да добави той. — Не казвам, че баща ти е добър човек. От малкото, което видях, бих го нарекъл гадно копеле, но извън това мога да разбера основанията му да пази някои неща в тайна.

— Слушам те — подкани със свито гърло Скарлет.

Джулиан й разказа онова, което Скарлет вече знаеше — за Легендата и баба й Аналиса. Макар че неговата версия беше различна. В неговия разказ Легендата бе значително по-талантлив и невинен в началото. Важна за него била единствено Аналиса. Именно заради нея се превърнал в Легендата, а не от жажда за слава. А после, точно преди първото представление, я заварил в обятията на друг, по-богат мъж, за когото от самото начало смятала да се омъжи.

— След това Легендата откачил. Заклел се да унищожи Аналиса, като нарани семейството й така, както тя била наранила него. Понеже Аналиса му била разбила сърцето, той се заклел да стори същото с дъщерите и внучките й, ако такива имат нещастието да се родят в нейното семейство. Щял да провали шансовете им за щастлив брак и любов, а ако в допълнение полудеели, толкова по-добре.

Последните думи Джулиан се опита да омаловажи с тона си, но Скарлет все още помнеше ясно съня си. Легендата не просто караше жените да се влюбват в него, а ги подлудяваше в буквалния смисъл на думата. Без съмнение правеше същото и с Тела в момента.

— Затова, когато с приятелите ми научихме за твоя годеж — продължи той, — знаехме, че е само въпрос на време Легендата да те покани на Каравала, за да провали сватбата ти.

И отново се постара думите му да прозвучат безобидно. Само че цялото бъдеще на Скарлет беше заложено на годежа й. Без този брак беше обречена да живее на Трисда с баща си.

Пясъчната пътечка ставаше все по-стръмна и Скарлет се задъха от усилието да върви по нея. Мислеше за глупавите писма, които беше изпращала през годините. Никога не ги беше подписвала с пълното си име, освен последното, в което беше споменала за сватбата си — и именно на онова писмо Легендата беше отговорил.

В историята на Джулиан имаше смисъл, само че Скарлет се чудеше как обикновен моряк като него се е добрал до толкова много информация. Тя изгледа с присвити очи тъмнокосия мъж, който вървеше до нея, и зададе въпроса, който многократно я беше измъчвал:

— Кой си ти всъщност?

— Да кажем само, че семейството ми има дебели връзки — отвърна той и я стрелна с усмивка, която според мнозина би била очарователна, но Скарлет не съзираше в нея и сянка от щастие.

Спомни си клюките, които беше дочула в съня си. Че семейството на Джулиан прогонило сестра му, когато научили за срамната й връзка с Легендата. Доколкото познаваше Джулиан, той не би постъпил така безмилостно, но явно въпреки това чувстваше вина за стореното. А това чувство Скарлет познаваше отлично.

Повървяха в мълчание, докато Скарлет не събра смелост да каже:

— Не си виновен ти, между другото. За онова, което е сполетяло сестра ти.

В продължение на един крехък миг, тънък и дълъг като разтегната паяжина, се чуваха само далечните вълни и скърцането на ботушите им по пясъка.

— Тоест и ти не чувстваш вина, когато баща ти бие Тела? — Думите му бяха меки, прошепнати, но Скарлет усети всяка от тях като болезнено напомняне колко често не е съумявала да защити сестричката си.

Джулиан спря и бавно се обърна към нея. Погледът му беше дори по-мек от гласа. Стигна като милувка до повреденото в нея. От онзи вид докосване, което минава през изтерзана плът, покрай счупени кости и стига до ранената душа. Скарлет усети как кръвта й се сгорещява под погледа му. Дори да беше облечена с плътна рокля, покриваща всеки сантиметър от тялото й, пак би се почувствала гола пред очите му. Сякаш целият й срам, чувството за вина и ужасните тайни спомени, които се опитваше да погребе, бяха изплували внезапно на повърхността.

— Виновен е баща ти — каза той. — Ти не си направила нищо лошо.

— Откъде знаеш? — възпротиви се Скарлет и поклати глава. — Наранява я, защото аз съм сгрешила в нещо. Защото аз не съм успяла да…

— Помощ! — Писък прекъсна разговора им като повей на вятър. — Моля! — И пак същият познат писък.

— Тела? — Скарлет хукна презглава, ботушите й вдигнаха облачета розов пясък.

— Не! — извика след нея Джулиан — Това не е сестра ти.

Но Скарлет не му обърна внимание. Познаваше гласа на сестра си. Звучеше толкова отблизо, все по-силен и по-силен, отекваше в каменните стени, докато…

— Спри! — Джулиан я прихвана с ръка през кръста и я дръпна назад точно преди пясъчната пътека да свърши. Няколко песъчинки се търкулнаха през ръба и паднаха в синьо-зелените води, които се пенеха петдесетина и повече крачки под тях.

Въздухът излезе със свистене от дробовете на Скарлет.

Страните на Джулиан се бяха зачервили, ръцете му трепереха около нея.

— Добре ли?

Краят на въпроса му потъна в изблик на зъл смях. Кисел звук от кошмари и други гадни неща. Изля се от стените през малки разкривени устица.

Още един номер на тези ужасни тунели.

— Карлита, не спирай. — Джулиан я докосна леко по хълбока и я побутна назад към по-безопасна пътека. Тунелите продължаваха да се кискат в изкривена версия на сестриния й смях.

За миг беше повярвала, че е на крачка от Тела. Ами ако вече бе твърде късно да я спаси? Ами ако Тела се беше влюбила до лудост в Легендата, ако му се беше отдала така пълно, че не би искала животът й да продължи след края на играта? Тела обичаше опасността така, както свещите обичаха пламъка. Сякаш изобщо не й хрумваше, че някои от нещата, за което копнее, могат да я погълнат като огън.

Когато бяха малки, Скарлет винаги се заплесваше по магията на Легендата, докато Тела все разпитваше за по-тъмната му страна. Дори Скарлет не можеше да отрече, че има нещо съблазнително в мисълта да спечелиш сърцето на мъж, който се е заклел никога да не обича отново.

Само че Легендата не беше просто преситен, а умопомрачен, караше жените не просто да се влюбват, а да полудяват. Кой знае какви щуротии втълпяваше на Тела… Ако Джулиан не я бе спрял преди миг, Скарлет като нищо можеше да падне в пропастта и да се пребие. А на Тела това й беше специалитетът — да скача, без да мисли.

За пръв път се беше опитала да избяга с момче, когато беше на дванайсет. За щастие, Скарлет я намери, преди баща им да забележи отсъствието й, но оттогава живееше в страх, че рано или късно Тела ще се забърка в неприятности, от които не би могла да я измъкне. Защо Легендата не се беше задоволил само с нейния съсипан годеж?

— Ще я намерим — каза Джулиан. — Онова, което сполетя Роза, няма да сполети сестра ти.

Искаше й се да му повярва. След последното изпитание би дала мило и драго да се предаде в ръцете му, да му се довери безрезервно като преди. Ала думите, му вместо да я успокоят изтикаха на повърхността един въпрос, който Скарлет се бе опитвала да избягва след признанието му защо е държал на всяка цена да участва в играта.

Отдръпна се съзнателно от него.

— Когато ни доведе на Каравала, знаеше ли, че Легендата ще отвлече Тела, както е отвлякъл сестра ти?

Джулиан се поколеба.

— Допусках, че има такава вероятност. — С други думи — знаел е.

— Колко голяма вероятност? — попита задавено Скарлет.

В карамелените очи на Джулиан се появи нещо като съжаление.

— Никога не съм твърдял, че съм добър човек, Карлита.

— Това не го вярвам. — Мислите й се върнаха към гадателя Найджъл и думите му, че бъдещето на човек може да се променя по силата на най-голямото му желание. — Вярвам, че поискаш ли, можеш да си добър.

— Вярваш го, защото самата ти си добра. Почтените хора като теб винаги смятат, че и другите могат да бъдат добродетелни, но аз не съм такъв. — Замълча. Нещо болезнено прекоси лицето му. — Когато ви доведох тук, знаех какво ще стане. Не знаех, че ще е Тела, но бях сигурен, че ще отвлече една от вас.