Ема Клайн
Момичетата (9)

6.

Винаги баща ми бе отговарял за поддръжката на басейна — обираше боклуците по повърхността с мрежа, трупаше мокрите листа на купчина. Цветните епруветки, които използваше, за да тества нивата на хлора. Никога не се бе старал кой знае колко при под дръжката, но басейнът сега беше в по-лошо състояние, след като си бе тръгнал. Около филтъра лениво се разхождаха саламандри. Когато плувах, усещах някакво блатисто съпротивление, нещо гнусно се разпръскваше от движението ми. Майка ми беше на групова терапия. Бе забравила обещанието си да ми купи нов бански костюм, така че бях облечена в стария си оранжев: избледнял като пъпеш, с разшити шевове и отпуснат покрай дупките за краката. Горнището беше твърде малко, но гледката на изпълващата деколтето зряла плът ми се понрави.

Изтекла бе само седмица от партито по случай слънцестоенето, а аз вече бях ходила втори път в ранчото, вече крадях пари за Сюзън, банкнота по банкнота. Обичам да си представям, че ми е отнело повече време, отколкото бе минало в действителност. Че е трябвало в продължение на месеци да бъда убеждавана, че съпротивата ми бавно е била преодоляна. Че съм била ухажвана внимателно, като любима жена. Но всъщност бях лесна мишена, изгарях от желание да се предложа сама.

Постоянно скачах във водата, водорасли се лепяха по космите на краката ми като метални стърготини по магнит. Забравена книга с меки корици се бе надиплила върху седалката на стола върху моравата. Листата на дърветата бяха сребристи и лъскави като люспи, всичко бе изпълнено с мързелива юнска жега. Дали дърветата около къщата ми винаги са изглеждали така, толкова странни и сякаш водни? Или нещата вече се променяха за мен, скучният безпорядък на нормалния свят се трансформираше в тучните декори на един различен живот?

 

 

На сутринта след партито по случай слънцестоенето Сюзън ме бе закарала до вкъщи, колелото ми натикано на задната седалка. Устата ми беше пресъхнала и непозната от това, че бях пушила толкова много, а дрехите ми се бяха спарили от топлината на тялото ми и миришеха на пепел. Непрекъснато измъквах парченца слама от косата си — доказателство за предната вечер, която ме бе изпълнила с трепет, като паспорт, на който са сложили печат за одобрение. В крайна сметка се беше случило и аз запазих ярък списък с щастливи спомени: фактът, че седях до Сюзън, а между нас се бе възцарила приятелска тишина. Перверзната ми гордост, че съм била с Ръсел. Изпитвах удоволствие да си припомням фактите от този акт, дори обърканите и скучни части. Странните затишия, докато Ръсел се възбуждаше. Имаше някакво могъщество в простотата на човешките функции. Както ми беше обяснил Ръсел: твоето тяло може да те преведе през препятствията на предишните ти затруднения, ако му позволиш.

Сюзън пушеше постоянно, докато шофираше, като от време на време ми предлагаше цигарата си с някакъв спокоен ритуален жест. Мълчанието между нас не бе нито тежко, нито неловко. Покрай колата отвън се стрелкаха маслинови дръвчета, обгорената лятна пръст. Далечни плавателни канали, спускащи се към морето. Сюзън непрекъснато сменяше радиостанциите, докато внезапно не изключи радиото.

— Трябва ни бензин — обяви тя.

Ние, безгласно реагирах аз, ние се нуждаехме от бензин.

Сюзън отби в бензиностанцията „Тексако“, която бе пуста, с изключение на един пикап в синьо-зеленикаво и бяло, който теглеше ремарке за лодка.

— Подай ми една карта — нареди Сюзън и кимна към жабката.

Отворих я със затруднение, оттам изпаднаха цяла купчина разбъркани кредитни карти. На всичките пишеше различни имена.

— Синята — каза тя. Изглеждаше нетърпелива. Когато й подадох картата, забеляза объркването ми. — Хората ни ги дават — обясни Сюзън. — Или ние си ги взимаме. — Посочи с пръст синята карта. — Като тази, която е на Дона. Тя я задигна от майка си.

— Картата за бензин на майка й?

— Спаси ни задниците, щяхме да умрем от глад — сви рамене Сюзън. После ме погледна. — Както ти измъкна онази тоалетна хартия, нали?

Изчервих се при споменаването на случката. Може би тя знаеше, че съм излъгала, но нямаше как да преценя от безизразното й лице — а може би не.

— Освен това — продължи — ние ги употребяваме по-добре, отколкото те биха могли — купуват си повече глупости, повече неща, повече „аз, аз, аз“. Ръсел се опитвала помогне на хората. Той не съди никого, неговата философия не е такава. На него не му пука дали си богат или беден.

Думите на Сюзън звучаха някак смислено. Те просто се опитваха да изравнят силите в света.

— Това е его. — Тя се облегна на колата, но държеше под око бензиномера: никой от тях не пълнеше резервоара повече от една четвърт. — Парите са его, а хората не искат да се разделят с тях. Искат просто да се защитят, да ги стискат в ръцете си като одеяло. Не осъзнават, че това ги прави роби. Че е болест.

Засмя се.

— Странното е, че веднага щом се откажеш от всичко, веднага щом кажеш: „Ето, вземи го…“, тогава всъщност наистина имаш всичко.

Един от групата бе задържан, затова че бе ровил в контейнер за боклук по време на обиколката за събиране на храна, а Сюзън беше бясна, припомняйки си историята, докато изкарваше колата обратно на пътя.

— Все повече и повече магазини се научават. Простотии — възмути се тя. — Хвърлят нещо, а после пак си го искат. Това е Америка.

— Наистина са простотии. — Думата прозвуча странно в устата ми.

— Ще измислим нещо. Скоро. — Погледна в огледалото за обратно виждане. — Парите са оскъдни. Но просто е неизбежно. Вероятно не знаеш какво е усещането.

Не ми се подиграваше — говореше, сякаш съобщава истината. Приемаше реалността с непринудено повдигане на раменете. Тогава ми хрумна идеята, напълно оформена, сякаш сама я бях измислила. Изглеждаше точно така, правилното решение, дребно украшение, което блещукаше наблизо.

— Мога да намеря малко пари — заявих, като по-късно се чувствах неудобно, че го бях предложила. — Майка ми винаги си оставя чантата на открито място.

Беше вярно. Вечно се натъквах на пари: в шкафчета, върху маси, забравени до мивката в банята. Получавах периодично отпускана сума, но майка ми често ми даваше повече, случайно или просто като махнеше леко в посока на чантата си. „Вземи колкото ти трябват“, винаги казваше тя. И аз никога не взимах повече, отколкото трябваше да имам и винаги съвестно връщах рестото.

— О, не — възрази Сюзън и хвърли последната си цигара през прозореца. — Не е нужно да го правиш. Голяма си сладурана обаче — усмихна се тя. — Наистина мило предложение от твоя страна.

— Искам да го направя.

Сюзън присви устни, преструваше се на несигурна, разпалваше желанието ми да й противореча.

— Не искам да правиш нещо, което не желаеш. — Тя леко се засмя. — Не целя това.

— Но аз искам да го направя — повторих. — Искам да помогна.

Сюзън не каза нищо около минута, след което се усмихна, без да ме поглежда.

— Добре — съгласи се тя. Успях да доловя предизвикателството в гласа й. — Щом искаш да помогнеш. Можеш да помогнеш.

 

 

Задачата ми ме превърна в шпионин в къщата на майка ми, а майка ми бе нищо неподозиращата набелязана жертва. Дори се извиних за скарването ни, когато я срещнах онази вечер в тихия коридор. Тя леко сви рамене, но прие извинението ми, усмихвайки се смело. Обикновено това щеше да ме подразни, тази неуверена смела усмивка, но новото ми аз просто преклони глава с горчиво съжаление. Преструвах се на истинска дъщеря и се държах така, както една истинска дъщеря би трябвало да се държи. Част от мен се вълнуваше как не я допусках до моя свят и как всеки път, когато я погледнех или говорех с нея, лъжех. Нощта, в която бях с Ръсел, ранчото, скришното място, което държах в тайна. Тя можеше да разполага с остатъците от стария ми живот, с всичките изсушени отпадъци от него.

— Прибираш се толкова рано — изненада се майка ми. — Мислех си, че сигурно отново ще спиш при Кони.

— Нямах желание да го правя.

Беше странно да ми напомнят за Кони, да се сблъсквам отново с обикновения свят. Бях дори смаяна, че изпитвах обичайното желание за храна. Исках светът видимо да се преподреди около промяната, като кръпка, която покрива скъсано място.

Майка ми се размекна.

— Радвам се, защото исках да прекарам малко време с теб. Само ние двете. Отдавна не сме го правили, нали? Може би да сготвя „Бьоф Строганов“^[1] — предложи тя. — Или кюфтета. Какво мислиш?

Бях подозрителна към предложението й: не купуваше храна за къщата, освен ако не й пишех бележки, които тя да открие, когато се върне обратно от сеансите си. А и не бяхме яли месо от цяла вечност. Сал беше казала на майка ми, че да ядеш месо е все едно да ядеш страх и че поглъщането на страх ще те накара да качиш килограми.

— Кюфтета не звучи лошо — казах аз. Не исках да забелязвам колко щастлива я направи това.

Майка ми включи радиото в кухнята и то засвири онзи тип леки, успокоителни песни, които обожавах като дете. Диамантени пръстени, хладни потоци, ябълкови дръвчета. Ако Сюзън или дори Кони ме хванеха да слушам подобна музика, щях да се почувствам засрамена — беше скучна, весела и старомодна, но аз изпитвах свидна, моя си любов към тези песни, а майка ми припяваше на местата, които знаеше. От нея струеше театрален ентусиазъм и беше лесно да те завладее лекомислието й. Стойката й бе оформена от години, прекарани в конни шоупрограми през юношеството й, усмихвайки се от гърба на лъскави арабски коне, докато светлините на арената улавят покритата й с изкуствени диаманти яка. Тя ми бе изглеждала толкова загадъчна, когато бях по-малка. Срамежливостта, която изпитвах, докато я гледах да се движи из къщата, тътрейки краката си в пантофи. Чекмеджето с бижута, чийто произход я карах да ми описва късче по късче, като поема.

Къщата беше чиста, прозорците отделяха тъмната нощ, килимите бяха меки под босите ми крака. Това бе противоположността на ранчото и почувствах, че трябва да съм гузна — че беше грешно да се чувствам толкова комфортно, да искам да ям тази храна с майка ми в спретнатата ни кухня. Какво ли правеха Сюзън и останалите в същия този миг? Внезапно ми стана трудно да си представя.

— Как е Кони напоследък? — попита майка ми, докато прелистваше написани на ръка картички с рецепти.

— Добре. — Вероятно беше така. Гледаше как влажно проблясват скобите на Мей Лопез.

— Нали знаеш, че тя винаги е добре дошла тук. Напоследък вие двете прекарвате ужасно много време у тях.

— Баща й няма нищо против.

— Липсва ми — заяви майка ми, макар че присъствието на Кони като че ли винаги я притесняваше, все едно бе някаква трудно поносима леля стара мома. — Трябвала отидем на екскурзия до Палм Спрингс или нещо подобно. — Очевидно бе изчаквала, за да го предложи. — Можеш да поканиш и Кони, ако искаш.

— Не знам. — Щеше да е хубаво. Двете с Кони да се бутаме една в друга върху напечената от слънцето задна седалка, да пием шейкове от фермата за фурми преди Индиоу.

— Ммм — измърмори тя. — Бихме могли да отидем през следващите няколко седмици. Но нали знаеш, милинка… — Последва пауза. — Франк също може да дойде.

— Няма да ходя на екскурзия с теб и приятеля ти.

Майка ми се опита да се усмихне, но видях, че криеше нещо. Радиото свиреше твърде силно.

— Миличка — започна тя. — Как изобщо ще живеем заедно…

— Какво? — Мразех детинския начин, по който прозвуча гласът ми, подронвайки авторитета ми.

— Не веднага, определено не. — Нацупи устни. — Но ако Франк се нанесе…

— Аз също живея тук — заявих. — Просто един ден щеше да му позволиш да се нанесе, без дори да ми кажеш?

— Ти си на четиринадесет.

— Това са тъпотии.

— Ей! Мери си приказките! — повиши тон тя и скръсти ръце. — Не знам защо си толкова груба, но трябва да спреш, и то веднага. — Близостта на умоляващото лице на майка ми, неподправената й тревога — това подклаждаше органична погнуса към нея, както когато бях доловила миризмата на желязо в банята и бях разбрала, че бе с менструация.

— Опитвам се да направя нещо добро — продължи тя, — като каня и твоята приятелка. Може ли да спреш вече?

Изсмях се, но смехът ми бе изпълнен с отвратителни предателски нотки. Затова бе поискала да приготви вечеря. Сега беше още по-лошо, защото толкова лесно ми бе у годила.

— Франк е задник.

Лицето й почервеня, но тя се застави да остане спокойна.

— Внимавай как се държиш. Това е моят живот, разбираш ли? Опитвам се да бъда поне мъничко щастлива — обясни ми — и ти трябва да ми дадеш тази възможност. Не можеш ли да го направиш?

Майка ми заслужаваше своя анемичен живот, изпълнен с безсмислени, момичешки несигурности.

— Хубаво — съгласих се. — Добре. Успех с Франк.

Очите й се присвиха.

— Какво означава това?

— Забрави. — Можех да помириша как суровото месо се стопляше до стайна температура, остър дъх на студен метал. Стомахът ми се сви. — Вече не съм гладна — заявих и я оставих сама в кухнята. Радиото още свиреше песни за първата любов, за танци покрай реката, месото се бе размразило достатъчно, за да се принуди майка ми да го сготви, макар че никой нямаше да го яде.

 

 

След това беше лесно да се убедя, че заслужавах да взема тези пари. Ръсел казваше, че повечето хора са егоисти, неспособни да обичат и това ми се струваше вярно за майка ми, а също и за баща ми, който се бе заврял с Тамар в жилищен комплекс „Портофино“ в Пало Алто. Така че ми се струваше като приемлива размяна, когато мислех за нещата по този начин. Че парите, които крадях, банкнота по банкнота, се добавяха към нещо, което можеше да замени изчезналото. Беше твърде депресиращо да мисля, че нищо от това не бе съществувало поначало. Нищо… например приятелството на Кони. Че Питър никога не бе чувствал нищо друго към мен, освен раздразнение от очевидния детински начин, по който го боготворях.

Майка ми оставяше чантата си ту тук, ту там из къщата, както винаги, и това правеше парите вътре да не изглеждат толкова ценни, а като нещо, за което на нея не й пукаше достатъчно, та да го приема сериозно. Въпреки това ми беше неудобно да ровичкам из чантата й, все едно бърках в разхлопания мозък на майка ми. Боклуците бяха твърде лични — обвивката на карамелен бонбон, картичка с мантра, джобно огледалце. Тубичката крем с цвят на лейкопласт, който тя нанасяше под очите си. Свих една десетачка и я пъхнах в джоба на късите си панталони. Дори да ме беше видяла, просто щях да кажа, че ще пазарувам от магазина — защо да ме подозира? Дъщеря й, която винаги е била добра, макар това да бе доста разочароващо, защото не беше „страхотна“.

Изненадана съм, че изпитвах толкова малко вина. Тъкмо обратното — имаше нещо праведно в начина, по който прибрах парите на майка ми. Бях усвоила малко от духа в ранчото, убедеността, че мога да взема каквото си поискам. Знанието за скритите банкноти ми позволи да се усмихна на майка ми на следващата сутрин, да се престоря, че не си бяхме казали нещата, които изрекохме предната вечер. Да стоя търпеливо, когато тя разроши бретона ми без предупреждение.

— Недей да си криеш очите — усмихна се майка ми, почувствах горещия й дъх отблизо, пръстите й преминаваха през косата ми.

Исках да я отблъсна, да отстъпя назад, но не го направих.

— Ето — доволно каза тя. — Ето я моята сладка дъщеря.

 

 

Мислех си за парите, докато киснех в басейна с рамене над повърхността на водата. Имаше някаква непорочност в задачата да натрупвам банкнотите в малката си чантичка с цип. Когато бях сама, обичах да броя парите си, като всяка нова петачка или десетачка бяха изключителна благодат. Слагах по-новите пари отгоре, така че пачката да изглежда по-хубава. Представях си задоволството на Сюзън и Ръсел, когато им занесях парите, отнасях се в сладката непокорна мъгла на бляновете.

Очите ми бяха затворени, докато се носех над водата и ги отворих едва когато чух шум от придвижване някъде сред дърветата. Елен може би. Стегнах се и започнах неспокойно да пристъпвам из басейна. Не смятах, че може да е човек: не се притеснявахме за подобни неща. Това стана на по-късен етап. А и така или иначе се оказа просто един далматинец, съществото, което излезе измежду дърветата и дойде право до ръба на басейна. Огледа ме сериозно, след което започна да лае.

Кучето изглеждаше странно, имаше петънца и лунички и лаеше със силно, човешко безпокойство. Знаех, че е собственост на съседите ни отляво, семейство Дътън. Бащата беше написал музикалната тема към някакъв филм, а по време на партита бях чувала как майката я тананика подигравателно на събрала се групичка. Синът им беше по-малък от мен — често стреляше със своята въздушна пушка в двора, а кучето лаеше в развълнуван синхрон с изстрелите. Не можех да си спомня името на животното.

— Марш — изкомандвах, докато лениво плясках из водата. Не исках да излизам от басейна. — Марш оттук.

Кучето продължи да лае.

— Марш — опитах отново, но животното просто продължи да лае по-силно.

 

 

Срязаните ми панталони бяха мокри от банския костюм, когато стигнах до къщата на семейство Дътън. Бях си обула сандалите с коркови подметки, изцапани от останалите по краката ми нечистотии, и държах кучето за каишката, а от краищата на косата ми капеше вода. Теди Дътън отвори вратата. Той беше на единадесет или дванадесет, краката му бяха покрити с корички и ожулвания. Миналата година си беше счупил рамото, като паднал от едно дърво, а майка ми бе човекът, който го откара до болницата: с мрачно мърморене, че родителите му го оставяли самичък твърде често. Никога не бях прекарвала много време с Теди, като изключим близките отношения между младите по време на съседските партита, където всички под осемнадесет бяха събирани и заставяни да маршируват заедно към сприятеляването. Понякога го виждах да кара колело с някакво момче с очила: веднъж ми беше позволил да помилвам едно котенце, което бяха намерили в плевня, държейки малкото същество под ризата си. От очите на котенцето течеше гной, но Теди се държеше мило с него като малка майка. Тогава за последен път бях разговаряла с него.

— Здрасти — казах аз, когато Теди отвори вратата. — Кучето ти.

Теди ме зяпаше, сякаш въобще не бяхме съседи цял живот. Недоволно завъртях очи заради мълчанието му.

— Беше в двора ни — продължих. Далматинецът се опита да се измъкне от хватката ми.

На Теди му отне около секунда, за да проговори, но преди да го направи, видях как хвърля безпомощен поглед към горнището на банския ми, към силно подчертаното ми деколте. Той разбра, че съм го забелязала и се притесни още повече.

— Лош Тики — скара се и избута животното в къщата. — Лошо куче.

Мисълта, че Теди Дътън може по някакъв начин да нервничи заради мен, ме изненада. Макар че при последното ни виждане дори не притежавах бикини, а сега гърдите ми бяха по-големи, което радваше дори и мен. Приех вниманието му за почти комично. Веднъж някакъв непознат си бе показал оная работа на двете ни с Кони до тоалетните на киното — отне ми миг, за да разбера защо мъжът пъшкаше като риба на сухо, но тогава видях члена му — изваден през ципа, приличаше на ръка, измъкната от ръкав. Той ни погледна, сякаш бяхме пеперуди, които забождаше с карфици върху дъска. Кони ме беше сграбчила за ръката и ние се обърнахме и побягнахме засмени, а шоколадовите стафиди „Рейзинетс“, който стисках в ръката си, бяха започнали да се разтапят. Споделихме помежду си с пискливи гласове отвращението, което бяхме изпитали, но в думите ни също така имаше и гордост. Като доволния начин, по който Патриша Бел веднъж ме бе попитала след училище дачи съм забелязала как господин Гарисън я гледач втренчено и не съм ли смятала, че това е странно.

— Целите му лапи са мокри — отбелязах. — Ще изцапа пода.

— Родителите ми не са вкъщи. Няма значение. — Теди се въртеше на прага, изпълнен с неловко очакване — да не би да си мислеше, че ще остана да повисим заедно?

Той стоеше на вратата като онези нещастни момченца, които, без каквато и да е причина, понякога получаваха ерекция, застанали пред черната дъска — очевидно под влиянието на някаква друга сила. Може би доказателството за секс бе видимо у мен по нов начин.

— Е — изрекох. Опасявах се, че ще се разсмея. Теди явно се чувстваше крайно неудобно. — Чао.

Той се прокашля, опитваше се да насили гласа си да звучи по-гърлено.

— Съжалявам — извини се. — Ако Тики ти е досаждал.

Откъде знаех, че мога да разигравам Теди? Защо мисълта ми незабавно се насочи към тази възможност? Бях ходила в ранчото само два пъти след партито по случай слънцестоенето, но вече бях започнала да попивам определени начини, по които да гледам на света, определени навици на логиката. Ръсел ни казваше, че обществото е пълно с праволинейни хора — хора, попаднали под парализиращото робство на корпоративни интереси, покорни като дрогирани лабораторни шимпанзета. Ние в ранчото функционирахме на изцяло друго ниво, борехме се с бурята от нещастие и какво от това, ако се наложеше да разиграваш праволинейните хора, за да достигнеш по-високи цели, по-големи светове? Ако се отречеш от този стар договор, беше обяснил Ръсел, ако се откажеш от всичките идиотски тактики за сплашване на градската класа, молитвениците и кабинета на директора, ще видиш, че няма такова нещо като правилно и грешно. Неговите толерантни уеднаквявания свеждаха тези концепции до кухи реликви, като медали от режим, който вече не бе на власт.

 

 

Помолих Теди за нещо за пиене. Имах предвид лимонада, кола, всичко друго, но не и това, което той ми донесе, ръката му нервно трепереше, когато ми подаваше чашата.

— Искаш ли салфетка? — попита ме.

— Не. — Наблюдаваше ме с напрегнато внимание и аз леко се засмях. Тъкмо започвах да разбирам какво е да си оглеждан. Отпих голяма глътка. Чашата беше пълна с водка, леко замъглена от съвсем малко количество портокалов сок. Закашлях се.

— Родителите ти дават ли ти да пиеш? — попитах и избърсах уста.

— Правя каквото си искам — отвърна той, едновременно горд и несигурен. Очите му блестяха — наблюдавах го как решава какво да каже след това. Беше странно да гледаш някой друг да преценява и да се тревожи за действията си, вместо ти да бъдеш този, който се притеснява. Това ли бе изпитвал Питър към мен? Ограничено търпение, усещане за власт, чувство, едновременно опияняващо и леко печално. Луничавото лице на Теди, румено и жадно — той беше само две години по-малък от мен, но разликата изглеждаше решаваща. Отпих голяма глътка от чашата и Теди прочисти гърло.

— Имам малко трева, ако искаш — предложи той.

 

 

Теди ме отведе до стаята си, изпълнен с очакване, докато оглеждах момчешките му принадлежности. Подредени като за изложба, макар да бяха все боклуци: морски часовник с барометър, чиито стрелки бяха спрели, отдавна забравена ферма за мравки, празна и плесенясала. Прозрачна рисунка на част от острие на стрела, буркан е центове, позеленели и мръсни като потънало съкровище. Обикновено се закачах с Теди. Бих го попитала откъде има острието на стрелата или бих му разказала за една цяла стрела, която бях намерила, на чийто обсидианов връх можеше да се порежеш. Но се почувствах заставена да запазя високомерно мълчание като Сюзън онзи ден в парка. Вече започвах да разбирам, че възхищението на другите хора изисква нещо от теб. Че ти трябва да се нагодиш към него. Тревата, която Теди извади изпод дюшека, беше кафява, набръчкана и едва годна за пушене, макар че той повдигна найлоновото пликче с видима гордост.

Изсмях се.

— Прилича на пръст или нещо подобно. Не, благодаря.

Той изглеждаше засегнат и напъха пликчето дълбоко в джоба си. Разбрах, че това бе неговият коз и не беше очаквал да се провали. Колко ли дълго бе стояло пликчето там, смачкано под дюшека, в очакване да бъде употребено? Внезапно ми стана жал за Теди, яката на раираната му риза се бе спаружила от мръсотия. Казах си, че все още мога да си тръгна. Да оставя вече празната чаша, да кажа едно безгрижно благодаря и да се върна вкъщи. Имаше и други начини да изкарам пари. Но останах. Той ме гледаше, седнал на леглото си, с озадачено и учтиво изражение, сякаш ако извърнеше очи, щеше да разруши необикновената магия на моето присъствие.

— Мога да ти намеря истинска стока, ако искаш — предложих. — Добър материал. Познавам един тип.

Чак ми стана неудобно от благодарността му.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Видях как Теди забеляза, че си нагласям презрамката на банския. — Нали имаш пари в теб? — попитах.

Имаше три долара в джоба си, свити на руло и меки, и аз не се поколебах да ги взема. Делово прибрах парите. Дори притежанието на тази малка сума запали обсебваща нужда в мен, желание да видя колко струвам. Уеднаквяването ме развълнува. Можеше да си красива, можеше да си желана и това можеше да ти придаде стойност. Оценявах добре организираната търговия. И може би това бе нещо, което вече усещах в отношенията с мъжете — завладяващото те чувство на дискомфорт, долавянето, че си измамена. По този начин поне договорката носеше някаква полза.

— Ами родителите ти? — попитах. — Те не държат ли пари някъде?

Той ми хвърли бърз поглед.

— Не са вкъщи, нали? — Въздъхнах нетърпеливо. — Така че на кого му пука?

Теди се изкашля. Изражението на лицето му се промени.

— Да — потвърди той. — Нека да проверя.

 

 

Кучето вървеше по петите ни, когато последвах момчето на горния етаж. Мракът в стаята на родителите му, стая, която изглеждаше едновременно позната — чашата със застояла вода на нощното шкафче, лакираната табличка с флакончета парфюм — и чужда, панталоните на баща му, хвърлени в ъгъла, табуретката при долния край на леглото. Бях нервна и виждах, че и Теди се чувстваше по същия начин. Струваше ми се грешно да бъда в стаята на родителите му посред бял ден. Слънцето беше горещо зад щорите и ги очертаваше ярко.

Теди влезе в дрешника в далечния ъгъл и аз го последвах. Ако останех близо до него, нямаше да се чувствам като нарушител. Той се повдигна на пръсти, за да опипа на сляпо съдържанието на една картонена кутия. Докато търсеше, започнах да преглеждам дрехите, които висяха на натруфените, облицовани с коприна закачалки. Бяха на майка му. Блузи от мек плат с индийски десен, деколтета с панделки, тъмни тесни панталони от туид. Всичките приличаха на костюми, безлични и не съвсем реални, докато не дръпнах ръкава на една блуза с цвят на слонова кост. Майка ми имаше същата и това ме направи неспокойна, познатият златист етикет „Ай Магнин“ ми подейства като шамар. Върнах блузата обратно на закачалката й.

— Не можеш ли да побързаш? — изсъсках на Теди, а той измуча нещо глухо в отговор и продължи да ровичка, докато накрая не извади няколко нови на вид банкноти.

Напъха кутията обратно на полицата и задиша тежко, докато броях.

— Шестдесет и пет — заявих. Пооправих купчината, сгънах я, за да изглежда по-солидна и по-дебела.

— Стигат ли?

Виждах по лицето му и от усилието, с което дишаше, че ако поисках повече, щеше да намери начин да ги вземе. Част от мен почти желаеше да го направи. Да се натъпча с тази нова сила, да видя колко дълго щеше да продължи. Но тогава на прага се появи Тики и стресна и двама ни. Кучето запъхтяно се навря в краката на Теди. Видях, че дори езикът на Тики беше на петна, надиплената розова плът бе покрита с черни точки.

— Ще стигнат — потвърдих и прибрах парите в джоба си. Усещах сърбеж от хлорираната вода под мокрия си бански.

— И кога ще получа стоката? — попита Теди.

Отне ми секунда, за да разбера многозначителния поглед, който ми хвърли: дрогата, която бях обещала. Почти бях забравила, че не просто бях поискала пари. Когато видя изражението ми, той се поправи:

— Искам да кажа, недей да бързаш. Ако ще ти отнеме време или каквото и да е.

— Трудно е да се каже. — Тики душеше чатала ми — избутах носа му малко по-грубо, отколкото възнамерявах, а муцуната му намокри дланта ми. Желанието ми да се махна от стаята внезапно стана непреодолимо. — Вероятно много скоро — казах и отстъпих назад към вратата. — Ще я донеса, когато я взема.

— О, да — съгласи се Теди. — Да, добре.

 

 

На входа изпитах некомфортното чувство, че Теди бе гостът, а аз домакинята. Вятърът звънтеше над верандата, лееше едва доловима песен. Слънцето, дърветата и белите хълмове отвъд сякаш обещаваха невероятни волности и вече можех да започна да забравям какво бях сторила, налегната от други грижи. Приятният плътен правоъгълник от сгънати банкноти в джоба ми. Когато погледнах луничавото лице на Теди, в мен се разбушува импулсивна, непорочна привързаност — той ми беше като брат. Милият начин, по който се грижеше за котенцето.

— До скоро — казах и се наведох да го целуна по бузата.

Поздравявах се за ласкавия жест, за добрината, но в този миг Теди понагласи някак бедрата си, огъна ги в защитна поза — когато се отдръпнах от него, видях как ерекцията му неумолимо опъваше дънките.