Ема Клайн
Момичетата (19)

15.

През онези първи дни се носеха всякакви слухове. Хауърд Смит неправилно съобщи, че Мич Луис е бил убит, макар че това щеше да бъде поправено по-бързо от други неща. Дейвид Бринкли съобщи за шест жертви, които били нарязани и застреляни и оставени на поляната. След това броят бе поправен на четири. Бринкли беше първият, който твърдеше, че е имало качулки, примки и сатанистки символи, объркване, което бе започнало заради сърцето на стената във всекидневната. Изрисувано с крайчеца на кърпа, напоена с кръвта на майката.

Объркването беше разбираемо — естествено, че щяха да разчетат някакво отвратително значение във формата, да допуснат, че е някаква криптирана, вещаеща гибел драсканица. Бе по-лесно да си представиш, че това е остатък от черна литургия, отколкото да повярваш в истината — беше просто сърце, каквото всяко страдащо от любов момиче можеше да нарисува в някоя тетрадка.

 

 

На около километър и половина по-нагоре по пътя се натъкнах на изход и бензиностанция „Тексако“ наблизо. Ту влизах, ту излизах от жълто-зелените светлини, звукът, който издаваха, бе като от цвърчащ бекон. Повдигах се на пръсти и пак се отпусках на цяло стъпало, докато наблюдавах пътя. Когато най-накрая се отказах от идеята, че някой ще дойде за мен, се обадих на номера на баща ми от телефонния автомат. Вдигна Тамар.

— Аз съм — обявих.

— Иви — откликна тя. — Слава богу. Къде си? — Представих си я как усуква кабела в кухнята, как събира завивките — Знаех, че ще се обадиш скоро. Казах на баща ти, че ще го направиш.

Обясних къде съм. Сигурно беше чула дрезгавината в гласа ми.

— Тръгвам веднага — обеща Тамар. — Стой там.

Седнах на бордюра, за да почакам и се подпрях на коленете си. Въздухът бе хладен от първите известия за наближаването на есента, а съзвездието от светлини на автомобилни стопове се разпростираше по магистрала 101, големите камиони се смаляваха, когато наберяха скорост. Превъртах в съзнанието си оправдания за Сюзън, някакво обяснение за нейното държание, което щеше да сложи всичко на мястото му. Но нямаше нищо друго, освен ужасното, внезапно откровение — ние никога не сме били близки. Не означавах нищо за нея.

Усещах любопитни погледи върху себе си, шофьорите на камиони, които си купуваха пакетчета със слънчогледови семки и плюеха добре оформени струйки тютюн върху земята. Техните бащински походки и каубойски шапки. Знаех, че преценяваха фактите около моята самота. Голите ми крака и дългата коса. Гневният ми шок вероятно изпращаше някакво защитно объркване, което ги отблъскваше — оставиха ме на мира.

Най-накрая видях да се приближава един бял плимут. Тамар не загаси двигателя. Седнах на седалката до нея, изпитвах благодарност към познатото й лице, което ме накара да се чувствам неловко. Косата й беше мокра.

— Нямах време да я изсуша — обясни тя.

Погледът, който ми хвърли, бе мил, но озадачен. Виждах, че иска да задава въпроси, но навярно е знаела, че нямаше да й дам обяснение. Скритият свят, обитаван от тийнейджърите, който от време на време изплуваше на повърхността само насила, подготвяше техните родители да очакват липсата им. Вече бях изчезнала.

— Не се притеснявай — продължи Тамар. — Той не каза на майка ти, че си избягала. Уверих го, че ще се появиш и че иначе само ще я притесним ненужно.

Мъката ми вече се удвояваше, отсъствието беше единственият ми контекст. Сюзън ме бе изоставила завинаги. Падане, шокът от пропуснатото стъпало. Тамар разрови дамската си чантичка с една ръка и извади малка златна кутия, подплатена с розова щампована кожа. Като кутийка за визитки. В нея имаше един-единствен джойнт и тя кимна към жабката — открих запалка.

— Няма да кажеш на баща ти, нали? — Вдиша, докато очите й бяха съсредоточени върху пътя. — Може да накаже и мен.

 

 

Тамар казваше истината: баща ми не се беше обадил на майка ми и макар че трепереше от гняв, бе също и смутен, дъщеря му беше като домашен любимец, който бе забравил да нахрани.

— Можеше да пострадаш — изрече той като актьор, който се опитва да отгатне репликите си.

Тамар спокойно го потупа по гърба на път към кухнята, след което си сипа кола. Оставяйки ме с неговия горещ, нервен дъх, неговото трептящо, изплашено лице. Той ме гледаше откъм другия край на всекидневната, а объркването му започваше да се стопява. Всичко, което се бе случило — не се страхувах от това, от неутралния гняв на баща ми. Какво можеше да ми стори? Какво можеше да ми вземе?

И после отново се намирах в скучната си стая в Пало Алто, светлината от лампата — безличната светлина на търговския пътник.

 

 

Когато станах на следващата сутрин, баща ми и Тамар вече бяха отишли на работа. Някой от тях — вероятно Тамар — бе оставил включен вентилатор и едно растение, което изглеждаше изкуствено, потрепваше от въздушната струя. Оставаше само седмица, преди да тръгна за училището интернат, а седем дни изглеждаха като твърде много време, което да прекарам в апартамента на баща ми, седем вечери, войнишка дисциплина, но в същото време бяха и нечестно кратки — нямаше да имам време за нови навици, за нова среда. Просто трябваше да чакам.

Включих телевизора, дърдоренето бе успокояващ звуков фон, докато тършувах из кухнята. В кутията с „Райс Криспис“ в шкафа имаше оскъден слои останала зърнена закуска: изядох я с шепи, след което сплесках празната кутия. Сипах си чаша студен чай, натрупах в една чинийка задоволително количество крекери с дебелината на чипове за покер. Пренесох храната до дивана. Преди да успея да се настаня, екранът ме спря.

Навалицата от изображения, която се удвояваше и разпростираше.

Търсенето на извършител или извършители бе все още неуспешно. Говорителят обясни, че Мич Луис не е на разположение за коментар. Стиснах крекерите с мокрите си ръце и ги направих на парченца.

 

 

Едва след процеса нещата се нагласиха на фокус, онази нощ прие сега вече познатата форма. Всеки детайл и премигване бяха направени публично достояние. Понякога се опитвам да си представя каква роля можех да изиграя аз. Какво количество щеше да принадлежи на мен. Най-лесно е да си мисля, че нямаше да направя нищо, сякаш щях да ги спра, присъствието ми щеше да е котвата, която да задържи Сюзън в света на хората. Това бе желанието, убедителната притча. Но имаше също и друга възможност, която се промъкваше, настоятелна и невидима. Торбалан под леглото, змията в долния край на стълбището: може би аз също щях да направя нещо.

Може би щеше да е лесно.

 

 

Бяха отишли право у Мич, след като ме оставиха отстрани на пътя. Още тридесет минути в колата, тридесет минути, може би заредени с енергия от моето драматично разжалване, от обединяването на групата в истински съмишленици. Сюзън, облегната на сгънатите си ръце върху облегалката на предната седалка, излъчваща амфетаминово бездействие, онази ярка увереност. Гай се отклонил от магистралата и потеглил по двулентовия път, който пресича лагуната. Ниските мотели с хоросанова мазилка до отбивката към главния път, евкалиптовите дървета, надвиснали и напояващи с аромат въздуха. Хелън твърдеше в своите свидетелски показания пред съда, че това бил първият миг, в който изразила резерви към останалите. Но аз не го вярвам. Ако някой се е усъмнявал в себе си, то е ставало изцяло под повърхността, мъгляв балон, който се е реел и пукал в мозъците им. Съмненията им отслабвали, както избледняват подробностите на сън. Хелън осъзнала, че е оставила ножа си вкъщи. Сюзън й се разкрещяла, според документите от делото, но групата отхвърлила плана да се върнат за него. Те вече били напреднали, в плен на една по-голяма движеща сила.

 

 

Паркирали форда до пътя, дори не си направили труда да го скрият. Когато се отправили към портата на Мич, умовете им сякаш кръжали заедно и се настройвали на еднакви движения, все едно били един организъм.

Мога да си представя тази гледка. Къщата на Мич, както се вижда откъм чакълената алея за паркиране. Спокойният залив, всекидневната, подобна на корабен нос. Това им бе познато. Месецът, който бяха прекарали, живеейки с Мич, преди да се запозная с тях, когато натрупвали сметки за доставки и прихващали молускум контагиозум^[1] от влажни кърпи. Но все пак. Мисля си, че през онази нощ може наново да са били поразени от къщата, шлифована и ярка като захарен бонбон. Нейните обитатели вече обречени, толкова обречени, че групата можела да почувства почти завладяваща тъга за тях. За това колко напълно безпомощни са били те към по-големите движения, техният живот вече бил излишен, като магнетофонна лента със записан статичен шум.

Очаквали да открият Мич. Всички знаят тази част: как Мич бил извикан в Лос Анджелис, за да работи върху някаква своя песен, написана за „Каменни богове“, филма, който никога не беше пуснат за разпространение. Той хванал последния полет на авиокомпания „Транс Уърлд Еърлайнс“ тази нощ, от Сан Франциско до Бърбанк, и оставил къщата си в ръцете на Скоти, който окосил тревата, но все още не бил почистил басейна. Бившата приятелка на Мич се обадила да помоли за услуга, попитала дали тя и Кристофър могат да останат да спят там две вечери, само две вечери.

Сюзън и останалите били изненадани да заварят непознати в къщата. Хора, които никога не били срещали. И това би могъл да бъде моментът, в който да прекратят мисията, погледът на съгласие, който да премине помежду им. Връщането в колата, празното мълчание. Но те не се върнали. Свършили онова, което Ръсел им бил наредил да сторят.

Създайте зрелище. Направете нещо, за което всички да чуят.

 

 

Хората в главната къща се приготвяли да си лягат, Линда и нейното малко момче. Била му приготвила спагети за вечеря и си гребнала една вилица от купата, но не си направила труда да сготви нещо за себе си. Те спели в спалнята за гости — от ватираната й пътна чанта се подавали дрехи, имало разхвърляни и на пода. Мръсният плюшен гущер на Кристофър с неговите лъскави като копчета очи.

Скоти бил поканил приятелката си Гуен Съдърланд, за да слушат плочи и да използват джакузито, докато Мич го няма. Тя била на двадесет и три, наскоро била завършила общинския колеж в Марин и се била запознала със Скоти наедно барбекю в Рос. Не била особено привлекателна, но била мила и дружелюбна, от онзи тип момичета, които момчетата винаги молят да им зашият копчетата или да им подстрижат косата.

И двамата изпили по няколко бири. Скоти пушил малко трева, но Гуен не го направила. Прекарали вечерта в мъничката къщичка на пазача, която Скоти поддържал чиста по военни стандарти — чаршафите върху дюшека му били добре подпъхнати.

 

 

Сюзън и останалите първо се натъкнали на Скоти. Дремел на дивана. Сюзън се отцепила от групата, за да провери шума в банята, където Гуен се миела, докато Гай кимнал на Хелън и Дона да отидат да претърсят главната къща. После смушкал Скоти, за да го събуди. Той изсумтял, рязко се събудил. Не си бил сложил очилата — бил ги забравил върху гърдите си, когато заспивал — и сигурно си помислил, че Гай е Мич, който се е върнал по-рано.

— Съжалявам — извинил се Скоти, като имал предвид басейна, — съжалявам. — Опипвал на сляпо за очилата си.

След това успял да си ги сложи и видял ножа, който се усмихвал от ръката на Гай.

 

 

Сюзън бе хванала момичето в банята. Гуен била наведена над мивката, плискала лицето си с вода. Когато се изправила, доловила някаква форма с крайчеца на окото си.

— Здрасти — казала Гуен, от лицето й капела вода. Била момиче с добри обноски. Приятелски настроено дори когато е изненадано.

Може би Гуен си е помислила, че това е приятелка на Мич или на Скоти, макар че в рамките на няколко секунди навярно е станало очевидно, че нещо не било наред. Че момичето, което отвърнало на усмивката й (защото Сюзън наистина отвърнала на нейната усмивка, много популярен факт), имало очи като тухлена стена.

 

 

Хелън и Дона събрали на едно място жената и момчето от главната къща. Линда била разстроена, ръката й треперела на гърлото й, но отишла с тях. Линда по бельо, със своята голяма тениска — сигурно си е мислела, че докато е учтива и тиха, ще бъде добре. Опитвала се да вдъхне увереност на Кристофър с очи. Закръглената ръчичка, която държала нейната, неизрязаните му нокти. Момченцето започнало да плаче едва по-късно — Дона каза, че първоначално проявявало интерес, сякаш това било игра. Криеница, рибари и рибки.

 

 

Опитвам се да си представя какво е правел Ръсел, докато всичко това се е случвало. Може би са запалили огън в ранчото и Ръсел е свирил на китара на подскачаща му светлина. Или може би е завел Руз или някое друго момиче в караваната си и вероятно са изпушили заедно един джойнт, гледайки как димът се носи и кръжи към тавана. Момичето сигурно се е нагаждало под ръката му, под едноличното му внимание, макар че, разбира се, неговото съзнание е било някъде далеч, в една къща на „Еджуотър Роуд“ с океана пред прага й. Виждам измамническото му повдигане на рамене, виждам как върти очи, което ги правеше да изглеждат полирани и студени като обли дръжки за врата.

— Те искаха да го направят — по-късно щеше да каже той. Смееше се в лицето на съдията. Смееше се толкова силно, че се задавяше. — Мислите, че аз съм ги накарал да направят нещо ли? Мислите, че тези ръце са направили нещо ли? — Приставът трябваше да го изведе от съдебната зала, толкова силно се смееше Ръсел.

 

 

Завели всички във всекидневната на главната къща. Гай ги накарал да седнат на дивана. Разменените погледи между жертвите, които все още не знаели, че са жертви.

— Какво ще ни направите? — непрекъснато питала Гуен.

Скоти извъртял очи, нещастен и потящ се, а Гуен се изсмяла — може би изведнъж е разбрала, че Скоти не бил в състояние да я предпази. Че той бил просто един млад мъж със замъглени очила и треперещи устни и също, че се намирала много далече от собствения си дом.

Разплакала се.

— Млъквай — скастрил я Гай. — Божичко.

Гуен се помъчила да спре хленченето си, мълчаливо треперела. Линда се опитвала да успокои Кристофър дори когато момичетата завързали всички. Дона направила възел с кърпа около ръцете на Гуен. Линда притиснала Кристофър за последен път, преди Гай да ги раздели един от друг. Гуен седяла на дивана, полата й била запретната високо по краката, сякаш изгаряла от невъздържано желание. Оголената кожа на бедрата й, все още мокрото й лице. Линда мърморела на Сюзън, че могат да вземат всичките пари, които били в дамската й чанта, всичките, че ако просто я заведели до банката, тя щяла да им даде още. Гласът на Линда бил спокоен и монотонен, сякаш разчитала на нещо, макар че това, разбира се, не било така.

 

 

Скоти бил първият. Той се задърпал, когато Гай сложил колан около ръцете му.

— Само секунда — казал Скоти, — ей. — Настръхнал от грубото стискане.

И Гай загубил контрол. Забил ножа с такава сила, че дръжката се сцепила на две. Скоти се борел, но успял единствено да се строполи на пода в опит да се обърне и да предпази корема си. Кървав балон се издул от носа и устата му.

 

 

Ръцете на Гуен били вързани хлабаво — веднага щом острието потънало в Скоти, тя рязко се освободила и избягала през входната врата. Пищяла безразсъдно като в анимационен филм, което прозвучало фалшиво. Почти била стигнала до портата, когато се спънала и паднала на поляната. Преди да се изправи на крака, Дона вече била върху нея. Лазела по гърба й, мушкала я, докато Гуен учтиво не попитала дали е възможно вече да умре.

 

 

Убили майката и сина последни.

— Моля ви — говорела Линда. Мисля, че дори и тогава се е надявала, че присъдата й ще бъде отменена. Тя била много красива и много млада. Имала дете.

— Моля ви — повтаряла, — мога да ви намеря пари.

Но Сюзън не искала пари. Амфетамините стягали слепоочията й, заклинателното туптене. Прекрасното сърце на момичето, което блъскало в гърдите й — наркотикът, отчаяното ускорение. Колко силно Линда сигурно е вярвала, както го правят красивите хора, че има някакво решение, че ще бъде спасена. Хелън държала Линда, за да не се изправя — ръцете й, които били върху раменете на Линда, първоначално били неуверени, като на лош партньор за танци, но после Сюзън се сопнала на Хелън, нетърпелива, и тя я натиснала по-силно. Очите на Линда се затворили, защото знаела какво следва.

 

 

Кристофър се разплакал. Свил се зад дивана: не се налагало никой да го държи. Бельото му пропито с горчивата миризма на урина. Плачът му накъсан от крясъци, изригвания на всички чувства. Майка му върху килима, вече неподвижна.

Сюзън приклекнала на пода. Протегнала ръце към него.

— Ела тук — казала тя. — Хайде.

Това е частта, която не е описана никъде, но за нея най-много си фантазирам.

Как ръцете на Сюзън вече били изпръскани с кръв. Топлата медицинска воня на тялото по дрехите и косата й. И мога да си го представя, защото познавах всеки милиметър от лицето й. Спокойното мистично изражение, сякаш се движеше през вода.

— Хайде — подканила го за последен път и момченцето се промъкнало към нея. След това било в скута й и тя го държала там, а ножът бил като подарък, който му дала.

 

 

Когато репортажът свърши, вече бях седнала. Диванът изглеждаше отрязан от останалата част от апартамента, заел безвъздушно пространство. Изображения набъбваха и се разклоняваха като кошмарни увивни растения. Безразличният океан отвъд къщата. Кадрите с полицаи по ризи, които отстъпват от предната врата на Мич. Нямаше нужда да бързат — всичко бе свършило. Никой нямаше да бъде спасен.

Разбрах, че новината беше много по-голяма от мен. Че възприемах само първоначалния мигновен поглед. Трескаво затърсих някакъв изход, някакво сложно обяснение: може би Сюзън се бе отделила от групата, може би не беше замесена. Но всичките тези безумни желания носеха своя отекващ отговор. Разбира се, че тя го бе извършила.

Възможностите се топяха. Защо Мич не си бе вкъщи. Как можех да пресека това, което се задаваше. Как успях да игнорирам всички предупреждения. Дъхът ми се стягаше от усилието да не заплача. Представях си как Сюзън щеше да се подразни от моето объркване. Нейният хладен глас.

Защо плачеш? — щеше да попита тя.

Дори не си направила нещо.

 

 

Странно е да си спомням за промеждутъка от време, когато убийствата бяха неразрешени. Сякаш действието някога бе съществувало отделно от Сюзън и останалите. Но за по-големия свят беше така. Те нямаше да бъдат заловени дълги месеци. Престъплението — толкова близко до дома, толкова жестоко — караше всички да изпадат в истерия. Домове бяха ремонтирани и обновени. Внезапно бяха станали несигурни, по лицата на собствениците им се залязваше, че го разбират, беше като предизвикателство — виж, ето я твоята всекидневна, твоята кухня, и виж как познатият им вид с нищо не помага. Виж колко малко означава той накрая.

Новините гърмяха по време на вечеря. Непрекъснато се обръщах, когато зървах с крайчеца на окото си някакво рязко движение, но беше просто излъчването от телевизионния екран или фаровете на кола, проблеснали през прозореца на апартамента. Баща ми се почесваше по врата, докато гледаше, изражението по лицето му ми бе непознато — той се страхуваше. Тамар не преставаше да коментира темата.

— Детето — казваше тя. — Нямаше да е толкова лошо, ако не бяха убили детето.

Изпитвах някаква скована увереност, че ще разберат всичко по моето държание. Разстроеният ми вид, очевидното мълчание. Но не стана така. Баща ми заключи вратата на апартамента, след което я провери отново, преди да си легне. Лежах будна, ръцете ми отпуснати и влажни на светлината на лампата. Дали имаше и най-малка вероятност за друга развръзка? Ако ярките лица на планетите се бяха въртели в различна подредба или пък различен прилив бе поглъщал брега онази вечер — това ли беше мембраната, отделяща света, в който го бях направила, от онзи, в който не бях? Когато се опитах да заспя, кинолентата в съзнанието ми, записала насилието, ме накара да отворя очи. А имаше и нещо друго, което ме глождеше на заден фон — тя ми липсваше дори тогава.

 

 

Логиката на убийствата бе твърде косвена, за да бъде разнищена, включваше прекалено много аспекти, прекалено много фалшиви улики. Единственото, с което разполагаха от полицията, бяха телата, разпръснатите сцени на смърт като разбъркани бележки. Дали беше случайност? Дали Мич бе мишената? Или Линда, или Скоти, или дори Гуен? Мич познаваше толкова много хора, като всяка звезда разполагаше с голямо разнообразие от врагове и сърдити приятели. Името на Ръсел се спомена, от него и от други, но то беше просто едно сред многото. Когато от полицията най-сетне извършиха проверка в ранчото, групата вече бе изоставила къщата и се бе качила на автобуса, за да пътува по къмпингите нагоре-надолу по брега, да се крие в пустинята.

Не знаех колко мудно вървеше разследването, как от полицията се бяха увлекли в проследяване на тривиални подробности — ключодържателят, намерен на ливадата, се оказа собственост на един домоуправител, поставиха под наблюдение бившия мениджър на Мич. Смъртта придаваше на незначителните неща задължителна първостепенна роля, а обърканата й светлина превръщаше всичко в доказателства. Знаех какво се бе случило и затова ми се струваше, че от полицията също знаят, очаквах ареста на Сюзън, деня, в който полицията ще дойде да ме търси — защото си бях оставила сака. Защото онзи студент от Бъркли, Том, щеше да свърже убийствата и съскащите коментари на Сюзън срещу Мич и щеше да се обади в полицията. Страхът ми беше действителен, но неоснователен — Том знаеше само малкото ми име. Може наистина да се бе обадил в полицията, той беше истински примерен гражданин, но нищо не произлезе от това — те бяха залети от обаждания и писма, всякакви хора твърдяха, че поемат отговорност или че разполагат с някаква тайна информация. Сакът ми бе съвсем обикновен и нямаше никакви отличителни белези. Нещата вътре: дрехи, книга за Зеления рицар. Фон дьо тенът ми „Мърл Норман“. Вещите на дете, което се преструва на възрастен. И естествено, момичетата вероятно го бяха преровили, изхвърляйки ненужната книга и запазвайки дрехите.

Бях изричала много лъжи, но тази изискваше налагането на по-голямо мълчание. Мислех си да разкажа на Тамар. Да разкажа на баща ми. Но тогава си представях Сюзън, как си чопли нокътя, след което внезапно пронизващият й поглед се насочва към мен. Не казах нищо на никого.

 

 

Не ми е трудно да си припомня страха, който последва извършените убийства. Почти не оставах сама през седмицата, преди да отида в училището интернат, вървях след Тамар и баща ми от стая в стая, поглеждах през прозорците за черния автобус. Будувах по цяла нощ, сякаш усиленото ми бдение щеше да ни предпази, предлагах часовете си на страдание като достойна размяна едно към едно. Изглеждаше невероятно, че Тамар или баща ми не забелязваха колко бях бледа, как внезапно бях започнала отчаяно да търся компанията им. Те очакваха животът да си продължи. Имаше неща за вършене и аз бях местена според тяхната логистика със завладялата ме вцепененост, изместила всичко онова, което ме бе направило Иви. Любовта ми към бонбони с вкус на канела, мечтите ми — цялата бях разменена срещу тази нова личност, смененото дете, което кимаше, когато му говореха, и плакнеше и подсушаваше чинните от вечеря, чиито ръце почервеняваха от горещата вода.

Трябваше да си оправя стаята в къщата на майка ми, преди да отида в училището интернат. Тя беше поръчала униформата на училището „Санта Каталина“ — открих две морскосини поли и широка блуза с матроска яка, сгънати на леглото ми, платът вонеше на химикали от химическо чистене, като взети под наем покривки за маса. Не си направих труда да пробвам дрехите, напъхах ги в куфара върху обувките за тенис. Не знаех какво друго да прибера и не изглеждаше да има значение. Втренчих се в стаята си в транс. Всичките ми някога любими неща — дневник с пластмасова подвързия, талисман от скъпоценен камък, представляващ месеца, в който съм родена, книжка за рисунки с молив — изглеждаха без никаква стойност и мъртви, изсмукани от движеща сила. Бе невъзможно да си представя какъв тип момиче би могло да харесва тези неща. Вечно износен талисман около китката или записки за изминалия му ден.

— Трябва ли ти по-голям куфар? — попита майка ми от прага и ме стресна. Лицето й изглеждаше сбръчкано и надушвах колко много бе пушила. — Можеш да вземеш моя червения, ако искаш.

Мислех, че ще забележи промяната в мен, макар Тамар и баща ми да не бяха успели. Бебешката заобленост на лицето ми бе изчезнала, чертите ми се бяха изострили. Но тя не спомена нищо.

— Този върши работа — отвърнах.

Майка ми се спря и огледа стаята ми. Почти празния куфар.

— Става ли ти униформата? — попита.

Дори не я бях пробвала, но кимнах, свита в ново примирено съгласие.

— Хубаво, хубаво. — Когато се усмихна, устните й се открехнаха и аз внезапно се почувствах сломена.

 

 

Пъхах книги в гардероба, когато открих две избелели полароидни снимки, скрити под купчина стари списания. Внезапното присъствие на Сюзън в стаята ми: нейната гореща дива усмивка, закръглеността на гърдите й. Можех да изпитвам отвращение към нея, надрусана с декстроам фетамин и потяща се от усилието на поголовната касапница, и в същото време да усещам как неконтролируемо ме привличаше — ето я Сюзън. Знаех, че трябваше да се отърва от снимката, изображението вече бе заредено с аурата на доказателство за вина. Но не можех. Обърнах картончето и го пъхнах в една книга, която никога повече нямаше да прочета. На втората снимка се виждаше размазаната задна част на нечия глава, която се извръщаше, и се вглеждах в изображението цял дълъг миг, преди да осъзная, че това бях аз.