Стефани Гарбър
Каравал (20)

19

„Следвай момчето с черното сърце.“

Думите на Найджъл нахлуха в главата й точно когато погледът на Данте падна върху нея. Поглед, пълен с ненавист. Но вместо да я уплаши, този поглед запали нещо в нея и тя внезапно реши, че чрез него играта подлага на изпитание готовността й да продължи без помощта на Джулиан.

Данте излезе през задната врата на таверната и Скарлет хукна след него. Не си бе дала сметка колко е топло вътре, докато не излезе на студа. Вечерта жилеше като първата хапка от студена ябълка, ухаеше също толкова сладко, с намек за карамелизирана захар тук и там в черния нощен въздух. Хора бяха полазили улиците като ято свраки.

Стори й се, че вижда Данте да хлътва в един покрит мост, но когато стигна до моста, завари само светлина от фенери. Другият му край водеше до задънена уличка, обградена от тухлени стени, и една каруца със сайдер, за която се грижеше сладко момче с маймунка на рамото си.

— Да ви предложа сайдер с карамелизирана захар? — каза момчето. — Ще ви помогне да видите нещата по-ясно.

— О, не… търся един човек с татуировки по ръцете, с черни дрехи и гневно лице.

— Мисля, че си купи сайдер снощи, но тази вечер не съм го виждал. Късмет! — извика момчето, когато Скарлет хукна обратно по моста.

Стигна до другия му край и видя неколцина млади мъже с развлечени черни дрехи — на този етап от играта всички изглеждаха повече или по-малко раздърпани, — но нито един нямаше татуировки по ръцете. Скарлет продължи да си пробива път през тълпата, докато не реши, че е видяла мъж с татуирано черно сърце да се отправя към изумрудено стълбище близо до Стъклената таверна.

Скарлет прихвана полата си и хукна след момчето с черното сърце. Слезе на бегом по стъпалата и се озова на друг покрит мост. Но когато стигна до края му, завари само задънена уличка и още едно сладко момче с каруца сайдер и маймунка.

— Чакай… — започна Скарлет. — Ти не беше ли ей там преди малко? — И махна в неопределена посока, защото вече не беше сигурна къде точно се намира „ей там“.

— Стоя си тук цялата нощ, но мостът, по който минахте, често се мести — каза момчето. Усмихна се да й покаже трапчинките си, а маймунката на рамото му кимна.

Скарлет проточи врат назад към моста. Светлините му потрепваха, сякаш й намигат. Преди два дни би казала, че това е невъзможно, но сега дори не й хрумна да го подложи на съмнение. По някое време явно бе спряла да се съмнява в магията.

— Сигурна ли сте, че не искате? — Момчето разбърка казана със сайдера и нов полъх на ябълково ухание изпълни въздуха.

— О… — Скарлет понечи да откаже, както правеше по навик, но после си спомни нещо. — Не казахте ли, че така ще видя нещата по-ясно?

— Такова питие не ще намерите другаде. — Маймунката на рамото му кимна отново в знак на съгласие.

Тръпки плъзнаха по гърба й, но чувството не беше неприятно. Ами ако точно затова Найджъл й беше казал да последва момчето с черното сърце? Може би ако пие от сайдера, зрението й ще стане достатъчно зорко да съзре нужната улика.

Скарлет хвърли поглед на указанията: „Четвъртата ще ти струва нещо ценно“.

— Какво трябва да платя? — попита тя.

— Не много… само последната лъжа, която сте изрекли.

Цената не изглеждаше висока. А и дори сайдерът да не беше следващата улика, може би щеше да й даде предимство, от каквото тя определено се нуждаеше.

Благодарна, че е приела съвета на Айко в таверната, Скарлет се наведе към момчето и му прошепна историята за фонтана с русалката. Момчето изглеждаше разочаровано, че не е получило някоя по-сочна лъжа, но въпреки това и подаде чаша сайдер.

Карамелизирана захар и стопено масло с привкус на сметана и препечена канела. На вкус беше като най-хубавата част от Студения сезон, омесена с едва доловим намек за топло време.

— Много е вкусен, но не долавям никаква промяна във…

— Минават минута-две, докато подейства. Няма да останете разочарована, обещавам. — Момчето й кимна за довиждане, маймунката му й махна, после то подкара каруцата си към странния мост. Скарлет отпи отново от сайдера, но този път вкусът му беше прекалено сладък, сякаш се опитваше да прикрие някаква по-остра нотка. Нещо не беше наред. Чувствата й се завихряха в мръсно сиви и убито бели оттенъци. Обикновено Скарлет виждаше само проблясъци на цвят, прикачени към чувствата й, но сега, загледана в отдалечаващото се момче, тя видя как кожата му става пепелявосива, а дрехите — черни.

Скарлет стисна очи, разстроена от видяното, но когато ги отвори отново, се разстрои още повече.

Сега всичко беше в отсенки на черното и сивото. Дори запалените фенери на моста бяха мъгливи вместо златни. Опита се да дръпне юздите на напиращата паника, но сърцето й биеше все по-бързо с всяка стъпка по моста към лишения от цветове свят от другата му страна.

Каравалът беше станал черно-бял.

Скарлет изпусна чашата и масленозлатистата течност се разля по сивия тротоар, единственото цветно петно в ужасното ново безцветие. Момчето с маймунката не се виждаше никъде. Сигурно й се присмиваше и буташе каручката си към следващата жертва.

Огледа се и видя, че се намира близо до задния вход на Стъклената таверна. Айко току-що беше излязла, но ярката й рокля сега беше въглищносива.

— Изглеждаш ужасно — каза тя. — Май не си настигнала младежа, когото хукна да гониш?

Скарлет поклати глава. Вратата на таверната е затваряше зад Айко, но преди да се е затворила докрай, Скарлет видя, че Джулиан не се е появил, или ако е идвал, вече си е тръгнал.

— Мисля, че допуснах грешка.

— Тогава я превърни в предимство. — Айко тръгна по павираната улица. Вървеше така, сякаш би продължила да крачи напред дори ако светът се срине около нея. И на Скарлет й се искаше да е такава, но играта постоянно й погаждаше номера, а и за Айко бе по-лесно да демонстрира самоувереност, щом беше тук като зрител, а не като участник. Не бяха отвлекли нейната сестра, нито бяха откраднали цветовете от нейния свят. Сигурно би продължила да ходи във въздуха, ако земята пропаднеше под краката й. Единственото нещо, за което се държеше здраво, май беше тетрадката в ръката й. Кафеникавозелена, с цвета на забравени спомени, изоставени мечти и горчиви клюки.

Нищо красиво нямаше в тази тетрадка и все пак…

Скарлет ахна вътрешно. Тетрадката беше цветна! Да, цветът беше грозен, но в този черно-бял свят се открояваше и говореше. Дали пък така не действаше сайдерът? Отнемаше цветовете, така че Скарлет ясно да види важните неща… или да намери следващата улика.

„Четвъртата ще ти струва нещо ценно.“

Значи съветът на Найджъл наистина е бил третата улика. Скарлет беше последвала момчето с черното сърце, което я беше отвело до момчето със сайдера, който й бе отнел способността да вижда цветовете… отнемайки й нещо ценно.

Сега в гърдите й пърхаше вълнение, а не паника. Не я бяха изиграли, тъкмо напротив — беше получила нужното да открие четвъртата улика.

Скарлет тръгна след Айко, която бе спряла пред сергията на мъж, който продаваше гофрети. Той намаза с тъмен шоколад една гофрета и я подаде на Айко, която в замяна му позволи да хвърли поглед на една страница от тетрадката й.

Скарлет предпазливо се опита да зърне нещо на свой ред.

Айко затвори моментално тетрадката.

— Ако искаш да видиш какво има вътре, ще трябва да ми дадеш нещо като всички останали.

— Какво нещо? — попита Скарлет.

— Винаги ли мислиш само какво трябва да дадеш, а не какво ще получиш? Някои неща си струва да ги преследваш, независимо от цената.

Айко й даде знак да излязат на улица, обточена с фенери, миришеща на цветя, флейти и отдавна изгубена любов. Улицата се стесни, от едната страна граничеше с воден канал, от другата я притискаше въртележка от рози.

— Песен срещу дарение. — Мъж, застанал пред малък орган, протегна месеста ръка.

Айко пусна нещо дребно в шепата му.

— И гледай да е хубава.

Органистът засвири тъжна мелодия и въртележката се завъртя, отначало бавно. Ако Тела беше тук, непременно щеше да скочи на въртележката, да откъсне от червените й рози и да ги закичи в косата си.

Червени!

Скарлет гледаше как въртележката от рози се върти, лъскави червени венчелистчета се отронваха върху паважа. Няколко паднаха върху гофретата на Айко и залепнаха за шоколада.

Скарлет не можеше да прецени дали цветоусещането й се връща, или въртележката е важна, защото миг след като си даде сметка, че вижда богатото червено на розите, край нея мина господин с превръзка на окото. Като всичко останало и той беше в оттенъци на сивото и черното, с изключение на червеното шалче около врата му. Толкова наситено и дълбоко червено Скарлет виждаше за пръв път. Лицето му също привличаше погледа. Едновременно тъмно и красиво, толкова привлекателно, че беше чудно как всички наоколо не го зяпат запленени.

Зачуди се дали да не го последва. Мъжът излъчваше загадъчност и въпроси без отговор. Ала нещо в него я караше да вижда опасни отсенки на копринено черно. Той се движеше през тълпата като привидение, грациозен, но една идея твърде самоуверен за нейния вкус. А и макар нещо да я теглеше към него, тетрадката на Айко я теглеше не по-слабо.

Песента на органиста набираше скорост, а с нея и въртележката. Червени венчелистчета се сипеха навсякъде, докато уличката пред тях не заприлича на червен килим, а каналът не потече кървав. Скоро по въртележката останаха само бодлите.

Малцината други хора на улицата започнаха да ръкопляскат.

Скарлет изпита чувството, че във всичко това има по-дълбок смисъл, който й убягва. Цветното й зрение се беше възстановило напълно. Вече губеше от поглед господина с превръзката на окото, но продължаваше да усеща онова странно и нежелано притегляне. Ако мъжът беше с цилиндър, сигурно би го взела за Легендата. Или пък този загадъчен млад човек беше примамка, с която Легендата се опитваше да я отдалечи от истинската улика. По-рано вечерта, докато гледаше към намигащия мост, би могла да се закълне, че Легендата я наблюдава зорко и шпионира опитите й да разгадае замисъла му.

Бързо трябваше да вземе решение — дали да тръгне след мъжа с превръзката на окото, или да надникне някак в тетрадката на Айко, единственото нещо на улицата, недокоснато от червените листенца. Ако теорията й за сайдера беше вярна, значи и господинът, и тетрадката бяха важни, но само едното от тях можеше да я насочи към Тела.

— Ако се съглася на сделката и погледна в тази твоя тетрадка, какво ще получа? Четвъртата улика?

Айко се полюля на място, като си тананикаше многозначително.

— Възможно е. Много неща са възможни.

— Но според правилата уликите са само пет.

— Сериозно? Това ли се казва наистина в указанията, или просто ти така го тълкуваш? — попита Айко. — Мисли за инструкциите като за карта. Има много пътища към всяко място. Улики са скрити навсякъде. Насоките, които си получила, просто ти помагат да ги забележиш. Но не забравяй, че уликите не са единственото, което трябва да намериш. Тази игра е като човек. За да я играеш правилно, трябва да знаеш историята й.

— Знам всичко за историята й — заяви Скарлет. — Баба постоянно ми разказваше за Каравала.

— Аха, приказките на баба. Много точни, несъмнено. — Айко отхапа от гофретата. Белите й зъби потънаха в червените листенца по шоколада, после тя тръгна в нова посока.

Скарлет хвърли последен поглед след човека с превръзката на окото, но той вече беше изчезнал в тълпата. Пропуснала бе шанса си да го последва. Не биваше да изгуби и Айко.

Хубавелката си купуваше „сребърни звънчета“, миниатюрни кексчета с глазура от брокат. Скарлет тръгна след нея, като се чудеше къде Айко побира цялата тази храна. Стомахът й би трябвало да е пълен, но ето че тя продължаваше да спира пред всяка сергия и да плаща за лакомства на всеки продавач, който й предложеше стоката си. Явно не можеше или не искаше да отказва. Купи си бонбони, които светеха като светулки, чаша златно питие, а после и вечна боя за коса — „за онези сиви косъмчета, от които да се отървете веднъж и завинаги“, — макар да беше твърде млада за подобни грижи.

— Е — поде Скарлет, когато свърнаха по уличка с островърхи магазинчета, но без сергии по тротоарите. Чувстваше се готова да сключи сделка, но този път не смяташе да скача слепешката в нея. — Историята на Каравала ли е записана в твоята тетрадка?

— В известен смисъл — отговори Айко.

— Докажи го.

За нейна изненада Айко й подаде тетрадката.

Скарлет се поколеба. Оказваше се твърде лесно.

— Даваш ми я, без да поискаш нищо в замяна?

— Не се кахъри, ще сключим сделка само ако решиш, че искаш да видиш нещо повече. Рисунките, които могат да ти помогнат, са запечатани с магия. — Произнесе думата „магия“, сякаш се отнасяше за шега, известна само на нея.

Скарлет взе предпазливо книжлето. Макар тънко и леко, страниците му сякаш нямаха край. При всяко разлистване като че ли две нови страници се появяваха да компенсират отгърнатата и всички бяха запълнени с фантастични рисунки. Крале и кралици, пирати и президенти, наемни убийци и принцове. Гигантски кораби с размера на остров и миниатюрни дървени съдове като лодката, с която тя и Джулиан бяха…

— Чакай… на тези рисунки ме има мен. — Скарлет разлисти следващите няколко страници. Двамата с Джулиан на лодката. Крачещи полуголи към магазина с часовниците. Спорещи зад портите на къщата с куличките. — Не е редно, никой не ни е искал позволение! — Слава на светците, поне нямаше компрометиращи рисунки от онзи момент на интимност в стаята й, когато с Джулиан едва не се бяха целунали, но пък беше запечатан мигът, когато Скарлет беше избягала от Данте, а всички в таверната я зяпаха било с похот, било с неодобрение. — Откъде си взела тези неща? — Изчервена до ушите, тя разлисти напред до рисунката с лодката. Спомни си зловещото усещане, че я наблюдават, обзело я, докато Джулиан гребеше към острова. Било е далеч по-зле. — Защо има толкова много мои рисунки? Не виждам рисунки на други хора.

— Тазгодишната игра не е за другите хора. — Обточените със злато очи на Айко срещнаха нейните. — Не тяхната сестра е изчезнала.

Когато пристигна на острова, мисълта, че е специален гост на Легендата, й се струваше привилегия. За първи път в живота си се чувстваше специална. Избрана. Но ето че вместо тя да играе играта, за пореден път ставаше ясно, че играта си играе с нея.

Кисели отсенки на жълтеникавозелено разбъркаха стомаха й със страх. Не й харесваше мисълта, че си играят с нея, но още по-силно я тревожеше въпросът защо Легендата е избрал точно двете им с Тела, от всички хора на света, за обект и център на играта. В магазина за часовници Джулиан беше намекнал, че е свързано с външността й, но сега Скарлет усещаше, че има нещо повече.

— В таверната ме попита коя съм — продължи Айко. — Аз не съм участник. Аз съм историограф. Записвам историята на Каравала чрез картини.

— Не съм чувала за такава професия. Историограф.

— Значи имаш късмет, че ме срещна — отбеляза Айко и си взе тетрадката.

Скарлет не мислеше, че късметът има нещо общо със срещата им. Не можеше да отрече, че рисунките в тетрадката бяха изключително точни, но дори момичето наистина да беше историограф, едва ли се беше появило единствено да наблюдава.

— Е, вече видя какво има в тетрадката ми — каза Айко, — и макар да показвам някоя и друга страница на улични продавачи, на теб предлагам рядка възможност. Аз не съм единственият художник, рисувал по страниците й. Всяка истинска история от всеки минал Каравал е запечатана тук. Ако решиш да разгледаш всички истории в тетрадката, ще научиш кои е печелил играта и как го е постигнал.

Докато тя говореше, Скарлет се сети за Данте, после за Джулиан. Какво ли се беше случило при предишното им участие в играта? Сети се и за други истории, като за жената, загинала тук преди няколко години. За баба си, която твърдеше, че очаровала всички на Каравала с лилавата си рокля. Едва ли щеше да види баба си в тетрадката, но един друг човек щеше да види със сигурност. Легендата.

Ако тази тетрадка разказваше истинската история на Каравала, то Легендата несъмнено фигурираше в нея. Рупърт, момчето от първата нощ, беше описало играта като загадка, която трябва да се реши. А първата улика гласеше: „Това момиче е било видяно за последно с Легендата“. Значи, ако намери Легендата, ще намери и Тела дори да не е открила следващите две улики.

— Добре — съгласи се Скарлет. — Какво искаш в замяна?

— Отлично. — Айко грейна дори повече отпреди. Поведе Скарлет по обточена с копчета алея, водеща към магазинче с формата на цилиндър, което предлагаше шапки и галантерийни стоки. После спря пред магазин за рокли.

Магазин на три етажа и целият стъклен, за да се виждат по-добре ярко осветените рокли от всевъзможни материи и цветове. Цветове на смях привечер, на слънчева светлина рано сутрин, на вълни, които се разбиват около глезените. Всяка рокля нашепваше за свое собствено рядко приключение и имаше уникална цена.

„Онова, за което най-много съжаляваш.“

„Най-големият ти страх.“

„Тайна, която не си споделяла никому.“

Една от роклите струваше само скорошен кошмар, но пък беше сливова на цвят, единственият цвят, който Скарлет не би носила.

— Това ли е цената ти? Искаш да си купя рокля?

— Три рокли. По една за всяка от оставащите нощи на играта. — Айко отвори вратата, но Скарлет не помръдна от мястото си.

Странно нещо се случва, когато решиш, че ти продават нещо под стойността му — стойността му се срива до нивото на предложената цена. Скарлет беше видяла достатъчно от тетрадката, за да знае, че информацията вътре наистина е ценна, значи… това с роклите сигурно беше някакъв номер.

— Ти какво ще спечелиш от всичко това? Какво всъщност искаш от мен?

— Аз съм художничка. Не ми харесва, че роклята ти си има собствено мнение. — Айко сбърчи нос и измери с поглед роклята й, която все още беше на траурна вълна, дори беше успяла да си отгледа малък тъмен шлейф. — Променя се в унисон с чувствата ти, но хората, които ще разглеждат моята тетрадка, едва ли ще го знаят. Просто ще решат, че съм направила грешка, променяйки облеклото ти по средата на сцената. Освен това мразя черния цвят.

Скарлет също не харесваше черното. То й напомняше за твърде много неприятни емоции. А и наистина би било добре да има някакъв контрол върху дрехите си. Но понеже можеше да остане най-много две нощи, третата рокля щеше да е излишна.

— Съгласна съм да купя две — каза тя.

Очите на Айко грейнаха като черни опали.

— Готово.

Сребърни камбанки посрещнаха момичетата в магазина. Още на прага ги чакаше инкрустиран със скъпоценни камъни надпис: КРАДЦИТЕ ЩЕ БЪДАТ ВКАМЕНЕНИ.

Точно под красивата табелка стоеше вкаменена млада жена, дългата й коса се вееше назад, сякаш девойката се е опитвала да избяга.

— Познавам я — прошепна Скарлет. — Снощи се преструваше на бременна.

— Не се тревожи — каза Айко. — Свърши ли Каравалът, ще се оправи.

Хрумна й, че би трябвало да изпита жал към вкамененото момиче, но друга мисъл се оказа по-силна — че Легендата все пак има чувство за справедливост.

Роклите в магазина до една бяха пропити с магията на Каравала. Дори кичозните, които приличаха на папагали или на подаръци с твърде много панделки.

„Тела би се влюбила в този магазин“ — помисли си Скарлет.

Уви, същото очевидно не се отнасяше за вълшебната рокля, която носеше самата тя. Спреше ли се пред някой модел, роклята й се променяше мигновено, сякаш да покаже, че и тя може да изглежда по същия начин.

Накрая Скарлет се спря на бледорозова рокля с цвета на черешови цветчета, която странно й напомняше за първоначалния вид на нейната вълшебна одежда. И на тази полата беше с много катове, но корсажът беше украсен с копчета вместо с панделки.

По настояване на Айко Скарлет избра и една по-модерна рокля без корсет. Смъкнати ръкави, прикрепени към широко деколте, обшито с мъниста в цвета на шампанско и светли орхидеи — цветовете на лудата любов. Мънистата се спускаха и към леко разкроената пола, която завършваше с елегантен шлейф, много непрактичен, но пък пропит с романтика.

— Роклите не могат да се връщат, нито да се заменят — уведоми я продавачката, брюнетка с лъскава коса, която не изглеждаше по-възрастна от Скарлет. Каза го без емоция в гласа, но по гърба на Скарлет внезапно плъзнаха тръпки, сякаш току-що е направила крачката, отвъд която няма връщане назад.

На полирания махагонов плот пред нея имаше игленик и кантар с две блюда. Блюдото за стоката беше празно, но в блюдото за тежестите имаше нещо, което твърде много приличаше на човешко сърце. Скарлет изтръпна при представата как изтръгват собственото й сърце и го слагат в празното блюдо.

Брюнетката продължи:

— Роклите ще ви струват най-големия ви страх и най-голямото желание. Или това, или може да платите с време.

— Време? — озадачи се Скарлет.

— На промоция е. Тази нощ ще ви струва само по два дни от живота ви за всяка рокля. — Момичето говореше съвсем спокойно и делово, сякаш обсъждаха покупко-продажба с обикновени монети. Но Скарлет не беше готова току-така да се раздели с четири дни от живота си. Не би трябвало лесно да се разделя и с тайните си, но не за пръв път използваха страховете и желанията й срещу нея.

— Ще отговоря на въпросите — каза тя.

— Когато сте готова — инструктира я продавачката, — свалете ръкавиците си и хванете основата на кантара.

Останалите клиентки в магазина се преструваха, че не гледат, за разлика от Айко, която стоеше до тезгяха и не сваляше жадни очи от кантара. Дали точно това не целеше, зачуди се Скарлет. Но пък, ако наистина я е наблюдавала, вече би трябвало да знае отговорите на тези въпроси.

Скарлет си свали ръкавиците. Металът се оказа изненадващо топъл и мек на пипане, почти все едно докосваше жива плът. Ръката й залепна като от пот.

— Сега кажете най-големия си страх — прикани я продавачката.

Скарлет се изкашля.

— Най-големият ми страх е, че нещо ужасно ще се случи на сестра ми, а аз няма да мога да я защитя.

Металният кантар изскърца. Скарлет зяпна, когато двете блюда се раздвижиха, онова със сърцето бавно се издигна, а празното незнайно как натежа, докато двете не се изравниха.

— Приятно е да го гледаш как работи — каза продавачката. — А сега — пуснете.

Скарлет дръпна ръце и кантарът се върна към първоначалното си неравновесно положение.

— Хванете отново и ми кажете най-голямото си желание.

Този път ръцете й не се изпотиха, макар кантарът все още да се усещаше неприятно жив на допир.

— Най-голямото ми желание е да намеря сестра си Донатела.

Кантарът се разтресе. Верижките му издрънчаха леко. Но блюдото със сърцето не се издигна.

— Нещо не е наред с кантара — каза Скарлет.

— Опитайте отново — подкани продавачката.

— Най-голямото ми желание е да намеря малката си сестричка Донатела Драгна. — Скарлет стисна основата на кантара, но и това не помогна. Празното блюдо и другото със сърцето не помръднаха.

Стисна още по-силно, но този път кантарът дори не се разклати.

— Единственото ми желание е да намеря сестра си.

Продавачката изкриви лице.

— Съжалявам, но кантарът никога не лъже. Или пробвайте с друг отговор, или роклята ще ви струва два дни от живота ви.

Скарлет се обърна към Айко.

— Ти си ме наблюдавала и знаеш, че най-много от всичко искам да намеря сестра си.

— Вярвам, че го искаш — отвърна Айко. — Но в живота си човек иска много неща. Няма нищо лошо, ако някое от тях желаеш малко по-силно.

— Не. — Скарлет стискаше толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Играта си играеше с нея. — Бих умряла за сестра си!

Верижките издрънчаха, блюдата се задвижиха и след миг се изравниха. Казаното беше вярно, но не можеше да послужи като платежно средство в случая.

Скарлет дръпна ръце от кантара, преди да са й откраднали още някоя тайна.

— Значи, два дни от живота ви тогава — каза продавачката.

Скарлет беше убедена, че са я измамили. Сигурно точно това е била целта им от самото начало. Замисли се дали да не бие отбой. Мисълта да се откаже от тези два дни я изпълваше с непоносимо чувство на тревога — същото чувство я затискаше всеки път, когато сключеше сделка с баща си. Но ако биеше отбой сега, това щеше да е поредното доказателство, че да намери сестра си не е най-голямото й желание. А и би изгубила шанса си да разгледа тетрадката на Айко.

— Ако се съглася на двата дни, как… какъв е редът? — попита тя.

Продавачката изтегли миниатюрен меч от игленика пред себе си.

— Ще срежете върха на пръста си с това, после ще изцедите три капки кръв върху блюдото — обясни тя и посочи спаруженото сърце.

— Ако искаш, мога аз да ти убода пръста — предложи Айко. — Понякога е по-лесно друг да те нарани.

Достатъчно я бяха наранявали.

— Не, мога и сама. — Прокара миниатюрния меч по върха на пръста си.

Кап-кап-кап.

Уж само три капки кръв, ала Скарлет усети всяка една, а и болката, неочаквано силна, се разля по цялото й тяло. Сякаш нечия ръка заби пирони в сърцето й и после го стисна безмилостно.

— Нормално ли е да боли толкова?

— Е, може и да ви се завие свят. Нали не сте очаквали да се разделите без болка с два дни от живота си? — Продавачката се засмя, сякаш бе казала нещо смешно. — Роклята с копчетата можете да вземете веднага — продължи тя, — но другата ще ви бъде доставена след два дни, когато се извърши плащането. След това…

— Чакайте малко — прекъсна я Скарлет. — Правилно ли разбрах, че искате да си платя дълга сега, веднага?

— Ами, няма да имам никаква полза от него другата седмица, когато играта ще е свършила, нали така? Но не се тревожете, ще отложа плащането до изгрев-слънце, за да стигнете на някое сигурно място.

Сигурно място?

— Мисля, че е станала грешка. — Скарлет стисна ръба на тезгяха. Въображението ли й играеше номера, или сърцето в блюдото наистина бе започнало да бие? — Сметнах, че ще изгубя два дни от края на живота си.

— Аз откъде да знам кога ще свърши животът ви? — изкиска се продавачката, дрезгав звук, от който подът сякаш се разлюля под краката на Скарлет. — Не се тревожете, стига нищо да не сполети тялото ви, призори на осемнайсети ще се събудите жива и здрава.

Само два дни преди сватбата й. Скарлет се опита да даде отпор на новата вълна от паника, заливаща я в оттенъци на бучинишнозелено — цвета на отровата и парализиращия страх. Изгубила бе само три капки кръв, а имаше чувството, че е получила тежък кръвоизлив.

— Не мога да умра за два дни… след два дни трябва да си тръгна оттук!

Ако умреше сега, не би могла да намери сестра си и да се прибере навреме за сватбата. А и какво щеше да стане, ако някой друг, Данте например, намереше сестра й, докато тя лежи безжизнена? Или ако играта свърши предсрочно и Тела намери Скарлет мъртва? Полезрението й се стесняваше и потъмняваше по краищата.

Айко и продавачката се спогледаха по начин, който не й хареса. Все така стиснала лъскавия тезгях, Скарлет се обърна към Айко.

— Ти ме измами…

— Нищо подобно — възрази Айко. — Не можех да знам, че няма да отговориш на въпросите.

— Но аз отговорих на въпросите — опита се да извика Скарлет, ала сделката вече си казваше своето, притъпяваше сетивата й, караше я да се чувства почти безплътна в един прекалено плътен свят. Безсилна. — Какво ще стане, ако някой нарани тялото ми?

Айко я стисна за ръката, преди да е паднала.

— Трябва да се прибереш в стаята си.

— Не… — опита се да възрази Скарлет. Не можеше да се върне в „Змията“. Беше ред на Джулиан да спи в стаята им. Само че главата й беше олекнала като балон, който напира да се отдели от тялото й.

— Трябва да я изведеш оттук. — Продавачката стрелна Скарлет с остър поглед. — Ако умре на улицата, вероятно ще се окаже погребана под земята.

Ужасът на Скарлет придоби умопомрачителни размери и се оцвети в живачносиво. Слухът й отказваше също като зрението, но въпреки това й се стори, че продавачката не би имала нищо против да я погребат под земята. Нещо кисело, мухлясало и изгоряло се надигна в гърлото й — вкусът на смъртта.

Едва имаше сили да остане права, камо ли да стигне пеша до странноприемницата. Когато се събуди, ще трябва да избере — дали да намери сестра си, или да си тръгне, за да стигне навреме за сватбата. Скарлет отдавна знаеше, че може да се стигне до тази дилема, но още не беше готова да вземе решението. А и какво щеше да направи Джулиан, ако се върнеше в стаята им и завареше там мъртвото й тяло?

— Скарлет! — Айко я разтърси отново. — Трябва да стигнеш на сигурно място, дръж се. — Забута я към вратата и пъхна бучка захар в устата й. — Ще ти даде сила. Не спирай да вървиш, каквото и да става.

Пот се стичаше по натежалите й като олово крака. Коленете й се подгъваха. Не би могла да стигне до странноприемницата. Бучката захар се беше разтопила до нещо гнило в устата й.

— Ти защо не дойдеш с мен?

— Защото трябва да бъда на други места — отговори Айко. — Но не се тревожи, ще спазя думата си. Когато ти отнемат дни от живота, тялото ти умира, но умът ти продължава да живее във… в нещо като свят от сънища. Освен ако не унищожат тялото ти.

Скарлет отново направи опит да попита какво би станало тогава, но думите й излязоха разкъсани, сякаш ги е сдъвкала на малки парченца, преди да ги изплюе. Можеше да се закълне, че бялото в очите на Айко преля в черно, когато момичето каза:

— Всичко ще е наред, само трябва да стигнеш до стаята си. Ще те намеря в света от сънища и ще ти покажа тетрадката си.

— Но… — Скарлет се олюля, — аз почти никога не помня сънищата си.

— Този ще го запомниш. — Айко я подпря и пъхна още една бучка захар в устата й. — Но не трябва да казваш на никого, обещай ми. А сега… — Тикна розовата рокля в ръцете й и я побутна за последно. — Тръгвай, преди да си умряла.