Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hold Back the Stars, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Иванов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Космическа фантастика
- Любовен роман
- Постапокалипсис
- Робинзониада
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Трилър
- Утопия
- Характеристика
-
- Близко бъдеще
- Близък Космос (Слънчева система)
- Извън Земята
- Изкуствен интелект
- Линейно-паралелен сюжет
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Разпознаване и корекция
- starlet(2018)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Кейти Хан
Заглавие: Задръж звездите още миг
Преводач: Иван Иванов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 18.04.2017
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-754-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7870
История
- —Добавяне
14.
Трийсет минути
— Дали да не спрем да говорим, за да пестим въздух? — Карис ту включва, ту изключва светлината на фенерчето, насочила лъча към космоса. Накрая натиска бутона с палец прекалено силно и фенерчето изхвръква от ръката й и започва да се отдалечава в чернотата. Тя посяга да го хване, въжето между двамата се изпъва и Макс изпъшква. Пръстите й докосват дръжката, то се завърта и отлита извън обсега й. — По дяволите.
Макс също се опитва да го улови, но не успява и за момент двамата се сблъскват.
— Извинявай.
Гледат как фенерчето се отдалечава и лампичката му проблясва при всяко обръщане към тях, а нажежената жичка се отразява в очите им. Но лъчът се стопява в космоса, светлината изчезва във вакуума.
Макс свива рамене.
— Та какво казваше?
— Чудех се дали да говорим, или не. За да пестим въздух.
— Разбира се, че трябва да говорим — казва той. — Не можем да падаме мълчаливо, за бога.
— „За бога“? Да не ставаш религиозен? — пита Карис.
— Нуждаем се от всяка помощ, която можем да получим. Кари.
— Няма да дойде никаква помощ, Макс. ЕКАВ…
— Нямам предвид тях.
— Кого тогава?
— Ако има бог…
— Не вярваш в това, Макс. Не и ти. Когато става дума за Европия, ти си от другата страна на оградата, не седиш в домовете на вярата да се молиш на Всевишния.
— Сега не сме в Европия.
„Изтъкваш очевидното“, мисли си тя, но не казва нищо.
— Знам само — казва Макс, — че тук трябва да мислим по-разкрепостено. Мисля, че трябва да се опитаме… да имаме вяра.
— Наистина ли?
Той кимва.
— Иска ми се да знам, че не сме сами.
— Но ти мразиш всичко религиозно.
— Не го мразя. Просто не го разбирам. — Макс се размърдва неловко, чуди се как да го обясни. — Като малък ми повтаряха, че религията разделя хората, кара другите да те мразят или да се боят от теб. Намирах за шантаво хората да вярват толкова силно в една приказка, а ако друга секта вярва в малко по-различна версия, това да се смята за нещо скверно. Толкова много войни са започнали по този начин.
— Знам. Вярата може да е странно нещо за хората, които не вярват.
— Но религията е нещо различно от вярата. В Европия е просто — или си от вярата, или не си. И ако бяхме от вярата, в момента щяхме да се молим.
— Мислех, че трябва да продължим да разговаряме един с друг — казва раздразнено тя. — Нали това каза току-що?
— Да. Не очаквам наистина да почнем да се молим.
Докато се носят неспирно през плътния здрач от звезди и скали, над Индийския океан под тях се образуват облаци, прокарвайки бяла ивица по синевата му. Карис въздъхва.
— Добре тогава. Моля те, кажи ми какво да направим, за да покажем тази вяра?
— Трябва да говорим — казва Макс — през оставащите ни минути. Трябва да говорим до самия край. За всички хубави неща, които са ни се случили.
— Ами лошите неща? Или тъжните неща? — Тя се запъва. — За времето, когато теб те нямаше?
— Върнах се.
Тя мълчи. Минават още няколко секунди.
— Имахме ли нужда от това? — казва той.
— От вяра ли?
— От фенерчето. — Той сочи към мястото, където то все още се премята в свободното падане на микрогравитацията.
Тя се засмива.
— О… Не. Не наистина.
— Малко късмет ще ни дойде добре — въздъхва Макс.
— Да не би вече да стигна до криза в новооткритата си вяра?
— Не, но е време за малко божествена намеса — казва Макс. Поглежда към въздухомера й. После поглежда своя и му призлява. — Или пък чудо.
— Макс — започва тя колебливо, — вярваш ли, че… искам да кажа, одеве, докато гледахме падащите звезди, ти спомена Ана.
Той поглежда към нея и изчаква.
— Каза, че тя можело да е тук горе.
— Казах го.
— Значи вярваш, че Ана продължава да съществува по някакъв начин? — Той се замисля върху това, а Карис продължава: — Винаги си бил толкова сигурен, че религията е нещо, което се прави в името на другите, но тук…
— Няма рай и ад, Кари. Знаем това, защото сме идвали тук горе.
— Но когато се стигна дотам, ти каза…
Той кимва.
— Разбирам какво имаш предвид.
— Това означава ли, че вярваш в живота след смъртта?
— Чел съм някъде — казва той, — че животът след смъртта е онова, което оставяме у другите.
Карис се замисля, извъртайки се от Земята, за да погледне през астероидното поле навън към звездите, тези точици светлина, които образуват гигантска паяжина, простираща се докъдето поглед стига.
— Ана изобщо не живя — казва тя. — Нямаше възможност да остави нещо след себе си. Нямаше дори тяло. Може би нямаше дори мозък.
Гласът му е тих.
— Ти и аз, тук навън, говорим за нея. За краткото си съществувание тя промени цялото ни бъдеще. Тя остава в нас.
Макс беше направил морковена торта специално за случая, но когато натисна звънеца на апартамента на крайморския булевард, знаеше, че този жест е слаба работа. Щом вратата се отвори, гласът му стана официален, а маниерите — сковани. Карис седеше на тръстиковия си стол с висока облегалка, с гръб към стаята. Седеше неподвижно и се взираше през прозореца на балкона към морето.
— Здрасти.
— Здравей. — Тя не се обърна да го погледне.
— Донесох ти торта — каза той, знаейки, че това не са правилните думи. — Добре ли си?
Тя извъртя глава.
— Ти се върна.
— Да.
— В моето Войводство.
Той се замисли какво да каже и как да го каже.
— Радвам се, че Лиляна се обади. Бих искал да знам.
— Аз също се опитвах да ти се обадя — отвърна тя остро.
— Съжалявам. Пропуснал съм го.
— Седни — каза просто тя.
Макс влезе, сервира две парчета от морковената торта и се настани внимателно на дивана в тъмната част на стаята. Карис извъртя тръстиковия стол от морето и си взе чинийката с тортата.
— Искам да изясним нещо — каза тя, като отхапа от мекия блат със сметана. — Аз бях също толкова изненадана като теб да разбера, че съм бременна.
— Да — каза той внимателно.
— И не съм искала бебе, не и наистина. Само съм малко травматизирана от процеса.
— Мога да си представя. А ти…?
— Така че тъгувам, но е някак странна тъга.
Макс се приведе напред.
— Какво имаш предвид?
— В това има наука: промяна на хормоналните нива, връщане на тялото ми към нормалното му функциониране. Но има и друго — загубих нещо, което не мислех, че желая, ако ти звучи смислено.
Той претегли думите си, мъчейки се отчаяно да не сбърка.
— Сигурен съм, че през живота си ще имаш шанс да го направиш пак, Кари. В правилното време.
— Може би. Един ден. — Тя остави чинийката на коляното си. — Когато ти кажат, че не можеш да имаш нещо, мисля, че е съвсем човешко да започнеш да го искаш.
— Ето защо намирам вярата за объркваща — казва Макс; отчаяно търси начин да почеше някакъв сърбеж в скафандъра си, но без успех. — Прекарваш толкова време в чакане и молитви. Чакаш чудо.
— Вярващите са много търпеливи.
— Толкова е неудовлетворително. Не мисля, че бих могъл да прекарам остатъка от живота си така, в очакване на доказателство.
— Всичките двайсет и пет минути или по-малко?
Макс затваря очи.
— Вероятно.
— Значи сега си агностик? — пита скептично Карис.
— Предполагам.
— Не продължи дълго.
— Аз не казвам конкретно, че вярвам или не. — Макс подръпва ръкава на скафандъра си, опитвайки се да извърти китката вътре, да достигне някак си до плътта над нея. Тъканта се разтегля от дърпането, много по-тънка и гъвкава от старите, твърди версии на космическите скафандри. Той не може да стигне до сърбежа, затова почва да се чеше през податливата материя, наподобяваща водолазен костюм. — Просто имам нужда от някакво доказателство. Но не искам да го чакам през остатъка от живота си. Не мисля, че някога съм притежавал кой знае какво търпение. — След като е почесал сърбящото го място, издиша доволно. — Освен когато идвах да те видя всеки ден, опитвайки се да те убедя да се съберем отново — тогава бях доста търпелив.
— Хмм — казва Карис.
* * *
Седяха в същата стая, на същите тръстиков стол и диван, и през дебелото стъкло на балконския прозорец се чуваше тихото бучене на океана.
— Мислих за това — каза тя — и не те взимам обратно.
— Какво?
— Няма да се съберем пак.
— Защо?
— Не искам да се измъкваш всеки път, като стане трудно.
— Няма — каза той възмутено.
Карис повдигна вежда.
— Възникнаха трудности и ти изчезна. При първия признак за беда.
— Но се върнах в минутата, щом до мен стигна и най-слабият намек, че си в беда. Това все трябва да се брои за нещо.
Тя разклати кафето в чашата си и допря топлия порцелан до брадичката си, докато накрая усещаше единствено миризмата на костарикански зърна, а парата забули лицето й като маска.
— Не. Съжалявам. Това е мил жест, също като морковената торта, но не.
Онази шибана морковена торта.
— Тогава какво?
— Възгледите ни са прекалено различни, Макс — каза тя. — Може би дори противоположни. Когато ти сложи край, каза: „Може би така е по-добре“. Беше облекчен.
Той кимна бавно.
— Все още мислиш, че сме прекалено млади. Все още мислиш, че връзките се получават само когато хората са по-възрастни.
Той кимна пак.
— Мислиш, че от двойките излизат по-добри родители, когато са по-възрастни.
Той се поколеба, после кимна за трети път.
— Ти вярваш изцяло в индивидуализма — заключи тя и направи физиономия.
— Така съм възпитан, Кари — рече отчаяно Макс. — В това са ме научили да вярвам.
— Но не и мен. Знам какво изпитвам към теб и бях готова да го кажа на всички. А ти дори не можеш да се насилиш да кажеш за мен на родителите си.
— Те няма да разберат.
— Добре — каза тя простичко. — Аз определено не разбирам. А ти изрази много ясно своята позиция на рождения си ден.
Лицето му изглеждаше съкрушено.
— Но… аз не искам да не съм с теб. Искам да съм с теб.
Изглеждаше толкова разстроен, че Карис пропусна да се заяде, че е трябвало да помисли първо за това, обаче продължи да настоява твърдо на своето.
— Не, Макс. Както и да е, що за жена щях да съм, ако те оставех да се върнеш веднага след като си ме зарязал?
— Щастлива? — подхвърли той с надежда, но тя поклати печално глава.
— Я стига. Не искам връзка от разстояние, която прави и двама ни нещастни и същевременно противоречи на принципите ти.
— Чакай. Ти каза „що за жена щях да съм, ако те оставех да се върнеш веднага“. Това означава ли, че може да ме оставиш да се върна в бъдеще?
— Така ли казах? Не съм имала предвид това…
— Игрички ли играеш? Опитваш се да ме накараш да се почувствам гузен? Защото, повярвай ми, аз вече се чувствам гузен, Карис. Да се върна и да те видя потънала в болка…
— Не са игрички — прошепна тя. — Но не вярвам, че ще тръгнеш срещу това, в което вярваш, в дългосрочен план, само за да бъдеш с мен.
— Какво да направя, за да събудя вярата ти?
Тя се замисли.
— Не знам. Нещо голямо.
— Вече не виждам фенерчето — казва Карис. — Изчезна.
— Вероятно го е ударил някой микрометеороид и го е разпарчетосал.
— Тук има толкова много останки, отвратително е.
— Да не споменаваме ега ти огромното астероидно поле. Спомняш ли си каква паника предизвика, когато се появи?
— Да. Погледни нататък — казва тя и той обръща глава в посоката, накъдето сочи.
— Сатурн — казва изненадано.
— С невъоръжено око.
— Не би трябвало да го виждаме така поне още трийсетина години — казва тъжно Макс.
— Пръстените му. Съсредоточи се върху пръстените.
Той й хвърля кратка, изпълнена със съжаление усмивка.
— Значи искаш да прекараме оставащите ни двайсет минути в приказки? — казва тя.
Той я поглежда.
— Да. Опитахме всичко възможно. Сега чакаме чудо.
— И не бихме искали никой от нас да се отчайва и да се предава.
— Точно така.
— Знаеш, че ще е по-бързо и безболезнено — казва тя, — ако си свалим шлемовете още сега. Спираме да дишаме и слагаме край, по свой избор.
Макс я поглежда с ужас.
— Не говори така — говориш като мен.
— Само че е вярно.
— Стига. Престани. Ти не говориш така. Използвай въздуха ни мъдро, с по-позитивни думи.
Тя го поглежда с очакване.
— Значи ще си говорим.
— Няма по-добър начин да прекараш последните минути от живота си — казва той — от това да говориш с най-хубавия човек, когото познаваш.