Ема Клайн
Момичетата (17)

13.

Дона спря, когато ни забеляза. В ръцете си държеше купчина пране, която миришеше като прашния въздух.

— Проб-лем — присмя ми се тя. „Проблем“, дума от един отдавна забравен свят. — Онази дама просто те спипа, а? Майчице. Кофти.

Тъмни сенки образуваха полумесеци под очите й, лицето й беше хлътнало, с кухи черти, макар че тези подробности бяха засенчени от преливащото се чувство на близост помежду ни. Тя изглеждаше достатъчно щастлива да ме види, но когато й представих Том, ми хвърли остър поглед.

— Той ме докара — добавих услужливо.

Усмивката на Дона се разколеба и тя намести прането по-високо в ръцете си.

— Добре ли е, че дойдох? — прошепна ми Том, сякаш въобще имах някаква власт. Ранчото винаги посрещаше дружелюбно посетителите, шеговито предизвикателно им отделяше внимание и не можех да си представя защо това би се променило.

— Да — потвърдих и се обърнах към Дона. — Нали?

— Ами — започна Дона. — Не знам. Трябва да говориш със Сюзън. Или с Гай. Да.

Тя се изкикоти отсъстващо. Държеше се странно, макар че за мен бе просто обичайното бъбрене на Дона — дори изпитвах топли чувства. Някакво движение в тревата привлече вниманието й: гущер, който се промъкваше в търсене на сянка.

— Ръсел видял планински лъв преди няколко дни — отбеляза тя, без да се обръща конкретно към някого. Очите й се разшириха. — Яко, а?

 

 

— Виж ти кой се е върнал! — възкликна Сюзън, като в поздрава й имаше известна доза гняв. Сякаш бях изчезнала на кратка ваканция. — Помислих, че си забравила как да стигнеш дотук.

Макар че беше видяла как госпожа Дътън ме спря, тя непрекъснато хвърляше погледи към Том, сякаш той бе причината да си тръгна оттук. Горкият Том, който обикаляше затревения двор, колебливо тътрейки крака като посетител в музей. Носът му се сбръчкваше от животинските миризми, от задръстената външна тоалетна. Лицето на Сюзън бе скрито зад същата хладна почуда като това на Дона: те вече дори не си представяха свят, където можеше да бъдеш наказан. Внезапно бях виновна за нощите, прекарани с Тамар, за целите следобеди, през които изобщо не се бях сещала за Сюзън. Опитах се да опиша апартамента на баща ми така, че да звучи по-зле, отколкото беше, сякаш съм била под наблюдение всеки миг и съм изтърпяла безкрайни наказания.

— Божичко — изсумтя Сюзън. — Пълна гадост.

 

 

Сянката на къщата в ранчото се простираше по тревата като странна тераса и ние се бяхме настанили сред нейната благодат, а рой комари кръжеше на слабата следобедна светлина. Въздухът кипеше от карнавален блясък — познатите тела на момичетата се блъскаха в моето и от допира отново идвах на себе си. Рязкото проблясване на метал през дърветата — Гай избутваше някаква кола през задната част на ранчото, отекваха викове, след това заглъхваха. Сънливите телца на децата, които се мотаеха из пръснатите наоколо плитки локви: някой бе забравил да спре водата от маркуча. Хелън се бе увила в едно одеяло и го бе издърпала до брадичката си като яка на елизабетинска дама, а Дона непрекъснато се опитваше да го сграбчи и издърпа, за да разголи тялото на завърналата се у дома кралица отдолу, хематома върху бедрото й. Усещах присъствието на Том, който седеше неловко на земята, но най-вече се вълнувах от познатото тяло на Сюзън до мен. Тя говореше бързо, лицето й беше плувнало в пот. Роклята й бе мръсна, но очите й блестяха.

Тамар и баща ми досега не се бяха прибрали вкъщи, осъзнах и колко беше странно вече да съм в ранчото, когато те дори още не знаеха, че съм изчезнала. Нико караше една триколка, която бе твърде малка за него, от колелото падаше ръжда и се чуваше скърцащ звук, докато той въртеше здраво педалите.

— Сладко хлапе — подметна Том. Дона и Хелън се засмяха.

Той не беше сигурен, че бе казал нещо забавно, но премигна, сякаш имаше желание да научи. Сюзън отскубна стъблото на една овесена тревичка, седнала в старото кресло, измъкнато навън от къщата. Оглеждах се за Ръсел, но не го виждах никъде.

— Отиде за малко до града — обясни Сюзън.

И двете се обърнахме при звука от пищенето: беше просто Дона, която се опитваше да се изправи на ръце върху верандата, размахваше крака и риташе. Тя събори бирата на Том, макар че той беше този, който се извини и се заоглежда наоколо, сякаш можеше да намери парцал.

— Божичко — възкликна Сюзън. — Успокой се.

Тя избърса потните си ръце в роклята си, а очите й леко трептяха — от амфетамина се вцепеняваше като котка от порцелан. Момичетата от гимназията използваха дрогата, за да не надебеляват, но аз никога не го бях правила: струваше ми се в противоречие с надрусването, което те караше да униваш и което свързвах с ранчото. От наркотика Сюзън бе станала по-недостъпна от обикновено, промяна, която не исках да призная пред себе си. Приех, че просто беше ядосана. Погледът й никога не бе достатъчно фокусиран, спираше се на ръба.

Разговаряхме, както винаги, подавахме си джойнт, от който Том се закашля, но в същото време забелязвах други неща и изпитах внезапно леко безпокойство ранчото не беше толкова населено, колкото преди, нямаше непознати, които да се навъртат с празни чинии и да питат кога ще бъде готова вечерята. Като отмятат назад коси и се извиняват с дългото пътуване с кола до Ел Ей. Също така нямаше следа и от Карълайн.

— Тя беше странна — сви рамене Сюзън, когато я попитах за нея. — Сякаш можеше да видиш вътрешностите й през кожата. Прибра се вкъщи. Някакви хора дойдоха и я взеха.

— Родителите й ли? — Мисълта, че някой в ранчото изобщо можеше да има родители, изглеждаше налудничава.

— Всичко беше съвсем нормално — поясни Сюзън. — Един микробус се бе запътил на север, мисля, че към Мендосино или нещо подобно. Тя познаваше пътниците отнякъде.

Опитах се да си представя Карълайн отново в къщата на родителите й, където и да бе това. Не се замислих повече: Карълайн беше в безопасност и другаде.

Том очевидно се чувстваше неудобно. Бях сигурна, че бе свикнал да общува със студентки, които работят на непълен работен ден, имат карти за библиотеката и краищата на косите им цъфтят. Хелън, Дона и Сюзън бяха груби, имаха противни характерни особености, които смущаваха и мен, след като се бях завърнала от двуседмични чудотворни изпитания и близост до Тамар с нейните маниакални грижи за външния вид и специалната й найлонова четка, която използваше само за ноктите на ръцете си. Не исках да забелязвам колебанието у Том, сянката на страх всеки път, когато Дона се обърнеше директно към него.

— А какви са новините за албума? — попитах на висок глас. Очаквах успокояващото заклинание за очакван успех, което да укрепи вярата на Том. Защото това беше същото онова ранчо и всичко, което бях казала за него, бе истина — той просто трябваше да ни се довери. Но Сюзън ми хвърли странен поглед. Останалите наблюдаваха какъв тон ще зададе. Защото не всичко бе минало добре, това беше смисълът на погледа й.

— Мич е шибан предател — заяви тя.

Бях твърде шокирана, за да възприема грозния вид на омразата й: как бе възможно Ръсел да не е получил сделката си? Как бе възможно Мич да не е видял аурата му на странно електричество, въздуха, който шушнеше около него? Дали силата, която притежаваше Ръсел, не беше свързана с това място? Но показният гняв на Сюзън отново разпали желание у мен да се присъединя към редиците.

— Мич откачи, кой знае защо. И излъга. Тези хора — посочи с брадичка Сюзън. — Тези скапани наркомани.

— Не можеш да се подиграваш с Ръсел — включи се Дона, като кимаше. — Да обещаеш нещо, а после да се отметнеш. Мич не знае що за човек е Ръсел. На него няма да му се наложи даже да си мръдне пръста.

Онзи път Ръсел бе зашлевил Хелън, сякаш това не бе нищо особено. Неудобното пренареждане, което ми се налагаше да извърша, мисленото присвиване на очи, за да видя нещата различно.

— Но Мич може да си промени мнението, нали? — попитах. Когато най-накрая погледнах към Том, той не обръщаше внимание на разговора, беше се втренчил отвъд верандата.

Сюзън сви рамене.

— Не знам. Той каза на Ръсел повече да не му се обажда. — Тя изсумтя. — Майната му. Просто изчезна, сякаш не е давал обещания.

Мислех си за Мич. За похотта му през онази нощ, когато у него заговори нещо животинско, така че не му пукаше от моето трепване, когато косата ми остана хваната под ръката му. Замъгленият му поглед, който му пречеше да ни различава, телата ни, които се бяха превърнали просто в символ на тела.

— Но всичко е наред — продължи Сюзън и се насили да се усмихне. — Не е…

Тя изненадващо бе прекъсната от Том, който внезапно скочи на крака. Той слезе с тропот от верандата и се затича по посока на басейна. Извика нещо, което не можах да разбера. Ризата му се измъкна от панталона, голият му, раним крясък.

— Какъв му е проблемът? — попита Сюзън, а аз не знаех, изчервена от ужасно неудобство, което се превърна в страх: Том продължаваше да вика, слизаше бързо по стъпалата на басейна.

— Детето — изрева той, — момчето.

Нико: зърнах безмълвната форма на тялото му във водата. Представих си малките му бели дробове, пълни с вода. Верандата се наклони. До мига, в който дотичахме до басейна, Том вече бе извадил хлапето от тинестата вода и веднага стана ясно, че то бе добре. Всичко беше наред. Нико седна на тревата с огорчен израз върху лицето. Беше опрял юмруци на очите си, опитваше се да избута настрани Том. Той плачеше повече заради Том, отколкото заради нещо друго, странният човек, който му бе извикал, който го бе издърпал от басейна, когато просто се забавляваше.

— Какво точно беше намислил? — обърна се Дона към Том. Грубо потупваше Нико по главата като добро куче.

— Той скочи вътре. — Паниката на Том вибрираше из цялото му тяло, панталоните и ризата му бяха подгизнали. Обувките му шляпаха.

— Е?

Очите на Том бяха ококорени, не разбираше, че като се опитва да обясни, прави нещата по-лоши.

— Помислих, че е паднал в басейна.

— Но там има вода — възрази Хелън.

— Онова мокрото нещо — добави Дона и се изкикоти.

— Хлапето е добре — каза Сюзън. — Ти го уплаши.

— Гъл, гъл, гъл. — Пристъп на кикот разтърси Хелън. — Помисли си, че е мъртъв или нещо подобно ли?

— Той все пак можеше да се удави — отвърна Том, а гласът му прозвуча по-силно. — Никой не го гледаше. Твърде малък е, за да плува наистина.

— Лицето ти — зяпна го Дона. — Божичко, ти наистина си уплашен, нали?

Гледката на Том, който изстискваше органичната воня на водата от басейна от ризата си. Боклукът в двора, който улавяше светлината. Нико се изправи на крака и разтръска коса. Подсмърчаше леко със своето странно детинско достойнство. Всички момичета се смееха, затова Нико лесно се измъкна, без някой да забележи. А аз се престорих, че също не съм се притеснила, че съм знаела, че всичко е наред, защото Том изглеждаше жалък, не можеше да скрие паниката си, нямаше къде да отстъпи и дори хлапето му беше ядосано. Чувствах се засрамена от това, че го бях довела, че бе причинил такава бъркотия, а Сюзън ме гледаше втренчено, така че да разбера точно колко глупава е била идеята ми. Том се обърна към мен, търсейки помощ, но видя студенината по лицето ми, начина, по който плъзнах очи към земята.

— Просто мисля, че трябва да сте внимателни — въздъхна той.

Сюзън изсумтя.

— Ние ли трябва да сме внимателни?

— Бях спасител — обясни Том с пресекващ глас. — Хората могат да се удавят дори в плитка вода.

Но Сюзън не го слушаше, направи гримаса към Дона. Споделеното им отвращение включваше и мен, помислих си. Не можех да го понеса.

— Успокой се — обърнах се към Том.

Той изглеждаше наранен.

— Това е ужасно място.

— Тогава е по-добре да си тръгнеш — каза Сюзън. — Не ти ли звучи като добра идея? — Трещенето на амфетамина в нея, безучастната, злобна усмивка — държеше се по-жестоко, отколкото бе нужно.

— Може ли да говоря с теб за секунда? — попита ме Том.

Сюзън се изсмя.

— О, човече. Почва се.

— Само за секунда — помоли той.

Когато се поколебах, Сюзън въздъхна.

— Иди да говориш с него — позволи ми тя. — Божичко.

Том се отдалечи от останалите, а аз го последвах с несигурни стъпки, сякаш разстоянието можеше да ме предпази от заразата. Непрекъснато поглеждах назад към групата, момичетата се бяха запътили към верандата. Исках да съм сред тях. Бях бясна на Том, на глупавите му панталони, на рошавата му коса.

— Какво? — попитах. Нетърпелива, устните ми бяха свити.

— Не знам — започна Том, — просто си мисля… — Той се поколеба, хвърли бърз поглед към къщата, придърпа ризата си. — Още сега можеш да се върнеш с мен, ако искаш. Тази вечер има парти — продължи. — В „Международния дом“.

Представях си. Богатите бели момчета на сериозни групички, скупчени около купи с разтапящ се лед. Как обсъждат „Студенти за демократично общество“ и сравняват конспекти. Свих наполовина рамене, движението бе едва доловимо. Той, изглежда, разбра този жест като лъжата, която представляваше.

— Нека да ти запиша номера си — предложи. — Телефонът е в общежитието, но можеш просто да попиташ за мен.

Чувах скованата вълна от смеха на Сюзън, който се носеше във въздуха.

— Няма нужда — отвърнах. — Тук така или иначе няма телефон.

— Те не са добри — предупреди Том и улови погледа ми. Приличаше на селски проповедник след кръщене, мокрите панталони залепнали по краката му, сериозният му поглед.

— Какво разбираш ти? — възмутих се, а по бузите ми изби тревожна горещина. — Дори не ги познаваш.

Том направи отчаян жест.

— Това е едно бунище — разпали се той, — не виждаш ли?

Посочи към рушащата се къща, към сплетената избуяла растителност. Към натрупаните отвън като в автоморга коли, петролни варели и одеяла за пикник, изоставени на мухъла и термитите. Виждах всичко, но не възприемах нищо: вече се бях настроила срещу него и нямах какво друго да му кажа.

 

 

Напускането на Том позволи на момичетата да навлязат още по-надълбоко в своята същност, без това да бъде прекъсвано от присъствието на външен човек. Свърши се със спокойното, лениво бъбрене, изчезнаха успокоителните промеждутъци на облекчаващо мълчание.

— Къде е твоят специален приятел? — попита Сюзън. — Твоята стара дружка? — Лишената й от чувства ирония, кракът й, който нервно потрепваше, макар лицето й да бе безизразно.

Опитах да се смея като тях, но кой знае защо се разстроих от мисълта, че Том се връща обратно в Бъркли. Той бе прав за боклука в двора, сега беше повече, и вероятно Нико наистина можеше да пострада, а тогава какво? Забелязах, че всички те бяха станали по-кльощави, не само Дона, косите им бяха безжизнени, очите им гледаха с притъпено изтощение. Когато се усмихваха, зървах обложените езици, обичайни за гладуващи хора. Без съзнателно да го бях направила, възложих много надежди на завръщането на Ръсел. Исках той да сложи тежест върху веещите се крайчета на мислите ми.

— Сърцеразбивачка — подсвирна Ръсел, като ме видя. — Бягаш през цялото време, а когато ни изоставяш, това разбива сърцата ни.

Опитах сама да се убедя, виждайки познатото му лице, че ранчото си беше същото, макар че когато ме прегърна, видях нещо размазано по линията на челюстта му. Това бяха бакенбардите му. Те не бяха на точици, като косми, а плоски. Загледах се по-отблизо. Разбрах, че са изрисувани с някакъв вид въглен или грим. Тази мисъл ме разстрои — перверзността, крехкостта на измамата. Като един мой познат в Петалума, който открадна фон дьо тен, за да покрие пъпките си. Ръката на Ръсел се движеше по врата ми, предаваше ми късче енергия. Не можех да преценя дали бе ядосан или не. И как мигновено групата подскочи и застана мирно, струпвайки се при появата му като ято проскубани патенца. Опитах се да издърпам Сюзън настрана, хванах я под ръка като едно време, но тя просто се усмихна, доста студена и несъсредоточена, и се измъкна, устремена да последва Ръсел.

 

 

Научих, че през последните няколко седмици Ръсел тормозел Мич. Появявал се без предупреждение в къщата му. Пращал Гай да бута кофите му за боклук, така че Мич се прибирал у дома и заварвал морава със сплескани кутии от пълнозърнести закуски, накъсана восъчна хартия и станиол, омазан с остатъци от храна. Пазачът на Мич бе виждал и Ръсел там, само веднъж — Скоти разказал на Мич, че пред портата бил паркирал някакъв тип, който просто гледал, а когато Скоти го помолил да си тръгне, Ръсел се усмихнал и му казал, че бил предишният собственик на къщата. Ръсел също така се появил и пред къщата на звукорежисьора, опитвайки се да изпроси лентите от звукозаписната сесия с Мич. Съпругата на човека била вкъщи. По-късно тя щеше да си спомни, че била подразнена от звука на звънеца на входната врата: бебето им спяло в задната спалня. Когато отворила вратата, там стоял Ръсел в своите мръсни дънки „Вранглер“, със своята крива усмивка.

Жената била чувала истории за звукозаписната сесия от съпруга си, така че знаела кой е той, но не се страхувала. Не и наистина. Той не изглеждаше страшен, ако го срещаш за първи път, а когато му обяснила, че съпругът й не си е вкъщи, Ръсел свил рамене.

— Мога просто да си взема записите набързо — казал той и се опитал да види какво става зад нея. — Да вляза и да изляза, просто ей така. — Тогава тя станала леко неспокойна. Запънала крака в старите си чехли, плачът на бебето се носел откъм коридора.

— Той държи всичко това в работата си — обяснила и Ръсел и повярвал.

Младата жена си спомняше, че по-късно същата нощ чула някакъв шум в двора, някакво блъскане сред розите, но когато погледнала през прозореца, не видяла нищо, освен алеята за паркиране, осеяна с камъчета, и наболата трева по осветената от луната морава.

 

 

Първата вечер, когато се върнах, по никакъв начин не можеше да се сравни с предишните нощи. Те бяха оживени от младежката приветливост на лицата ни — преди милвах кучето, което си търсеше малко любов, чешех го енергично зад ушите, ръката, с която го галех, ме вкарваше в своеобразен щастлив ритъм. А имаше също и странни нощи, когато всички бяхме взели ЛСД или Ръсел бе домъкнал някакъв пиян моторист, използвайки цялата си противоречива логика, за да го убеди. Но никога не се бях чувствала уплашена. Тази вечер беше различна, до кръга от камъни, в който гореше най-оскъдният възможен огън. Никой не обърна внимание, когато пламъците се стопиха в нищото, размътената енергия на всички бе насочена към Ръсел, който се движеше подобен на ластиче на път да се скъса.

— Ей това тук — каза Ръсел. Крачеше напред-назад и леко подрънкваше някаква бърза песен. — Току-що го измислих и вече е хит.

Китарата не беше настроена и от нея звънтяха блудкави тонове — Ръсел явно не забелязваше. Гласът му бе бърз и обезумял.

— А ето и още едно — продължи той. Засуети се с ключовете за настройка, преди да дръпне няколко нехармонични акорда. Опитах се да уловя погледа на Сюзън, но тя следеше Ръсел. — Това е бъдещето на музиката — заяви той, надвиквайки шума. — Те мислят, че знаят какво е добро, защото им пускат песни по радиото, но това не значи нищо. Нямат истинска любов в сърцата си.

Изглежда, никой не забеляза, че думите му се разплитаха по краищата: всички те повториха казаното от него, устите им изкривени от споделено чувство. Ръсел бе гений, това бях казала на Том — и си представях как лицето му щеше да се изпълни със съжаление, ако беше там да го види сега, което ме накара да мразя момчето, защото аз също го чувах, всичкото това пространство в песните, осъзнавах, че бяха недодялани, дори не недодялани, просто лоши: сантиментален тон, думите за любовта, глуповати като да са писани от ученик от началното училище, сърце, изрисувано от възпълничка ръка. Слънце, цветя и усмивки. Но не можех да го призная напълно, дори и тогава. Начинът, по който изглеждаше лицето на Сюзън, докато го наблюдаваше — исках да бъда с нея. Мислех си, че да обичаш някого ти действа като някакъв вид защитна мярка, сякаш този някой щеше да разбере мащаба и силата на чувствата ти и щеше да се държи подобаващо. Това ми се струваше честно, като че ли честността беше мерна единица, за която на Вселената въобще й пукаше.

 

 

Понякога имах сънища и се събуждах в края им с допускането, че някакъв образ или факт е истина, пренасях това предположение от света на сънищата в будния си живот. И колко шокиращо бе да осъзная, че не съм омъжена, че не бях успяла да дешифрирам летателния код и че има истинска тъга.

Конкретният миг, в който Ръсел бе наредил на Сюзън да отиде до къщата на Мич Луис и да му даде урок — непрекъснато си мислех, че съм станала свидетел на това: черната нощ, хладното потрепващо цвърчене на щурци и всичките тези страшни дъбове. Но, разбира се, не бях. Бях чела за това толкова много, че вярвах, че мога да го видя съвсем ясно, сцена в преувеличените цветове на детски спомен.

По това време чаках в стаята на Сюзън. Раздразнена, отчаяна, чаках да се завърне. На няколко пъти се опитах да говоря с нея през онази нощ, дърпах я за ръката, проследявах погледа й, но тя постоянно ме отблъскваше.

— По-късно — ми бе казала и това беше достатъчно да си представя как обещанието й се изпълнява в тъмнината на стаята й. Сърцето ми се сви, когато чух влизащи стъпки, умът ми започна да се изпълва с тази мисъл — Сюзън бе тук, но тогава почувствах мек кос удар и очите ми се отвориха с пърхане — беше просто Дона. Бе хвърлила възглавница по мен.

— Спящата красавица — изкикоти се тя.

Опитах да се отпусна в приятен сън — чаршафите бяха твърде горещи от нервното въртене на тялото ми, ушите ми бяха податливи на внушение, че чуват звук от завръщането на Сюзън. Но тя не дойде в стаята през онази нощ. Чаках колкото можех, нащрек за всяко изскърцване и шум, преди да се унеса в обърканата накъсана дрямка на нежелания сън.

Всъщност Сюзън е била с Ръсел. Въздухът на караваната му вероятно е станал наистина задушен от секса, после Ръсел разкрил плана си за Мич, двамата със Сюзън гледали втренчено тавана. Мога да си представя как е стигнал точно до ръба, преди да се отплесне в подробностите, така че вероятно Сюзън е започнала да си мисли, че на нея й е хрумнала същата идея, че идеята е била и нейна.

— Малкото ми дяволче — изгукал той, очите му се въртели като въртележка, обзет от мания, която е можело да бъде сбъркана с любов. Беше странно да си помислиш, че Сюзън е била поласкана в този миг, но определено е било така. Ръцете му са почесвали скалпа й, същото вълнуващо удоволствие, което хората обичат да събуждат у кучетата, и мога да си представя как напрежението е започнало да нараства, както и желанието да се впусне в нещо по-мащабно.

— Трябва да е нещо голямо — говорел Ръсел. — Нещо, което да не могат да пренебрегнат. — Виждах го как увива кичур от косата на Сюзън около пръста си и го подръпва, съвсем леко, така че тя да не може да определи дали пулсирането, което усеща, е болка или удоволствие.

Вратата, която той отворил и през която я подтикнал да мине.

 

 

Сюзън беше разсеяна през целия следващ ден. Внезапно тръгваше нанякъде сама, лицето й издаваше, че бърза, или шепнешком провеждаше спешни разговори с Гай. Аз ревнувах естествено, бях отчаяна, че не мога да си съпернича дори с частицата от нея, която бе преотстъпила на Ръсел. Тя се беше свила в себе си и за нея аз бях просто далечна грижа.

Подхранвах собственото си объркване, таях надежди за обещаващи обяснения, но когато й се усмихнех, тя премигваше, късно разпознавайки ме, сякаш бях чужд човек, който й връщаше забравено портмоне. Продължавах да обръщам внимание на фиксирания й поглед, на мрачното вглеждане в себе си. По-късно разбрах, че това е било подготовка.

За вечеря имаше претоплен боб с вкус на алуминий, остъргани остатъци от загорялата тенджера. Останала стара шоколадова торта от пекарницата с голямо количество побеляла глазура. Искаха да се хранят вътре, затова седнахме на потрошения под, чиниите наклонени в скутовете ни. Повечето бяхме заели прегърбени пози като пещерни хора — на никого не му се ядеше особено. Сюзън натисна с пръст тортата и я загледа как се рони. Погледите, които си разменяха от всички краища на стаята, преливаха от потискано веселие, съзаклятници, подготвящи изненада за празненството. Дона подаваше на Сюзън някакъв парцал с многозначителен поглед. Аз не разбирах нищо, жалко отлъчване, което ме правеше сляпа и изпълнена с желание да участвам.

Бях решила да бъда груба и да заставя Сюзън да разговаря с мен. Но когато вдигнах поглед от гадната помия в чинията си, видях, че тя вече се изправяше на крака, действията й продиктувани от някаква невидима за мен информация.

Те отиваха някъде, осъзнах, когато я настигнах, следвайки играта на лъча на фенерчето й. Зарязана, измамена в отчаянието си: Сюзън щеше да ме изостави.

— Нека и аз да дойда — предложих. Опитвах се да не изоставам, следвах бързо прокараната от нея пътека в тревата.

Можех да видя лицето й.

— Къде да дойдеш? — попита тя с равен глас.

— Там, където отиваш ти — отговорих. — Знам, че отиваш някъде.

Предизвикателна ритмична походка.

— Ръсел не те е канил.

— Но аз го искам — настоях. — Моля те.

Сюзън не каза да, не точно. Само забави достатъчно ход, за да мога да тръгна в крак с нея, едно целеустремено темпо, ново за мен.

— Трябва да се преоблечеш — каза Сюзън.

Погледнах се, опитах се да разбера какво в дрехите ми я бе подразнило: памучната ми риза, дългата ми пола.

— Сложи си тъмни дрехи — уточни тя.