Стефани Гарбър
Каравал (13)

12

Бабата на Скарлет често казваше, че светът на Каравала е голямата игрална площадка на Легендата. Чувал всяка изречена дума. Всеки шепот стигал до ушите му, всяка сянка — до очите му. Никой никога не виждал Легендата — а ако го видели, не знаели, че е той, — но Легендата виждал всички по време на Каравала.

Скарлет можеше да се закълне, че усеща погледа му върху себе си, докато стоеше в коридора. Свещите във фенерите грейнаха по-силно, сякаш бяха очи, които някой внезапно е отворил широко. Сведе поглед към писмото.

Пликът изглеждаше досущ като другите, които беше получила досега от Легендата. Целият в кремаво и златно, и пълен със загадки.

Отвори го. Няколко листенца от червена роза паднаха в дланта й заедно с ключ от деликатно зелено стъкло. Приличаше на онзи, който бе получила за стаята, само че този носеше цифрата пет, а през дупчицата му беше вързана тънка черна панделка с хартиен етикет, на който пишеше „Донатела Драгна“.

Скарлет знаеше, че това трябва да е първата й улика, но за нея бе по-скоро подарък от Легендата, също като роклята и поканите за острова. Докато беше в магазина за часовници, идеята, че е специална, й се беше сторила по-скоро нелепа, но изглежда се бе заразила от магията на Каравала, защото сега изведнъж я изпълни надеждата, че Легендата наистина се отнася към нея различно, че й показва специалното си отношение с тази податка за местоположението на сестра й. За миг се изпълни с оптимизъм, олекна й на душата. Всичко щеше да се нареди.

Хукна по коридора към стълбите за третия етаж. Пета стая се падаше след единайсета — четвъртита тюркоазена врата със зелена стъклена дръжка, която приличаше на гигантски скъпоценен камък. Разкошно и граничещо с кича. Точно като за Тела.

Скарлет понечи да пъхне ключа в ключалката, но спря. През вратата се чуваше дишане, твърде тежко като за Тела. Опушенорижав гъдел на тревога запълзя по гръбнака й и тя залепи ухо на вратата.

Туп.

Нещо тежко падна на пода.

Последва го стон.

— Тела… — Скарлет посегна към дръжката. — Добре ли си?

— Скарлет? — Гласът на Тела прозвуча напрегнато, задъхано.

— Да! Аз съм. Влизам!

— Не… недей!

Още едно тежко тупване.

— Тела, какво става там?

— Нищо… просто… не влизай.

— Тела, ако нещо не е наред…

— Всичко е наред. Просто съм… заета…

Скарлет се поколеба. Нещо определено не беше наред. Тела звучеше странно.

— Скарлет! — Гласът на Тела прозвуча ясно и силно, сякаш беше видяла как сестра й посяга към дръжката. — Ако отвориш тази врата, повече никога няма да ти проговоря.

Изрече последното тихо и спокойно. След миг през вратата се чу и друг глас. Глас на млад мъж:

— Чу какво каза сестра ти.

Думите рикошираха в кривия коридор и фраснаха Скарлет като неочакван порив на вятър, който прониква до всички места, незащитени от дрехите й.

Тръгна си, затисната от пет различни отсенки на смущение. За разлика от нея Тела очевидно не се беше поболяла от тревога за сестра си. Сигурно изобщо не се е сетила за нея. И как иначе, щом имаше млад мъж в леглото й.

Не би трябвало да се изненадва. Сестра й открай време беше дивачка, обичаше вкуса на неприятностите. Ала не това нараняваше Скарлет. Тела беше най-важният човек на света за нея, но очевидно тя не беше най-важният човек на света за сестра си и това винаги я нараняваше.

Когато майка им Палома ги изостави, заедно с нея изчезна и малкото нежност в сърцето на баща им. Правилата му вече не бяха просто строги, а жестоки, такива станаха и последствията от неподчинението. Всичко щеше да е толкова различно, ако Палома беше останала на Трисда. Скарлет се беше заклела никога да не изостави Тела така, както ги беше изоставила майка им. Макар разликата им да беше само една година, Скарлет беше убедена, че никой друг не заслужава доверие да се грижи за сестра й, а след като тя поотрасна, започна да мисли и че самата Тела не заслужава доверие да се грижи за себе си. Уви, в стремежа си да опази Тела Скарлет я беше разглезила. Сестра й твърде често мислеше единствено за себе си.

Скарлет стигна до края на коридора и седна на пода. Грубо одяланите дървени дъски на дюшемето бяха твърди и неприятни. На този по-нисък етаж беше и по-студено. Или пък Скарлет потръпваше зиморничаво заради отношението на Тела. Защото беше предпочела друг пред сестра си. Млад мъж, чието име Тела може би дори не знаеше. Докато Скарлет се боеше от мъжете, Тела вечно преследваше някой негодник с надежда да открие при него любовта, която й беше отказана вкъщи.

Хрумна й да се върне в стаята си, затоплена от огъня в камината и пълна с одеяла. Но цялата топлина на света не би я изкушила да легне в едно легло с Джулиан. Би могла да слезе долу и да попита ханджийката за друга стая, но нещо й подсказваше, че това е лоша идея, особено след като бе вдигнала толкова много шум, че са оставили Джулиан навън. Тъпият Джулиан.

„Тъп, тъп, тъп…“ Повтаряше си думата наум, докато очите й не се затвориха.

— Госпожице… — Нечия топла ръка я разтърси за рамото и прекъсна дрямката й.

Скарлет се стресна, стисна ръце пред гърдите си и отвори рязко очи, но после бързо-бързо ги затвори. Младият мъж пред нея държеше фенер близо до лицето й. Скарлет усещаше топлината да облизва кожата й, макар фенерът да беше на безопасно разстояние.

— Мисля, че е пияна — каза млада жена.

— Не съм пияна. — Скарлет отвори отново очи. Младият мъж с фенера изглеждаше с няколко години по-голям от Джулиан. Но за разлика от моряка, този млад мъж целият беше излъскани ботуши и пригладена назад коса. Беше привлекателен и явно го знаеше, предвид грижите, които полагаше за външния си вид.

Облечен от глава до пети в изискано черно, новодошлият беше от онези младежи, които Тела би обявила за прекалено хубави, като едновременно с това тайно би обмисляла как да привлече вниманието му, особено при вида на щедрите количества мастило, които покриваха ръцете му. Татуировки, чувствени и сложни, преплетени с тайнствени символи — скръбна маска, нацупени устнички, нокти на граблива птица и черни рози. Всяка от тези татуировки беше в противоречие с изискания външен вид на младежа, факт, който събуди у Скарлет неоправдано любопитство.

— По погрешка ме настаниха в една стая с друг човек — обясни тя. — Тръгнала бях да питам ханджийката за друга стая, но после…

— Просто си заспала в коридора? — Думите бяха на младата жена, която я беше обвинила в пиянство. Стоеше далече от фенера, а другите лампи в коридора бяха угаснали, така че Скарлет не виждаше ясно лицето й. Реши, че е намусена и грозновата.

— Сложно е. — Скарлет се поколеба. Лесно би могла да им каже за сестра си, но дори никога да не бяха виждали Тела, Скарлет не би искала да я изложи пред тях. Нейно задължение бе да я защитава. А и защо изобщо да й пука какво ще си помислят за нея тези двамцата, нищо че погледът й току се връщаше на младия мъж с татуировките. Профилът му беше достоен за модел на скулптор или художник. Пълни устни, силна челюст, тъмни, почти черни очи под дебели тъмни вежди.

Би трябвало да се почувства неудобно от физическата близост с млад мъж на тъмно място, но изражението на лицето му беше по-скоро загрижено, отколкото хищническо.

— Не е нужно да обяснявате — каза той. — Сигурен съм, че сте имали основателна причина да заспите тук, но по-добре се приберете някъде. Аз съм в единайсета стая. Може да спите там.

По всичко личеше, че я кани да се настани в стаята му вместо него, а не заедно с него — за разлика от друг млад мъж, когото Скарлет познаваше, — но скритите опасности до такава степен бяха част от живота й, че тя неволно се поколеба.

Огледа го отново на светлината на фенера. Погледът й се спря на черната роза, татуирана върху опакото на дланта му, изящна, прекрасна и някак тъжна. Не знаеше защо, но нещо й подсказа, че тази татуировка казва всичко за него. Изяществото и красотата на розата сигурно биха я подплашили — от опит знаеше, че те често прикриват други неща, — но тъгата натежа на везните.

— А вие къде ще спите?

— При сестра си — отвърна той и кимна към момичето. — В нейната стая има две легла. Няма да й трябват и двете.

— Напротив — заяви момичето и макар да не го виждаше ясно, Скарлет можеше да се закълне, че я претегля с отвратен поглед.

— Не ставай груба — сгълча я младежът. — Настоявам — добави той, преди Скарлет да е възразила отново. — Ако майка ми разбере, че съм оставил трепереща млада дама да спи на пода, ще ме лиши от наследство и аз няма да й се сърдя. — Протегна татуираната си ръка да й помогне. — Аз съм Данте, между другото, а това е сестра ми Валентина.

— Скарлет. И ви благодаря — каза предпазливо Скарлет. Още не можеше да повярва, че младият мъж не иска нищо в замяна. — Много щедро от ваша страна.

— Нищо особено, моля ви. — Данте задържа ръката й една идея по-дълго от необходимото. Тъмните му очи се спуснаха за миг към деколтето й и страните му сякаш поруменяха, но той вдигна поглед, преди Скарлет да се е смутила. — Видях ви в таверната по-рано, но ми се стори, че не бяхте сама?

— О, ами аз… — поколеба се Скарлет. Разбираше какво я пита, но можеше само да гадае дали любопитството му е свързано с играта, или с искрен интерес към самата нея. Знаеше само, че откритият му поглед стопля вледенените й крайници и че ако Джулиан стоеше с коридора с хубаво момиче, нямаше да спомене, че Скарлет му е годеница.

— Значи, няма проблем да се срещнем по залез за вечеря? — попита той.

Валентина изпъшка.

— Стига — скастри я Данте. — Не обръщайте внимание на сестра ми, тя попрекали с виното тази нощ, а това я прави дори по-непоносима от обичайното. Обещавам, че ако се съгласите да вечеряте с мен, тя няма да дойде. — Продължаваше да й се усмихва, точно така, както се бе надявала да й се усмихне момче — не похотливо, а с внимание и грижа. Така или иначе, Данте май не можеше да отлепи поглед от нея.

„Графът ще ме гледа по същия начин“ — каза си Скарлет. Връзката й с Джулиан беше измислена, но годежът й с графа не беше и тя трябваше да се държи подобаващо.

— Съжалявам. Аз… не мога. Аз…

— Няма проблем — побърза да я прекъсне Данте. — Не е нужно да обяснявате. — Усмихна се отново, по-широко, но не и наполовина толкова искрено като преди. Изпрати я мълчаливо до стаята си и й връчи ключ от оникс.

Стояха на прага. Вратата на номер единайсет беше тясна и заострена отгоре. Скарлет се напрегна — боеше се, че въпреки думата си Данте ще се опита да влезе с нея. Но той просто изчакваше тя да отключи вратата и когато това стана, й пожела лека нощ.

Скарлет понечи да отвърне със същото, но остана с отворена уста при вида на стаята. Газена лампа клечеше на скрин и осветяваше огледалото над него. Дори на слабата светлина отражението й се виждаше съвсем ясно. Тъмна коса се спускаше покрай рамене едва символично покрити от воланчета прозирна бяла материя.

Скарлет ахна. Подлата рокля се беше променила отново в дантелен тоалет, толкова скандален, че би било непростимо да го носи на публично място в компанията на непознат млад мъж.

Скарлет затръшна вратата, преди да се е сбогувала както трябва. Нищо чудно, че Данте я бе зяпал така.

 

 

Скарлет не спа добре.

Когато сънят най-после я покоси, й се присъни Легендата. Намираше се на позлатения балкон, полугола, само по черен корсет и червена фуста, и се опитваше да се прикрие с една от завесите.

— Какво правиш? — Легендата се появи с наперена стъпка. Носеше прословутия си цилиндър от синьо кадифе, а погледът му тежеше от непочтени намерения.

— Просто искам да погледам играта. — Скарлет се уви още по-плътно със завесата, но Легендата я издърпа. Ръката му беше студена като сняг, младежкото му лице се криеше в сянка.

Студен въздух повя по голите й рамене.

Легендата се засмя и я хвана през кръста.

— Не те поканих тук, за да гледаш, безценна. — Устата му се приближи до нейната сякаш за целувка. — Искам да участваш в играта — прошепна той.

После я хвърли от балкона.