Кейти Хан
Задръж звездите още миг (15)

15.

„Нещо голямо.“ Макс беше мислил дълго и усърдно за това, като знаеше, че „цветя“ и „миниваканция“ няма да свършат работа.

Нещо голямо.

Тръгна си за Войводство 13, след като й обеща, че ще намери начин да я убеди и ще се върне да го докаже. Искаше му се да я целуне, но вместо това сложи неловко ръка на рамото й, докато се сбогуваше, а тя седеше и се взираше в сивото море от тръстиковия стол, все още потънала в скръб. Карис го потупа по ръката, сигурна, че този път вече между тях е свършено.

Нещо голямо.

Той мислеше върху това, докато работеше с екипа за генериране на хранителни вещества от органична и неорганична материя, човъркайки разбитите хондрити, паднали на Земята при метеоритните дъждове. Мислеше си за грешките, които беше допуснал с Карис, и същевременно работеше с геолозите и научаваше за астероидите повече, отколкото някога бе подозирал, че е възможно за един управител на супермаркет.

Всяка вечер се прибираше вкъщи и се взираше в СтенРеките, празни, тъй като Карис отказваше да отговори на обажданията му и да свърже стаите им. Намираше утеха в това да помага отново на хората в хранителните им запитвания по ОбщУм — контакти, които бяха встрани от реалния живот, но все пак представляваха някаква човешка връзка. Наслаждаваше се на тези моменти, седнал в просторния студен апартамент, даден му в това Войводство, който така и не беше декорирал, защото всяка снимка пронизваше паметта му като нож.

Нещо голямо.

 

 

Карис го изхвърли от ума си, когато изпълзя от крайбрежната си дупка и се върна към градския живот, на работа в местното подразделение на ЕКАВ. Усещаше познатото трепване, когато си поръчваше зеленчуци на механичния сервитьор, а той даваше грешка и тя се оглеждаше за някой, с когото да се посмее, но не откриваше никой развеселен. Усещаше по-силно трепване, когато минаваше покрай тайния вход на обсерваторията: оградата с лилиите беше опасно ръждясала и хлътнала, а живият плет беше покрил портата.

Една вечер се чу сигнал за получено съобщение от Макс и в момент на слабост тя поддаде също като ръждясалата ограда от ковано желязо.

„Здрасти.“

„Ciao.“^[1]

„Ça va?“^[2]

„Que tal?“^[3]

„Bene, grazie“^[4], написа тя в отговор и се заусмихва от разиграването на нещо познато; звукът на бибипканията, прескачащи между тях, беше като едно време. „Et toi?“^[5]

„Не ме карай да изпробвам германските ти езици“, написа той.

„Или новия ми гръцки.“

„Как си?“

Тя направи пауза, пишеше много бавно и демонстративно, така че той да вижда. Думите бяха добре претеглени и тя избра малко по-различен шрифт, който запулсира в лилаво на стената от син текст, преди да се разтвори съвсем.

„Липсваш ми.“

„Най-после! — отвърна той. — Защо се забави толкова?“

„Време.“

„Е, време беше.“

„Защо?“

„Защото се каня да направя нещо голямо.“

 

 

Срещнаха се на летището. Несигурността ги смущаваше. Навсякъде около тях приятели и семейства се поздравяваха радушно. Макс понечи да я целуне, а тя посегна да го прегърне, така че в крайна сметка той докосна с устни косата й. Тя се отдръпна и го погледна.

— Искаш ли да опитаме пак?

— Да. — Той пусна торбата си на пода, направи широк кръг около близката колона и се върна при нея с протегнати ръце. Притегли я нежно в прегръдка, сложил ръка на тила й, и се целунаха.

— Така е по-добре.

— Много по-естествено е — съгласи се той. — Вероятно е подсказало на тези хора, че сме врели и кипели в това. — Но Карис забеляза с изненада, че той не се отдръпна.

— Така е — каза тя. — И какво правим тук? — попита смутена, но доста щастлива.

— Тук сме, защото ти си единственият човек, който мога да си представя, че ще ме изтърпи — каза той. Огледа се: намираха се на летище между техните две Войводства, неутрална територия. Нямаше ресторанти, нито магазини и изглеждаше наистина затънтено. Той посочи към „Заминаващи“. — Натам.

— И къде отиваме?

— Войводство 2.

Качиха се на совалката и стъклените врати се затвориха. Совалката беше по-малка от онази, с която бяха пътували до Войводските игри в Австралия, тъй като щеше да измине много по-късо разстояние. Макс дръпна колана й и я закопча.

— Време е да се запознаеш с родителите ми.

 

 

Беше хубав квартал в главния град на Войводство 2, с булеварди с тухлени къщи и редици дървета, чиито корени стърчаха през паважа. Покрайнините бяха добре поддържани и по-слабо разрушени от централната част. Имаше останали цели стени и фасади, често без модерно укрепване. Двамата минаха през акри от пирен в северната част на града, за да стигнат дотам, и Карис се оглеждаше впечатлена, възхищавайки се на естествените езерца.

— Откога живеят тук родителите ти? — попита тя, докато вървяха през един квартал, по-скоро селце с оригиналните решетки на прозорците, високо на един хълм, и Макс погледна към нея.

— Те все още участват в Ротацията.

— Разбира се — отвърна тя. — Значи по-малко от три години. Хубав район.

— Братчето ми е с дихателно заболяване, така че те имат специално предписание да живеят в ниско замърсени Войводства, за да му е по-лесно да диша.

— Няма ли да е по-добре да живеят извън градовете?

Макс хвърли поглед към красивото зелено селце.

— Това е компромисният вариант. Живеят тук, защото е близо до болницата.

Свиха наляво и Карис вдигна раницата на гърба си, докато вървеше надолу по хълма. Далеч в подножието му видя сияйния бял куб на окръжната болница, модерна и чиста редом със старите къщи от червени и жълти тухли. Макс сви в една спретната градина малко преди куба и я изчака да го настигне, преди да почука на вратата.

— Готова ли си? — попита я.

— Вече е прекалено късно да казвам „не“.

Едно мъничко копие на Макс отвори лъскавата червена врата и още преди Карис да зяпне от приликата, той го беше грабнал в мечешка прегръдка.

— Мак!

— Аз съм. — Макс се засмя и добави: — Пораснал си. На колко стана вече?

— Седем. — Момчето грейна в широка нащърбена усмивка, а Макс го грабна и го залюля между краката си. То се заизвива от удоволствие. — Ами ти?

— Четири пъти по-стар от теб. Загубил си някои зъбчета, момко.

— Диего ме бутна от космическия кораб.

— Космическият кораб?

— Катерушката в детския парк.

— Детският парк? — Макс не можеше да навакса.

— Диего ме бутна от катерушката в детския парк и долните ми зъби паднаха.

— Ясно. — Макс остави детето на крака и то ги загледа любопитно.

— Това е най-добрата ми приятелка Карис. Карис, това е най-добрият ми брат, Кент.

— Здравей, Кент — каза тя сериозно и Кент погледна объркано Макс.

— Момиче?

— Момиче — заяви Макс.

Кент се изплъзна от хватката му и се втурна в къщата с викове:

— Мамо, татко, Макс дойде. Мамо? Татко? Макс дойде. И познайте какво? Довел е момиче.

Влязоха след момчето. Макс го грабна и го метна на рамо.

— Защо е толкова изненадан? — прошепна Карис.

— На седем момчетата едва започват да осъзнават, че момичетата са „различни“ — прошепна в отговор Макс. — Идеята, че си ми най-добра приятелка, е зашеметяваща за него. — Остави Кент, понеже един мъж се приближи към тях, разперил ръце. — Здрасти, татко. — Сложиха ръце на раменете си в официална версия на разпространения поздрав, после Макс се обърна към Карис. — Карис, това е баща ми.

Тя забеляза, че той представя баща си на нея, а не обратното, но не го направи на въпрос.

— Радвам се да се запознаем, сър.

— Наричай ме Праней, моля те. — Бащата на Макс вдигна ръце за поздрав. Беше от онези мъже, чийто интелект ги кара да изглеждат отнесени или сдържани. — Карис — от уелски произход?

— Точно така.

— И с какво се занимаваш?

Тя се усмихна на това явно минаване по същество.

— Пилот съм.

— Много добре — каза той. — Търговски? Военен? Хуманитарен?

— Космическата агенция.

— Много добре. — Одобрението го размекна малко. — Наистина много добре. Аз самият се занимавам с логистика. Храня Войводствата. Управлявам Ротационните ресторанти и супермаркети.

— Божичко. Всичките ли?

— Много от ресторантьорските вериги, да. А също и по-малките супермаркети.

— Уха. Всъщност се запознах с Макс в един такъв.

— Войводство 6? Струва ми се, Максимилиан го беше оформил в модерен ретро стил.

Карис кимна. Опитваше се да проумее защо човек, който управлява всички Ротационни ресторанти, няма да сложи сина си за готвач в един от тях, а в същото време Кент се мотаеше в краката на стареца, перчейки се, както правят хлапетата, преди видимо да оклюмат от престорена скука, когато вниманието се измести от тях.

— Самолети ли караш? — попита я Кент. Отблизо тя забеляза, че има прозрачна кислородна щипка на носа, която му помага да диша.

— Главно совалки — отвърна тя.

— Супер!

Макс посегна да разроши косата му и Кент хукна нанякъде, изпълнен с нов прилив на енергия от този жест на внимание.

— Елате — каза Праней и ги поведе към кухнята. Къщата беше укрепена с обичайния за Европия интериор от стъкло и стомана. — Да направим на този пилот чаша чай.

— Трябваше да се сетя, че това ще му хареса — прошепна Макс, като сложи ръка на кръста й, за да я насочи към дъното на скромния дом. — Баща ми се възхищава единствено на усърдния труд и успеха и като казвам „единствено“, имам предвид точно това.

В кухнята една дребна женица седеше на масата и плетеше.

— Здрасти, лельо Прия — поздрави я Макс.

Тя вдигна поглед зашеметена и зарадвана.

— Максимилиан. Какво удоволствие.

Седнаха на масата и бащата на Макс, едър здравеняк, зашета около плота, сложи пакетчета чай в чашите и наля мляко с официалност, която говореше за стара традиция.

— Захар? — попита той и Карис поклати глава. — Добре. Сладкото е признак на слабост.

Тя издиша с облекчение, обзета от чувството, че е минала някакъв неизречен тест, и прие благодарно чашата.

— А за теб, синко?

Макс мразеше да го наричат „синко“. Баща му винаги го караше да се чувства малък. Отказа чая.

— Не си се променил. Виждам, че топлите напитки още не ти понасят.

Макс се зачуди защо възприема една такава маловажна оценка като провал и сви рамене.

— Ще си налея вода. Къде е професорката?

— Ще слезе след малко. — Той седна на масата и фигурата му изпълни стола, който изскърца от напрежение. — Е?

— Е — повтори Макс и отпи от водата.

— Какво те води тук?

— Исках да ви запозная с Карис — каза Макс, без да откъсва поглед от чашата с вода.

Баща му не каза нищо, но Карис видя, че китката му помръдва, докато пише нещо на флекса.

Секунда по-късно чуха горе да се отваря врата. След малко една внушителна жена с прошарена коса, хваната на кок, влезе в кухнята и сложи официално ръка на рамото на Макс, после отиде до плота.

— Кафе. — Обърна се към Карис и продължи: — Трябва да ми простиш — в момента съм на нощни смени и си почивах горе. — Кент рикошира в кухненския шкаф и се блъсна в Алина и докато тя го хващаше да го задържи, Карис отново бе поразена колко прилича той на Макс. — Баща ти каза, че трябвало да сляза.

Макс вдигна чашата си от масата.

— Исках да ви запозная с Карис.

Очите на родителите му се срещнаха.

— Тя е пилот — каза баща му, а Кент добави с явно възхищение:

— Кара космически совалки.

— Аха — каза майка му. — Здравей, Карис. Виждам, че си си спечелила пълното одобрение на моите момчета.

— Аз… — Карис се запъна, а Макс заби поглед в масата, ухилен. Всичко това беше прелестно неловко.

— Откога работите заедно? — Праней сръбна от чая си.

— От Ротацията ми във В-6 — каза отчетливо Макс, — и пак оттогава сме двойка.

В кухнята настъпи тишина.

— Двойка ли?

Кент се изсули от стаята и включи откритата медия в малкия хол, която оживя с шум.

— Много си млад — каза скептично майка му.

— Не чак толкова. — Макс хвана ръката на Карис. — Достатъчно възрастен съм, за да знам.

— Да знаеш?

— Опитах без нея и не се получи. — Макс се облегна и само леко треперене издаваше нервността му. — Така че ще продължим да сме заедно.

Бащата на Макс не каза нищо, само посръбваше от чая си. Майка му се заигра със сребърната гривна на китката си; гледаше как леля Прия плете и куките й тракат, усилвайки напрежението.

— Защо не отидем в хола? Там е по-удобно.

— Разбира се — каза Макс, без да пуска ръката на Карис. — Както предпочиташ.

Майка му тръгна към предната стая и след бързи преговори с Кент момчето изключи игрите и затрополи нагоре по стълбите с две нови монети, дрънкащи в джоба му. Бащата на Макс излезе от кухнята, без да обели и дума. Карис стана и Макс я поведе към хола, като се усмихваше сърдечно. Двамата се настаниха на мекия диван.

— Удобно е — каза Макс, като подскочи няколко пъти върху пуха. — Новият ви диван ми харесва.

Майка му го удостои с усмивка, след което си пое дъх и насочи вниманието си към Карис.

— Значи сте се срещнали във Войводство 6?

Карис кимна.

— И ти все още си там? Макс се е преместил.

Карис кимна още веднъж.

— Аз съм във Втория жребий.

— Защо изобщо си мислите, че ще успеете да останете заедно, докато получите възможност да се движите през Ротациите като семейство? — Тя премести поглед от Карис към Макс. — Не можете да подадете молба още цяло десетилетие. Това е много време.

— Така е — каза тихо Карис, — но мислехме да опитаме.

— Не можете. Това е против правилата.

„Нещо голямо.“

— Карис още не го знае — каза Макс, — но всъщност сме на път за централното Войводство. Ще поискам отмяна на Правилото за двойките.

Стаята сякаш избухна от реакцията и Карис се вцепени от изненада. Разкритието на Макс я беше халосало право в лицето: допреди секунди тя си мислеше, че неговият жест — „голямото му нещо“ — е да я доведе тук, да се опълчи на семейството си. Никога не си бе представяла, че ще го направи, но пък да оспори правилата на Войводствата — това беше нещо съвсем различно.

Бащата на Макс, който през цялото време беше мълчал, изглеждаше на ръба на апоплектичен удар.

— Татко?

В отговор той избухна:

— Защо винаги трябва да оспорваш всичко? — Макс се опита да заговори, но Праней го прекъсна: — Какво ти дава това право? Защо си мислиш, че ти знаеш най-добре? Защо се противиш на правила, които имат за цел да те предпазят?

— Но, татко. — Макс вдигна ръка. — Правилата се променят, ако достатъчно хора го искат. Трябва да надигна глас. Системата работи, защото…

— Системата работи, защото хората като мен и майка ти се подчиняват на правилата. — Бащата на Макс се изправи и колосалната му фигура надвисна над Карис и Макс на дивана. — Само защото нещо не ти изнася, не означава, че е неправилно, Макс. Тези правила са измислени от хора с много по-голям опит от твоя. Престани да се държиш като дете.

— Татко, това е…

— Глупаво момче. — Гласът на баща му се понижи със стотина децибела. — Хиляди са загинали, за да можеш ти да си живееш този приказен живот.

— Приказен ли?! Онези хора са били от първото поколение. Ти си от второто. Не мислиш ли, че животът може да е различен за мен, за моето поколение? Наистина ли вярваш, че светът още е същият като по времето, когато си бил малък?

— Не смей да наричаш дедите си „онези хора“! — Баща му вдигна ръка към челото си. — Баба ти — високо уважавана личност — е променила социалната динамика завинаги. Брат й бил убит в бойните действия. Сестра й — моята леля — получила наранявания за цял живот и била психически травмирана, докато управлявала хуманитарна болница по крайбрежието на Флорида. Те пускали бомби с помощта на дронове, даже без истински хора — нямало никой достатъчно смел да го направи от свое име…

Макс стоеше мълчаливо, както всеки път, когато баща му говореше за рода им.

— Съжалявам. Не оспорвам цялата система, татко. Не оспорвам Войводствата.

Праней вдигна гневно ръце.

Карис потресена се взираше в пода.

Макс се надигна тежко на крака.

— Винаги си ме учил, че индивидуализмът е много ценен — каза той, застанал срещу мъжа, който го бе отгледал. — Казвал си ми да правя всичко в свое име — това не включва ли и подчинението на правилата? Не бива ли да преценявам всяко правило и да решавам дали е подходящо за мен? Хората, които сляпо вършат каквото им наредят, без дори да се замислят защо — не мога да си представя, че те са щастливи.

— Разбира се, че са. Ние живеем в съвършен свят, а ти някак си пак не си доволен. — В думите му имаше такава мощ, че Макс направи крачка назад.

— Аз…

— Ако не ти харесват правилата, трябва да се махнеш. — Баща му го блъсна към вратата. — Трябва да напуснеш Европия.

— Не е честно. Аз вярвам във всичко, което правим. Във всичко освен — той плесна с ръце — Правилото за двойките.

Праней отвори вратата и даде знак на Макс да се маха.

— Ти не разбираш.

— Мамо…

— Не, Максимилиан — каза тя.

— Мамо, аз я обичам.

При тези думи Карис се изчерви, но майка му не млъкна.

— Това ще отмине. Плътското желание винаги отминава и после можеш да продължиш напред като всички други. Когато улегнеш, ще срещнеш някоя, с която наистина искаш да прекараш остатъка от живота си. Можеш да имаш интелигентни, здрави деца. Но ако не останеш силен и ако не премислиш хубаво нещата, няма да си в състояние да се върнеш назад. Не можеш да заличиш грешките на младостта си — трябва да се довериш на по-възрастните поне за това. Наистина ли ще пренебрегнеш съвета ни?

— Вие не ме слушате…

— Съжалявам, Макс, но няма да намериш подкрепа тук. Не и докато не постъпиш по правилния начин. — Тя го погледна с очакване.

След кратка пауза той поклати глава. Алина застана до съпруга си на вратата и даде знак на младата двойка да си върви. Щом Макс и Карис излязоха, тя бутна входната врата и ключалката се затвори с щракване.

Карис сложи ръка на рамото на Макс, който седна на бордюра, явно изненадан колко зле е протекло гостуването им. Изхвърлен от фамилния дом, победен…

Наистина ли щеше да го направи? Макс се зачуди дали да почука и да поднови спора, или засега да остави нещата така.

Гледаше как здрачът пропълзява по белия куб на болницата и светлината бързо гасне. Леля му се появи сама на еркерния прозорец, лицето й бе мрачно. Той пристъпи към нея. Тя мълчаливо допря пръст до устните си, после долепи разперена длан до стъклото.

Макс вдигна ръка и я сложи срещу нейната. Жестът на китката й задейства чипа в стаята зад нея. Снимки, които Макс никога не бе виждал, изпълниха рамките на стените и той ги загледа объркано, местеше очи от рамка на рамка, от образ на образ. Леля му и брат й — бащата на Макс, много радостни, но изтощени, държат звездите на Европия, с море от синьо-жълти флагове зад тях. На друга снимка бяха с дядо му, и тримата грейнали в усмивки пред една светеща червена табела, на която пишеше „Супермаркети Фокс“. Леля му и човек, когото никога не беше виждал, седяха заедно в хибриден камион, натоварен догоре с прясно нарязани зеленчуци. Леля му на някакви ранни Войводски игри, уловена в радостния момент, когато аплодира, със същия мъж до себе си.

Образите се разпаднаха и се появи една последна снимка на леля Прия, нещастието я открояваше като тъмно петно върху екрана. Тя сви рамене и свали ръката си.

— Не разбирам.

Тя махна към стените зад себе си, без да се обръща, а гласът й премина през стъклото като шепот.

— Подчинението на правилата е в кръвта ни. Но това невинаги ни прави щастливи.