Ема Клайн
Момичетата (10)

7.

Можех да измина почти целия път дотам с колелото. По шосе „Адоби“ нямаше коли, само по някой случаен мотоциклет или каруца, теглена от кон. Ако минеше кола, обикновено се бе запътила към ранчото и хората ме качваха, а колелото ми се подаваше наполовина през прозореца. Момичета, облечени в къси панталонки, обути в сандали с дървени подметки и с пластмасови пръстени от машините, разположени пред аптека „Рексъл“. Момчета, които непрекъснато губеха потока на мисълта си, а след като дойдеха на себе си, се усмихваха зашеметено, сякаш се бяха върнали от обиколка из Космоса. Едва доловимите кимания, които си разменяхме, настроени на едни и същи невидими честоти.

 

 

Не че не си спомням живота си преди Сюзън и останалите, но той бе ограничен и очакван, предмети и хора, които бяха заели своите посредствени орбити. Жълтата торта, която майка ми правеше за рождените ми дни, плътна и ледена от фризера. Момичетата в училище, които ядяха обяда си на асфалта, седнали върху обърнатите си раници. Откакто бях срещнала Сюзън, в живота ми бе настъпило рязко и мистериозно облекчение, разкрит ми бе свят отвъд познатия, скрития проход зад библиотеката. Улавях се как ям ябълка и дори влажното преглъщане на плода можеше да разпали благодарност у мен. Светлината през дантелата на дъбовите листа над главата ми даваше указания за гатанка, която дори не знаех, че можеш да опиташ да решиш.

Последвах Сюзън покрай паркираните пред главната сграда мотоциклети, които изглеждаха големи и тежки като крави. Мъже в дънкови елечета седяха на близките камъни и пушеха цигари. Въздухът бе парлив от ламите в кошарата, странната миризма на сено, пот и изпечени на слънцето изпражнения.

— Хей, зайчета — извика един от мъжете. Протегна се така, че коремът му се изпъна под тениската като на бременна жена.

Сюзън се усмихна, но продължи напред.

— Ако останеш наоколо твърде дълго, ще ти наскачат — обясни тя, макар че изпъна назад рамене, за да подчертае гърдите си. Когато хвърлих поглед през рамо, мъжът ми се изплези бързо като змия.

— Ръсел обаче умее да помага на всякакъв тип хора — продължи Сюзън. — И нали знаеш, ченгетата не се занимават с мотоциклетистите. Това е важно.

— Защо?

— Ами така — отвърна, сякаш бе очевидно, — ченгетата мразят Ръсел. Те мразят всеки, който се опитва да освободи хората от системата. Но стоят настрана, ако тези типове са тук. — Тя поклати глава. — Те също са хванати в капана, това е простотията. Скапаните им лъскави черни обувки.

Подклаждах своето праведно съгласие: бях се съюзила с истината. Следвах Сюзън до сечището отвъд къщата, към хоровото жужене на гласове край лагерния огън. Парите бяха плътно натъпкани в джоба ми и на няколко пъти понечвах да кажа на Сюзън, че съм ги донесла, след което се отказвах, притеснена, че дарението ми ще бъде твърде оскъдно. Накрая я спрях, като я докоснах по рамото, преди да се присъединим към останалите.

— Мога да намеря още — предложих развълнувано. Просто исках тя да знае, че парите съществуваха, мислех си, че аз ще съм тази, която ще ги даде на Ръсел. Но Сюзън бързо коригира представите ми. Опитах се да не обръщам внимание колко бързо взе банкнотите от ръката ми и ги преброи с очи. Видях, че остана изненадана от сумата.

— Добро момиче.

 

 

Слънцето се отрази в тенекиените външни постройки на двора и разпръсна дима във въздуха. Някой беше запалил ароматизираща пръчица, която продължаваше да гори. Очите на Ръсел се спираха върху лицето на всеки от нас, групата седеше в краката му, а аз се изчервих, когато той улови погледа ми — не ми се видя изненадан от моето завръщане. Ръката на Сюзън леко и властно докосна гърба ми и над мен се спусна затишие като в киносалон или църква. Усещането от дланта й бе почти парализиращо. Дона си играеше с рижавата си коса. Навиваше части от нея в стегнати, тънки като дантела плитки, използваше оформените нокти на пръстите си, за да разделя краищата.

Ръсел изглеждаше по-млад, когато пееше, рошавата му коса бе вързана и свиреше на китара по странен, подигравателен начин, като телевизионен каубой. Гласът му не беше най-хубавият, който някога бях чувала, но в онзи ден — краката ми изтегнати под слънчевите лъчи, наболата овесена трева, в онзи ден той сякаш се плъзгаше по мен, просмукваше се във въздуха, така че да се почувствам закована на едно място. Не можех да помръдна, дори и да исках, дори и да си представех, че има друго място, на което мога да отида.

Сред затишието, което последва пеенето на Ръсел, Сюзън се изправи на крака — роклята й вече бе цялата в прах — и си проправи път до него. Лицето му се промени, когато тя му прошепна нещо и той кимна. Стисна я за рамото. Видях как Сюзън му подаде моята пачка пари, които Ръсел сложи в джоба си. После за миг постави ръка отгоре, сякаш им даваше благословията си.

Очите на Ръсел се присвиха и покрай тях се оформиха бръчки.

— Имаме добри новини. Разполагаме с малко ресурси, скъпи мои. Защото някой се е отворил към нас, отворил е сърцето си.

Побиха ме тръпки. И изведнъж всичко сякаш си струваше — да задигам пари от чантата на майка си. Тишината в спалнята на родителите на Теди. Как лесно това притеснение се бе превърнало в принадлежност. Сюзън изглеждаше удовлетворена, когато побърза да се настани пак до мен.

— Малката Иви ни показа голямото си сърце — заяви Ръсел. — Тя ни показа любовта си, нали? — И останалите се обърнаха, за да ме погледнат, усетих как поток от добронамереност се насочи към мен.

 

 

Останалата част от следобеда премина сънливо под слънчевите лъчи. Мършавите кучета се оттеглиха под къщата с изплезени езици. Седяхме сами върху стълбите на верандата — Сюзън бе опряла глава върху коленете ми и си припомняше части от някакъв сън, който бе сънувала. Правеше паузи, за да отхапе големи залъци от дълго парче франзела.

— Бях убедена, че знам езика на глухонемите, но ми стана пределно ясно, че греша и просто махам с ръце на всички страни. Мъжът обаче разбра всичко, което казвах, сякаш наистина знаех езика. А по-късно се оказа, че само се е преструвал на глух — разказваше тя. — Всичко бе фалшиво — той, аз, целият влак.

Смехът й беше късно хрумване, допълнителна острота — колко щастлива се чувствах от нейните съкровени новини, тайни, предназначени единствено за мен. Не мога да кажа колко дълго седяхме там, и двете напълно откъснати от ритъма на нормалния живот. Но точно това исках — да почувствам дори времето различно и ново, наситено със специално значение. Сякаш двете живеехме в една и съща песен.

Ние, обясняваше ни Ръсел, започвахме нов вил общество. Без расизъм, без отлъчване, без йерархия. Служехме на една по-дълбока любов. Точно така го каза той, по-дълбока любов. Гласът му бумтеше от разнебитената къща сред калифорнийските пасища и ние си играехме като кучета, търкаляхме се, хапехме се, без дъх от слънчево опиянение. Повечето бяхме твърде млади и зъбите ни все още бяха млечни и нови. Ядяхме всичко, сложено пред нас. Овесена каша, която се залепваше по гърлото. Кетчуп върху хляб, говеждо от консерва. Картофи, подгизнали от олио.

— Мис 1969 — ме наричаше Сюзън. — Нашата гордост.

И те се държаха с мен като с такава, като с тяхната нова играчка, изреждаха се да ме улавят под ръка, настояваха да сплетат дългата ми коса. Дразнеха ме за училището интернат, което споменах, за прочутата ми баба, чието име някои от тях разпознаха. За чистите ми бели чорапи. Останалите бяха с Ръсел от месеци, дори от години. И започнах да се притеснявам от това, което дните бавно размекваха у мен. Къде бяха семействата им на момичета като Сюзън? Или пък на Хелън с нейното бебешко гласче — понякога говореше за къща в Юджийн. За баща, който й правел клизми всеки месец и след тренировка по тенис натривал прасците й с ментолов балсам, както и други съмнителни хигиенни процедури. Но къде беше той? Ако в някои от техните домове бяха получили това, от което се нуждаеха, защо бяха тук, ден след ден, времето им в ранчото, разтегнато до безкрай?

 

 

Сюзън спеше до късно, почти до обяд. Замаяна и мудна, движенията й на забавен каданс. Сякаш винаги щеше да има още време. Тогава вече спях в леглото на Сюзън почти през вечер. Дюшекът й не беше удобен, покрит с пясък, но това нямаше значение. Понякога тя се пресягаше в просъница и ме прегръщаше, топлината от тялото й като от прясно изпечен хляб. Лежах будна, болезнено чувствителна към близостта на Сюзън. Тя се въртеше нощем, така че изритваше чаршафа, разкривайки голите си гърди.

Стаята й беше тъмна и разхвърляна сутрин, битумът по покрива на пристройката се издуваше от жегата. Вече бях облечена, но знаех, че няма да се присъединим към останалите поне още час. На Сюзън винаги й отнемаше дълго да се приготви, макар че подготовката бе по-скоро въпрос на време, а не на действия — бавно потъване в самата себе си. Обичах да я наблюдавам от леглото, сладкия, безизразен начин, по който зяпаше отражението си с разфокусиран поглед. Голото й тяло бе смирено в тези моменти, дори детинско, приведено под непривлекателен ъгъл, докато ровеше в чувала за боклук, пълен с дрехи. Това бе успокояващо за мен, човешката й същност. Прасците й, покрити с косми, връхчетата на черните й точки.

Преди Сюзън била танцьорка в Сан Франциско. Проблясващата неонова змия пред клуба, извънземната червенина на ябълката върху минувачите. Едно от другите момичета изгорило бенките на Сюзън със сребърен нитрат в гримьорната.

— Някои от тях мразеха да са на сцената — обясни тя, докато покриваше голотата си с някаква рокля. — Танцът, цялото преживяване. Но аз не смятах, че е толкова лошо.

Сюзън огледа роклята в огледалото и хвана гърдите си през плата.

— Хората са такива моралисти — каза тя. Направи похотлива гримаса, засмя се леко на себе си и пусна гърдите си. После ми разказа как Ръсел я чукал нежно, а понякога не бил толкова деликатен, и как можело да ти хареса и по двата начина. — Няма нищо извратено в това — обясни Сюзън. — Хората, които се впрягат толкова, които се преструват, че е толкова порочно? Те са истинските перверзници. Като някои от типовете, които идваха да ни гледат как танцуваме. До един бесни на нас, че са там. Все едно ние сме ги измамили.

Сюзън не говореше често за родния си град или за семейството си, а и аз не я питах. Имаше лъскав набръчкан белег на едната от китките си, който я бях виждала да опипва с трагична гордост, и веднъж се изпусна и спомена някаква усойна улица в покрайнините на градчето Ред Блъф. Но после се усети. Наричаше майка си „оная путка“ съвсем миролюбиво. Бях замаяна от солидарност, отегчената справедливост в гласа й — смятах, че и двете знаем какво е да си сама, макар да ми изглежда глупаво сега. Да мисля, че двете толкова си приличаме, при положение че аз бях отраснала с прислужнички и родители, а тя ми разказа, че понякога е живяла в кола, спяла е на дръпнатата назад седалка, докато майка й е карала. Аз се хранех, ако огладнеех. Но ние двете със Сюзън имахме други общи неща, различен вид глад. Понякога толкова силно исках да бъда докосната, че самият копнеж сякаш физически ме нараняваше. Виждах същото и у Сюзън, вълнуваше се като животно, помирисало храна, всеки път, когато Ръсел се приближеше.

 

 

Сюзън отиде в Сан Рафаел с Ръсел да огледат някакъв камион. Аз останах — имаше домакинска работа и се залових за нея с охота, породена от страх. Не исках да им давам никакъв повод да ме карат да си тръгна. Хранех ламите, плевях бурените в градината, търках и миех с белина кухненските подове. Работата бе просто още един начин да покажеш любовта си, да се предложиш.

Да напълня коритото на ламите отне много време, налягането на водата беше доста слабо, но бе приятно да съм навън на слънце. Комари кръжаха около голата ми кожа и непрекъснато трябваше да ги гоня. Те не притесняваха ламите, които просто си стояха там, знойни и с тежки клепки като кинозвезди.

От другата страна на главната сграда виждах Гай, който бърникаше в двигателя на автобуса с такъв слаб интерес, сякаш бе експонат на технически панаир. От време на време палеше цигара и правеше асаната „куче, гледащо надолу“. Понякога отиваше до къщата, за да си вземе още една бира от запасите на Ръсел, проверяваше дали другите си вършеха работата. Те със Сюзън бяха нещо като главни възпитатели, вкарваха Дона и останалите в правия път с една дума или поглед. Изпълняваха функциите си като антураж на Ръсел, макар почтителното отношение на Гай към него да се различаваше от онова на Сюзън. Мисля, че той беше останал тук, защото Ръсел бе средството да получава каквото искаше — момичета, наркотици, подслон. Не изгаряше от любов към Ръсел, не трепереше и не се задъхваше в негово присъствие — Гай беше нещо като верен другар и продължаваше сам да си е герой на всичките си истории за авантюри и приключения.

Той се приближи до оградата, бирата и цигарата му в една и съща ръка, дънките му смъкнати на хълбоците. Знаех, че ме наблюдава и се съсредоточих над маркуча, изливането на топлата вода в коритото.

— Димът ги държи настрана — обади се Гай, а аз се обърнах, сякаш току-що бях забелязала присъствието му. — Комарите — доуточни той и вдигна цигарата си.

— Да — съгласих се, — разбира се. Благодаря. — Взех цигарата през оградата, като внимавах да не отместя маркуча от коритото.

— Виждала ли си Сюзън?

Гай вече смяташе, че би трябвало да съм наясно къде се намира тя. Бях поласкана, че съм пазителка на тайната за местонахождението й.

— Някакъв тип в Сан Рафаел продава камиона си — обясних. — Тя отиде с Ръсел да го погледнат.

— Хм — изсумтя Гай. Протегна се, за да си вземе обратно цигарата. Моето професионално отношение, изглежда, го забавляваше, макар да бях убедена, че забелязваше и преклонението, което се изписваше на лицето ми всеки път, когато говорех за Сюзън. Притесненото ми препъване, когато бързах да отида при нея. Може би го объркваше фактът, че не той бе центърът на цялото това желание — беше красив младеж, свикнал с вниманието на момичетата. Момичета, които си гълтаха коремите, когато той плъзваше ръка в дънките им, момичета, които вярваха, че бижутата, които носеше, бяха красивото доказателство за неговата неизтощима дълбока емоционалност.

— Вероятно са в безплатната клиника — предположи Гай. Той се престори, че се чеше по чатала, докато размахва цигарата си. Опитваше се да ме накара да се присмея на Сюзън, да заговорнича по някакъв начин — отвърнах му само с мрачна усмивка. Гай се наклони назад върху токовете на каубойските си ботуши. Изучаваше ме.

— Може да отидеш и да помогнеш на Руз — каза той и допи последните глътки от бирата си. — Тя е в кухнята.

Вече бях приключила със задълженията си за деня и работата с Руз в горещата кухня щеше да е досадна, но кимнах с мъченическо изражение.

Сюзън ми беше разказала, че Руз е била омъжена за някакъв полицай в Корпъс Кристи^[1], което изглеждаше правдоподобно. Тя бе обикаляла край границата със замечтаната загриженост на пребиваните от бой съпруги и дори предложението ми да й помогна с чиниите бе посрещнато с лек страх. Изтърках желатинената мръсотия от най-голямата им тенджера за яхния, безцветните остатъци от храна се залепиха по гъбата. Гай ме наказваше по своя жалък начин, но на мен не ми пукаше. Всякакво раздразнение бе смекчено от завръщането на Сюзън. Тя задъхано нахлу в кухнята.

— Онзи тип подари камиона на Ръсел — извика тя със сияещо лице, оглеждайки се наоколо в търсене на публика. Отвори един шкаф и започна да рови в него. — Беше перфектно — заяви, — щото той искаше нещо от сорта на двеста долара. А Ръсел му каза съвсем спокойно: „Просто трябва да ни го дадеш.“

Сюзън се засмя, все още доста развълнувана, и седна върху плота. Започна да вади от едно пликче прашни на вид небелени фъстъци и да ги чупи.

— В началото мъжът здравата се ядоса, че Ръсел поиска камиона ей така. Безплатно.

Руз слушаше с едно ухо, докато се ровеше из продуктите за днешната вечеря, но аз спрях крана и загледах Сюзън с цялото си тяло.

— А Ръсел продължи: „Нека просто да поговорим за минута. Позволи ми да ти обясня в какво вярвам аз.“ — Сюзън изплю една черупка обратно в пликчето. — Пихме чай с човека в неговата странна дървена хижа. Около час или там някъде. Ръсел му описа цялата визия, разясни му всичко. А онзи искрено се заинтересува от това, което правим тук. Показа на Ръсел старите си снимки от армията. После каза, че просто можем да вземем камиона.

Избърсах ръце в късите си панталони, нейното лекомислено поведение ме караше да се чувствам толкова срамежлива, че трябваше да се извърна. Приключих с миенето на чиниите под звука от чупенето на фъстък след фъстък откъм позицията й върху плота, където тя трупаше на недобре оформена купчинка кухите черупки, докато пликчето свърши и Сюзън отиде да търси някой друг, на когото да разкаже историята си.

 

 

Момичетата обичаха да се размотават край рекичката, защото там беше по-прохладно, бризът носеше студ, макар че мухите бяха гадни. Обраслите с водорасли камъни, приспивната сянка. Ръсел се бе върнал от града с новия камион и бе донесъл шоколадчета и комикси, чиито страници се омачкаха, преминавайки през ръцете ни. Хелънси изяде шоколадчето веднага и огледа останалите с надигаща се завист. Макар че тя също произлизаше от богато семейство, не бяхме близки. Намирах я за скучна, освен когато се въртеше край Ръсел и детинщините й преследваха определена цел. Нагласяше се като котка, когато той я докосваше, държеше се като по-малка дори и от мен, спряна в развитието си по начин, който по-късно щеше да ми се стори патологичен.

— Божичко. Престани да ме зяпаш — възкликна Сюзън и бутна шоколадчето си по-далече от Хелън. — Ти вече изяде твоето. — Фигурата й на брега, докато седеше до мен, пръстите на краката й, които шаваха сред пръстта. Рязкото дръпване, когато някой комар зажужеше до ухото й.

— Само една хапка — изхленчи Хелън. — Само крайчето.

Руз вдигна очи от купчинката ленен плат, която лежеше в скута й. Кърпеше една работна риза на Гай, ситният й шев беше направен с разсеяна прецизност.

— Може да си вземеш малко от моя — обади се Дона, — ако обещаеш да си кротка. — Тя се отправи към Хелън, нейното блокче бе с парченца фъстъци.

Хелън отхапа. Когато се изхили, зъбите й бяха покрити с шоколад.

— Шоколадова йога — изрече тя. Всичко можеше да е йога: миенето на чиниите, чистенето на ламите. Приготвянето на храна за Ръсел. Очакваше се да изпитваш щастие от това да се настройваш към всички ритми, които служеха да те научат.

Пречупи личността си, предложи се като прах на Вселената.

 

 

Във всичките книги е описано да звучи така, сякаш мъжете принуждаваха момичетата да го направят. Това не беше вярно, не и през цялото време. Сюзън използваше своя фотоапарат „Суингър“ като оръжие. Предизвикваше мъжете да си свалят дънките. Да изложат на показ своите членове, нежни и голи сред черни гнезда от косми. На снимките те срамежливо се усмихваха, пребледнели от проблясък на вина, с рошави коси и влажни животински очи.

— Във фотоапарата няма лента — обясняваше Сюзън, макар че бе откраднала кутия с филмова лента от магазина. Момчетата се преструваха, че й вярваха. С много неща ставаше по този начин.

Влачех се след Сюзън, след всички тях. Сюзън ми позволява да рисувам с олио за тен слънца и луни върху голия й гръб, докато Ръсел свири банален джазов рефрен на китарата си, нехаен откъс с модулации. Хелън въздиша като страдащо от любов хлапе, каквото всъщност беше, Руз се присъединява към нас с отнесена усмивка, някакъв непознат тийнейджър ни гледа с благодарствено страхопочитание и на никого не му бе необходимо да говори — тишината беше изтъкана от толкова много неща.

 

 

Подготвях се вътрешно за вниманието на Ръсел, но това се случи едва след известно време. Той ми кимна загадъчно и разбрах, че трябва да го последвам.

Двете със Сюзън миехме прозорците в главната сграда — подът бе покрит с парчета смачкан вестник и капки оцет, транзисторът свиреше — дори домакинската работа ставаше приятна като бягство от час. Сюзън пееше заедно с радиото, говореше ми щастливо, замълчаваше, радостно отнесена. Изглеждаше различна, когато работехме заедно, сякаш се забравяше и се превръщаше в момичето, което всъщност бе. Странно е да си спомня, че е била само на деветнадесет. Когато Ръсел ми кимна, аз по навик я погледнах. За позволение или прошка, едно от двете. Спокойствието по лицето й се бе превърнало в крехка маска. Търкаше изкорубения прозорец с подновена концентрация. Сви рамене за довиждане, като тръгнах, сякаш нямаше нищо против, макар да усещах зоркия й поглед върху гърба си.

Всеки път, когато Ръсел ми кимнеше по този начин, сърцето ми се свиваше, колкото и странно да бе това. Бях жадна за нашите срещи, жадна да укрепя мястото си сред всички тях, сякаш като правех същото като Сюзън, намирах начин да съм с нея. Ръсел никога не ме чукаше — винаги бяха други неща, пръстите му се движеха в мен с формално безразличие, което приписвах на неговата непорочност. Целите му бяха възвишени, казвах си аз, неопетнени от примитивни грижи.

— Погледни се само — изричаше той всеки път, когато доловеше срам или колебание. Насочваше ме към замъгленото огледало в караваната. — Погледни тялото си. То не е нечие чуждо тяло — равно ми обясняваше. Когато срамежливо се отдръпвах с някакво глупаво извинение, Ръсел ме хващаше за раменете и ме насочваше обратно към огледалото. — Това си ти — казваше той. — Това е Иви. У теб няма нищо друго, освен красота.

Думите ми повлияваха, макар и само временно. Изпадах в транс, като видех отражението си — заоблените гърди, дори мекия корем, краката, нашарени от ухапвания на комари. Нямаше нищо за разбиране, нямаше сложни загадки — само очевидния факт на мига, единственото място, където любовта наистина съществуваше.

Накрая ми подаваше кърпа, с която да се почистя, и това ми се виждаше като голямо великодушие.

Когато се върнех в сферата на влияние на Сюзън, винаги имаше кратък период, през който тя се държеше хладно с мен. Дори движенията й ставаха вдървени, сякаш беше стегната в скоби, в погледа й се появяваше унесеност на заспал зад волана човек. Бързо се научих как да й правя комплименти, как да вървя до нея, докато забравеше да се държи резервирано и благоволеше да ми подаде цигарата си. По-късно щеше да ми хрумне, че когато ме нямаше, на Сюзън й липсваше компанията ми, а сдържаността й бе непохватна преструвка. Макар че е трудно да се каже — може би просто се самозалъгвах с това обяснение.

 

 

Останалите неща от ранчото току проблясваха като спомен в главата ми. Черното куче на Гай, което те наричаха с най-различни имена. Скитниците, които минаваха през ранчото онова лято, настанявайки се неканени за ден или два, преди да си тръгнат. Заселниците на глупавата мечта, които се появяваха по всяко време на деня с плетените си раници и колите на родителите си. Не виждах нищо непринудено в това как Ръсел бързо ги убеждаваше да се откажат от притежанията си, притискаше ги, така че тяхната щедрост се превръщаше в насила разиграван театър. Даваха му удостоверения за собственост на коли, спестовни книжки, веднъж дори златен венчален пръстен, със зашеметеното и изтощено облекчение на давещ се, който най-накрая се оставя на засмукващия го прилив. Разсейвах се с техните тъжни истории, едновременно мъчителни и банални. Оплаквания от зли бащи и жестоки майки, сходство в историите, което ни караше да се чувстваме като жертви на една и съща конспирация.

 

 

Беше един от редките дъждовни дни през онова лято и повечето от нас бяха вътре, в старата всекидневна се носеше влажна и сива миризма като въздуха отвън. По пода имаше нахвърляни одеяла. Чувах бейзболен мач по радиото в кухнята, в пластмасовата кофа капеше дъжд от пробития покрив. Руз масажираше ръцете на Сюзън, пръстите им хлъзгави от лосиона, докато аз четях миналогодишно списание. Хороскопът ми за март 1967-а. Някакво дразнещо лошо настроение бе надвиснало над нас — не бяхме свикнали с ограничения, да бъдем заврени някъде.

Децата се справяха по-добре вътре. Профучаваха за кратко пред погледите ни и продължаваха да следват тайните си мисии. От другата стая се чу трясък от паднал стол, но никой не стана, за да види какво се е случило. Освен Нико, не знаех на кого принадлежат останалите деца — всички те изглеждаха занемарени, с тънки китки и засъхнало край устите им сухо мляко. Няколко пъти бях гледала Нико вместо Руз, бях го държала в ръцете си и бях чувствала приятната му потна тежест. Сресвах косата му с пръсти, оправях заплетеното му герданче от зъби на акула. Всички тези напълно осъзнати майчински грижи, грижи, които доставяха повече удоволствие на мен, отколкото на него, ми позволяваха да си въобразявам, че само аз имам силата да го успокоя. Нико не оказваше съдействие в тези моменти на нежност, разваляше безцеремонно магията, сякаш усещаше добрите ми чувства и ги ненавиждаше. Подръпваше малкото си пишле към мен. Искаше сок с пищящ фалцет. Веднъж ме удари толкова силно, че ми остана синина. Наблюдавах го как кляка и се изхожда върху бетона до басейна, изпражнения, които понякога измивахме с маркуча, а понякога не.

Хелън слезе от горния етаж в тениска с щампа на Снупи и твърде големи чорапи, червените пети се бяха събрали на глезените й.

— Някой иска ли да играем на зарове?

— Не — отсече Сюзън. Прие се, че отказва от името на всички ни.

Хелън се отпусна в едно оголено кресло, на което му липсваха възглавниците. Зарея поглед към тавана.

— Все още капе — отбеляза. Всички я игнорираха. — Някой може ли да свие един джойнт? — попита. — Моля?

Когато никой не й отговори, тя се присъедини към Руз и Сюзън на пода.

— Моля, моля, моля? — повтори и зарови глава в рамото на Руз, навря се в скута й като куче.

— О, просто го направи — изпъшка Сюзън. Хелън скочи, за да донесе кутията от фалшива слонова кост, в която държаха запасите, а Сюзън ме погледна и извъртя очи. Отвърнах с усмивка. Не беше толкова лошо да сме вътре, помислих си. Всички ние, струпани в една стая като спасени от Червения кръст, а на печката вреше вода за чай. Руз се бе заловила за работа до прозореца, където падащата през нееднородната дантела на пердето светлина имаше цвят на алабастър.

Спокойствието беше нарушено от внезапното хленчене на Нико, който дотърча в стаята, преследвайки едно малко момиченце с къса коса — то държеше огърлицата от зъби на акула на Нико и между тях се разрази битка със зъби и нокти, примесена с джафкане. Сълзи, дращене.

— Хей — извика Сюзън, без да вдига поглед и децата се смълчаха, макар че продължаваха да се гледат яростно. Дишаха тежко като пияници. Всичко изглеждаше наред, бързо разрешено, докато Нико не одраска лицето на момиченцето, разкървави го със своите прекомерно израснали нокти и писъците се удвоиха. Детето покри с две ръце бузката си и зарева така, че се показаха бебешките му зъбки. Даваше да се разбере колко бе нещастно.

Руз с усилие се изправи на крака.

— Миличък — протегна ръце тя, — миличък, трябва да си добър. — Направи няколко крачки към Нико, който също започна да пищи и се тръшна с всичка сила върху пелената си. — Стани — нареди му Руз, — хайде, миличък.

Опита се да го хване за раменете, но той се бе отпуснал и не искаше да бъде преместен. Момиченцето се успокои, зяпайки щуротиите на Нико, който се отскубна от майка си и заблъска главата си в пода.

— Миличък — започна Руз, като повиши тон, — не, не, не — но той продължаваше, очите му потъмняха и се свиха като тъмни малки копчета от удоволствие.

— Божичко — изсмя се Хелън, странен смях, който не спираше. Не знаех какво да правя. Спомних си безпомощната паника, която изпитвах понякога, когато наглеждах децата, осъзнавайки, че това дете не е мое и е извън контрола ми, но дори Руз изглеждаше парализирана от същото притеснение. Сякаш очакваше истинската майка на Нико да дойде и да оправи всичко. Той бе почервенял от усилие, главата му се блъскаше в пода. Викаше, докато не чу стъпките по верандата — беше Ръсел и видях как лицата на всички оживено се стегнаха.

— Какво става? — попита той. Носеше една от старите ризи на Мич, по чиято платка имаше избродирани големи кървавочервени рози. Беше бос и целият мокър от дъжда.

— Питай Руз — изчурулика Хелън. — Хлапето е нейно.

Руз измърмори нещо, думите й накрая звучаха ядосано, но Ръсел не отвърна по същия начин. Гласът му бе спокоен, сякаш рисуваше кръг около детето и изнервената майка.

— Отпусни се — произнесе напевно той. Нямаше да допусне никой в стаята да е разстроен, от погледа му нервната атмосфера утихна. Дори Нико изглеждаше по-предпазлив в присъствието на Ръсел, гневното му избухване стана някак кухо, сякаш бе дубльор на самия себе си. — Малко човече — обърна се към него Ръсел, — ела тук и говори с мен.

Нико изгледа кръвнишки майка си, но очите му безпомощно бяха привлечени от Ръсел. Детето издаде напред дебелата си долна устна и започна да си прави сметка.

Ръсел остана прав до вратата, без да се навежда нетърпеливо и разлигавено, както правеха някои възрастни с децата, а Нико остана тих в основни линии, задоволявайки се със скимтене. Хвърли още един бърз поглед от майка си към Ръсел и обратно, преди най-накрая да изтича до него и да се остави да бъде вдигнат.

— Ето го малкото човече — каза Ръсел, а ръцете на Нико се бяха увили плътно около врата му и си спомням колко странно ми бе да видя как лицето на Ръсел се променяше, докато говореше на момчето. Израженията му се редуваха, ту гротескни, ту глуповати, като на някой палячо, макар гласът му да остана спокоен. Умееше да прави това. Да се променя, за да е в хармония с другия човек, както водата приема формата на съда, в която е излята. Той можеше да бъде всички тези неща едновременно: мъжът, който пъхаше извитите си пръсти в мен. Мъжът, който получаваше всичко безплатно. Мъжът, който чукаше Сюзън понякога грубо, а понякога нежно. Мъжът, който шепнеше на малкото момче, а гласът му леко драскаше ухото му.

Не чувах какво казва Ръсел, но Нико преглътна плача си. Лицето му беше развълнувано и мокро: изглеждаше щастлив просто да бъде в нечии ръце.

 

 

Карълайн, единадесетгодишната братовчедка на Хелън, беше избягала от вкъщи и остана за известно време. Тя живеела в Хейт, но там имало полицейска акция — бе пътувала до ранчото на автостоп с портфейл от волска кожа и овехтяло палто от лисици, което милваше с изплашена загриженост, сякаш не желаеше никой да види колко много обича дрехата.

Ранчото не беше чак толкова далеч от Сан Франциско, но не ходехме там много често. Отидох само веднъж със Сюзън, за да вземем половин килограм трева от една къща, която тя шеговито наричаше Руското посолство. Мисля, че бяха някакви приятели на Тай, старото свърталище на сатанистите. Входната врата бе боядисана в катранено черно — Сюзън видя колебанието ми и ме хвана под ръка.

— Изглежда обречено, а? — попита тя. — Първоначално и аз така си мислех.

Когато ме придърпа по-близо, усетих как се блъснах в хълбока й. Миговете на благоразположение винаги ми се струваха зашеметяващи.

След това двете се разходихме до Хълма на хипитата. Небето посивя, закапа дъжд, наоколо беше пусто, като се изключи, че човек се спъваше в бездиханните, но още живи наркомани. Положих усилия да изтръгна някакви вибрации от въздуха, но не се получаваше нищо — почувствах се облекчена, когато Сюзън също прекрати опитите си да търси някакъв смисъл във всичко това.

— Господи — възкликна тя, — тук е истинско бунище.

Накрая пак се върнахме в парка, мъглата съвсем доловимо се стичаше на капки от евкалиптовите дървета.

Прекарвах почти всеки ден в ранчото, като изключим кратките престои в дома ми, за да се преоблека или да оставя бележка на кухненската маса за майка ми. Бележки, които подписвах с „твоя любяща дъщеря“. Наслаждавах се на прекалената привързаност, за която се бе освободило място чрез моето отсъствие.

Знаех, че започвам да изглеждам различно, седмиците работа в мръсотията на ранчото оставяха видими следи. Косата ми бе изсветляла от слънцето, с остри връхчета, от нея продължаваше да се носи лек мирис на дим дори след като я измиех с шампоан. Голяма част от дрехите ми бяха станали собственост на ранчото, превръщаха се в облекла, които често не успявах да разпозная като мои: Хелън се правеше на шут, надянала някога любимата ми каубойска риза, сега скъсана и с петна от сок от праскови. Обличах се като Сюзън, в похотлива смесица, подбрана от общите купчини, дрехи, чиято нееднородност демонстрираше враждебност към големия свят. Веднъж бях отишла до „Хоум маркет“ с нея, тя се бе докарала с горнище на бански и отрязани панталони. Наблюдавахме как другите пазаруващи мятаха кръвнишки погледи и се изчервяваха от възмущение, забелязваха ни с крайчеца на окото, след което откровено се зазяпваха в нас. Смеехме се е налудничаво, безпомощно сумтене, като че ли пазехме някаква безумна тайна и всъщност бе точно така. Жената, която изглеждаше, сякаш ще заплаче от объркано отвращение, стиснала ръката на дъщеря си, не знаеше, че омразата й просто ни правеше по-силни.

Подготвях се за евентуални срещи с майка ми, като се измивах благочестиво: взимах си душ, като стоях под горещата вода, докато кожата ми не се покриеше с червени петна, а косата ми не станеше хлъзгава от балсама. Обличах си обикновена тениска и бели памучни шорти, неща, които вероятно щях да нося, ако бях по-малка, опитвайки се да изглеждам достатъчно пречистена и безполова, за да успокоя майка си. Макар че вероятно не беше нужно да се старая толкова — тя не ме оглеждаше достатъчно внимателно, за да оцени старанието ми. В случаите, когато успявахме да вечеряме заедно, почти изцяло в мълчание, тя човъркаше храната си като капризно дете. Измисляше си причини да говори за Франк, празни прогнози за времето на собствения си живот. Можех да бъда който и да е. Една вечер не си дадох труд да се преоблека и се появих на масата, облечена в муселиново горнище с връзка на врата, което оставяше корема ми гол. Майка ми не каза нищо, ровеше с лъжица в ориза си с разсеяно изражение, докато внезапно сякаш си спомни за присъствието ми. Хвърли ми кос поглед.

— Станала си толкова слабичка — отбеляза, хвана ме за китката и я пусна, като завистливо я сравни със своята. Свих рамене и тя повече не повдигна темата.

 

 

Когато най-сетне го срещнах лично, Мич Луис бе по-дебел, отколкото очаквах да бъде някой известен. Подут, сякаш имаше масло под кожата си. Лицето му беше обрасло с бакенбарди, златистата му коса напомняше перушина. Донесе каса безалкохолна бира за момичетата и шест мрежички с портокали. Стари сладки с глазура от немски шоколад в отделни накъдрени чашки като бонета на пилигрими. Бонбони с нуга в яркорозови кутии. Предположих, че са остатъците от кошници с подаръци. Стек цигари.

— Той знае, че обичам тази марка — каза Сюзън и притисна цигарите до гърдите си. — Запомнил е.

Всички говореха за Мич с такова чувство за собственост, сякаш той бе една идея повече от истинска личност. Гиздеха се и се приготвяха за посещението му с момичешко нетърпение.

— Вижда се океанът от неговото джакузи — разказа ми Сюзън. — Мич го е осветил и цялата вода свети.

— Онази му работа е наистина голяма — добави Дона. — И е, такова, лилава.

Дона миеше подмишниците си на мивката, а Сюзън извъртя очи.

— Курвенска баня — измърмори тя, но се бе преоблякла в рокля. Дори Ръсел зализа назад косата си с вода, което му придаде лъскав, изискан вид.

Той ме представи на Мич, като каза:

— Нашата малка актриса. — Ръката му бе на гърба ми.

Мич ме огледа с въпросителна, самодоволна усмивка.

Мъжете го правеха толкова лесно, това незабавно разпределяне на стойността. И как, сякаш искат тайно да им станеш съучастник в оценката им за теб.

— Аз съм Мич — представи се той. Сякаш вече не знаех. Кожата му изглеждаше свежа и без пори, по начина, по който това се случваше с богатите хора, които преяждат.

— Дай на Мич една прегръдка — побутна ме напред Ръсел. — Той иска прегръдка точно като всички нас. Нуждае се от малко любов.

Мич имаше вид на човек с очаквания, все едно отваряше подарък, който вече бе разтръскал и знаеше какво съдържа. Обикновено щях да потъна в земята от срам. Притеснявах се от тялото си, страх ме беше да не направя някоя грешка. Но вече се чувствах различно. Бях една от тях и това означаваше, че мога да отвърна на усмивката на Мич, да пристъпя напред и да го оставя да се притиска в мен.

Дългият следобед, който последва: Мич и Ръсел се изреждаха да свирят на китара. Хелън седеше в скута на Мич, облечена с горнище на бански. Тя непрекъснато се хилеше и навираше главата си с вързана на опашки коса във врата му. Той бе много по-добър музикант от Ръсел, но се опитвах да не обръщам внимание на това. Дрогирах се с някаква нова и страхотна концентрация, като преминах точката на безпокойство и изпаднах в състояние на безчувственост. Усмихвах се почти неволно, така че бузите започнаха да ме болят. Сюзън седеше със скръстени крака на земята до мен, пръстите й леко докосваха моите. Лицата ни, подпрени в дланите и съсредоточени, напомняха лалета.

 

 

Беше един от онези сливащи се едни в други дни, които принасяхме в жертва на споделения сън, насилие в нашата антипатия към истинския живот — макар че всичко бе в това да се свържеш, да се настроиш, казвахме си ние. Мич беше оставил малко ЛСД, което бе взел от някакъв лабораторен техник в Станфорд. Дона го смеси с портокалов сок в картонени чашки и ние го изпихме за закуска, затова дърветата сякаш туптяха от енергия, сенките бяха морави и мокри. По-късно ми бе любопитно да си спомня колко лесно се изкушавах от нещата. Ако наоколо имаше наркотици, взимах ги. Човек бе потопен в мига — тогава, когато всичко онова се случи. Можехме да си говорим за мига с часове. Обсъждахме го в разговори: начинът, по който се движеше светлината, защо някой бе мълчалив, разплитахме всички пластове на това какво наистина означава един поглед. Струваше ни се нещо важно, нашето желание да опишем формата на всяка секунда, докато изтичаше, да извадим всичко скрито и да го пребием до смърт.

Двете със Сюзън изработвахме детински гривни, които момичетата разменяха помежду си, събирахме ги по ръцете си като ученички в основно училище. Упражнявахме V-образната плетка. Червено-бялата шарка на бонбон. Правех една за Сюзън, дебела и дълга, маково червен орнамент върху поле от нишки с цвят на праскови. Харесвах успокояващото събиране на възлите, цветовете, които вибрираха щастливо под пръстите ми. Станах веднъж, за да донеса на Сюзън чаша вода и в това действие имаше семейна нежност. Исках да й угодя, да сложа вода в устата й. Сюзън ми се усмихна, докато пиеше, преглъщаше толкова бързо, че виждах как гърлото й потрепва в спазми.

Братовчедката на Хелън, Карълайн, беше с нас през онзи ден. Изглеждаше, че знае много повече неща, отколкото някога аз съм разбирала на единадесет. Направените й от евтин метал скоби се клатеха. Хавлиената й блуза беше бледожълта като лимонен скреж и откриваше малкия й корем, макар коленете й да бяха ожулени и бледи като на момче.

— Яко — произнесе тя, когато Гай опря картонена чашка със сок до устните й и като играчка с навиваща се пружина непрекъснато повтаряше думата, когато ЛСД започна да действа. Аз също долавях първите симптоми у себе си, устата ми се пълнеше със слюнка. Замислих се за прииждащите рекички, които бях виждала в детството си, смъртоносната студенина на дъждовната вода, докато бързо се плискаше върху скалите.

Чувах как Гай бръщолевеше глупости на верандата. Една от безсмислените му истории, а наркотикът караше рева му да ехти. Дългата му коса бе хваната на тъмен възел в долната част на черепа му.

— Този тип блъскаше по вратата — разказваше той, — крещеше, че е дошъл да вземе това, което е негово, а аз си виках нещо от рода на: „О, върви по дяволите, чудо голямо. Аз съм Елвис Пресли“ — боботеше Гай, а Руз кимаше. Присвиваше очи към слънцето, докато Кънтри Джо звучеше от къщата. Облаци се носеха по синевата, очертани в неон.

— Виж какво става със сирачето Ани — обади се Сюзън и извъртя очи към Карълайн.

Първоначално Карълайн преиграваше въздействието на упойващото вещество, като залиташе, но скоро наркотикът наистина я хвана, очите й станаха диви и тя бе леко уплашена. Беше достатъчно слаба, за да забележа силното пулсиране на гърлото й. Сюзън също я гледаше и чакаше да каже нещо, но момичето не го направи. Хелън, предполагаемата братовчедка на Карълайн, също не продумваше. Тя беше слънчасала, изпаднала в кататония, изпънала се върху парче стар килим, наклонила ръка пред очите си. Не се хилеше на никого. Най-накрая отидох при Карълайн и я докоснах по слабичкото рамо.

— Какво става? — попитах.

Тя не вдигна поглед, докато не изрекох името й. Попитах я откъде е — само стисна силно очи. Не беше подходящо да я питам това — разбира се, че не беше, подсещаше я отново за всички лоши неща, които й се бяха случили извън ранчото, всички скапани спомени, които вероятно точно тогава се бяха удвоили. Не знаех как да я измъкна обратно от тресавището.

— Искаш ли да ти дам това? — попитах и вдигнах гривната. Карълайн й хвърли едно око. — Само трябва да я довърша — обясних, — но е за теб.

Тя се усмихна.

— Наистина ще ти отива — продължих. — Ще подхожда на блузата ти.

Напрежението в погледа й спадна. Тя дръпна дрехата от тялото си, за да я огледа и се успокои.

— Успях — каза и посочи с пръст избродираните очертания на знака на мира върху блузата си, а аз видях часовете, които бе прекарала да го шие, вероятно бе взела назаем кутията за шев на майка си. Изглеждаше лесно: да съм мила с нея, да сложа завършената гривна на китката й, изгаряйки възела с кибритена клечка, така че да й се наложи да я отреже. Не забелязах, че Сюзън ни наблюдаваше, а собствената й гривна лежеше пренебрегната в скута й.

— Красиво — заявих и вдигнах китката на Карълайн. — Истинска красота.

Сякаш бях жител на този свят, някой, който може да покаже пътя на другите. Такава грандиозност се смесваше с чувствата ми на добрина — започвах да запълвам всички празни пространства в себе си със сигурните неща на ранчото. Хладното пренасищане с думите на Ръсел — откажи се от егото, изключи разума. Вместо това приеми космическия вятър. Вярванията ни бяха благи и лесни за смилане като сладкишите и тортичките, които крадяхме от една пекарна в Саусалито, тъпчехме устите си с фино нишесте.

 

 

В последвалите дни Карълайн ме следваше като бездомно куче. Кръжеше около вратата на стаята на Сюзън, питаше дали искам някоя от цигарите, които бе изпросила от мотористите. Сюзън се изправи и хвана лакът зад гърба си, протягайки се.

— Те просто ти ги дадоха, така ли? — попита дяволито. — Безплатно?

Карълайн ми хвърли поглед.

— Цигарите ли?

Сюзън се изсмя, без да каже нищо повече. Бях объркана в тези мигове, но ги привеждах като допълнително доказателство: Сюзън бе раздразнителна сред други хора, защото не я разбираха така, както я разбирах аз.

Не го казвах на глас на себе си и дори не мислех твърде много за това. Накъде отиваха нещата със Сюзън. Човъркащото ме безпокойство, което изпитвах, когато тя изчезнеше с Ръсел. Как не знаех какво да правя без нея, как търсех Дона или Руз като изгубено хлапе. Всеки път, когато се връщаше, вмирисана на изсъхнала пот и грубо се бършеше между краката с кърпа за миене на съдове, сякаш не й пукаше, че я гледам.

Изправих се, когато видях колко нервно Карълайн опипва с пръсти гривната, която й бях дала.

— Ще си взема една цигара — казах и й се усмихнах.

Сюзън ме хвана под ръка.

— Но ние ще храним ламите — заяви тя. — Не искаш те да умрат от глад, нали? Да загинат?

Поколебах се и Сюзън се протегна, за да си поиграе с кичур от косата ми. Тя постоянно правеше такива неща: оправяше ръбове по блузата ми, веднъж натика нокътя на пръста си между предните ми зъби, за да извади останала храна. Нарушаваше границите, за да ми покаже, че те не съществуват.

Желанието на Карълайн да бъде поканена бе толкова крещящо, че почти се почувствах засрамена. Но това не ме спря да последвам Сюзън отвън, като се извиних на момичето със свиване на рамене. Усещах как то ни наблюдаваше, докато излизахме. Прикритото внимание на дете, онова безмълвно разбиране. Видях, че разочарованието вече бе нещо познато за него.

 

 

Оглеждах хладилника на майка ми, стъклените буркани, омазани със засъхнало разлято съдържание. Изпаренията от кръстоцветни зеленчуци, увити в найлонови пликове. Нищо за ядене, както обикновено. Малки неща като това ми напомняха защо предпочитах да съм някъде другаде. Когато чух стъпките й пред входната врата, шумното тракане на тежките й бижута, опитах да се измъкна, без да се срещаме.

— Иви — извика тя и влезе в кухнята. — Почакай малко.

Бях задъхана от пътуването с колело от ранчото и се намирах в последния стадий на наркотичен унес. Постарах се да примигна нормален брой пъти, да се представя с безизразно лице, което нямаше да й подскаже нищо.

— Хванала си толкова много тен — заяви тя и вдигна ръката ми, а аз свих рамене. Лениво помилва нагоре-надолу косъмчетата по ръката ми, след което се спря. Между нас настъпи неловък миг. Тогава ми хрумна: най-сетне бе усетила, че парите по малко намаляват. Мисълта за нейния гняв не ме уплаши. Постъпката ми беше толкова абсурдна, че оставаше защитена от своята нереалност. Почти бях започнала да вярвам, че наистина никога не съм живяла тук, чувството на необвързаност бе толкова силно, докато се промъквах през къщата по поръчка на Сюзън. Ровенето из чекмеджето с бельо на майка ми, огледът на коприни с цвят на чай и размъкнати дантели, докато не се натъкнах на руло с банкноти, хванато с ластиче за коса.

Майка ми смръщи вежди.

— Слушай — започна тя. — Сал те е видяла на шосе „Адоби“ тази сутрин. Сама.

Опитах се да запазя лицето си безизразно, но се почувствах успокоена — това просто бе една от тъпите забележки на Сал. Разправях на майка ми, че ходя в къщата на Кони. И през някои вечери си оставах у дома, за да държа баланса под контрол.

— Сал каза, че там имало някакви много странни хора — продължи майка ми. — Някакъв си мистик или нещо подобно, но както звучи… — Лицето й се изкриви.

Разбира се — тя щеше да се влюби в Ръсел, ако той живееше в имение в Марин, ако в басейна му плуваха гардении и ако взимаше на богатите жени по петдесет долара, за да им тълкува астрологията. Колко прозрачна ми се виждаше тя тогава, постоянно нащрек срещу нещо по-незначително, дори когато отваряше вратата на къщата за всеки, който й се усмихнеше. За Франк и неговите ризи с бляскави копчета.

— Никога не съм го срещала — отвърнах със спокоен глас. Така че да разбере, че лъжа. Лъжата кръжеше там, а аз наблюдавах как майка ми се опитваше да изтръгне отговор.

— Само исках да те предупредя — предаде се тя. — За да знаеш, че този тип е някъде там. Очаквам вие двете с Кони да се грижите една за друга, ясно?

Виждах колко силно желаеше да избегне караницата, как с голямо усилие се задоволи с компромисния вариант. Предупреди ме, така че бе сторила каквото се изискваше. Това означаваше, че все още ми е майка. Позволяваше й да смята, че е вярно — кимнах и тя се успокои. Косата й бе пораснала. Беше облечена в нов потник с плетени презрамки, кожата на раменете й бе оголена и разкриваше бледи следи от бански костюм — нямах представа кога или къде бе плувала майка ми. Колко бързо се бяхме отчуждили една от друга, като нервни съквартирантки, които се засичат по коридорите.

— Е — въздъхна тя.

За миг зърнах предишната си майка, остатъка от изтощена любов на лицето й, но тя бързо изчезна, когато гривните й издадоха тенекиен звук и се спуснаха надолу по ръцете й.

— В хладилника има ориз с месо — уведоми ме майла ми, а аз издадох гърлен звук, означаващ, че може и да хапна, макар и двете да знаехме, че няма да го направя.