Ема Клайн
Момичетата (12)

9.

Стреснах се от тропота по верандата, последван от постепенно затихващия смях на майка ми и тежките стъпки на Франк. Бях във всекидневната, просната на стола на дядо ми, и четях едно от списанията „Маккол“ на майка ми. Картинките с хлъзгави като гениталии шунки, покрити с ананас. Лорън Хътън, излегнала се на камениста стръмна скала, със сутиен „Бали“. Майка ми и Франк разговаряха шумно, когато влязоха във всекидневната, но млъкнаха, щом ме забелязаха. Франк бе със своите каубойски ботуши, а майка ми поглъщаше всяка негова дума.

— Милинка. — Очите й бяха замъглени, тялото й леко се поклащаше, достатъчно, за да ми стане ясно, че е пияна и се опитва да го прикрие, макар че розовеещата й шия, открита в шифонената й риза, и бездруго щеше да я издаде.

— Здрасти — отвърнах.

— Какво правиш вкъщи, миличка? — Майка ми дойде, за да ме обгърне с ръце, а аз й позволих въпреки металическата миризма на алкохол по нея, полъха на парфюма й. — Да не би Кони да е болна?

— Не. — Свих рамене. Пак се зачетох в списанието. Следващата страница: момиче, облечено в бледожълта туника, коленичило върху бяла кутия. Реклама на хомеопатичните „Цветни капки“.

— Обикновено си идваш и излизаш толкова бързо — отбеляза тя.

— Просто ми се прииска да съм си у дома — обясних. — Това не е ли и мой дом?

Майка ми се усмихна и погали косата ми.

— Такова хубаво момиче си. Разбира се, че е твоята къща. Не е ли хубаво момиче? — попита тя, като погледна към Франк. — Такова хубаво момиче — повтори, без да се обръща конкретно към някого.

Франк отвърна на усмивката, но изглеждаше неспокоен. Мразех тези нежелани придобити познания — да забелязвам всяка най-дребна промяна във властта и влиянието, в маневрите и внезапните удари. Защо взаимоотношенията не можеха да бъдат реципрочни, двама души постепенно да засилват интереса си с едно и също темпо? Рязко затворих списанието.

— Лека нощ — казах. Не исках да си представям какво щеше да се случи по-късно, как ръцете на Франк щяха да се скрият под шифона. Майка ми щеше да е достатъчно наясно, че да изгаси светлините, нетърпелива за милостивия мрак.

 

 

Това бяха фантазиите, които подхранвах: че като напусна ранчото за известно време, ще провокирам внезапната поява на Сюзън тук, за да настоява да се върна при нея. Самотата, с която лакомо се тъпчех, също както и с тънките солени бисквити, които ядях с цели опаковки, наслаждавайки се на вкуса на натрий в устата си. Докато гледах „Омагьосване“, изпитах съвсем ново раздразнение към Саманта. От самодоволния й нос и как правеше съпруга си на идиот. Безразсъдството на неговата глуповата любов, която го превърна в някаква стилистична фигура. Една вечер спрях да огледам студийния портрет на баба ми, окачен на стената, къдриците на обсипаната й с лак коса. Беше красива, преливаше от добро здраве. Само очите й бяха сънливи, сякаш току-що се бе събудила от пълни с цветя сънища. Осъзнаването на реалността ме ободри — изобщо не си приличахме.

Изпуших малко трева на прозореца, след което се самозадоволих с пръст до пълна умора, четейки книжка с комикси или списание, нямаше значение кое. Беше просто заради формата на телата, мозъкът ми даваше свобода на въображението върху тях. Можех да гледам реклама на „Додж Чарджър“, усмихващо се момиче със снежнобяла каубойска шапка и необуздано да си я представям в неприлични пози. Лицето й отпуснато и подуто, тя смуче и лиже, брадичката й мокра от слюнка. От мен се очакваше да съм наясно какво представляваше нощта, прекарана с Мич, да Д приема спокойно нещата, но аз владеех единствено своя Д твърд и отречен гняв. Глупавата златна плоча. Упорито се опитвах да намеря друг смисъл, сякаш бях пропуснала v някакъв важен знак, изпълнен със значение поглед, който Мич бе хвърлила Сюзън зад гърба на Мич. Неговото козелско лице, от което капеше пот върху мен, така че ми се наложи да извърна глава.

 

 

На следващата сутрин с удоволствие открих, че кухнята бе празна, майка ми се къпеше. Сложих захар в кафето си, след което се настаних на масата с опаковка тънки солени бисквити. Обичах да ги схрупам в устата си, след което да полея нишестената пихтия с кафе. Бях толкова погълната от този ритуал, че внезапното присъствие на Франк ме стресна. Той издърпа другия стол със скърцане и го премести колкото се може по-напред, преди да седне. Видях как оглежда остатъците от бисквити, с което предизвика у мен неясно усещане за срам. Тъкмо щях да се измъкна, но той ме заговори, преди да успея да си тръгна.

— Имаш ли някакви големи планове за днес? — попита ме Франк.

Опитваше се да се държи приятелски. Затворих опаковката с бисквити и избърсах ръце от трохите, изведнъж ми се отяде.

— Не знам — отвърнах.

Колко бързо изчезна лустрото на търпението му.

— Просто ще се мотаеш унило из къщата ли? — попита той.

Свих рамене — точно това щях да правя.

Един мускул на бузата му помръдна.

— Поне излез навън — предложи Франк. — Стоиш в тази стая, сякаш си заключена тук.

Не носеше ботушите си, само помпозни бели чорапи. Преглътнах и безпомощно изсумтях — беше нелепо да видя обутите в чорапи крака на зрял мъж. Той забеляза, че устата ми помръдна и се нервира.

— Всичко ти е забавно, така ли? — попита. — Правиш каквото си искаш. Мислиш ли, че майка ти не забелязва какво става?

Вцепених се, но не вдигнах очи. Имаше толкова много неща, за които можеше да говори: ранчото, какво бях правила с Ръсел. С Мич. Начините, по които мислех за Сюзън.

— Онзи ден остана много изненадана — продължи Франк. — Липсват й пари. Изчезнали направо от чантичката й.

Знаех, че бузите ми са почервенели, но замълчах. Присвих очи към масата.

— Остави я на мира — помоли Франк. — Става ли? Тя е добра жена.

— Не крада. — Гласът ми беше висок и фалшив.

— Да кажем, че вземаш назаем. Няма да те издам. Разбирам. Но трябва да спреш. Тя много те обича, нали знаеш?

Шумът от банята спря, което означаваше, че майка ми скоро щеше да се появи. Опитах се да преценя дали Франк наистина нямаше да каже нищо — разбрах, че се опитваше да бъде добър, да не ми навлича проблеми. Но аз не исках да му бъда признателна. Въобразявах си, че се опитва да се държи бащински с мен.

— Градските тържества още продължават — каза той. — И днес, и утре. Защо не отидеш там да се позабавляваш. Сигурен съм, че майка ти ще се зарадва. Да си заета с нещо.

Когато тя влезе, бършейки с кърпа краищата на косата си, незабавно се оживих, смених изражението си да изглежда така, сякаш слушах Франк.

— Ти не си ли на същото мнение, Джийн? — попита Франк и я погледна въпросително.

— На кое мнение? — заинтересува се тя.

— Не трябва ли Иви да дойде на карнавала? — попита Франк. — Стогодишнината? Да прави нещо?

Майка ми прие тази концепция, сякаш бе някакво брилянтно хрумване.

— Не зная дали е точно стогодишнина… — започна.

— Ами градското парти — сви рамене Франк, — стогодишнина или каквото е там.

— Но е добра идея — потвърди тя. — Ще си прекараш страхотно.

Усещах как Франк ме наблюдава.

— Да — съгласих се, — разбира се.

— Радвам се, че вие двамата сте си поговорили — срамежливо добави майка ми.

Направих гримаса, събрах чашата и бисквитите си, но тя не забеляза: вече се бе навела, за да целуне Франк. Халатът й се разтвори, видях триъгълник тъмни, осеяни със слънчеви петна гърди, и трябваше да извърна очи.

 

 

Градът празнуваше сто и десет години в крайна сметка, а не сто, и неудобният брой бе задал тон за доста оскъдно събитие. Дори да бъде наречено карнавал, изглеждаше твърде щедро, макар че повечето хора от града бяха там. Имаше кутия за волни пожертвования в парка и пиеса за основаването на града в амфитеатъра на гимназията, членовете на ученическия съвет се потяха в костюми от паралелката по драматично изкуство. Бяха затворили пътя за уличен трафик, така че се озовах в една подвижна тълпа от хора, които се бутаха и се опитваха да се възползват от обещанието за забавление и добро прекарване през свободното си време. Съпрузи, чиито лица бяха напрегнати заради наложеното задължение, до тях вървяха деца и съпруги, които имаха нужда от плюшени играчки. Които имаха нужда от бледа, кисела лимонада, хотдог и препечена на скара царевица. Всичко това бе доказателство за добре прекарано време. Реката вече беше задръстена от боклуци, по течението бавно преминаваха торбички от пуканки и хартиени ветрила.

Майка ми бе впечатлена от свръхестествените способности на Франк да ме накара да изляза от къщи. Точно както на Франк му се искаше тя да се впечатли. За да може да си представи вещия начин, по който той щеше да влезе в ролята на баща. Забавлявах се точно толкова, колкото очаквах. Изядох един сладолед във фунийка, хартиената опаковка се размекна и сиропът прокапа върху ръцете ми. Изхвърлих крайчето, но ръцете ми продължиха да лепнат от остатъците дори след като ги избърсах в късите си панталони.

Движех се сред тълпата, влизах и излизах от сенките. Видях деца, които познавах, но те изпълняваха ролята на фон в училище, с никое от тях не бях прекарвала заедно дълго време. Въпреки това безпомощно произнасях собствените и фамилните им имена в ума си. Норм Морович. Джим Шумахер. Основно деца на фермери, чиито ботуши миришеха на изгнило. Техните тихо изречени отговори в час, обаждаха се само когато бъдеха конкретно посочени, лекият кръг от мръсотия, който виждах в обърнатите им нагоре каубойски шапки върху чиновете им. Бяха учтиви и непорочни, по себе си носеха следи от краве мляко, ливади с детелини и малките си сестрички. Нищо общо с жителите на ранчото, те само биха съжалили такива момчета, които все още уважаваха авторитета на баща си или бършеха ботушите си, преди да влязат в кухнята на майка си. Запитах се какво ли правеше Сюзън — плуваше в рекичката вероятно или се излежаваше някъде с Дона или Хелън, може би дори с Мич, мисъл, която ме накара да прехапя устна, прегризвайки със зъби късче нагъната суха кожа.

 

 

Трябваше да остана на карнавала още съвсем малко и след това можех да се върна у дома, Франк и майка ми щяха да са удовлетворени от тази доза поето здравословно светско общуване. Опитах да се отправя към парка, но бе претъпкано — парадът беше започнал, откритите багажници на пикапите бяха натежали от хартиени модели на кметството. Банкови служители и момичета в индиански костюми махаха от платформите, шумът от маршируващия оркестър бе оглушителен и потискащ. Промуших се през тълпата и се измъкнах. Придържах се към по-тихите странични улици. Звукът от оркестъра стана по-силен, парадът се извиваше надолу по „Ист Уошингтън“. Смехът, който чух, рязък и изразителен, се вряза и наруши концентрацията ми: още преди да вдигна поглед, знаех, че е насочен към мен.

Беше Кони, Кони заедно с Мей, мрежеста торбичка висеше на китката й. Различих кенче с оранжада и други покупки, напъхани вътре, очертанията на бански под блузата й. В този образ беше закодиран техният дълъг обикновен ден — скуката от жегата, изветрялата оранжада. Банските костюми, които съхнеха на верандата.

Първото ми усещане бе успокоение, като от познатата гледка, когато завиеш по собствената си алея за паркиране. След това настъпи безпокойството, прищракването на натрупващите се факти. Кони ми беше сърдита. Вече не бяхме приятелки. Видях как тя се пребори с първоначалната си изненада. Очите на Мей, които бяха като на ловджийско куче, се присвиха в нетърпеливо очакване на драмата. Скобите караха устните й да изглеждат по-дебели. Двете момичета си размениха няколко прошепнати думи, след което Кони тръгна напред.

— Хей — поздрави предпазливо тя. — Какво става?

Очаквах гняв, присмех, но Кони се държеше нормално, дори бе леко доволна, че ме вижда. Не си бяхме говорили от почти месец. Огледах лицето на Мей за някаква подсказка, но то оставаше упорито безизразно.

— Нищо особено — отвърнах. Трябваше да бъда окуражена от последните няколко седмици, самото съществуване на ранчото намаляваше залозите за очакван драматичен сблъсък, и все пак колко бързо се връщаше старата преданост, подтикът на стадното животно. Исках те да ме харесват.

— И при нас така — каза Кони.

Изпитах внезапна благодарност към Франк — беше хубаво, че бях дошла, хубаво бе да съм край хора като Кони, които не бяха нещо сложно или объркващо като Сюзън, а бяха просто приятели, хора, които познавах, въпреки всякакви ежедневни промени. Как двете гледахме телевизия, докато не ни заболя глава, а очите ни не започнаха да играят, как си стискахме една на друга пъпките по гърбовете на безмилостната светлина в банята.

— Тъпо, а? — посочих към парада. — Сто и десет години.

— Има някаква групичка откачалници наоколо — Мей подсмръкна, а аз се запитах дали по някакъв начин не включваше и мен в тази група. — До реката. Гадни копелета.

— Да — потвърди по-любезно Кони. — Пиесата също беше много глупава. Роклята на Сюзън Тайър бе почти прозрачна. Всички видяха бельото й.

Те си размениха погледи. Ревнувах ги, че могат така да споделят, защото навярно бяха седели заедно в публиката, отегчени и неспокойни под слънцето.

— Може да отидем да поплуваме — подхвърли Кони. Предложението й се стори леко смешно и на двете, а аз се присъединих към тях нерешително. Сякаш разбирах шегата. — Хм. — Кони сякаш потвърждаваше безмълвно нещо на Мей. — Искаш ли да дойдеш с нас?

Трябваше да се досетя, че това нямаше да свърши добре. Че се случваше твърде лесно, че отстъпничеството ми нямаше да бъде допуснато.

— Да плуваме ли?

Мей пристъпи напред и кимна.

— Да, в клуб „Медоу“. Майка ми може да ни закара. Искаш ли да дойдеш?

Мисълта, че мога да отида с тях, бе такъв абсурден анахронизъм, сякаш се разкриваше алтернативна вселена, в която двете с Кони все още бяхме приятелки, а Мей Лопез ни канеше в клуб „Медоу“ да поплуваме. Там можеше да си вземеш млечни шейкове и сандвичи със сирене на грил, гарнирани с тънички късчета препечено сирене. Простички вкусове, храна за деца, всичко се плащаше, като запишеш името на родителя си. Позволих си да се почувствам поласкана, спомняйки си колко непринудено бяхме общували двете с Кони. Къщата й ми бе толкова позната, че дори не се замислях къде се поставяше всяка купичка в шкафа, всяка пластмасова чаша, чиито ръбове бяха оглозгани от миялната машина. Колко приятно изглеждаше всичко, колко простичко, логичните граници на нашето приятелство.

Това бе моментът, в който Мей пристъпи към мен и тръсна кенчето с оранжада напред: напитката ме оплиска по лицето под ъгъл, така че не толкова ме намокри, колкото ме окапа. Ох, помислих си, а стомахът ми се сви. Ох, разбира се. Паркингът се килна на една страна. Оранжадата беше топла и можех да помириша химикалите, отвратителния звук на капките по асфалта. Мей пусна почти празното кенче. То се изтърколи настрани и спря. Лицето й лъщеше като монета от четвърт долар и тя изглеждаше изплашена от дързостта си. Кони беше по-несигурна, лицето й бе като примигваща електрическа крушка, която започна да грее с пълната сила на вниманието й, когато Мей издрънча с чантата си като предупредителен звън.

Течността едва ме бе плиснала. Можеше да е и по-лошо, наистина да ме намокри, вместо този жалък опит, и по някаква причина копнеех да ме бяха намокрили. Исках събитието да бе значително и безмилостно, като начина, по който чувствах унижението си.

— Пожелавам ти забавно лято — изчурулика треперливо Мей и хвана Кони под ръка.

След това те се отдалечиха, чантите им се блъскаха, а звукът от сандалите им ехтеше силно по тротоара. Кони се обърна да ми хвърли поглед, но видях как Мей силно я дръпна. Лееше се рокмузика, която идваше от другата страна на пътя, от отворения прозорец на една кола — стори ми се, че зад волана видях приятеля на Питър, Хенри, но вероятно беше само въображението ми. Представях си по-мащабна конспиративна мрежа зад детинското си унижение, сякаш така то щеше да се превърне в нещо по-хубаво.

 

 

Запазих налудничаво спокойно изражение на лицето си, страхувах се, че някой може да ме наблюдава, бях нащрек за някакви признаци на слабост. Макар да съм сигурна, че е било очевидно — чертите ми бяха напрегнати, болезнено настоявах, че съм добре, че това е просто недоразумение, приятелски закачки между момичета. Ха-ха-ха, като смеха зад кадър в „Омагьосване“, който изтриваше ужасеното изражение от бледожълтото марципанено лице на Дарин и го лишаваше от всякакво съдържание.

Бяха изминали само два дни без Сюзън и така лесно успях да си намеря място в скучното течение на юношеския живот — идиотските драми на Кони и Мей. Студените ръце на майка ми, които внезапно се озоваваха върху врата ми, тя сякаш се опитваше да ме стресне, така че да я заобичам. Този ужасен карнавал и моят ужасен град. Трудно ми беше да намеря в себе си гняв към Сюзън, той бе като стар пуловер, сгънат и прибран, за който почти не се сещаш. Но се сетих как Ръсел зашлеви Хелън и тази сценка изплува като кратък проблясък в най-далечния край на мислите ми, тревожен спомен. Винаги имаше начини, чрез които нещата придобиваха смисъл за мен.

На следващия ден се върнах в ранчото.

 

 

Открих Сюзън на дюшека й, превита съсредоточено над една книга. Тя никога не четеше и беше странно да я видя така дълбоко унесена. Корицата бе наполовина откъсната и имаше футуристичен пентаграм върху нея, заглавието бе изписано с бял удебелен шрифт.

— За какво става дума? — попитах от прага на вратата. Сюзън стреснато вдигна очи.

— За времето — отвърна тя. — За пространството.

Когато я видях, веднага се върнаха спомени за нощта с Мич, но те бяха нефокусирани, като далечни отражения. Сюзън не каза нищо за отсъствието ми. За Мич. Единственото, което направи, бе да въздъхне и да хвърли книгата на земята. Ощипа кожата на ръката си над лакътя.

— Отпусната е — заяви тя, очаквайки да възразя. Както знаеше, че ще направя.

Беше ми трудно да спя онази нощ, въртях се върху дюшека. Бях се завърнала при нея. Толкова внимателно следях за всеки намек по лицето й, че ми прилошаваше, докато я гледах, но също така бях и щастлива.

— Радвам се, че се върнах — прошепнах, когато мракът ми позволи да произнеса думите.

Сюзън се засмя леко, полузаспала.

— Но винаги можеш да се прибереш вкъщи.

— Сигурно няма да го направя.

— Свободната Иви.

— Говоря сериозно. Не искам никога да си тръгвам.

— Това казват всички хлапета, когато свърши летният лагер.

Виждах бялото на очите й. Преди да успея да кажа нещо, Сюзън въздъхна, тежко и внезапно.

— Много ми е горещо — заяви тя. Изрита завивките и се обърна на другата страна.