Стефани Гарбър
Каравал (12)

11

— Не! — Скарлет се опита да отвори вратата, но някаква пълна жена с плетена шапка вече слагаше катинар на резето.

— Спрете! Моят… — поколеба се Скарлет. Незнайно защо лъжата й се струваше по-истинска, ако излезеше от нейната уста, и я изпълваше с нереалното чувство, че изневерява на графа. Джулиан й беше обещал, че каквото се случи в играта, никога няма да стигне до баща й и истинския й годеник, но можеше ли да му вярва? А и не беше като да е останал навън за през нощта, все пак.

Само че на този остров дните май бяха по-лоши от нощите. Скарлет си спомни леденото изоставено село, което бяха прекосили, за да стигнат до къщата с куличките. Останал беше заключен навън, защото беше бутнал нея през прага. Рискувал беше, за да е добре тя. Скарлет не можеше да го изостави.

— Годеникът ми — каза тя. — Той остана навън, трябва да го пуснете.

— Съжалявам — отвърна ханджийката. — Правилата са си правила. Ако не стигнете тук преди края на първата нощ, губите правото си на участие.

„Губят правото си на участие?“

— Това не го чух в правилата. — Вероятно защото не беше слушала внимателно. Сигурно точно затова Джулиан беше толкова разтревожен на лодката.

— Съжалявам, скъпа — каза ханджийката и сякаш наистина съжаляваше. — Мразя, когато двойки се разделят така, но не мога да наруша правилата. Изгрее ли слънцето и заключат ли се вратите, никой не влиза и не излиза, докато слънцето не…

— Но то още не е изгряло! — възрази Скарлет. — Тъмно е. Не можете да го оставите навън.

Ханджийката все така я гледаше със съчувствие, но очевидно нямаше да отстъпи. Личеше си по стиснатите й устни.

Скарлет се запита какво би направил Джулиан, ако тя беше останала навън. За миг реши, че не би му пукало особено. Да, беше я зарязал на сала и в магазина за часовници, но след това се беше върнал за нея… сигурно защото тя беше пропускът му за играта, но дори и така Скарлет пак му беше задължена.

Събирайки кураж, който обикновено пазеше за защита на сестра си, Скарлет изправи гръб.

— Мисля, че допускате грешка. Казвам се Скарлет Драгна и с годеника ми сме специални гости на Легендата.

Очите на ханджийката се разшириха почти толкова бързо, колкото ръцете й посегнаха да махнат катинара.

— О, ама защо не казахте веднага!

Вратата се отвори широко. От другата й страна светът тънеше в безнадеждната чернота, която превзема всичко точно преди слънцето да изгрее.

Сърцето й биеше лудо.

— Джулиан!

— Карлита?

Скарлет все така не го виждаше в мрака, но чу ботушите му да бият по кея в ритъма на нейното сърце.

Сърцето й продължи да препуска дори след като Джулиан влезе в странноприемницата. Няколкото полузагаснали цепеници в огнището осигуряваха единствената светлина във вестибюла, но въпреки сумрака Скарлет можеше да се закълне, че лицето му изглежда измъчено, сякаш броените минути навън му бяха отнели нещо ценно. Нощта още лепнеше по него. Краищата на косата му тежаха от влагата.

Камбани забиха някъде далече да възвестят сипването на зората. Ако се беше забавила с още няколко секунди, Джулиан щеше да остане навън. Заля я неочаквано желание да го прегърне. Да, Джулиан беше негодник и лъжец, но докато не откриеше сестра си, имаше само него в играта.

— Уплаши ме — каза Скарлет.

И май не беше единствената.

Ханджийката заключваше повторно вратата, лицето й беше бяло като платно.

Джулиан пристъпи към Скарлет и я притисна нежно с ръка на гърба.

— Как я убеди да ме пусне?

— Ами… — Не й се искаше да му обяснява подробностите. — Просто изтъкнах, че още не се е зазорило.

Джулиан вдигна скептично вежда.

— Може да съм й казала също, че ще се женим — добави Скарлет.

„Малката ми лъжкиня“ — оформи с устни Джулиан и се наведе към нея.

Скарлет застина. Уплаши се, че ще я целуне, но той само прошепна в ухото й:

— Благодаря.

Устните му се задържаха още миг, дъхът му я погъделичка, ръката му усили едва доловимо натиска си върху гърба й. Скарлет потръпна.

Имаше нещо много интимно в жеста му.

Тя понечи да се отдръпне, но Джулиан не я пусна, вместо това се обърна към ханджийката, която се щураше зад голямо маслиненозелено писалище, което заемаше по-голямата част от помещението под ниския таван.

— Благодаря и на вас — каза Джулиан. — Бяхте много мила.

— О, за нищо, моля ви — отвърна ханджийката, но Скарлет можеше да се закълне, че жената още не е на себе си. Подръпна плетената си шапка с треперещи ръце. — Както казах на годеницата ви, мразя, когато двойки се разделят. Всъщност, имам нещо специално за вас.

Ханджийката порови още малко в бюрото си и накрая извади два стъклени ключа, единият с номер осем, другият — с номер девет.

— Лесно ще намерите стаите, просто се качете по стълбите вляво. — Подаде им ключовете и намигна.

Скарлет се надяваше, че намигването е било просто тик. Не обичаше да й намигат. Баща й го правеше, особено след като е сторил нещо отвратително. Не можеше да си представи, че пълната ханджийка им е спретнала номер, но малките стъклени ключове, в комбинация със странното намигване, опънаха нервите й до леденосиньо.

Може би си въобразяваше, каза си тя. Може би ключовете също бяха част от играта. Може би отключваха и нещо друго, освен съответните врати, и това беше „специалното“ нещо, за което беше споменала жената.

Или пък просто от стаите им се разкриваше хубава гледка към каналите.

Ханджийката обясни, че във всеки коридор имало баня и тоалетна.

— Отдясно е Стъклената таверна, затваря един час след изгрев и отваря един час преди залез.

Вътре в таверната изумрудени канделабри хвърляха зеленикава светлина над стъклени маси и уморени разговори. Помещението миришеше на изветряла бира и още по-изветрели диалози. Наближаваше краят на работното време. Останали бяха едва шепа клиенти, всичките с различен цвят и черти на лицето, сякаш събрани тук от световните континенти. Нито един не беше с къдрава руса коса.

— Сигурен съм, че утре ще я намериш — каза Джулиан.

— Или вече се е прибрала в стаята си? — Скарлет се обърна към ханджийката: — Знаете ли дали една млада дама на име Донатела Драгна е отседнала тук?

Ханджийката се поколеба. Скарлет можеше да се закълне, че името й е познато.

— Съжалявам, миличка, но не мога да ви кажа кой друг е отседнал тук.

— Но тя ми е сестра — настоя Скарлет.

— Въпреки това не мога да ви помогна. — Жената премести уплашен поглед от Джулиан към Скарлет. — Такива са правилата. Ако е тук, ще трябва да я намерите сами.

— Не може ли да направите…

Ръката на Джулиан натежа върху гърба й, а устните му отново се озоваха до ухото й.

— Тя вече ни направи една услуга за тази нощ — прошепна предупредително той.

— Но… — понечи да възрази Скарлет, извръщайки се да погледне Джулиан, и нещо в изражението му я спря. Нещо, което отиваше отвъд предпазливостта и граничеше със страх.

Тъмен кичур коса падна над очите му, когато той се наведе отново да й прошепне:

— Знам, че искаш да намериш сестра си, но на този остров тайните са ценни. По-добре не издавай своите безплатно. Ако хората знаят какво искаш, ще го използват срещу теб. Хайде — подкани той и тръгна към стълбите.

Скарлет знаеше, че вече се е зазорило, но разкривените коридори на „Змията“ още миришеха на нощ, пот и дим от загасващи огньове се смесваха с упорития дъх на думи, чиито призраци още витаеха във въздуха. Вратите не следваха никакъв логичен ред. Стая две беше на втория етаж, а стая едно — на третия. Зеленикавосинята врата на пета стая идваше след малиновата врата на единайсета.

Коридорът на четвъртия етаж беше облицован с раирани кадифени тапети на ивици в черно и кремаво. Скарлет и Джулиан най-сетне откриха стаите си в средата на коридора. Съседни.

Скарлет се поколеба пред закръглената врата на осма стая. Джулиан я чакаше да влезе.

Нямаше чувството, че са заедно само от един ден. Морякът се беше оказал поносима компания. Нещо повече, Скарлет си даваше сметка, че едва ли би стигнала дотук без неговата помощ.

— Мислех си — започна тя — утре да…

— Ако видя сестра ти, ще й кажа, че я търсиш. — Тонът му беше учтив, но без съмнение имаше за цел да сложи край на разговора.

Значи дотук бяха.

Не би трябвало да е изненадана или наранена, че партньорството им е стигнало до логичния си завършек. Джулиан беше обещал да я помогне, но досегашният й опит с него показваше, че е готов да каже всичко, стига така да постигне целта си. Явно по някое време бе започнала да очаква повече. Не знаеше нито кога, нито защо.

Спомни си какво й беше казал в магазина за часовници — че явно има твърде високо мнение за него, щом вярва, че му пука за сестра й. Джулиан използваше хората. В нейния случай това бе довело до взаимна изгода, но истината беше, че все пак я е използвал. Спомни си първото си впечатление от него — висок, красив по един грубоват начин и опасен. Като отрова в хубаво шише.

По-добре да стои далече от него. Така щеше да е по-безопасно. Днес й беше помогнал, вярно, но не биваше да сваля гарда си. Джулиан несъмнено беше дошъл тук в преследване на някаква своя цел. А и след като Скарлет намереше сестра си през следващата нощ, вече нямаше да е сама, пък и престоят й щеше да е към края си.

— Довиждане — каза тя също толкова хладно и влезе в стаята си без повече приказки.

В камината гореше огън, топъл и светъл, който хвърляше медни отблясъци по флоралните тапети — рози с рубинени връхчета, някои още на пъпки, други разцъфтели. Цепениците в камината припукваха като нежна приспивна песен, която я тласна към голямото легло с балдахин, най-голямото, което Скарлет беше виждала в живота си. Сигурно заради него стаята минаваше за специална. Резбованите дървени колони поддържаха тънки бели завеси, леглото бе застлано с прекрасен юрган и засипано с множество копринени възглавници, червени панделки имаше навсякъде, изобщо Скарлет нямаше търпение да потъне в пухения дюшек и да…

Стената помръдна.

Скарлет застина. Стаята внезапно стана по-малка и по-гореща.

Дали пък не беше трик на въображението й?

— Не — промълви тя, когато Джулиан влезе през тясна врата, сливаща се допреди миг със стената. — Ти как влезе тук? — попита, но още преди той да отговорил, сама се досети какво е станало.

Намигването. Ключовете. „Специалното“ нещо.

— Нарочно ни е дала една и съща стая!

— Явно си я убедила отвъд всяко съмнение, че сме влюбени — отбеляза Джулиан и погледът му се насочи веднага към разкошното легло.

Страните на Скарлет поаленяха с цвета на сърцата, кръвта и срама.

— Не съм казвала, че сме влюбени. Само че сме сгодени.

Джулиан се разсмя, но на Скарлет изобщо не й беше смешно.

— Престани. Няма начин да спим заедно тук. Ако някой разбере, с мен е свършено.

— Хайде пак драми. Ако те слуша човек, всичко и всички имат за цел да ти съсипят живота.

Но ако някой разбереше, годежът й с графа наистина щеше да отиде по дяволите.

— Виждал си баща ми. Ако разбере, че аз…

— Никой няма да разбере. Сигурно точно затова стаята има две врати с различни номера. — Джулиан отиде при огромното легло и се тръсна отгоре му.

— Не може да спиш на това легло — възмути се Скарлет.

— Защо? Много е удобно. — Той изу ботушите си и ги метна на пода. После съблече жилетката и взе да разкопчава копчетата на ризата си.

— Какво правиш? — ядоса се Скарлет. — Престани.

— Слушай, Карлита. — Джулиан спря да разкопчава ризата си. — Казах ти, че няма да те пипна, и обещавам да спазя думата си. Но няма да спя на пода или на онова миниатюрно канапе само защото си момиче. Леглото е достатъчно голямо и за двама ни.

— Ти наистина ли си мислиш, че ще легна в едно легло с теб? Луд ли си? — Глупав въпрос, защото очевидно беше луд. Продължи да разкопчава ризата си. Прави го, защото знае, че така ще ме засрами, каза си Скарлет. Или просто обича да се фука с фигурата си.

Тя зърна за миг гладката мускулатура на гърдите му, преди да се завърти на пета към вратата.

— Слизам долу да питам за друга стая.

— И ако няма такава? — извика след нея Джулиан.

— Тогава ще спя в коридора.

Един джентълмен би възразил, но Джулиан не беше джентълмен. Нещо леко падна на пода. Най-вероятно ризата му.

Скарлет посегна към стъклената топка на бравата.

— Задръж секунда…

Нещо квадратно и обточено със златна лента тупна в краката й. Плик за писмо. С нейното име, написано с калиграфски почерк.

— Намерих го на леглото. Първата ти улика, предполагам.