Ема Клайн
Момичетата (6)

4.

Майка ми отново излизаше на срещи. Първо с мъж, който се представяше като Висмая и постоянно масажираше скалпа й с изкривени като нокти на граблива птица пръсти. Той ми каза, че рожденият ми ден, който бе между зодиите Водолей и Риби, означавал, че двата ми девиза били „Аз вярвам“ и „Аз знам“.

— Кое по-точно? — попита ме Висмая. — Вярваш, че знаеш или знаеш, че вярваш?

Следващият пилотираше малки сребристи самолети и ме уведоми, че зърната ми прозирали през блузата. Заяви го открито, сякаш информацията щеше да ми е от полза. Рисуваше пастелни портрети на индианци и искаше майка ми да му помогне да отвори галерия за творчеството си в Аризона. След това беше един строителен предприемач от Тибурон, който ни заведе на китайски ресторант. Непрекъснато ме насърчаваше да се запозная с дъщеря му. Повтаряше отново и отново колко бил убеден, че сме щели да се спогаждаме отлично. Разбрах, че дъщеря му била на единадесет. Кони щеше да се изсмее и да анализира начина, по който по зъбите на мъжа се лепеше ориз, но не бях говорила с нея от онзи ден в къщата й.

— Аз съм на четиринадесет — обясних.

Мъжът погледна към майка ми, която кимна.

— Разбира се — съгласи се той, а дъхът му имаше силна миризма на соев сос. — Виждам, че ти на практика си голям човек.

— Съжалявам — избъбри майка ми от другата страна на масата, но когато предприемачът се обърна, за да й подаде едно мазно на вид грахче с вилицата си, тя покорно отвори уста като птичка.

 

 

Съжалението, което изпитвах към майка ми в тези ситуации, беше нещо ново и неловко, но също така усещах, че заслужавам да го нося в себе си — мрачна и лична отговорност като хронично заболяване.

Година преди развода родителите ми бяха организирали коктейл. Идеята беше на баща ми — преди той да ни напусне, майка ми не участваше в светски прояви и долавях у нея дълбоко притеснение по време на партита и събития, прилив на неудобство, което тя с воля обръщаше в скована усмивка. Коктейлът беше организиран, за да се отпразнува, че баща ми бе намерил инвеститор. Мисля, че това беше първият път, когато бе взел пари от някой друг, освен от майка ми. В разгара на случващото се самочувствието му бе станало още по-голямо и той започна да пие, преди гостите да са пристигнали. Косата му беше просмукана с плътната бащинска миризма на тоник за коса „Виталис“, дъхът му лъхаше на алкохол.

Майка ми бе направила ребърца по китайски с кетчуп и те блестяха като лакирани. Имаше още маслини от консерва, пържени ядки. Кашкавалени пръчици. Някакъв мътен десерт, приготвен от мандарини — рецепта, която беше видяла в списание „Макколс“. Преди гостите да пристигнат, тя ме попита дали изглежда добре. Приглади жакардова пола. Спомням си, че въпросът ме изненада.

— Много добре — отвърнах и се почувствах странно несигурна. Позволиха ми да пия малко шери в розова чаша от шлифован кристал: прокисналото грозде ми хареса и си отмъкнах още една чаша.

Гостите основно бяха приятели на баща ми и аз бях смаяна от мащабите на другия му живот — живот, който наблюдавах само отстрани. Защото тук имаше хора, които изглежда го познаваха и смятаха, че е добре осведомен за обеди и посещения на пистата за конни надбягвания „Голдън Гейт Фийлдс“, и за участие в дискусии за Санди Коуфакс^[1]. Майка ми нервно кръжеше около бюфета: сервирала бе китайски пръчици за хранене, но никой не ги използваше и виждах, че това я разочарова. Опита се да ги предложи на набит мъж и съпругата му, но те поклатиха глави и мъжът си направи шега, която не успях да чуя. Видях как по лицето й премина нещо като отчаяние. Тя също пиеше. Беше от типа партита, където всички се напиваха рано — колективна мъгла замазваше разговора. По-рано един от приятелите на баща ми бе запалил джойнт и видях как изражението на майка ми се смени от неодобрително към търпеливо снизхождение.

Определени граници започваха да стават неясни. Съпругите гледаха вторачено нагоре към преминаващ самолет, който се движеше под дъга към международното летище Сан Франциско. Някой хвърли чаша в басейна. Видях я как бавно се носи към дъното. Може би беше пепелник.

Реех се насам-натам из партито и се чувствах като много по-малко дете, което си мечтае за невидимост, комбинирана с желание да има съпровождащо участие. Бях достатъчно щастлива да показвам къде е тоалетната, когато ме питаха, да си завия в салфетка пържени ядки и да ги изям край басейна, една по една, с полепнали по пръстите ми зрънца сол. Свободата да бъдеш толкова млад, че никой да не очаква нищо от теб.

Не бях виждала Тамар от деня, в който ме бе закарала до вкъщи след училище, и си спомням, че почувствах разочарование, когато тя пристигна — с нейното присъствие като свидетел вече трябваше да се правя на голяма. Беше довела някакъв мъж със себе си, малко по-възрастен. Представи го на хората наоколо, здрависа се с тях и целуна някои по бузите. Изглежда, всички я познаваха. Изревнувах заради начина, по който нейният приятел постави ръката си на кръста й, докато тя говореше — право върху голата кожа на малкото разстояние между полата и блузата й. Исках Тамар да види, че пия: отправих се към масата с напитките точно когато натам се запъти и тя и си налях още една чаша шери.

— Харесва ми тоалетът ти — подхвърлих, изгарящата топлина в гърдите ми ме подтикваше да говоря. Тамар не ме чу. Повторих казаното и тя се стресна.

— Иви — обърна се към мен достатъчно любезно. — Уплаши ме.

— Съжалявам. — Почувствах се глупаво, тъпо, облечена в свободната си права рокля. Нейните дрехи бяха ярки и изглеждаха нови, на вълнообразни ромбове във виолетово, зелено и червено.

— Забавно парти — отбеляза Тамар, а очите й оглеждаха хората.

Преди да успея да измисля някакъв отговор, нещо весело, с което да покажа, че полинезийските бамбукови факли изглеждат глупаво, майка ми се присъедини към нас. Бързо оставих чашата си на масата. Мразех начина, по който се чувствах: цялото ми спокойствие отпреди пристигането на Тамар се бе превърнало в болезнено усещане за всеки предмет в къщата ми, за всяка подробност за родителите ми, сякаш аз бях отговорна за всичко. Чувствах се засрамена от дългата пола на майка ми, която изглеждаше старомодна в сравнение с дрехите на Тамар, от ентусиазирания начин, по който майка ми я приветства. Вратът й бе започнал да се покрива с червени петна от нерви. Измъкнах се, докато те бяха увлечени в учтивия си разговор.

Отвратена и пламнала от неудобство, исках да седна на едно място, без да трябва да говоря с някого, без да ми се налага да следя очите на Тамар или да гледам как майка ми използва китайските си пръчици, като заявява весело, че не е толкова трудно дори когато една мандарина се плъзва обратно в чинията й. Размечтах се Кони да бе тук — тогава все още бяхме приятелки. Мястото ми до басейна беше заето от шумни клюкарстващи съпруги: от другата страна на двора дочух бумтящия смях на баща ми, а групата, която го бе наобиколила, също се хилеше. Придърпах неловко роклята си надолу, липсваше ми тежестта на чашата в ръцете ми. Приятелят на Тамар стоеше наблизо и ядеше ребърца.

— Ти си дъщерята на Карл — обърна се към мен той, — нали?

Спомням си как си помислих, че бе странно двамата с Тамар да са разделени, той да седи самичък и да нагъва от чинията си. Беше странно, че дори говореше с мен. Кимнах.

— Хубава къща — заяви с пълна уста. Устните му бяха лъскави и мокри от ребърцата. Забелязах, че бе красив, но имаше нещо карикатурно в него, вирнатият му нагоре нос. Набръчканата кожа под брадичката му. — Толкова голяма площ — добави.

— Това беше къщата на баба ми и дядо ми.

Очите му се отместиха.

— Чувал съм за нея — продължи. — За баба ти. Когато бях малък, я гледах. — До този момент не бях осъзнала колко бе пиян. Езикът му постоянно се опираше в ъгълчето на устата му. — Онзи епизод, в който открива алигатора във фонтана. Класика.

Бях свикнала хората да говорят ласкаво за баба ми. Те обичаха да споделят своето възхищение, да ми разказват как са израснали с нея на телевизионния екран, как е сияела в техните всекидневни като още един по-добър член на семейството.

— Има логика — кимна приятелят и се огледа. — Това да е било нейното място. Защото твоят старец не би могъл да си го позволи, в никакъв случай.

Разбрах, че обижда баща ми.

— Просто е странно — не спираше той, бършейки устни с ръка. — Как майка ти го издържа.

Лицето ми трябва да е било безизразно: той махна с пръсти към Тамар, която все още беше при бара. Баща ми се бе присъединил към нея. Майка ми я нямаше наоколо. Гривните на Тамар подрънкваха, когато тя размахваше чашата си. Двамата с баща ми просто разговаряха. Нищо не се случваше. Не разбирах защо приятелят й се усмихваше толкова налудничаво и очакваше да кажа нещо.

— Баща ти чука всичко, до което се добере — изтърси той.

— Може ли да ви взема чинията? — попитах, твърде зашеметена, за да трепна. Това бе нещо, което бях научила от майка ми: започни да говориш учтиво. Пресечи болката с жест на цивилизованост. Като Джаки Кенеди. Добродетел на онова поколение, способност да отклониш неудобството, да го потушиш с церемониалност. Но сега бе излязло от мода и видях нещо като презрение в очите му, когато ми подаде чинията си. Макар че може и да си го бях въобразила.

 

 

Партито свърши по тъмно. Няколко от бамбуковите факли останаха запалени, неясните им пламъци шареха с ивици морскосинята нощ. Бляскави огромни коли задръстваха алеята за паркиране, баща ми си взимаше довиждане, докато майка ми събираше салфетки и почистваше костилки от маслини, покрити със слюнката на чужди хора. Баща ми пусна плочата отново — гледах през прозореца на спалнята си и го видях как се опитва да накара майка ми да танцува. „Ще гледам към луната“, пееше той, защото далечното лице на луната бе център на толкова много копнежи по онова време.

Знаех, че би трябвало да мразя баща си. Но се чувствах единствено глупаво. Засрамена — не заради него, а заради майка ми. Приглаждаше дългата си пола, питаше ме как изглежда. Начинът, по който се изчервяваше, когато понякога й казвах, че има остатъци от храна между зъбите си. Времето, което прекарваше пред прозореца, когато баща ми се прибираше късно, опитвайки се да намери нов смисъл в пустата алея за паркиране.

Тя знаеше какво става — трябва да е била наясно, но въпреки всичко желаеше баща ми. Като Кони, която бе скочила да грабне бирата, макар да знаеше, че ще изглежда глупаво. Дори приятелят на Тамар, който се опитваше с храна да задоволи своята неистова, безкрайна нужда. И дъвчеше по-бързо, отколкото можеше да поглъща. Знаеше, че гладът може да те разобличи.

Въздействието на алкохола постепенно намаляваше. Чувствах се сънена и опустошена, некомфортно върнала се обратно към самата себе си. Презирах всичко: стаята си с остатъците от детството ми, дантелената украса на бюрото ми. Пластмасовият грамофон с буцеста бакелитена дръжка, мокрият на вид стол тип барбарон, който се залепяше за задната част на краката ми. Партито с неговите ордьоври за лакомници, мъжете, облекли хавайски ризи в моделиерски напън за празничност. Изглежда, всичко това се добавяше към обяснението защо баща ми би искал нещо друго. Представих си как около врата на Тамар е завързана панделка и как тя лежи на някакъв килим в твърде тесен апартамент в Пало Алто. Баща ми е там — и гледа? Седи на стол? Перверзно наелектризиращото розово червило на Тамар. Опитах се да я мразя, но не можех. Не можех дори да ненавиждам баща си. Единственият останал човек беше майка ми, която бе позволила това да се случи, мека и отстъпчива като тесто. Раздаваше пари, всеки ден му готвеше вечеря и нищо чудно, че баща ми бе поискал нещо друго — нестандартните мнения на Тамар, животът й като телевизионно предаване за лятото.

По онова време си представях женитбата по един простичък, пожелателен начин. Моментът, когато някой обещаваше да се грижи за теб, обещаваше да забелязва, ако си тъжна или изморена, или мразиш храна, която има вкус на студа в хладилника. Когато обещаваше животът му да се движи паралелно на твоя. Майка ми сигурно бе знаела, но бе останала въпреки всичко, а какво говореше това за любовта? Тя никога нямаше да е безопасна — всичките печални припеви на песни, които отчайваха: ти не ме обичаше по начина, по който те обичах аз.

Най-плашещото: беше невъзможно да засечеш източника, мига, в който нещата се променяха. Гледката на женски гръб, облечен в дълга рокля, смесена със знанието за съпругата в друга стая.

Когато музиката спря, знаех, че майка ми ще дойде да ми пожелае лека нощ. Това бе моментът, от който изпитвах ужас — щях да забележа как къдриците й бяха увиснали, бледите мъгливи останки от червило около устата й. Щом почука, си помислих да се престоря на заспала. Но лампата ми бе запалена: вратата се открехна.

Тя леко се нацупи.

— Още си напълно облечена.

Можех да пренебрегна думите й или да кажа някоя шега, но не исках да й причиня болка. Не и тогава. Поизправих се.

— Беше хубаво, нали? — попита ме. Облегна се на рамката на вратата. — Ребърцата май се оказаха сполучливи.

Вероятно искрено съм си мислела, че майка ми ще иска да научи. Или може би съм искала да бъда утешена от нея, тя да ми предложи успокояващо кратко изложение на възрастен човек.

Прокашлях се.

— Нещо се случи.

Почувствах напрежението в рамката на вратата.

— О?

По-късно потръпвах, като се сетех за този момент. Тя сигурно вече е знаела какво предстои. Сигурно ми е внушавала да замълча.

— Татко говореше. — Върнах вниманието си към обувките си, съсредоточено занагласях токата. — С Тамар.

Тя въздъхна.

— И? — Леко се усмихваше. Спокойна усмивка.

Бях объркана: трябваше да знае какво имах предвид.

— Това е всичко — казах.

Майка ми погледна към стената.

— Този десерт бе единственото нещо не както трябва — разбъбри се тя. — Следващия път ще направя ореховки, ореховки с кокос. Тези мандарини не бяха лесни за ядене.

Мълчах, шокът ме караше да съм внимателна. Свалих си обувките и ги сложих под леглото една до друга. Измърморих лека нощ и наклоних глава, за да получа целувката й.

— Искаш ли да загася лампата? — попита майка ми, спряла в рамката на вратата.

Поклатих глава. Тя внимателно затвори вратата. Колко съвестна беше, завъртя дръжката, за да се затвори с щракване. Втренчих се в зачервените си крака, по които се бяха отпечатали очертанията на обувките ми. Помислих си колко спарени и странно изглеждаха, напълно непропорционални, и кой би обичал някого, чиито крака изглеждаха по подобен начин?

 

 

Майка ми говореше за мъжете, с които излизаше на срещи, след като се раздели с баща ми, с отчаяния оптимизъм на преродена. А аз виждах всеотдайните усилия, които й костваха това: правеше упражнения върху кърпа за баня във всекидневната, трикото й бе обагрено с ивици пот. Облизваше дланта си и я подушваше, за да провери собствения си дъх. Излизаше с мъже, по чиито вратове избиваха циреи на местата, където се порязваха при бръснене, мъже, които започваха да ровят по джобовете си, когато келнерът донесеше сметката, но изглеждаха благодарни, когато майка ми извадеше своята карта „Еър Травъл“. Намираше подобни мъже и изглеждаше щастлива от това.

По време на нашите вечери с тези мъже аз си представях Питър. Заспал заедно с Памела в приземен апартамент в непознат град в Орегон. По някакъв странен начин ревността се сливаше с едно покровителствено отношение към двамата, към детето, което растеше в утробата на Памела. Имаше само шепа момичета, осъзнавах, на които им бе писано да бъдат обожавани. Като онова момиче Сюзън, което предизвикваше такива чувства само с факта, че съществуваше.

Мъжът, който майка ми харесваше най-много, беше златотърсач. Или поне така се представи Франк със смях, в крайчеца на устата му имаше пръски от слюнка.

— Драго ми е да се запознаем, мила — поздрави той първата вечер, а едрата му ръка ме придърпа към него в непохватна прегръдка. Майка ми бе лекомислена и леко пияна, сякаш животът беше свят, където златните буци бяха скрити в речните корита или в основите на скали, откъдето можеха да бъдат откъснати лесно като праскови.

Бях чула майка ми да обяснява на Сал, че Франк все още бил женен, но нямало да е за дълго. Не знаех дали беше истина. Франк нямаше вид на човек, който зарязва семейството си. Носеше риза с копчета в кремав цвят, а на раменете й имаше избродирани с червен конец божури. Майка ми нервничеше, докосваше косата си, пъхаше нокътя на показалеца си между предните си зъби. Гледаше ту към мен, ту към Франк.

— Иви е много умно момиче — заяви тя. Говореше твърде високо. Все пак бе хубаво от нейна страна, че го каза. — Наистина ще разцъфне в „Каталина“. — Това беше училището интернат, в което трябваше да отида, макар че до заминаването през септември сякаш оставаха години.

— Голям интелект — избоботи Франк. — Така не можеш да тръгнеш по крив път, нали?

Не знаех дали се шегуваше или не, а изглежда, че и майка ми също не бе наясно.

Мълчаливо си ядяхме гювеча в трапезарията, а аз изравях парченцата тофу и си строях кула в чинията. Забелязах как майка ми реши да не казва нищо.

Франк беше приятен на вид, макар ризата му да бе странна, твърде натруфена и женствена, и разсмиваше майка ми. Не беше толкова красив, колкото баща ми, но все пак бе хубав. Тя непрекъснато се пресягаше, за да докосне ръката му с върха на пръстите си.

— На четиринадесет години, а? — обади се той. — Обзалагам се, че имаш тонове гаджета.

Възрастните постоянно ме закачаха на тема приятели, но аз бях на години, когато мисълта, че момчетата наистина ме желаят, вече не ми се струваше забавна.

— О, купища — отвърнах, а вниманието на майка ми веднага се изостри, като долови студенината в гласа ми. Франк явно не забеляза, усмихна й се широко и я потупа по ръката. Тя също му се усмихваше, някак като маска, очите й скачаха от мен към него през масата.

Франк имаше златни мини в Мексико.

— Там няма никакви правила и закони — обясни той. — Евтина работна ръка. До голяма степен е нещо надеждно.

— Колко злато си намерил? — попитах. — Имам предвид досега.

— Ами щом монтираме оборудването, ще намеря цял тон.

Франк пиеше от винена чаша, а пръстите му оставяха мазни петна по нея. Майка ми омекна под погледа му — раменете й се отпуснаха, устните й се разтвориха. Тази вечер изглеждаше млада. Изпитах странен прилив на майчински чувства към нея и неудобството от това ме накара да се намръщя.

— Може да ви заведа там — продължи той. — И двете. Едно малко пътешествие до Мексико. Ще имате цветя в косите си. — После се оригна тихичко, сподавено, а майка ми се изчерви — виното в чашата й се разлюля.

Тя харесваше този мъж. Правеше глупавите си упражнения, за да му се стори красива без дрехи. Седеше там, поддържана и подпийнала, а лицето й грееше жадно за любов. Мисълта, че майка ми имаше нужда от нещо, беше болезнена и аз погледнах към нея, помъчих се да се усмихна и да й покажа колко добре си бяхме двете. Но тя не гледаше към мен. Цялото й внимание бе насочено към Франк, чакаше да получи всичко, което той пожелаеше да й даде. Свих ръце здраво на топка под масата.

— Ами жена ти? — попитах.

— Иви — изсъска майка ми.

— Няма проблем — вдигна ръце Франк. — Това е уместен въпрос. — Той потърка силно очите си и остави вилицата. — Сложна работа.

— Не е чак толкова сложна — възразих.

— Ти си една грубиянка — намеси се майка ми. Франк сложи ръка на рамото й, но тя вече се бе изправила, за да разчисти масата, с изписана на лицето мрачна заетост и той й подаде чинията си със загрижена усмивка. После избърса сухите си ръце в дънките си. Не гледах нито нея, нито него. Човърках кожичката около нокътя си, дърпах я, докато не я откъснах със задоволство.

Когато майка ми излезе от стаята, Франк прочисти гърло.

— Не бива толкова да ядосваш майка си — заговори той. — Тя е мила жена.

— Не е твоя работа. — Кожичката около нокътя ми леко кървеше: притиснах я, за да почувствам болката.

— Хей — продължи Франк с непринуден глас, сякаш се опитваше да ми бъде приятел. — Разбирам. Искаш да се махнеш от къщата. Омръзнало ти е да живееш със старата си майка, нали?

— Покъртително — избъбрих.

Той не разбра какво бях казала, а само че не бях отговорила по начина, по който му се искаше.

— Да си гризеш ноктите е грозен навик — заяви разпалено Франк. — Грозен, лош навик за лоши хора. Ти грозен човек ли си?

Майка ми се появи на прага. Бях сигурна, че бе дочула разговора и сега знаеше, че Франк не беше добър човек. Тя щеше да се разочарова, а аз реших да бъда по-добра, да помагам повече вкъщи.

Но майка ми просто смръщи лице.

— Какво става?

— Тъкмо казвах на Иви, че не бива да си гризе ноктите.

— Аз й казвам същото — подкрепи го майка ми. Гласът й трепереше, устните й играеха. — Може да се разболее, като поглъща микроби.

Премислих възможностите. Майка ми просто отлагаше. Трябваше й малко време, за да обмисли как най-добре да изхвърли Франк от живота ни, да му каже, че няма нужда никой друг да се занимава с мен. Но щом седна и му позволи да разтрие ръката й, и дори се наведе към него, разбрах как щяха да се развият нещата.

Когато Франк отиде до тоалетната, помислих, че ще има някакъв вид извинение от нейна страна.

— Тази блуза е твърде плътно прилепнала — прошепна сурово тя. — На твоята възраст не е приемливо да носиш такива неща.

Отворих уста, за да отвърна нещо.

— Ще говорим утре — отсече майка ми. — Можеш да бъдеш сигурна, че хубаво ще си поговорим. — Когато чу стъпките на Франк, който се връщаше, тя ми хвърли един последен поглед, след което стана да го посрещне. Оставиха ме сама на масата. Светлината върху ръцете ми от лампата на тавана беше сурова и студена.

Отидоха да седнат на верандата, където майка ми гасеше цигарите си в метална кутия с изрисувана на капака русалка. От спалнята си чувах приглушения им разговор до късно през нощта, смеха на майка ми, простичък и безгрижен. Димът от цигарите им се носеше през мрежата. Онази нощ всичко в мен кипеше. Майка ми смяташе, че животът е толкова лесен, колкото да събираш злато от земята, сякаш нещата можеха да бъдат такива за нея. Кони я нямаше, за да успокои тревогата ми, само задушаващото постоянство на самата мен, тази скована и отчаяна компания.

 

 

По-късно някои неща за майка ми започнаха да придобиват смисъл. Как петнадесетте години с баща ми бяха оставили огромни празнини в живота й и тя се учеше да ги запълва, като онези жертви на инсулт, които отново упражняваха думите за кола, маса и молив. Срамежливият начин, по който се оглеждаше в откровението на огледалото, критична и изпълнена с надежда като подрастващо момиче. Как си гълташе корема, за да вдигне ципа на новите си дънки.

 

 

На сутринта влязох в кухнята и заварих майка ми до масата, чашата й с чай вече бе пресушена, дъното й — покрито с утайка. Устните й бяха стиснати, погледът й — наранен. Минах покрай нея, без да кажа нищо и отворих плика със смляно кафе, мораво и упоително, с което майка ми бе заменила любимото на баща ми безкофеиново нес кафе.

— За какво беше цялата тази работа? — Виждах, че се опитваше да бъде спокойна, но думите бързаха да излязат.

Изсипах смляното кафе в кафеварката и включих котлона. Лицето ми продължаваше да е смирено като на будист, докато спокойно изпълнявах задълженията си. Това бе най-доброто ми оръжие и усещах, че тя ставаше нервна.

— Е, сега си мълчалива — заговори майка ми. — Снощи беше много груба с Франк.

Не отговорих.

— Искаш да бъда нещастна ли? — Тя се изправи на крака. — На теб говоря — продължи и се пресегна да изключи котлона.

— Хей — възмутих се, но лицето й ме накара да млъкна.

— Защо не ми позволяваш да имам нещичко? — попита тя. — Само едно мъничко нещо.

— Той няма да я напусне. — Силата на чувствата ми ме изненада. — Той никога няма да бъде с теб.

— Нищо не знаеш за живота му — възрази майка ми. — Абсолютно нищо. А си мислиш, че знаеш толкова много.

— Така ли? — отвърнах саркастично. — Злато. Да, бе! Големи успехи там. Точно като татко. Обзалагам се, че те е помолил за пари.

Майка ми се сепна.

— Правя всичко по силите си за теб — каза тя. — Винаги съм се старала, но ти не откликваш изобщо. Виж се. Не вършиш нищо. — Поклати глава и пристегна халата си. — Ще видиш. Животът ще те връхлети толкова бързо и тогава, познай, ще си останеш завинаги същата личност. Без амбиции, без предприемчивост. В „Каталина“ ще имаш истински възможности, но ще трябва да положиш усилия. Знаеш ли какво е правила майка ми на твоята възраст?

— Ти никога не направи нищо! — Нещо вътре в мен се преобърна. — Единственото, което вършеше, бе да се грижиш за татко. И той си тръгна. — Лицето ми пламтеше. — Съжалявам, че те разочаровам. Съжалявам, че съм толкова ужасна. Би следвало да плащам на хората, за да ми казват, че съм страхотна, както правиш ти. Ако си наистина толкова невероятно велика, защо татко те напусна?

Тя се пресегна и ме зашлеви, не силно, но достатъчно, за да се чуе звук. Усмихнах се като човек, докаран до лудост, показвайки повече зъби, отколкото бе нужно.

— Махай се. — Вратът й бе нашарен от обрив, китките й бяха мършави. — Махай се — тихо изсъска за втори път и аз избягах.

 

 

Взех колелото и се спуснах надолу по прашния път. Сърцето ми блъскаше, в дъното на очите си усещах напрежение. Хареса ми опарването от плесницата на майка ми, аурата от доброта, която тя толкова внимателно бе изграждала през последния месец — чаят, босите крака, моментално се изпари. Хубаво. Нека се срамува. Всичките й курсове, прочиствания и четива не бяха постигнали нищо. Тя си бе все същата слаба личност, както винаги. Въртях педалите по-бързо, в гърлото ми беше заседнала буца. Можех да отида до „Флаинг Ей“ и да си купя шоколадови сладки. Можех да видя какво дават в киното или да се поразходя покрай превърналата се в бульон река. Косата ми леко бухна от сухата жега. Усетих как омразата се втвърдява в мен и ми стана почти приятно колко голяма беше, колко чиста и интензивна.

Бясното ми въртене на педалите рязко прекъсна: веригата се бе откачила от венеца. Колелото намаляваше скорост. Олюлях се и спрях в прахоляка край пътя. Мишниците ми се потяха, сгъвките на коленете ми също. Жегата на слънцето през бродерията от листа на вечнозелен дъб. Опитвах се да не заплача. Клекнах на земята, за да закача веригата, сълзи се стичаха от очите ми сред парещия бриз, пръстите ми бяха хлъзгави от смазката. Беше много трудно да се закачи, веригата падаше непрестанно.

— Мамка му — изругах, а после пак, по-силно. Исках да ритна колелото, да накарам нещо да замлъкне, но щях да съм твърде жалка, гневна роля без зрители. Още веднъж се опитах да закача веригата върху венеца, но тя не се задържа и отново увисна. Оставих велосипеда да падне в праха и се отпуснах до него. Предната гума леко се завъртя, след което бавно спря. Втренчих се в колелото, легнало на една страна и безполезно: рамката бе „университетско зелена“, цвят, измислен от здрав колежанин, докато те изпраща до вкъщи след вечерни занятия. Превзета фантазия, глупаво колело, а аз оставих този низ от разочарования да расте, докато не се затвори в погребален напев на посредствеността. Кони вероятно беше с Мей Лопез. Питър и Памела си купуваха цветя в саксии за апартамента в Орегон и киснеха леща за вечеря. Какво имах аз? Сълзите капеха от брадичката ми в прахоляка, удовлетворяващо доказателство за моето страдание. Тази празнота в мен, която можех да прегърна като животно.

Чух го, преди да го видя: черният автобус се влачеше тежко по пътя, прах се вдигаше зад гумите му. Прозорците му бяха на петна и сиви, неясните силуети на хората вътре. На капака му бе изрисувано недодялано сърце, украсено с кичозни мигли, сякаш бе око.

 

 

Едно момиче, облечено в мъжка риза и плетена жилетка, слезе от автобуса и разтърси правата си оранжева коса. Чувах други гласове, суматоха зад прозорците. Изплува глуповато лице: зяпна ме.

Гласът на момичето бе напевен.

— Какво има? — попита то.

— Колелото — отвърнах. — Веригата му падна.

Момичето подритна гумата със сандала си. Преди да успея да го попитам нещо, по стълбичките слезе Сюзън и сърцето ми се разтуптя. Изправих се и се опитах да изтупам праха от коленете си. Сюзън се усмихна, но изглеждаше разсеяна. Осъзнах, че трябваше да й напомня коя съм.

— От магазина на „Източен Вашингтон“ — обясних. — Онзи ден.

— О, да.

Очаквах да каже нещо за странния късмет, който отново ни срещна, но тя изглеждаше леко отегчена. Не отделях очи от нея. Исках да й припомня разговора ни, как бе казала, че съм потънала в мисли. Но Сюзън избягваше погледа ми.

— Видяхме те да седиш там и си помислихме: „О, по дяволите, клетата“ — обясни червенокоската. По-късно щях да науча, че това беше Дона. Тя гледаше развълнувано, а невидимите й вежди правеха лицето й безизразно като на извънземно. Приклекна да огледа колелото ми. — Сюзън заяви, че те познава.

 

 

Трите заедно се опитахме да сложим обратно веригата. Миризмата на потта им, докато подпирахме колелото на стъпенката му. Бях огънала по някакъв начин венеца, когато колелото бе паднало и зъбците не се напасваха със звената.

— Мамка му. — Сюзън въздъхна. — Напълно е прецакано.

— Имаш нужда от клещи или нещо от този сорт — заключи Дона. — Няма да можеш да го оправиш сега. Качи го в автобуса и ела да повисиш с нас малко.

— Нека просто я закараме до града — предложи Сюзън. Говореше припряно, сякаш аз бях някаква каша, която трябваше да се почисти. Въпреки това бях доволна. Бях свикнала да си мисля за хора, които никога не се сещаха за мен.

— Правим си парти за слънцестоенето — поясни Дона.

Не исках да се връщам при майка ми, в самотното си настойничество на самата себе си. Имах усещането, че ако оставех Сюзън да си тръгне, нямаше да я видя отново.

— Иви иска да дойде — каза Дона. — Виждам, че има желание. Обичаш да се забавляваш, нали?

— Стига — отвърна Сюзън. — Тя е дете.

В мен забушува срам.

— На шестнадесет съм — излъгах.

— Тя е на шестнадесет — повтори Дона. — Не смяташ ли, че Ръсел ще иска да проявим гостоприемство? Мисля, че той ще се разстрои, ако му кажа, че не сме били гостоприемни.

Не долових никаква заплаха в гласа на Дона, само закачка.

Сюзън бе стиснала устни — най-накрая се усмихна.

— Добре — съгласи се тя. — Сложи колелото отзад.

 

 

Видях, че автобусът беше изпразнен и преправен, интериорът бе грубоват и претрупан, както беше обичайно по онова време — подът бе постлан с кръстосани един върху друг ориенталски килими, посивели от прах, имаше възглавници с похабени пискюли от вехтошарски магазин. Във въздуха се носеше миризмата на ароматизиращи пръчици, по прозорците имаше изрисувани призми. Картон с фрази, надраскани под въздействието на наркотик.

В автобуса имаше още три момичета и те дойдоха при мен, изпълнени с любопитство, с неподправено внимание, което аз изтълкувах като ласкателно. В ръцете им горяха цигари, докато ме оглеждаха от горе до долу, атмосфера на тържественост и безвремие. Торба с позеленели картофи, стари хлебчета за хотдог. Щайга с влажни, презрели домати.

— Ходихме на лов за храна — обясни Дона, макар че не разбрах какво означаваше това всъщност. Умът ми беше зает с мисли за този внезапен обрат на съдбата, със следене на бавната тънка струйка пот под мишниците ми. Продължавах да чакам да бъда забелязана, да бъда идентифицирана като нарушител, на когото не му е тук мястото. Косата ми беше твърде чиста. Малки потвърждения за външен вид и благоприличие, които изглежда не касаеха никой друг. Развени кичури лудешки се изпречваха пред погледа ми заради отворените прозорци, което засилваше объркването от внезапното ми озоваване в този странен автобус. От огледалото за обратно виждане висеше перо заедно с наниз мъниста. Суха лавандула на таблото, обезцветена от слънцето.

— Тя ще дойде за слънцестоенето — обади се Дона. — Лятното слънцестоене.

Беше началото на юни, а знаех, че слънцестоенето бе в края на месеца: не казах нищо. Първото от множество мълчания.

— Тя ще бъде нашият дар — обясни Дона на останалите. Кикотеше се. — Ще я принесем в жертва.

Погледнах към Сюзън — дори нашата кратка история като че ли беше основание да допуснат присъствието ми сред тях, но тя седеше встрани, заета с щайгата домати. Стисваше ципата, изцеждаше изгнилото. Пъдеше пчелите. По-късно щеше да ми хрумне, че Сюзън бе единствената, която не изглеждаше особено радостна да ме срещне там на пътя. Имаше нещо въздържано и хладно в нейното отношение. Мога само да мисля, че се е опитвала да ме предпази. Че бе видяла слабостта в мен, осветена и очевидна: тя знаеше какво се случва със слабите момичета.

 

 

Дона ме представи на всички, а аз се опитах да запомня имената им. Хелън, момиче, което изглеждаше на моята възраст, може би заради плитките. Тя бе хубава по онзи младежки провинциален начин, чипоноса, приветлива, но с очевиден срок на годност. Руз. „Съкратено от Рузвелт“, обясни ми тя. „От Франклин Д.“ Беше по-голяма от останалите момичета, с кръгло и румено лице като на героиня от книга с приказки.

Не успях да запомня името на високото момиче, което караше: никога повече не го видях оттогава.

Дона ми направи място и потупа една бродирана възглавница.

— Ела тук — покани ме тя и аз седнах върху предизвикващата сърбеж вълна. Дона ми се виждаше странна, леко слабоумна, но я харесвах. Всичките й алчност и дребнавост бяха изцяло на повърхността.

Автобусът потегли: коремът ме присви, но взех буркана с евтино червено вино, който ми подадоха, разплисквайки по ръцете си. Изглеждаха щастливи, усмихнати, от време на време запяваха откъси от песни, сякаш бяха насядали около лагерен огън. Запомнях подробностите — как се държаха за ръце без никакво стеснение и изричаха думи като „хармония“, „любов“ и „вечност“. Как Хелън се преструваше на малка, дърпаше плитките си и говореше с бебешки глас, после рязко се друсваше в скута на Руз, сякаш да я подмами да се грижи за нея. Руз не се оплакваше: правеше впечатление на спокойна и добра. Тези румени бузи, правата й руса коса, която падаше в очите й. Макар че по-късно щях да си мисля, че може би беше не толкова доброта, колкото глуха пустота там, където трябваше да е доброта. Дона ме разпитваше за живота ми, а също и останалите, непрестанен поток от въпроси. Не можех да скрия задоволството си, че бях център на вниманието им. Необяснимо, но те, изглежда, ме харесваха, мисълта за това бе чужда и обнадеждаваща, мистериозен дар, в който не желаех да вниквам особено. Възприемах дори мълчанието на Сюзън в радушна светлина, представях си, че и тя е срамежлива като мен.

— Хубава е — каза Дона и докосна ризата ми. Хелън също попипа ръкава й. — Като кукличка си — добави Дона. — Ръсел ще те заобича.

Тя подхвърли името му просто ей така, сякаш бе немислимо да не знам кой е Ръсел. Хелън се изкикоти при споменаването му и размърда рамене в наслада, сякаш смучеше бонбон. Дона забеляза неувереното ми примигване и се засмя.

— Ще го харесаш — обеща тя. — Не прилича на никой друг. Съвсем сериозно. Сякаш си естествено друсана, когато си край него. Като слънцето, нали разбираш. Така голям и точен.

Погледна ме дали слушам и остана доволна.

Обясни ми, че мястото, към което се бяхме запътили, било свързано с определен начин на живот. Ръсел ги учел как да открият път към истината, как да освободят истинската си, свита на кълбо в тях същност от скривалището й. Разправяше за някой си Гай, който някога дресирал соколи, но се присъединил към групата им и сега искал да бъде поет.

— Когато го срещнахме, той беше в някаква странна фаза и ядеше само месо. Смяташе, че е дяволът или нещо такова. Но Ръсел му помогна. Научи го как да обича — разясни Дона. — Всеки може да обича, да се издигне над глупостите, но има толкова много неща, които ни възпират.

 

 

Не знаех как да си представя Ръсел. Имах само ограничен опит с мъже като баща ми или момчетата, в които се бях влюбвала. Начинът, по който тези момичета говореха за Ръсел, бе различен, обожанието им — по-практично, без игривите, момичешки копнежи, които познавах. Тяхната сигурност беше непоколебима, позоваваха се на силата и магията на Ръсел, сякаш бяха така всепризнати, като лунното притегляне или земната орбита.

Дона каза, че Ръсел не бил като никое друго човешко същество. Че можел да разбира животните. Че можел да лекува с ръцете си, да извади развалата ти, все едно е тумор.

— Той вижда всичко в теб — добави Руз. Сякаш това бе нещо хубаво.

Възможността да бъда оценена измести всякакви други опасения и въпроси, които можех да имам за Ръсел. На тази възраст чувствах нужда непрестанно да бъда оценявана и това даваше превес на другия човек във взаимоотношенията ни.

Намекът за секс, който преминаваше през лицата им, когато говореха за Ръсел, като лекомислието в нощта на абитуриентския бал. Разбрах, без някой ясно да го изрази, че всички те спяха с него. Тази спогодба ме накара да се изчервя, вътрешно шокирана. Като че ли никоя не ревнуваше от останалите.

— Сърцето не притежава нищо — напевно говореше Дона. — Смисълът на любовта не е в това — обясни тя, стисна ръката на Хелън, размениха си погледи. Макар Сюзън да мълчеше през повечето време и да седеше встрани от нас, видях как лицето й се промени при споменаването на Ръсел. Съпружеска нежност в очите й, която аз също исках да почувствам.

Сигурно съм се усмихвала вътрешно, докато наблюдавах как отминаваха познатите райони на града, а автобусът пресичаше сенки и слънчева светлина. Бях отраснала на това място, имах толкова дълбоки познания за него, че дори не знаех повечето имена на улици, движех се по свои ориентири, визуални или от спомени. Ъгълът, където майка ми си бе изкълчила глезена в бледоморав костюм. Групичката дървета, които винаги смътно ми навяваха мисълта за присъствието на някакво зло. Дрогерията със своя скъсан сенник. През прозореца на този странен автобус и с ръбовете на стария килим под краката ми родният ми град изглеждаше изтъркан и почистен от моето присъствие. Беше лесно да го оставя зад себе си.

 

 

Те обсъждаха планове за партито за слънцестоенето. Застанала на колене, Хелън щастливо и чевръсто пристягаше плитките си с привични движения. Развълнувани, описваха роклите, в които щяха да се пременят, и някаква шантава песен за слънцестоенето, която Ръсел бил съчинил. Някой на име Мич им бе дал достатъчно пари, за да купят алкохол: Дона изрече името му с объркващо натъртване.

— Нали знаеш — повтори тя. — Мич. Като Мич Луис.

Не разпознах името на Мич, но бях чувала за групата му — бях ги гледала по телевизията да свирят сред горещите светлини на студиото, пот избила по челата им. Фонът бе кичури гирлянди, сцената се въртеше, така че членовете на групата приличаха на балерини върху бижутерска кутия.

Правех се на безразлична, но ето го: светът, който винаги бях подозирала, че съществува, светът, в който наричаш известни музиканти с малките им имена.

— Мич направи звукозаписна сесия с Ръсел — каза ми Дона. — Ръсел направо го разби.

И ето го отново, тяхното възхищение към Ръсел, тяхната увереност. Завиждах на това доверие, че някой друг може да зашие празните части от живота ти, така че да почувстваш под себе си мрежа, която свързва всеки ден със следващия.

— Ръсел ще стане известен, ей така — добави Хелън. — Вече има договор за запис на албум. — Сякаш разказваше някаква приказка, дори още по-хубаво, защото бе сигурна, че ще се случи.

— Знаеш ли как Мич нарича Ръсел? — Дона замечтано размаха ръце. — Магьосника. Не е ли яко?

 

 

След като прекарах известно време в ранчото, видях как всички говореха за Мич. За предстоящата сделка за албум на Ръсел. Мич беше техният светец покровител, изпращаше мляко „Кловър Дайъри“ до ранчото, за да могат децата да си набавят калций, подпомагаше финансово селището им. Щях да чуя цялата история много по-късно. Мич бе срещнал Ръсел на Бейкър Бийч по време на някакъв вид „лъв-ин“^[2] събиране. Ръсел се появил в своите кожени бричове, с мексиканска китара, преметната на гърба му. Обграден от жените си, просейки дребни пари с техните изражения на библейска бедност. Студеният, мрачен пясък, големият огън, Мич на кратка почивка между записите.

Някой с плитко бомбе се грижи за тенджерата със задушени на пара миди.

Разбрах, че Мич е бил в криза — спорове за пари с мениджър, който му бил приятел от детинство, арест за притежание на марихуана, заличен впоследствие от досието му, но все пак, а Ръсел сигурно е изглеждал като гражданин на един по-истински свят, подклаждащ вината на Мич за златните му албуми, за партитата, на които покривал басейна си с плексиглас. Ръсел му е предложил мистично спасение, подкрепено от младите момичета, гледащи го с обожание, когато говорел. Мич поканил цялата група в къщата си в Тибурон, оставил ги да се натъпчат със съдържанието на хладилника му и да съсипят гостната му. Пресушили бутилки с ябълков сок и розово шампанско и оставили следи от кал по леглото, нехайни като окупираща армия. На сутринта Мич ги закарал обратно в ранчото: дотогава Ръсел бил успял да го съблазни, говорейки тихо за истината и любовта, призиви, особено въздействащи върху богатите търсачи на щастие.

Повярвах на всичко, което момичетата ми казаха в онзи ден, с тяхната развълнувана, преливаща гордост, докато говореха за великолепието на Ръсел. Как съвсем скоро той нямало да може да мине по улицата, без да го обсадят тълпи хора. Как щял да обясни на целия свят начина да се освободи. И Мич наистина бе уредил звукозаписна сесия за Ръсел. Смятайки, че може би звукозаписната му компания ще намери стила на Ръсел за интересен и модерен. Много по-късно разбрах, че сесията не минала добре, а неуспехът бил легендарен. Това беше, преди да се случи всичко останало.

 

 

Има такива оцелели от бедствия, чиито истории никога не започват с предупреждения за торнадо или как капитанът обявява, че има повреда в двигателя, а винаги с нещо, случило се много по-рано във времето: твърдение, че са забелязали някаква странна отсянка на слънчевата светлина в онова утро или прекалено голямо количество статично електричество в чаршафите си. Безсмислен спор с гаджето. Сякаш предчувствието за катастрофа се е вплело във всяка станала преди това дреболия.

Дали пропуснах някакъв знак? Някакво внезапно болезнено пробождане? Пчелите, които блещукаха и лазеха по щайгата с домати? Необичайната липса на коли по пътя? Въпросът, който си спомням, че Дона ми зададе в автобуса — съвсем непринудено, като нещо, за което току-що се бе сетила.

— Чувала ли си нещо за Ръсел?

Въпросът нямаше смисъл за мен. Не разбирах, че се опитваше да прецени колко от слуховете ми бяха известни: за оргиите, за безумните ЛСД сеанси и за избягалите тийнейджърки, насилвани да обслужват по-възрастни мъже. Жертвоприношения на кучета върху осветени от луната плажове, гниещи в пясъка кози глави. Ако имах други приятели, освен Кони, сигурно щях да съм попадала на подшушвания за Ръсел по разни партита, някакви тихи клюкарствания в кухнята. Можеше да знам, че трябва да внимавам.

Но аз просто поклатих глава. Не бях чувала нищо.