Ема Клайн
Момичетата (3)

1.

Беше краят на шестдесетте или лятото преди края и изглеждаше наистина така — безкрайно, аморфно лято. „Хейт“^[1] бе населен от облечени в бяло членове на „Процесът“^[2], които раздаваха своите брошури в бледобежов цвят на овес, жасминът покрай пътищата през онази година цъфтеше особено буйно и волно. Всеки беше в добро здраве, с тен и богато натруфен с украшения, а ако някой нямаше такива, това също бе нещо — можеше да е лунно създание, шифон върху абажура на лампите, на диета от кичари^[3], което оставяше петна от куркума по чиниите.

Но всичко това се случваше някъде другаде, не в Петалума с неговите фермерски къщи със скосени покриви и спряния за постоянно пред ресторанта „Хай Хоу“ покрит фургон. Парещите от слънцето тротоари. Бях на четиринадесет, но изглеждах много по-малка. Хората обичаха да ми го казват. Кони се кълнеше, че мога да мина за шестнадесетгодишна, но ние с нея си казвахме доста лъжи една на друга. Бяхме приятелки през цялото време в основното училище, Кони ме чакаше търпеливо като крава пред класните стаи, цялата ни енергия отиваше да играем театъра на приятелството. Тя беше закръглена, но не се обличаше като такава, носеше изрязани памучни блузки с мексиканска бродерия и твърде тесни поли, които оставяха зачервен ръб по горната част на бедрата й. Винаги я харесвах по начин, за който изобщо не ми се налагаше да се замислям, като факта, че двете ми ръце си бяха мои.

Когато дойдеше септември, щях да бъда изпратена в същото училище интернат, където бе учила и майка ми. Бяха построили добре обслужван кампус около стар манастир в Монтерей, ливадите равни и с наклон. Парцали от мъгла сутрин, кратък полъх от близостта на солената вода. Училището беше девическо и щях да нося униформа — ниски обувки и никакъв грим, широки блузи с матроски яки и нанизани тъмносини вратовръзки. Беше истинско място за задържане, заградено от каменна стена и населено с приветливи щерки с обли лица. Момичетата от девическата организация „Лагерен огън“ и програмата „Бъдещи учители“ бяха изпращани да учат стенография и да записват по 160 думи на минута. Да дават замечтани, разпалени обещания, че ще си бъдат шаферки една на друга на сватбите си в хотел „Роял Хауайън“.

Неизбежното ми заминаване ме накара да погледна от нов, съвсем различен ъгъл на приятелството ми с Кони. Започнах да забелязвам определени неща, почти против волята си. Как Кони заявяваше: „Най-добрият начин да преживееш раздялата с някого е, като се озовеш под някой друг“, сякаш бяхме продавачки в Лондон, а не неопитни девойки от селскостопанския район на окръг Сонома. Ближехме батерии, за да почувстваме метално вибриране по езика, за което се носеше слух, че било една осемнадесета от оргазъм. С болка си представях как сме изглеждали двете в очите на другите, белязани като онзи тип момичета, които са неразделни приятелки. Тези безполови отношения в гимназиите.

Всеки ден след училище съвсем естествено влизахме в познатия коловоз на следобедите. Пропилявахме часовете в изпълнение на някоя трудоемка задача: следвахме предложенията на Видал Сасун^[4] за шейк от сурови яйца за подсилване на косата или изчовърквахме черни точки с върха на стерилизирана игла за шев. Постоянният проект за нашата момичешка същност, изглежда, изискваше странни и специални грижи.

Като възрастна се чудя на чистото количество време, което съм изгубила. Учеха ни да очакваме от света твърде много или твърде малко, обратното броене по списанията, чрез което ни подтикваха да се подготвим за първия учебен ден тридесет дни по-рано.

Ден 28: Сложи маска за лице от авокадо и мед.

Ден 14: Тествай как изглежда гримът ти на различно осветление (естествено, в кабинета, в полумрак).

По онова време толкова копнеех да ми обръщат внимание. Обличах се, за да провокирам любов, издърпвах деколтето си по-надолу, винаги придавах замечтан поглед на лицето си, когато отивах на публично място, което загатваше много дълбоки и обещаващи мисли, ако някой погледнеше към мен. Като дете веднъж участвах в благотворително кучешко шоу и разхождах наоколо красиво коли на каишка с копринена бандана около врата. Колко развълнувана бях от направляваното изпълнение: начина, по който отивах при непознати и им позволявах да се възхитят на кучето, усмивката ми, снизходителна и постоянна като на продавачка, и колко опустяла се почувствах, когато представлението свърши, когато вече никой нямаше нужда да ме поглежда.

Чаках да ми бъде казано какво е добре за мен. По-късно се запитах дали това не бе причината да има толкова повече жени, отколкото мъже, във фермата. Цялото време, което бях прекарала в подготовка, статиите, които ме учеха, че животът всъщност е чакалня, докато някой не те забележи — момчетата бяха употребили това време, за да се превърнат в самите себе си.

 

 

За първи път видях Сюзън и останалите през онзи ден в парка. Бях стигнала дотам с колелото и се бях насочила към дима, който се вдигаше от скарата. Никой не ме заговори, с изключение на мъжа, зает да притиска отегчено бургерите към решетката и да предизвиква цвърчене от влагата. Сенките на дъбовете се плъзгаха по голите ми ръце, колелото ми бе килнато в тревата. Когато едно по-голямо момче с каубойска шапка се блъсна в мен, аз преднамерено забавих ход, за да може то отново да се бутне в мен. Флирт от типа, който Кони би използвала, отработен като военна маневра.

— Какво ти става? — измърмори момчето. Отворих уста, за да се извиня, но то вече се отдалечаваше. Сякаш знаеше, че нямаше нужда да чува каквото и да възнамерявах да кажа.

Лятото бе зейнало пред мен — пръснатите дни, ходът на часовете, майка ми, която се разхождаше из къщата като непозната. Няколко пъти бях говорила с баща ми по телефона. Сторило ми се бе, че и за него беше болезнено. Задавал ми бе странно официални въпроси, като някой далечен чичо, който ме познаваше само като поредица от научени от втора ръка факти: Иви е на четиринадесет, Иви е дребна. Мълчаливите мигове помежду ни щяха да са по-приятни, ако бяха обагрени с тъга или съжаление, но беше по-лошо — можех да чуя колко щастлив бе той, че ни е напуснал.

Седях сама на една пейка с разстлани върху коленете салфетки и си ядях хамбургера.

Опитвах месо за първи път от дълго време. Майка ми, Джийн, спря да яде месо през четирите месеца след развода. Спря да прави много неща. Нямаше я вече онази майка, която проверяваше дали си купувам ново бельо всеки сезон, майката, която толкова сладко навиваше късите ми бели чорапи във формата на яйца. Която шиеше пижами на куклите ми в тон с моите, точно до последното седефено копче. Сега беше готова да се погрижи за собствения си живот с пламенността на ученичка, на която се налага да реши трудна математическа задача. Във всеки свободен момент правеше упражнения. Заставаше на пръсти, за да работи върху прасеца си. Палеше благовония, които пристигаха увити в алуминиево фолио и караха очите ми да се навлажнят. Започна да пие нов чай, направен от някаква ароматна кора на дърво, и се тътреше из стаята, като отпиваше глътки от него и разсеяно докосваше гърлото си, сякаш се възстановяваше от дълго боледуване.

Неразположението бе неясно, но лечението беше конкретно. Новите й приятели препоръчаха масаж. Препоръчаха солената вода на флотационна спа капсула. Препоръчаха електропсихометър^[5], гещалт терапия^[6], да яде само храни с високо съдържание на минерали, които са били засети по време на пълнолуние. Не можех да повярвам, че майка ми следваше съветите им, но тя слушаше всички. Жадна за цел, за план, вярваше, че отговорът може да дойде от всяка посока и по всяко време, стига само да се стараеше достатъчно упорито.

Не спираше да търси, докато не й остана само търсенето. Астрологът в Алмеда, който я разплака, като й разясни каква злокобна сянка хвърлял асцедентният й знак. Терапиите, които включваха да се мята из пълна с непознати ватирана стая и да се върти, докато не се удари в нещо. Прибираше се вкъщи с неясни пигментации под кожата, синини, които стигаха дълбоко, до живо месо. Видях как докосва натъртванията с нещо като нежност. Когато вдигна очи и разбра, че я гледам, се изчерви. Косата й беше наскоро изрусена, вонеше на химикали и изкуствени рози.

— Харесва ли ти? — попита тя и докосна подстриганите краища с пръсти.

Кимнах, макар цветът да караше кожата й да изглежда като на човек, болен от жълтеница.

Ден след ден майка ми непрекъснато се променяше. Дребни неща. Купи си ръчно изработени обеци от жени в нейната група за случайни срещи, върна се с примитивни парчета дърво, които висяха от ушите й, с емайлирани гривни в цвета на шоколадовите бонбони с мента за след вечеря, които дрънчаха на двете й китки. Започна да си слага очна линия с молив, който нагряваше в пламъка на запалка. Въртеше върха му, докато не се размекнеше и можеше да изрисува резки около всяко око, които я караха да изглежда сънена и като египтянка.

Спря се на прага на стаята ми, преди да излезе за вечерта, облечена в доматеночервена блуза, която откриваше раменете й. Непрекъснато придърпваше ръкавите й надолу. Раменете й бяха напудрени с брокат.

— Искаш ли да гримирам и твоите очи, захарче?

Но аз нямаше къде да ходя. На кого му пукаше дали очите ми щяха да изглеждат по-големи или по-сини?

— Може да се върна късно. Така че спи спокойно. — Майка ми се наведе, за да ме целуне по главата. — Всичко е наред, нали? Между нас двете?

Тя ме потупа и се усмихна така, че лицето й сякаш се разпука и разкри целия порой на нейната нужда. Част от мен наистина се чувстваше добре или просто бърках познатото с щастие. Защото то бе там дори когато любовта не беше — семейната мрежа, непорочността на навиците и дома. Количеството време, което прекарваш у дома, бе толкова необхватно и може би това беше най-хубавото, което можеш да получиш — чувството на безкрайна обгърнатост, все едно опипваш за края на лентата, но никога не го намираш. Нямаше шевове, нямаше прекъсвания — само отличителните мигове на живота ти, които са станали до такава степен част от теб, че дори не ги забелязваш. Нащърбената чиния за вечеря с щампа на върба, която ми бе любима поради забравени причини. Тапетът в коридора, който нямаше да говори нищо на друг човек, а на мен ми беше толкова добре познат — всяка избледняла горичка от пастелни палмови дървета, конкретните индивидуалности, които приписвах на всеки разцъфнал хибискус.

Майка ми спря да налага редовно време за хранене, оставяше в мивката гевгир с чепка грозде или носеше вкъщи стъклени буркани с домашна супа мисо с копър от нейния макробиотичен курс по готвене. Салати от водорасли, овкусени с отвратителна мазнина с кехлибарен цвят.

— Яж от това всеки ден на закуска — казваше тя — и никога повече няма да имаш пъпки.

Свивах се и отдръпвах пръсти от пъпката на челото си.

Имаше много среднощни срещи за разработване на планове между майка ми и Сал, по-възрастна от нея жена, която бе срещнала в групата. Сал беше постоянно на разположение на майка ми, идваше на гости в късни часове, жадуваща за драма. Носеше туники с прави яки, посивялата й коса бе подстригана късо, така че ушите й се виждаха, което я караше да изглежда като възрастно момче. Майка ми говореше със Сал за акупунктура, за движението на енергиите около меридианните точки. Диаграмите.

— Просто ми се иска да разполагам с малко лично пространство — каза майка ми. — Светът има толкова големи изисквания към всеки от нас, нали?

Сал се размърда на натежалите си задни части и кимна. Покорно като обяздено пони.

Майка ми и Сал пиеха нейния чай от дървесна кора в купички, нова превземка, която бе усвоила.

— Европейско е — обясняваше отбранително тя, макар аз да не казвах нищо.

Когато минах през кухнята, двете жени спряха да говорят, а майка ми поклати глава.

— Миличка — повика ме тя и ми даде знак да се приближа. Присви очи. — Сресвай косата си наляво. По-красиво е.

Бях сресала косата си по този начин, за да прикрия пъпката, която се бе разранила от стискане. Бях я намазала с течен витамин Е, но не можех да се възпра да не я чопля, покривайки я с тоалетна хартия, за да попия кръвта.

Сал се съгласи.

— Има овална форма на лицето — заяви с тежест тя. — Сресването на път не е никак добра идея за нея.

Представих си какво би било усещането да бутна Сал от стола й, как туловището й бързо щеше да се озове на земята. Чаят от дървесна кора щеше да се разлее по линолеума.

Двете жени веднага изгубиха интерес към мен. Майка ми отново претопли познатата история, като зашеметен оцелял в автомобилна катастрофа. Отпусна рамене, сякаш за да се разположи още по-дълбоко в нещастието.

— И най-веселата част — продължи тя, — частта, която наистина ме вълнува? — Усмихна се на собствените си ръце. — Карл изкарва пари — заяви. — Онази работа с валутата. — Пак се засмя. — Най-сетне. Наистина се получи. Но моите пари й плащаха заплатата. Парите от филма на майка ми. Изхарчени по онова момиче.

 

 

Майка ми говореше за Тамар, асистентката, която баща ми бе наел за последния си бизнес. Нещо свързано с обмяната на валута. Купуване на чуждестранни пари и тяхното продаване и препродаване, като операцията трябвало да се повтори многократно, за да останеш, настояваше баща ми, на чиста печалба — ловка измама в голям мащаб. Затова му били необходими касетките за изучаване на френски език в колата: опитвал се да сключи сделка с франкове и лири.

Сега той и Тамар живееха заедно в Пало Алто. Бях я срещала само няколко пъти: веднъж ме бе взела от училище, преди развода. Махвайки лениво от своя плимут фюри. Двадесет и няколко годишна, стройна и енергична, Тамар постоянно споменаваше планове за уикенда, апартамент, който й се искало да бъде по-голям — животът й беше устроен по начин, който не можех да си представя. Косата й бе толкова руса, че беше почти пепелява и я пускаше свободно, за разлика от леко начупените къдрици на майка ми. На тази възраст имах навика да оглеждам жените доста брутално и студено, без всякакви емоции. Оценявах бюста им, представях си как щяха да изглеждат в различни вулгарни пози. Тамар беше много красива. Тя вдигаше косата си нагоре и я хващаше с пластмасова шнола, пукаше врата си и ми се усмихваше, докато шофираше.

— Искаш ли дъвка?

Извадих двете лентички от техните сребристи опаковки. Седнала до Тамар, с леко плъзгащи се по виниловата седалка бедра, усещах нещо подобно на любов. Момичетата са единствените, които наистина си обръщат задълбочено внимание, от вида, който смятаме за равносилен на това да бъдеш обичан. Забелязват нещата, които желаем да бъдат забелязани. И точно това направих аз за Тамар — откликнах на нейната символика, на стила на косата и дрехите й, на аромата на парфюма L’Air du Temps, сякаш това бе информация, която имаше значение, знаци, които отразяваха нещо от нейната вътрешна същност. Приех красотата й лично.

Когато пристигнахме вкъщи и чакълът започна да пука под гумите на колата, тя помоли да използва тоалетната.

— Разбира се — съгласих се, леко развълнувана, че ще я приема в дома си, сякаш ме посещаваше някоя високопоставена особа. Показах й хубавата тоалетна до стаята на родителите ми. Тамар хвърли поглед на леглото и сбърчи нос.

— Грозен юрган — тихо промърмори тя.

Дотогава това беше просто юрганът на родителите ми, но изведнъж изпитах непряк срам за майка ми заради старомодния юрган, който бе избрала, и дори беше достатъчно глупава, за да е доволна от него.

Седях до масата за хранене и слушах приглушения звук от пишкането на Тамар, от течащия кран. Тя остана вътре дълго време. Когато най-накрая се появи, нещо бе различно. Отне ми известно време, за да осъзная, че Тамар си бе сложила от червилото на майка ми и когато забеляза, че съм го забелязала, се получи, сякаш бях прекъснала филм, който тя гледаше. С лице, унесено в предчувствието на някакъв друг живот.

 

 

Любимата ми фантазия беше свързана с лекарството за сън, за което бях прочела в „Долината на куклите“^[7]. Лекарят изкуствено предизвиква дълготраен сън в болнична стая, единственото решение за бедната, изнервена Нийли, която напълно се е побъркала от демерола. Звучеше перфектно — тялото ми да бъде поддържано живо от тихи, надеждни машини, мозъкът ми да почива във воднисто пространство, необезпокояван като златна рибка в стъклена купа. Щях да се събудя седмици по-късно. И макар че животът пак щеше да се настани на своето разочароващо място, все още щеше да го има онзи скован промеждутък от време на празнота.

Училището интернат имаше за цел да бъде коректив, да бъде тласъкът, от който се нуждаех. Родителите ми, дори и в техните отделни, безкрайно интересни светове, бяха разочаровани от мен, притеснени от не особено високите ми оценки. Бях посредствена и това бе най-голямото им огорчение — у мен нямаше блясък на величие. Не бях достатъчно хубава, за да получа оценките, които имах, везните не се накланяха достатъчно охотно в посока на външен вид или интелект. Понякога ме завладяваха похвални пориви да се справя по-добре, да положа по-големи усилия, но, разбира се, нищо не се променяше. Изглежда, че други мистериозни сили бяха в действие. Прозорецът близо до чина ми оставаше отворен, така че пропилявах часа си по математика, като наблюдавах потрепването на листата. Писалката ми протичаше и не успявах да си водя бележки. Нещата, в които бях добра, нямаха реално приложение: надписвах пликове с букви в стил сапунени мехури с усмихнати същества по капака. Правех мътно кафе, което пиех с тъжни последици. Търсех определена жадувала песен, изпълнявана по радиото, също както медиум издирва новини за мъртвите.

Майка ми твърдеше, че съм приличала на баба ми, но това звучеше подозрително, самозалъгване, предназначено да вдъхва фалшива надежда. Знаех историята на баба ми, повтаряна като наизустена молитва. Хариет, дъщерята на фермера, който отглеждал фурми, откъсната от скромния живот под палещото слънце на Индио и доведена в Лос Анджелис. Нейната нежна брадичка и влажните й очи. Ситните й зъби, прави и леко заострени, като на странна и красива котка. Разглезена от студийната система на Холивуд, хранена с бита сметана и яйца или изпечен на скара черен дроб и пет моркова, същата вечеря, която баба ми ядеше всяка вечер по време на моето детство. След нейното пенсиониране семейството се беше скрило в разпростряната нашироко ферма в Петалума, където тя отглеждаше изложбени рози от зелени резници на Лутър Бърбанк^[8] и се грижеше за коне.

Когато баба ми почина, ние все едно си имахме своя собствена държава сред онези хълмове, издържайки се с парите й, макар че стигах с колело до града. Разстоянието беше по-скоро психологическо — като възрастна щях да се чудя на изолацията ни.

Майка ми обикаляше на пръсти около баща ми и аз правех същото — неговите коси погледи към нас, насърчаванията му да ядем повече протеин, да четем Дикенс или да дишаме по-дълбоко. Ядеше сурови яйца и осолени пържоли и държеше чиния с бифтек тартар в хладилника, като си гребваше хапки с лъжица по пет или шест пъти на ден. „Физическото ти тяло отразява твоята същност“, казваше той и правеше гимнастика върху японска рогозка до басейна — петдесет лицеви опори, докато седях на гърба му. Това бе вид магия — да бъда повдигана във въздуха, както си бях с кръстосани крака. Овесената трева, дъха на хладната пръст.

Когато някой койот се спуснеше от хълмовете и се сбиеше с кучето — онова отвратително, остро съскане, което ме разтреперваше, баща ми застрелваше койота. Всичко изглеждаше толкова просто. Конете, които прерисувах от книжка за рисуване с молив, защриховането на техните графитни гриви. Копирането върху паус от снимка на рис, който носеше полевка в челюстта си — острите зъби на природата. По-късно щях да видя как страхът е бил там през цялото време. Тревогата, която изпитвах, когато майка ми ме оставяше сама с бавачката Карсън, която миришеше на влага и седеше на погрешния стол. Как ми обясняваха, че се забавлявам през цялото време и нямаше начин да обясня, че не бе така. И дори миговете на щастие бяха последвани от някакво разочарование — смехът на баща ми, съпроводен от усилието да вървя редом с него, докато той крачеше далеч пред мен. Ръцете на майка ми върху трескавото ми чело и малко по-късно отчайващата самота в стаята ми на болник — тя изчезваше някъде из къщата, говореше по телефона с някого с глас, който не можех да разпозная. Табла с крекери „Риц“ и изстинала пилешка супа с фиде и щръкнало през слоя мазнина жълтеникаво месо. Звездна пустота, която усещах дори докато бях още дете, сякаш бе нещо като смърт.

Не се питах как майка ми прекарваше дните си. Как трябва да е седяла в празната кухня, масата е миришела на домашна плесен от гъбата, и е чакала да се върна шумно от училище, баща ми да се прибере у дома.

Баща ми, който я целуваше така студено и формално, че караше всички ни да се срамуваме, който оставяше бирени бутилки на стълбите и те събираха оси, който се тупаше по голите гърди сутрин, за да поддържа белите си дробове здрави. Вкопчваше се неумолимо в грубата реалност на тялото си, плътните му чорапи на райета се показваха над обувките, изпъстрени с петна от кедровите стърготини, които държеше в пликчета в чекмеджетата си.

Начинът, по който се шегуваше, когато оглеждаше отражението си в предния капак на колата. Опитвах се да съхраня в паметта си различни неща, които да му разкажа, ровех се щателно из дневните си преживявания за нещо, което да провокира минимален интерес. Не ми хрумваше дори, чак докато не пораснах, че беше странно да знам толкова много за него, когато той, изглежда, не знаеше нищо за мен. Да знам, че обичаше Леонардо да Винчи, защото бе измислил как да се използва слънчевата енергия и се бе родил беден. Че можеше да разпознае марката на всяка кола само по звука на двигателя й и беше убеден, че всички трябваше да знаят названията на дърветата. Харесваше му, когато потвърждавах, че бизнес училищата бяха измама или когато кимах на твърденията му, че тийнейджърът в града, който бе нарисувал символите на мира върху колата му, беше предател. Веднъж ми бе споменал, че трябвало да се науча да свиря на класическа китара, макар че никога не го бях чувала да слуша каквато и да е музика, с изключение на онези театрални каубойски групи, които тропаха с каубойските си ботуши от зелена кожа с цвят на смарагд и пееха за жълти рози. Смяташе, че ръстът му беше единственото, което му бе попречило да постигне успех.

— Робърт Мичъм също е нисък — един път бе споделил с мен той. — Карат го да стъпва върху каси от портокали.

 

 

Веднага щом съзрях как момичетата си проправят път през парка, вниманието ми остана приковано към тях. Чернокосата девойка с нейните придружителки, смехът им представляваше укор към моята самота. Очаквах нещо, без да зная какво. И тогава то се случи. Само за миг, но аз все пак го видях: момичето с черната коса дръпна надолу деколтето на роклята си за част от секундата и под него се разкри червеното зърно на оголената му гърда. По средата на парк, гъмжащ от хора. Преди да успея напълно да повярвам на очите си, момичето издърпа обратно роклята си нагоре. И трите се смееха похотливо и безгрижно — нито едно от тях не вдигна очи, за да види дали някой ги наблюдава.

Момичетата тръгнаха по алеята, която минаваше покрай ресторанта, малко по-встрани от скарата. С оттренирани и плавни движения. Не извърнах поглед. По-голямото вдигна капака на един контейнер за боклук. Червенокосото леко приклекна, а чернокосото момиче използва коляното му като стъпало и се прехвърли през ръба. Търсеше нещо вътре, но не можех да си представя какво. Изправих се, за да хвърля салфетките, спрях до кофата за боклук и продължих да наблюдавам. Чернокосото момиче подаваше на другите разни неща от контейнера: торбичка с хляб, все още опакован, анемично изглеждаща зелка, която те подушиха, след което хвърлиха обратно в боклука. Изглеждаше като добре установена процедура — наистина ли щяха да ядат тази храна? Когато чернокосото момиче се появи за последен път, преметна се през ръба и спусна тежестта си на земята, държеше нещо в ръцете си. Беше със странна форма, с цвета на кожата ми и аз се приближих.

Когато осъзнах, че бе сурово пиле, увито в лъскава пластмасова опаковка, вероятно се бях загледала втренчено, защото чернокосото момиче се обърна и улови погледа ми. То се усмихна и стомахът ми се преобърна. Изглежда, между нас премина нещо — неуловимо пренареждане на въздуха. Откровеният, нетърсещ извинение начин, по който момичето посрещна погледа ми. Но вниманието му се отклони, когато мрежата на вратата на ресторанта се отвори с трясък. Оттам изскочи едър здравеняк, който вече бе започнал да крещи. Пъдеше ги като кучета. Момичетата сграбчиха торбичката с хляба и пилето и хукнаха да бягат. Мъжът се спря и остана да ги наблюдава около минута. Бършеше едрите си ръце в престилката, а гърдите му се повдигаха с усилие.

Момичетата вече бяха на пресечка разстояние, косите им се вееха като флагове, а един черен училищен автобус мина покрай тях, намали и трите се скриха вътре.

 

 

Видът им, отвратителното ембрионално състояние на пилето, яркочервеното зърно на момичето. Всичко бе толкова поразително и вероятно точно затова не ми излизаше от ума. Не можех да осмисля случилото се. Защо тези момичета имаха нужда от храна от контейнера за боклук. Кой бе карал автобуса, какви хора биха го боядисали в този цвят. Бях забелязала, че те, момичетата, бяха мили едно към друго, че бяха сключили някакъв семеен договор — нямаха никакви съмнения за това какво представляваха заедно. Изведнъж прострялата се пред мен дълга нощ, майка ми, която бе излязла навън със Сал, всичко ми се видя непоносимо.

 

 

Това бе първият път, когато видях Сюзън — черната й коса я маркираше, дори и от разстояние, като различна, усмивката й към мен беше пряма и преценяваща ме. Не можех да си обясня покрусата и тъгата, които изпитах, като я гледах. Тя бе странна на вид и дива като онези цветя, които бурно разцъфтяват и се множат веднъж на всеки пет години, пищност, дразнеща сетивата почти по същия начин като красотата. А какво ли бе видяло момичето, когато ме бе погледнало?

Използвах тоалетната в ресторанта. Не спирай камиона, надраскано с маркер. Тес Пайл обича да ги лапа! Придружаващите надписа илюстрации бяха зачертани. Всички глупави, замаскиращи знаци на хора, които се бяха примирили, че са задържани на място, пратено в глуха линия от формалния ред на нещата. Които са искали да изразят някакъв малък протест. Най-тъжният: По дяволите, изписан с молив.

Докато си миех ръцете и ги бършех с една твърда кърпа, изучавах отражението си в огледалото над мивката. За миг се опитах да се видя през очите на момичето с черната коса или дори през тези на момчето с каубойската шапка, оглеждах чертите си за някаква вибрация под кожата. Усилието беше видимо по лицето ми и се почувствах засрамена. Нищо чудно, че момчето бе изглеждало отвратено: сигурно бе съзряло копнежа в мен. Бе видяло как физиономията ми крещящо излъчва нужда като празната чиния на сирак. И това беше разликата между мен и чернокосото момиче — неговото лице отговаряше на всичките си въпроси.

Не исках да зная тези неща за себе си. Наплисках лицето си с вода, със студена вода, както Кони веднъж ми бе казала да правя. „Студената вода кара порите ти да се затворят“ и може би беше вярно: усетих кожата ми да се стяга, докато водата се стичаше по лицето и по врата ми. Колко отчаяно вярвахме двете с Кони, че ако изпълнявахме тези ритуали — да си мием лицето със студена вода, да решем косите си до статично безумие с твърда като глиганска четина четка за коса преди лягане, някакво изпитание щеше да се разреши от само себе си и пред нас щеше да се разстеле един нов живот.