Стефани Гарбър
Каравал (15)

14

На единайсет Скарлет беше луда по замъците. Нямаше значение дали са направени от пясък, от камък или са плод на въображението й. Замъците бяха крепости и тя си представяше, че ако живее в замък, ще е защитена и ще я глезят като принцеса.

Тела не страдаше от подобни романтични заблуди. Не искаше да я глезят, нито да прекарва дните си заключена в някакъв мухлясал стар замък. Тела искаше да пътува по широкия свят, да види ледените села на Далечния север и джунглите на Източния континент. А какъв по-добър начин да осъществи желанието си от това да има прекрасна изумруденозелена рибя опашка.

Тела никога не го беше изричала на глас, но Скарлет знаеше, че сестра й иска да е русалка.

Когато намери тайната й колекция от картички, Скарлет се смя до сълзи. Всички те изобразяваха лъскави русалки… и русалковци!

След това, случеше ли се да се скарат, или Тела да я дразни за нещо, винаги се изкушаваше да я подкачи за русалките. Дори Скарлет, която все още хранеше непрактични мечти и понякога отпускаше юздите на въображението си, знаеше, че русалките, за разлика от замъците, не съществуват. Но не изричаше и дума. Дори когато Тела я подиграваше заради замъците или растящата й мания по Каравала. Защото мечтата на Тела да стане русалка обнадеждаваше Скарлет, че въпреки бягството на майка им и леденото сърце на баща им, сестра й все още е в състояние да мечтае, а това качество Скарлет искаше да запази на всяка цена.

— Картичките на сестра ми бяха тематични — обясни на Джулиан тя. — Тела никога не е имала картичка със замък.

— Това е по-скоро дворец — отбеляза Джулиан.

— Все едно. Пак не пасва на колекцията й. Това трябва да е следващата улика.

— Сигурна ли си? — попита Джулиан.

— Ако не смяташ, че познавам сестра си достатъчно добре, тогава си намери друг партньор.

— Може и да не ми вярваш, Карлита, но на мен ми е приятно да работя с теб. Освен това ми се струва, че видях този дворец малко след като се качихме на лодката вчера. Ако картичката наистина е втората улика, то третата трябва да я търсим в двореца. Когато играх тук предишния път… — Джулиан млъкна, прекъснат от звука на нечии стъпки. Тежки. Самоуверени. Стъпки, които спряха пред стаята на Тела.

Скарлет надникна през прага.

— Хей, здрасти — поздрави я Данте с леко крива, но иначе почти съвършена усмивка. Пак беше облечен изцяло в черно, сякаш за да е в хармония с тъмните цветове на татуировките си, но при вида на Скарлет лицето му грейна. — Тъкмо отивах към стаята да видя как си. Добре ли спа в стаята ми?

От устата на Данте думите „спа“ и „стаята ми“ прозвучаха скандално.

— Кой е там, любима? — Джулиан се приближи зад гърба й. Не я докосна, но близостта му изглеждаше достатъчно собственическа. Скарлет усещаше тялото му на сантиметри зад своето — Джулиан се бе облегнал с една ръка на касата и с другата на вратата току зад нея.

Очарователното изражение на Данте се стопи. Местеше поглед между Скарлет и Джулиан. Не каза и дума, но Скарлет прочете достатъчно по лицето му. Усети как нещо се променя и у Джулиан.

Гръдта му опря в гърба й — мускулите му бяха твърди, в пълно противоречие с мекия, небрежен тон:

— Няма ли да ни запознаеш?

— Джулиан, това е Данте — представи ги Скарлет.

Данте протегна ръка. Онази с татуираната роза.

— Данте бе така добър да ми отстъпи стаята си — обясни Скарлет, — понеже беше станала някаква грешка с моята.

— Е, значи е добре, че се срещаме. — Джулиан разтърси ръката на Данте. — Радвам се, че сте помогнали на годеницата ми. Когато разбрах какво е станало, много се притесних. Де да беше дошла при мен. — Джулиан се обърна да я погледне, целият фалшива обич и вбесяваща хубост.

Сгрешила бе, че срещата го е притеснила. Напротив, той явно се забавляваше искрено. Играеше ролята на загрижения годеник, за да прогони Данте, но всъщност не му пукаше изобщо.

Скарлет погледна към Данте. Чудеше се как да обясни случилото се, без да излезе, че е излъгала. Но той не я поглеждаше, а красивото му лице, разстроено допреди миг, сега се бе вкаменило в неприятна отсянка на безразличие, все едно Скарлет е спряла да съществува за него.

— Хайде, любима — прошепна Джулиан. — Да се дръпнем, за да огледа човекът.

— Няма нужда — каза Данте. — Вече видях достатъчно. — И продължи по коридора без нито дума повече.

Веднага щом Данте изчезна от погледа й, Скарлет се завъртя на пета да погледне Джулиан.

— Аз не съм твоя собственост и не ми харесва как се държиш.

— Но ти хареса как те гледаше той? — Сведе поглед към нея, запърха с гъстите си тъмни ресници и се усмихна накриво, имитирайки Данте. — Дали се упражнява пред огледалото, как мислиш?

— Престани. Изобщо не ме гледаше така. Просто е добър човек. И за разлика от някои други, бе така добър да ми помогне.

— И май нямаше нищо против да си събере платата за тази помощ.

— Уф! Не всички са като теб. — Скарлет излезе през вратата и тръгна по коридора, стиснала втората си улика — картичката със замъка.

— Казвам само, че този тип не ми харесва — подвикна след нея Джулиан. — По-добре стой далече от него.

Скарлет спря в началото на стълбите, изправи гръб и се обърна. Ясно си спомняше жадния израз на лицето му, когато го завари в избата с Тела.

— То пък сякаш ти си по стока.

— Не казвам, че съм добър човек — отвърна Джулиан. — Но не искам от теб нещата, дето ги иска онзи. Иначе щях да те предупредя и от мене да стоиш далеч. Когато играх тук за последно, той спечели Каравала. Помниш ли, като ти казах, че тази игра има своята цена? Дори победата си има цена, а на него триумфът му струва много. Бас държа, че ще направи и невъзможното, за да спечели отново, и ще използва желанието да си върне всичко, което изгуби. Моят морален компас може и да е повреден, но неговият не съществува.

 

 

— О, и това ако не е щастливата двойка! — Хубавото тъмнокосо момиче плесна развълнувано с ръце, докато Скарлет и Джулиан се качваха на лодката му.

Скарлет нямаше никакво желание да играе безметежната бъдеща булка на Джулиан, но все пак успя да захароса поне малко гласа си.

— Снощи не карахте ли велосипед с едно колело?

— О, аз правя много неща — отвърна с гордост момичето.

Джулиан я беше предупредил за велосипедистката предната нощ, но сега, когато момичето потопи греблата във водите на канала, Скарлет реши, че й е трудно да си представи някакви лоши намерения зад жизнерадостната му усмивка. Ако не друго, велосипедистката бе много по-приятелски настроена от лодкарката им предната нощ.

Може би Джулиан просто се отнасяше с подозрение към всички възпитани хора.

Макар че сега се държеше доста дружески с девойката. Показа й картичката, обясни къде искат да отидат, а след това я попита как се казва.

— Йован, но ми викат Йо — каза тя. Продължи да гребе, а Джулиан продължи да й задава въпроси и да се смее на шегите й. Скарлет остана впечатлена от любезността му — когато искаше, той явно можеше да бъде приятен събеседник, макар че настоящите му усилия в тази посока вероятно имаха за цел просто да му осигурят информация. Йован току им сочеше по някоя забележителност или интересна гледка. Каналите всъщност обикаляха в кръг като дълга обелка от ябълка между извити, осветени с фенери улички, пълни с кръчми, от чиито комини се виеше червеникавокафяв пушек, пекарни с формата на кексчета и магазини, опаковани като подаръци за рожден ден. Всичко това в ярки цветове. Небесносиньо. Прасковенооранжево. Патешкожълто. Бебешко розово.

Каналите тънеха в среднощен мрак, но под стрехите на сградите се мъдреха стъклени фенери, които подчертаваха щурите им цветове и осветяваха хората, които влизаха и излизаха с енергична походка. Приличаше на весел танц в ритъма на множеството мелодии, изпълващи въздуха. Лютни, гайди, цигулки, флейти и виолончела. Всеки канал си имаше свой инструмент и ритъм.

— Тук има много за гледане — каза Йован. — Ако човек е склонен да плати и си отваря добре очите, може да види неща, които не могат да се видят другаде. Някои идват тук само да пазаруват и пет пари не дават за играта.

Йован продължи да бърбори, но думите й не стигнаха до Скарлет — раздвижване на ъгъла между две улици бе приковало погледа й. Изглежда, извеждаха насила някаква жена от магазин, буквално я влачеха. Чу се вик, после жената изчезна сред тълпата, която я дърпаше безмилостно.

— Какво става там? — посочи Скарлет. Но докато Йован и Джулиан погледнат, някой бе угасил всички фенери наблизо, скривайки случващото се зад пелена от мрак.

— Ти какво видя? — попита Джулиан.

— Някаква жена в гълъбовосива рокля. Извлякоха я от магазин.

— О, сигурно е просто улично представление — каза Йован с широка усмивка. — Понякога актьорите ги поставят, за да осигурят забавление на зрителите. Уж жената е откраднала нещо или полудява. Подозирам, че ще видите още такива представления в хода на играта.

Скарлет едва не прошепна на Джулиан, че това „представление“ й се е сторило съвсем истинско, но нали точно за това я бяха предупредили на входа на Каравала.

Йован спря да гребе и плесна отново.

— Е, пристигнахме. Дворецът от картичката. Познат като Прокълнатия замък.

За миг Скарлет напълно забрави за жената. Линии от блестящ пясък се издигаха в дворец с формата на гигантска клетка за птици, целият в извити мостове, арки като подкови и кръгли куполи, посипан със златисти снежинки от слънчева светлина. Много по-впечатляващ, отколкото на картичката. Светлината не идваше от свещи, а от самия дворец, чието сияние огряваше мястото, сякаш тук дневната светлина си беше пробила път през сумрака наоколо.

— Какво ти дължим за превоза? — попита Джулиан.

— О, за вас двамата е безплатно — отвърна Йован и Скарлет си даде сметка, че това вероятно е била още една причина за необичайната любезност на Джулиан. — Всичко, което имате, ще ви е нужно вътре. В замъка времето минава още по-бързо.

Йован кимна към двата големи пясъчни часовника при входа на двореца от пясък, високи над два етажа и пълни с дребни рубини, които се изсипваха през стеснението в средата. Засега едва много малка част от тях се беше събрала на дъното.

— Сигурно сте забелязали, че дните и нощите на този остров са по-кратки — продължи Йован. — Някои видове магия се захранват с време, а това място изразходва много магия, така че внимавайте как използвате минутите си, щом влезете в двореца.

Джулиан помогна на Скарлет да слезе от лодката. Докато минаваха по извития мост и между гигантските пясъчни часовници, Скарлет се чудеше колко ли минути от живота й са необходими, за да се роди едно рубинено мънисто. Всяка секунда в Каравала изглеждаше по-богата и наситена от обикновената секунда, като в мига на залеза, когато всички цветове на небето се сливат във вълшебство.

— Трябва да търсим място, което би се харесало на сестра ти — каза Джулиан. — Бих се хванал на бас, че точно на такова място ще намерим третата улика.

Скарлет си помисли за бележката, прикрепена към ключа й. „Третата ще трябва да заслужиш.“

От другата страна на пясъчните часовници алеята вдясно водеше към поредица от златни тераси, с каквито Прокълнатият замък изобилстваше. Погледнати отдолу, терасите приличаха на рафтове в библиотека, пълни със стари книги, от онези, които обикновено те предупреждават да не докосваш.

Алеята напред водеше към голям вътрешен двор, гъмжащ от цветове, звуци и хора. Гигантско смокиново дърво растеше в центъра, клоните му бяха пълни с миниатюрни вълшебни птички. Крилати зебри и котенца, и мънички летящи тигри се биеха със слонове колкото длан, използващи ушите си като криле. Пъстър набор от шатри и навеси обграждаше дървото, от някои се лееше музика, от други — смях на вълни, като от онзи нефритенозелен павилион, който продаваше целувки.

Нямаше съмнение накъде би се отправила Тела и ако Джулиан я беше попитал, Скарлет би признала, че и самата тя е омагьосана от гледките в двора с шатрите.

Не би трябвало да се изкушава.

Би трябвало да мисли единствено за Тела и за следващата улика. Но докато зяпаше нефритения павилион с целувките, чието платнище потрепваше от смях, шепот и обещание за пеперуди, неволно се запита…

Скарлет се беше целувала. По онова време целувките й се бяха сторили приятни, но сега… сега „приятни“ й звучеше като дума, която хората използват, когато нямат нещо по-хубаво за казване. Едва ли нейната „приятна“ целувка би могла да се сравнява с целувка по време на Каравала. Тук, където дори въздухът имаше сладък вкус, какво ли би било да вкуси нечии чужди устни със своите?

— Нещо се размечта, а? — подхвърли Джулиан, провлачвайки гърлено думите, и Скарлет моментално се изчерви.

— Гледах съседния павилион — побърза да отговори тя и посочи една шатра в злощастен сливов цвят.

Усмивката на Джулиан се разшири. Явно не й вярваше. И колкото по-румени ставаха нейните страни, толкова по-голяма ставаше неговата усмивка.

— Няма причина да се срамуваш — каза той. — Макар че, ако имаш нужда от известно упражнение преди сватбата, нямам нищо против да ти съдействам.

Скарлет се опита да изсумти с отвращение, но се получи жално скимтене.

— Това „да“ ли беше? — попита Джулиан.

Тя го изгледа злобно, което би трябвало да послужи за „не“. Но по всичко личеше, че той просто обича да я дразни.

— Виждала ли си изобщо годеника си? — попита я той. — Може да е истински грозник.

— Външността му е без значение. Той ми праща писма всяка седмица и те са мили, почтителни и…

— Значи е лъжец, с други думи — прекъсна я Джулиан.

Скарлет се навъси.

— Ти дори не знаеш какво пише в писмата.

— Знам, че е граф — каза Джулиан и започна да изброява на пръсти: — Това означава, че е благородник, а благородниците по правило са негодници. Щом си търси островитянка за жена, значи в семейството му от поколения се женят помежду си, а това означава, че е грозен. — Един от пръстите му се озова под брадичката на Скарлет, повдигна я леко и Джулиан продължи със сериозен тон: — Защо не премислиш предложението ми за целувката?

Скарлет се дръпна назад и изсумтя с отвращение, но сумтенето й излезе една идея по-силно и пълно с фалшиви нотки. И за неин ужас, вместо да я отвратят, думите и жестът му погъделичкаха сетивата й с виолетово любопитство.

Незнайно как се бяха приближили до павилиона с целувките. Парфюмено ухание долетя от вътрешността му. Миришеше на полунощ и навяваше мисли за меки устни и силни ръце, за набола тъмна брада, която бръсва страната й, все неща, които твърде силно й напомняха за Джулиан.

Опита се да не обръща внимание на ускорения си пулс и да измисли остроумен отговор на следващата му закачка. Но като никога Джулиан си замълча. По някаква причина внезапното му мълчание беше още по-смущаващо.

Едва ли се беше обидил от реакцията й, помисли си тя, но вече не вървеше толкова близо до нея. Дори когато не я докосваше, винаги й дишаше във врата, а ето че сега вървяха през двора мълчаливо, на разстояние един от друг и изобщо не приличаха на годеници.

— Искате ли да научите бъдещето си? — попита някакъв млад мъж.

— О, аз… — заекна Скарлет, озовала се пред стена от плът. Никога не беше виждала гол мъж и макар този да не беше съвсем гол, много малко го делеше от това определение. Толкова малко, че възможността навлезе в червеникавокафявата му шатра изобщо не би трябвало да й минава през ума. Въпреки това Скарлет не се дръпна назад.

Мъжът носеше само препаска, покриваща го от хълбоците до горната част на дебелите бедра. Гладката му кожа беше покрита с яркоцветни татуировки. Огнедишащ дракон гонеше русалка през гората на корема му, от горните му ребра херувимчета запъваха лъкове със стрели. Някои от стрелите пронизваха златни рибки, други пробиваха облаци, от които валяха жълти глухарчета и прасковени цветчета. Част от цветчетата падаха към краката му, които бяха покрити с циркови сцени.

Лицето му също беше изрисувано — от всяка буза гледаше по едно виолетово око, а черни звездички обточваха истинските му очи. Ала вниманието й приковаха най-вече устните му. Заобиколени бяха от синя бодлива тел, в единия си край бяха заключени с катинар, в другия — запечатани със сърце.

— Колко вземаш за гледане? — попита Джулиан. И да беше изненадан от уникалната външност на мъжа, с нищо не го показа.

— Ще разкрия бъдещето ви пропорционално на онова, което ми дадете — отговори изрисуваният.

— Благодаря, но не — заяви Скарлет. — Нямам нищо против да научавам бъдещето си в движение.

Джулиан я изгледа.

— Останах с друго впечатление вчера, когато минахме покрай онези нелепи очила.

— Какви очила?

— Сещаш се, онези, които се предлагаха в различни цветове и уж показвали бъдещето.

Скарлет се сети за какво говори. Да, очилата й се бяха сторили интересни, но не предполагаше, че Джулиан е забелязал.

— Ако искаш да влезеш, направи го, а аз ще потърся улики. — Джулиан сложи ръка ниско на гърба й и я побутна леко.

Тя отвори уста да възрази — да си сложиш очила не беше като да влезеш в тъмна шатра с полугол мъж. От друга страна, ако не беше страхът й, още вчера щеше да е намерила Тела. Щом третата улика трябваше да се заслужи, може би трябваше да надмогне предпазливостта си и да получи информация за бъдещето, за това къде да търси сестра си.

— Искаш ли да влезеш с мен? — попита тя.

— Предпочитам бъдещето ми да си остане изненада. — Джулиан кривна глава към павилиона с целувките. — Като приключиш, ще те чакам там. — И й прати въздушна целувка, която я наведе на мисълта, че предишната му резервираност е била само плод на нейното въображение.

— Не съм сигурен, че нещата стоят така — каза татуираният.

Скарлет можеше да се закълне, че не е изрекла мислите си на глас, а този тип не би могъл да надзърне в главата й, нали така? Навярно просто е решил, че репликата му би могла да се върже с кажи-речи всичко, и това беше поредният номер да я вкара в тъмната си шатра.