Стефани Гарбър
Каравал (18)

17

Този път Скарлет не сънува Легендата. Не сънува нищо, колкото и упорито да преследваше съня. Щом затвореше очи, пред вътрешния й взор се разстилаха змиеподобните коридори в подземията на Прокълнатия замък, пълни с припукващи факли и писъци.

Отвореше ли очи, дебнещи сенки пълзяха там, където не им беше мястото. Стиснеше ли клепачи, ужасният цикъл започваше отново.

Повтаряше си, че всичко това, сенките и звуците, съществуват единствено в главата й. Писъци, стъпки и скърцане.

Докато нещо не изскърца наистина, не в главата й, а в стаята.

Скарлет се надигна бавно. Загасващият огън в камината припукваше и хвърляше локви светлина тук и там. Но онова скърцане беше по-силно.

Ето го пак. Миг по-късо скритата врата към нейната стая се отвори със замах и Джулиан влезе със залитане.

— Здрасти, Карлита.

— Какви ги… — Скарлет не довърши въпроса си. Дори на слабата треперлива светлина се виждаше, че нещо не е наред. Стъпките му бяха неравномерни. Главата му беше килната под необичаен ъгъл. Тя се измъкна от леглото, грабна едно одеяло и се уви с него. — Какво е станало с теб?

— Не е толкова зле, колкото изглежда. — Джулиан залитна, все едно е пиян, но Скарлет не долавяше миризма на алкохол, а само металическата воня на кръв.

— Кой ти стори това?

— Игра, просто игра, не забравяй. — Усмивката му се разкриви на треперливата светлина от огъня, после той се строполи на дивана.

— Джулиан! — Скарлет се хвърли към него. Цялото му тяло беше студено, сякаш дълго време е бил навън. Идеше й да го разтърси, да го събуди по един или друг начин, но може би идеята не беше добра предвид количеството кръв. Много кръв. Съвсем истинска кръв. Кръвта беше сплъстила тъмната му коса, полепна и по нейните ръце, когато се опита да го намести по-удобно на дивана. — Веднага се връщам… ще ида да потърся помощ.

— Не… — Джулиан я стисна за ръката. Пръстите му бяха ледени, също както и цялото му тяло. — Стой тук. Няма страшно. Раните на главата винаги изглеждат зле и кървят много. Просто донеси леген и някаква кърпа. Моля те. — При последните думи пръстите му се стегнаха около ръката й. — Ако доведеш някого, ще възникнат въпроси. Лешоядите, както ги нарече… ще решат, че и това е част от играта.

— А не е ли?

Джулиан поклати бавно глава и пусна ръката й.

Скарлет не мислеше, че лешоядите са единствената причина за молбата му. Въпреки това изтича и донесе леген и два пешкира. Само за минутка водата в легена стана червена, после кафява. След още няколко минути Джулиан сякаш се постопли. За раната на главата се оказа прав — не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Беше плитка, но наистина кървеше обилно. Сигурно затова Джулиан се килна настрани, когато понечи да се надигне.

— Мисля, че трябва да полежиш още малко. — Скарлет сложи нежно ръка на рамото му. — На друго място ранен ли си?

— Може би ще е добре да провериш тук. — Джулиан вдигна ризата си. Скарлет сигурно би се изчервила до ушите при вида на съвършения релеф на златистокафявите мускули, ако не беше кръвта по корема му.

Взе по-чистия пешкир, притисна го предпазливо към кожата му и започна да бърше кръвта с бавни движения. Никога не беше докосвала млад мъж — или какъвто и да било мъж — по този начин. Внимаваше да го докосва само с пешкира, макар че пръстите й се изкушаваха да сторят друго. Да пробват дали кожата му е толкова мека, колкото изглежда. Дали и графът имаше такъв корем — плосък и с релефни мускули?

— Джулиан, не затваряй очи! — смъмри го тя в опит да отклони мислите си от тялото му. Трябваше да се съсредоточи върху задачата си. — Тази рана може и да се нуждае от няколко шева — каза тя след малко. Само че, след още минутка, когато избърса в достатъчна степен кръвта, отдолу се показа съвсем здрава кожа. — Чакай, не виждам никаква рана.

— Няма рана. Но ми беше много приятно. — Джулиан изстена и изви гръб.

— Ах ти, негодник! — Скарлет дръпна ръце. Сърбяха я да го зашлеви, но все пак беше ранен. — Какво стана? Или ще ми кажеш истината, или ще те изритам от стаята, да знаеш.

— Не е нужно да ме заплашваш, Карлита. Помня какво се договорихме. Нямам намерение да остана тук, нито да ти открадна цветето. Просто исках да ти дам това — каза той и бръкна в джоба си. Скарлет забеляза, че кокалчетата на ръцете му не бяха нито ожулени, нито дори зачервени. Ако са го били, значи не е отвърнал.

Канеше се да повтори въпроса си, когато той отвори шепа.

Искрящо червено.

— За тези ли се тръшкаше толкова? — Джулиан тикна алените обици в ръцете й безцеремонно, все едно й подаваше някой от окървавените пешкири.

— Къде ги намери? — ахна Скарлет. Макар че нямаше голямо значение къде ги е открил. Важното бе, че си е направил труда. И че въпреки демонстративната му небрежност обиците бяха в отлично състояние, всички камъчета бяха налице, нямаше одраскани и очукани. В процеса на обучението си и по изрично настояване на баща й, Скарлет се беше научила да благодари на десетина езика, но нито една от заучените фрази не изглеждаше достатъчна за случая.

— Заради тях ли пострада? — попита тя.

— Ако смяташ, че бих се сбил заради някакви евтини обиди, значи за пореден път ме надценяваш. — Джулиан се надигна от дивана и тръгна към вратата.

— Спри — каза Скарлет. — Не можеш да си тръгнеш в това състояние.

Той кривна глава.

— Каниш ме да остана ли?

Скарлет се колебаеше.

Джулиан беше ранен.

Което не правеше присъствието му по-приемливо.

Тя беше сгодена, а дори да не беше…

— И аз така си помислих — измърмори Джулиан и протегна ръка към дръжката на вратата.

— Чакай… — спря го отново Скарлет. — Още не си ми казал какво е станало. Има ли нещо общо с тунелите под Прокълнатия замък?

Джулиан застина, ръката му — на сантиметри от дръжката на вратата, сякаш провесена там на невидими конци.

— За какво говориш?

— Мисля, че знаеш отлично за какво говоря. — Скарлет съвсем ясно помнеше последния вик, който беше чула в подземието. — Проследих те.

Лицето му се изопна. Тъмни кичури засенчваха като мокри пера свъсените му вежди.

— Не съм ходил в никакви тунели. Ако си следила някого, не съм бил аз.

— Щом не си бил в тунелите, тогава как си пострадал?

— Не съм чувал за никакви тунели, кълна се. — Джулиан дръпна ръка от дръжката на вратата и пристъпи към Скарлет. — Кажи ми какво точно видя там.

Огънят в огнището угасна окончателно с едно последно валмо сив дим, цвят на неща, които е по-добре да се споделят шепнешком.

Искаше й се да не му вярва. Ако е бил в тунелите, това би обяснило няколко неща. От друга страна, ако наистина него бе чула да вика в подземието, едва ли е щял да се отърве само с раната на главата.

— Открих тунелите, след като си тръгнах от шатрата на гадателя. — И му разказа всичко, премълчавайки само онова за черното сърце. Че той е момчето с черното сърце. Беше й върнал обиците, значи не можеше да е толкова лош. Което не означаваше, че трябва да смъква гарда си докрай. И занапред щеше да го следи внимателно, да търси в поведението му признаци за измама. Искаше да му вярва, но недоверието беше станало част от природата й. Джулиан още изглеждате нестабилен, сякаш му се виеше свят, но това сигурно се дължеше на раната. — Възможно ли е там да държат Тела, как мислиш? — попита накрая тя.

— Това не е в стила на Легендата. Може да ни преведе през пищящи коридори към следващата улика, но дълбоко се съмнявам, че държи сестра ти на такова място. — Усмихна се хищнически, което я върна назад към първата им нощ на плажа. — Легендата обича затворниците му да се чувстват като гости.

Дали просто не театралничи, запита се Скарлет. Не беше чувала Легендата да е държал някого в плен. Но Джулиан беше споменал нещо подобно и преди, а сега думата „затворници“ изпълни Скарлет със същата тревога, обзела я, когато осъзна, че Легендата е отвлякъл сестра й.

— Ако не я държи под ключ, тогава какво прави с нея?

— Е, сега вече започваш да задаваш правилните въпроси — отбеляза Джулиан и погледите им се срещнаха. Нещо опасно проблесна за миг в неговите очи, после клепачите му натежаха и той залитна.

— Джулиан! — Скарлет го прихвана над лактите, но той беше твърде тежък да го удържи, а диванът беше твърде далеч. Затова го подпря с тяло. Вече не беше студен, а гореше. Жега се изливаше от кожата му през ризата и я стопляше по непознати начини, докато тя го притискаше с тяло към вратата.

— Карлита — измърмори Джулиан с притворени очи. Светлокафяви, с цвета на карамел и течна кехлибарена похот.

— Трябва да легнеш — каза Скарлет и понечи да се отдръпне, но ръцете му се увиха около кръста й. Горещи като гръдта му и също толкова силни.

Скарлет направи опит да се измъкне, но изражението му я спря. Досега не я беше гледал по този начин. Понякога я гледаше като хищник плячка, но сега… сега я гледаше така, сякаш няма нищо против да си разменят ролите. Сигурно беше заради треската и раната на главата, но за миг й се стори, че иска да я целуне. Наистина да я целуне, а не както когато я дразнеше в замъка. Сърцето й се разлудува и всеки сантиметър от тялото й се отвори за неговото, докато горещите му пръсти пълзяха бавно нагоре по гърба й. Знаеше, че трябва да се дръпне, но ръцете му я водеха вещо и нежно, все по-близо, сетне устните му се разтвориха.

Скарлет ахна.

Ръцете на Джулиан застинаха. Тихият звук, откъснал се от устните й, сякаш го върна грубо в действителността. Очите му се отвориха по-широко и той я пусна, все едно внезапно си е спомнил, че тя е просто глупаво момиче, което се страхува от една игра.

Пусна я и студен въздух измести горещината на дланите му.

— Май е време да си вървя — каза той и посегна към дръжката. — Ще се видим в таверната веднага след залез. Може да огледаме онези тунели заедно.

Измъкна се в коридора, а Скарлет остана да се чуди какво се беше случило току-що. Би било грешка да го целуне, но въпреки това се чувстваше… разочарована. Разочарованието я заля с хладните отсенки на незабравковосиньо, уви се около нея като вечерна мъгла. Мъгла, в която да се скрие добре, толкова добре, та да признае пред себе си нещо, което никога не би признала на глас — че няма търпение да вкуси още от насладите на Каравала.

Легна си и чак тогава осъзна, че Джулиан така и не й е казал как се е наранил. Нито как се е върнал в „Змията“ дълго след като слънцето беше изгряло и вратите бяха заключени.