Стефани Гарбър
Каравал (21)

20

По-късно Скарлет щеше да си спомня ясно само едно нещо от обратния си път до странноприемницата. Нямаше да помни колко са олекнали крайниците й, как костите й са се превърнали в прах, нито как на два пъти се е опитала да легне в лодките. Нямаше да помни как са я избутали от въпросните лодки, нито как е изпуснала розовата рокля с копчетата. Но щеше да си спомня младия мъж, който вдигна роклята от земята, а после я прихвана под ръка и й помогна да стигне до „Змията“.

Хрумна й изразът „безполезно красив“, макар че като се загледа по-внимателно в привлекателния си придружител, реши, че лицето му всъщност не е чак толкова хубаво. Кораво лице с остри черти и тъмни очи, засенчени от още по-тъмна коса.

Този човек не я харесваше и това не беше просто догадка от нейна страна — усещаше се по грубото му отношение. Как само стисна ръката й, когато тя се опита да я издърпа от неговата.

— Пусни ме! — опита се да извика тя. Гласът й беше много слаб, а хората, които биха могли да я чуят, бяха твърде заети да бързат към собствените си бърлоги. До изгрев-слънце и края на нощната магия оставаше не повече от четвърт час.

— Ако те пусна, просто ще изпълзиш в друга лодка. — Данте я влачеше през заоблената задна врата на „Змията“. Обгърна ги шумът на таверната. Халби със сайдер дрънчаха по стъклените плотове на масите. Развеселено пръхтене, доволно сумтене и изпъшкани истории за провал.

Само един елегантен господин с превръзка на окото и тъмночервено шалче видя как я влачат към едно стълбище, където въздухът потъмня и врявата утихна. По-късно Скарлет щеше да си спомни погледа му, но в онзи миг основната й грижа беше да избяга от Данте.

— Моля те — промълви тя. — Трябва да стигна до стаята си.

— Първо трябва да поговорим. — Данте я притисна край стълбите, дългите му крака и татуираните ръце я заклещиха към стената.

— Ако е за онзи ден… извинявай. — Наложи се да мобилизира силите си докрай, за да изрече думите разбираемо. — Не исках да те мамя. Не трябваше да те лъжа.

— Не става въпрос за лъжите ти — каза Данте. — Знам, че в тази игра хората лъжат. Онзи ден… — Млъкна, сякаш му бе трудно да запази спокойствие. — Разстроих се, защото вярвах, че си различна. Тази игра променя хората.

— Знам — потвърди Скарлет. — Точно затова трябва да стигна до стаята си.

— Не мога да ти го позволя. — Гласът му прозвуча почти грубо и в миг на прояснение тя с ужас си даде сметка, че сега Данте изглежда още по-зле. Тъмни кръгове обточваха очите му, сякаш не беше спал от дни. — Сестра ми изчезна и трябва да ми помогнеш да я намеря. Знам, че и твоята сестра я няма, и според мен това не е просто част от играта.

Не. Точно сега нямаше нужда да чува това. Изчезването на Тела беше просто поредният трик. Данте се опитваше да я уплаши. Джулиан бе споменал, че Данте е постъпил жестоко, за да спечели предишната игра, нали?

— Не мога да говоря за това в момента.

Трябваше да стигне до стаята си. Вече нямаше значение дали е ред на Джулиан да я ползва. Не можеше да умре тук. Не и пред Данте, който видимо беше откачил. Успя някак да измъкне роклята си от ръцете му.

— Защо не се видим в таверната… след като поспим малко?

— Тоест след като ти умреш за два дни? — Ръката му се сви в юмрук и удари стената. — Знам какво се случва с теб. Не мога да изгубя още една нощ! Сестра ми я няма, а ти…

Фрас!

Преди да е казал нещо повече, Данте полетя назад. Скарлет не видя удара, но явно е бил достатъчно силен, за да го събори по стълбите.

— Стой далече от нея! — Заля я топлина, когато Джулиан я прихвана нежно в прегръдките си. — Добре ли си? Той направи ли ти нещо?

— Не… Просто трябва да стигна до стаята. — Усещаше как минутите изтичат заедно с живота й, а силата й изтънява като паяжина.

— Карлита… — Джулиан я прихвана по-здраво, преди да е паднала. Беше толкова по-топъл от нея. Искаше й се да се увие в него като в одеяло, да го прегърне също толкова крепко, колкото я прегръщаше той.

— Карлита, кажи нещо. — Гласът му вече не беше нежен. — Какво е станало с теб?

— Аз… мисля, че направих грешка. — Думите й излизаха лепкави и бавни като сироп. — Едни момичета, едното с лъскава коса, другото с гофрета… трябваше да си купя рокли и те ме накараха да платя с време.

Джулиан изреди няколко колоритни проклятия.

— Не ми казвай, че са взели ден от живота ти.

— Не… — Скарлет полагаше усилия да остане на крака. — Взеха два.

Красивото лице на Джулиан се изкриви и стана смъртоносно или пък целият свят се кривеше в нещо опасно. Всичко се килна настрани, когато Джулиан я взе на ръце и преметна розовата й рокля през рамото си.

— За всичко съм виновен аз — промърмори.

Качи я по стълбите, продължи по един много пиян коридор и я внесе в някаква стая, вероятно тяхната. Скарлет можеше само да гадае за подробностите, защото виждаше всичко в бяло. Безкрайно бяло, освен тъмното лице на Джулиан, надвиснало над нейното, докато той я слагаше внимателно в леглото.

— Ти къде беше… по-рано тази нощ? — попита тя.

— На грешното място.

Всичко се размиваше по краищата като прашно слънце рано сутрин, но Скарлет някак различи тъмните ресници около разтревожените му очи.

— Това значи ли, че…

— Шшшт — прошепна той. — Пести си силите, Скарлет. Мисля, че мога да оправя нещата, но искам да останеш с мен още мъничко. Ще се опитам да ти дам един ден от своя живот.

В главата й беше такава каша, мислите й се препъваха така бавно и нескопосно, докато магията завладяваше тялото й, че в първия миг не повярва на ушите си. Но онзи поглед се беше появил отново в очите му, поглед, който казваше, че Джулиан иска той да е плячката, а тя — хищникът.

— Наистина ли ще направиш това за мен? — попита тя.

Вместо отговор Джулиан сложи пръст на устните й.

Нещо металическо, влажно и с едва доловимо сладък привкус. Храброст, страх и още нещо, което Скарлет не можа да определи. Подсъзнателно разбираше, че усеща вкуса на кръв. Такъв подарък получаваше за пръв път в живота си.

Красив по странен начин и притеснително интимен. Дар, от който Скарлет искаше още. Искаше още от Джулиан.

Близна върха на пръста му, но жадуваше да вкуси и от устните му. Да ги усети до своите, по шията си. Да усети силните му ръце по тялото си. Жадуваше за тежестта му върху себе си, да провери дали сърцето му бие със същия устремен темп като нейното.

Джулиан задържа още миг пръст върху устните й, затвори ги с лек натиск, ала вкусът на кръв остана. А нейното желание се усили. Чуваше ритмичния пулс на сърцето му. И преди бе усещала остро присъствието му, но никога толкова осезаемо като сега. Лицето му я хипнотизираше, тъмната бенка под лявото око, линията на скулите, на ъгловатата челюст, хладният му дъх по бузата й.

— Сега ще ми трябва малко от твоята кръв. — Гласът му беше толкова нежен, пропит от нежност, така както кръвта му беше пропита от всички чувства, събрани в гръдта му.

Скарлет никога не се бе чувствала толкова близо до друг човек. Знаеше, че би му дала каквото поиска, всичко, което поиска. Нямаше търпение той да отпие от нея, както тя беше отпила от него.

— Джулиан — прошепна тя, тихо, защото всеки по-силен звук би разрушил деликатността на момента, — защо правиш това?

Кехлибарените му очи срещнаха нейните и нещо в тях я накара да затаи дъх.

— Мислех, че отговорът е очевиден. — Хвана студената й ръка и я вдигна към ножа си, но явно чакаше тя да му разреши изрично. И Скарлет разбра, че Джулиан не го прави заради играта. Случващото се беше извън нея, между тях двамата.

Скарлет притисна пръст към върха на ножа. Кръв се събра на голяма капка. Джулиан вдигна внимателно пръста й към себе си и когато меките му устни докоснаха кожата й, целият свят се пръсна на милион парченца цветно стъкло.

Умиращото й сърце заби по-бързо, когато езикът му нежно засмука пръста й между зъбите. За миг отново усети чувствата му, толкова отблизо, сякаш бяха нейни. Страхопочитание, примесено с ожесточена решимост да я защити от всички и всичко, плюс нишка от болка, толкова силна, че Скарлет пожела да я понесе вместо него. Пръстът й потъна по-дълбоко, опря в един от острите му резци. Само преди дни застиваше от докосването му, а сега й се искаше да е достатъчно силна, за да го прегърне.

Без да знае колко надълбоко е пропаднала, Скарлет си помисли, че да го обича би било като да се влюби в мрака, чувство плашещо и всепоглъщащо, но и красиво до сълзи, когато звездите изгреят.

Той близна за последно пръста й… побиха я така болезнено студени тръпки, че се усещаха горещи. Миг по-късно той вече лежеше до нея в леглото, матракът потъна под тежестта му и той я притегли в прегръдките си. Гърбът й пасваше идеално към силните му гърди. Тя се сгуши в него, надбягваше се със смъртта за всяка секунда, държеше се за Джулиан.

— Всичко ще бъде наред. — Джулиан галеше косата й, докато пред очите й се спускаше мрак.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той каза още нещо, но Скарлет усети единствено ръката му по бузата си. Докосване толкова леко, че можеше да е плод на въображението й, заедно с нежна целувка по тила, точно преди да умре.