9
Небето беше черно, а луната гостуваше другаде, когато Скарлет направи първата си крачка в Каравала. Само няколко бунтовни звезди стояха на поста си в небесата и гледаха как двамата с Джулиан пресичат прага на портата от ковано желязо към свят, който според мнозина съществуваше само в детските приказки.
Докато останалата част от вселената тънеше в мрак, голямата къща грейна в светлини. Прозорците излъчваха маслено сияние, което превръщаше цветните сандъчета в люлки, пълни със звезден прах. Цитрусовия аромат отпреди го нямаше. Сега въздухът беше гъст като сироп и много по-сладък от този на Трисда, но въпреки това горчеше в устата на Скарлет.
Заради Джулиан. Заради тежестта на ръката му върху раменете й и заради начина, по който беше използвал прегръдката, за да пробута лъжите си. При портата беше твърде изнервена, за да спори, твърде нетърпелива да влезе и да намери сестра си. Но сега започваше да се пита дали не се е забъркала в поредната каша.
— Какво беше това? — попита тя накрая и се изтръгна от прегръдката му, след като подминаха велосипедистката, но преди да са стигали до голямата двойна врата на къщата. Спря току пред кръга от призивна светлина, до един фонтан, където ромонът на водата щеше да погълне думите им, в случай че някой друг вървеше по пътеката. — Защо просто не каза истината?
— Истината? — Джулиан издаде мрачен звук, който само бегло напомняше смях. — Истината нямаше да й хареса.
— Но нали имаш билет? — изтъкна Скарлет с чувството, че някаква шега й убягва.
— Сигурно си мислиш, че онова момиче е мило и щеше да ме пусне при всички случаи. — Джулиан пристъпи към нея. — Не забравяй какво ти казах в магазина за часовници — повечето хора тук не са такива, каквито изглеждат. Онова момиче изнесе представление, чиято цел беше да се успокоиш и да смъкнеш гарда си. Уж не искат да си изгубим ума, но всъщност точно това е целта на играта. Легендата това обича, да… играе.
Думата се търкулна с известно забавяне от устата му, сякаш бе искал да каже нещо друго и бе променил решението си в последния момент.
— Тук всеки гост се избира по конкретна причина — продължи той. — Затова, ако се чудиш защо излъгах, ще ти кажа. Защото резервната покана не е била предназначена за обикновен моряк.
„Вярно — помисли си Скарлет, — била е предназначена за граф.“
Сърцето й се сви от страх, когато си спомни колко конкретен беше в писмото си Легендата. Третият билет беше за годеника й. Не за дивака, който стоеше до нея и развързваше шалчето си. Скарлет бе поела достатъчно голям риск с решението си да остане и да участва в играта за един ден. Преструвката, че е сгодена за Джулиан, беше покана за наказание. Кой знае какво им предстоеше, заедно, като част от играта?
Да, Джулиан й беше помогнал по-рано, но тя се бе включила в лъжата му, а това винаги имаше последствия. Целият й живот го доказваше.
— Трябва да се върнем и да кажем истината — заяви тя. — Иначе няма да се получи. Ако годеникът ми или баща ми разберат, че съм се преструвала на твоя…
В следващия миг Скарлет се оказа притисната до фонтана, а Джулиан надвисна над нея, опрял ръце от двете й страни.
— Карлита, успокой се. — Гласът му прозвуча необичайно меко, макар че на Скарлет, оказа се, й бе невъзможно да се отпусне. С всяка дума той се навеждаше все по-близо, докато къщата и светлините не изчезнаха, изместени от лицето му. — Нито баща ти, нито безценният ти граф ще разберат за това. Влезем ли в къщата, само играта ще бъде от значение. Тук никой не се интересува от хората извън този остров.
— Откъде знаеш? — попита Скарлет.
Джулиан я стрелна със зла усмивка.
— Зная, защото съм играл и преди. — Оттласна се от фонтана. Ярките светлини на къщата с купичките се появиха отново, но Скарлет потръпна зиморничаво.
Нищо чудно, че изглеждаше толкова добре осведомен. Новината не би трябвало да я изненадва толкова. Още от пръв поглед беше усетила, че не може да му се вярва, но сега по всичко личеше, че крие дори повече тайни под елегантните дрехи, осигурени му от Легендата.
— Значи затова ни помогна да стигнем до острова? Защото си искал пак да играеш?
— Ако кажа, че не е така, че съм го направил, за да ви спася от баща ви, ще ми повярваш ли?
Скарлет поклати глава.
Джулиан сви рамене, издърпа шала от врата си и го метна покрай нея. Шалът цопна с тих плясък във водата на фонтана.
Вече разбираше на какво се дължеше самочувствието му. Защо бе вървял през острова целенасочено, а не с почуда.
— Гледаш ме, сякаш съм направил нещо лошо — укори я той.
Скарлет си даваше сметка, че няма право да бъде разочарована, че двамата се познават бегло и нищо повече, но мразеше да я лъжат. Цял живот я лъжеха.
— Защо толкова искаш да се върнеш на Каравала?
— Нужна ли ми е специална причина? Кой не иска да види вълшебствата на Каравала? Ненадминатите му актьори? Или да спечели някоя от наградите?
— Не ти вярвам. — Изглеждаше логично да се стреми към тазгодишната награда, сбъднатото желание, но нещо дълбоко в нея се съмняваше. Желанията бяха вълшебства, които изискваха да имаш вяра, а Джулиан беше от хората, които вярваха само на очите си.
Играта беше различна всяка година, но се говореше, че някои неща не се променяли. Винаги имало лов на съкровище, свързан с вълшебен предмет — корона, скиптър, пръстен, плочка с надпис или медальон. А победителите от предишната година винаги били поканени отново, при това с придружител по техен избор. Не че това би било особено ценно в очите на Джулиан — той явно умееше да се промъква на Каравала и по друг начин.
Скарлет дори за себе си не бе сигурна, че вярва в желания, какво остава за Джулиан. Не, не мечта за сбъднато желание го беше довела на този остров, нито любовта към магическото и фантастичното.
— Кажи ми истинската причина да си тук — настоя тя.
— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Джулиан изопна лице уж в тревога и загриженост. — Само ще ти развали прекарването.
— Баламосваш ме, защото не искаш да ми кажеш истината.
— Не, Карлита, този път ти казвам истината.
Вгледа се в очите й, втренчено и продължително, поглед, който изискваше пълен контрол. Тя потръпна, разбрала окончателно, че онова с наперения моряк е било роля и че при желание от негова страна Джулиан е можел да поддържа тази заблуда още дълго, да се прави на младеж, който съвсем случайно е попаднал на тях и на играта. Но сега явно искаше да й подскаже, че историята му е по-сложна и по-дълбока, пък макар и без да навлиза в подробности за самата история.
— Няма да споря с теб за това, Карлита. — Джулиан се изправи и разкърши рамене, сякаш стигнал до внезапно решение. Стори й се още по-висок. — Достатъчно е да знаеш, че имам основателна причина да вляза в тази къща. Ако искаш да се върнеш и да ме издадеш, няма да те спра, нито ще ти се разсърдя, макар че по-рано днес все пак ти спасих живота.
— Направил си го само защото бях пропускът ти за играта.
Лицето му потъмня.
— Така ли мислиш? Сериозно? — За миг й се стори искрено наранен.
Скарлет знаеше, че се опитва да я манипулира. Имаше достатъчно опит да разпознае признаците. За жалост, въпреки че баща й я използваше от години, или точно заради това, Скарлет така и не се беше научила да заобикаля капаните. Би дала мило и драго да се спаси от капана на Джулиан, но не можеше да си затвори очите за факта, че той наистина й беше спасил живота.
— Ами сестра ми? Тази лъжа може да се отрази на връзката ти с нея.
— Не бих нарекъл онова „връзка“. — Джулиан бръсна някакво боклуче от рамото си, сякаш да покаже какво мисли за Тела. — Сестра ти ме използваше не по-малко, отколкото аз нея.
— И сега правиш същото с мен — изтъкна Скарлет.
— Ти пък не се ядосвай толкова. Играл съм тази игра и преди, което значи, че мога да ти помогна. Пък и току-виж ти харесало. — В гласа му се промъкна флиртаджийският тон отпреди, Джулиан отново бе наметнал окъсаната куртка на наперения моряк. — Бая момичета биха дали мило и драго да са на твое място. — И поглади с пръст бузата й.
— Недей. — Тя се дръпна назад като опарена. — Ако ще оставаме заедно, повече да няма от… от това, освен ако не е крайно необходимо. Аз все още имам истински годеник. Само защото твърдим, че сме сгодени, не значи да се държим като такива, когато никой не гледа.
Едното ъгълче на устните му се кривна нагоре.
— Значи няма да ме издадеш?
Точно с него Скарлет не би искала да си сътрудничи. Но по-важно бе да не остане на острова повече от един ден. Джулиан и преди беше участвал в играта, а Скарлет имаше чувството, че ще се нуждае от помощта му, ако иска бързо да намери сестра си.
Точно тогава нови хора пристигнаха при портата. Скарлет чуваше далечната врява на разговора им и ехото от ръкопляскането, с което велосипедистката подчертаваше думите си.
Откъм къщата се чу звук на цигулка, по-богат и от най-тъмния шоколад. Музиката се изля навън и зашепна в ухото на Скарлет, а усмивката на Джулиан стана прелъстителна, цялата безсрамни извивки и обещания. Покана да посети места, за които възпитаните млади дами дори не помислят. Усмивка, несъмнено убеждавала куп други момичета да… не, няма да мисли за това, реши Скарлет.
— Хич не ме гледай така. Не ми действа.
— Точно затова е толкова забавно.
