Ема Клайн
Момичетата (8)

Събудих се и видях плътната мъгла, притиснала се към прозорците, спалнята, изпълнена със снежна светлина. Отне ми известно време да си спомня разочароващите и познати факти — бях отседнала в къщата на Дан. В ъгъла бе разположено неговото бюро, това бе неговото нощно шкафче със стъклен плот отгоре. Неговото одеяло, обшито със сатенена ивица, което придърпах върху моето собствено тяло. Сетих се за Джулиан и Саша, за тънката стена помежду ни. Не исках да мисля за предната нощ. За скимтенето на Саша. За слятото, натрапчиво мрънкане: „Чукай ме, чукай мечукаймечукайме“, повторено толкова много пъти, че бе загубило всякакво значение.

Втренчих се в еднообразния таван. Те се бяха държали егоистично като всички тийнейджъри и случилото се през нощта не означаваше нищо за тях. И все пак. Учтивостта изискваше да изчакам в стаята си, докато тръгнат за Хъмбоулт. Да ги оставя да се изнесат, без да ми се налага да изпълнявам някакви задължителни сутрешни любезности.

 

 

Веднага след като чух колата да излиза от гаража, станах от леглото. Къщата отново беше моя и макар да очаквах облекчение, имаше също и малко тъга. Саша и Джулиан се бяха запътили към ново пътешествие. Връщаха се обратно сред инерцията на големия свят. Щях да избледнея в спомените им — жената на средна възраст в една забравена къща, щях да бъда просто неизречена бележка под линия, която ставаше все по-кратка и по-кратка, докато истинският живот ги завладяваше. Дотогава не бях осъзнала колко бях самотна. Или беше нещо не толкова неотложно като самотата: липсата на спрени върху мен погледи може би. На кого щеше да му пука, ако престанех да съществувам? Онези глупави фрази, които си спомнях Ръсел да казва — спрете да бъдете, убеждаваше ни той, нека личността ви изчезне. И всички ние кимахме като голдън ретрийвъри, реалността на нашето съществуване ни правеше нехайни, нетърпеливи да разрушим онова, което изглеждаше неизменно.

Включих чайника. Отворих прозореца, за да пусна малко студен въздух да се завърти вътре. Събрах, както се оказа, голям брой празни бирени бутилки — дали бяха пили още, докато спях?

След като изхвърлих боклука, претъпканата найлонова торба и моя собствен, се улових, че гледам рехавите насаждения с карпобротус край алеята за паркиране. Плажа, който се простираше от другата страна. Мъглата бе започнала да се разсейва и виждах влаченето на вълните, стръмните скали над тях, които изглеждаха ръждясали и сухи. Няколко души бяха излезли на разходка, очевидно облечени като за показ. Повечето водеха кучета — това бе единственият плаж наоколо, където можеше да пуснеш кучето си без каишка. Няколко пъти бях виждала един и същи ротвайлер, възчерната му козина, енергичния бяг. Наскоро някакъв питбул бе убил жена в Сан Франциско. Дали бе странно това, че хората харесваха тези същества, които можеха да ги наранят? Или беше разбираемо — че може би дори обичаха животните повече заради носената безопасност, заради начина, по който ощастливяваха хората с временна сигурност.

Припряно се върнах вътре. Не можех да остана завинаги в къщата на Дан. Скоро щеше да се появи нова работа за социална асистентка. Но колко познато беше това — да помогнеш на някого да влезе в постоянно топлата вода на терапевтичната вана. Да седиш в чакалните на лекарски кабинети, да четеш статии за ефекта на соята върху туморите. Колко бе важно да пълниш чинията си с многообразие. Обичайните пожелателни лъжи, трагични в своята неадекватност. Дали някой наистина вярваше в тях? Сякаш ярката светлина от усилията ти можеше да разсее смъртта и тя да не дойде за теб, бикът да продължи да похърква безобидно, след като е видял аления плащ.

 

 

Чайникът свиреше, затова първоначално не чух, че Саша бе влязла в кухнята. Внезапното й присъствие ме изненада.

— Добро утро — поздрави тя. Ивица слюнка бе засъхнала по бузата й. Беше облечена в силно изрязани шорти от мека трикотажна материя, чорапите й бяха нашарени със ситни яркорозови символи, за които осъзнах, че представляваха черепи. Саша преглътна, гласът й все още бе хрипливо сънен. — Къде е Джулиан? — попита.

Опитах се да прикрия изненадата си.

— Чух колата да тръгва преди известно време.

Тя ми хвърли бърз поглед.

— Какво?

— Не ти ли каза, че тръгва?

Саша видя съжалението ми. Лицето й стана по-сурово.

— Разбира се, че ми каза — изрече тя след миг. — Да, разбира се. Ще се върне утре.

Значи я беше оставил. Първата ми мисъл бе гневна. Не бях детегледачка. После облекчение. Саша беше дете — не биваше да ходи с него до Хъмбоулт. Да се друса на АТВ през контролно-пропускателни пунктове с бодлива тел до някое лайняно ранчо с брезентови палатки в Гарбървил, за да вземе сак с трева. Дори донякъде се зарадвах на нейната компания.

— И без това не обичам да се возя дотам — сви рамене Саша, бойко адаптирайки се към ситуацията. — Прилошава ми от онези тесни пътища. А и той кара като луд. Адски бързо. — Тя се облегна на плота и се прозя.

— Изморена ли си? — попитах.

Обясни ми, че опитвала полифазен сън, но трябвало да се откаже.

— Беше твърде странно — каза. Зърната й се виждаха през ризата.

— Полифазен сън? — повторих и пристегнах халата си в изблик на суетност.

— Томас Джеферсън го е практикувал. Спиш по един час примерно шест пъти на ден.

— И си буден през останалото време?

Саша кимна.

— Първите два дни е страхотно. Но рухнах сериозно. Струваше ми се, че никога вече няма да спя нормално.

Не можех да свържа момичето, което бях чула през стената предишната нощ, с момичето, което стоеше пред мен и говореше за експерименти със съня.

— Има достатъчно гореща вода в чайника, ако искаш — предложих, но Саша поклати глава.

— Не ям сутрин, като балерините. — Тя погледна през прозореца, морето бе като калаена повърхност. — Ходиш ли да плуваш понякога?

— Много е студено. — Бях виждала само случайни сърфисти да рискуват да плуват сред вълните, телата им бяха облечени в неопрен и имаха качулки на главите си.

— Значи си влизала? — попита тя.

— Не.

Лицето на Саша се изпълни със съчувствие. Сякаш пропусках някакво очевидно удоволствие. Но никой не плуваше, помислих си, чувствах нужда да защитя живота си в тази взета назаем къща, кръговрата на дните ми тук.

— Освен това там има акули — добавих.

— Те всъщност не нападат хора — вдигна рамене Саша. Бе красива като разяждан от вътрешна горещина туберкулозен. Опитах се да забележа някакви порнографски остатъци от изминалата нощ, но нямаше нищо. Лицето й беше бледо и невинно като една малка луна.

Близостта на Саша, дори и само за ден, ме принуждаваше да се държа по-нормално. Вродената предпазливост спрямо друг човек означаваше, че не можех да се отдавам на животински чувства, не можех да оставям портокалови обелки в кухненската мивка. Веднага след закуска се облякох, вместо цял ден да обикалям по халат. Сложих си спирала на миглите от една почти изсъхнала тубичка. Това бяха логичните човешки действия, всекидневните задачи, които предотвратяваха по-голяма паника, но самотният живот ме бе отучил от тези навици — не се чувствах достатъчно значима, за да оправдая подобни усилия.

Бяха минали години, откакто за последно бях живяла с друг човек, с мъж, който преподаваше английски за чужденци в един от онези фалшиви колежи, саморекламиращи се по пейките на автобусните спирки. Студентите бяха основно богати имигранти, които искаха да проектират видеоигри. Беше изненадващо да се сетя за него, за Дейвид, да си спомня времето, когато си представях живот с друг човек. Не любов, но приятната инерция, способна да я замени. Съгласуваната тишина, която ни завладяваше едновременно, когато пътувахме с кола. Начинът, по който веднъж го бях видяла да ме гледа, когато пресичахме един паркинг.

Но после се започна — жена, която почука на вратата на апартамента по странно време. Четка за коса от слонова кост, принадлежала на баба ми, изчезна от банята. Никога не бях споменавала пред Дейвид определени неща, така че каквато и близост да имахме, тя автоматично беше покварена, червейчето, което дълбаеше ябълката. Тайната ми бе скрита надълбоко, но беше там. И може би стана причината това да случи, другите жени. Бях оставила отворено пространство за такива тайни. А и до каква степен някой би могъл да опознае някога друг човек така или иначе?

 

 

Представяла си бях, че двете със Саша ще прекараме деня в любезно мълчание. Че Саша ще се покрие като мишка. Тя беше достатъчно учтива, но скоро присъствието й стана очевидно. Намерих вратата на хладилника да зее отворена, което бе изпълнило кухнята с несвойствено бръмчене. Блузата й бе хвърлена на масата, на стола имаше оставена разтворена книга за Енеаграмата^[1]. От стаята й се чуваше силно пусната през миниатюрните говорители на лаптопа музика. Изненада ме — слушаше певеца, чийто тъжен глас беше безкраен слухов мизансцен за един определен тип момичета, които си спомнях от университета. Момичета, вече завладени от носталгия, момичета, които палеха свещи и стояха будни до късно, месейки тесто за хляб, облечени в трика „Данскин“ и с боси крака.

Бях свикнала да се натъквам на остатъци — изхвърлени отпадъци от шестдесетте имаше навсякъде из тази част на Калифорния. Парцаливи късчета от молитвени знамена по дъбовите дървета, микробуси с липсващи гуми, паркирани за вечни времена сред нивите. По-възрастни мъже, облечени в декоративни ризи, със съпруги, за които не бяха официално женени. Но това бяха очакваните призраци от шестдесетте. Защо Саша би изпитвала интерес?

Зарадвах се, когато смени музиката. Някаква жена пееше под съпровода на архаично електронно пиано, определено не беше нещо, което можех да разпозная.

 

 

Онзи следобед се опитах да подремна. Но не можех да заспя. Лежах там и гледах втренчено поставената в рамка снимка, окачена над бюрото: пясъчна дюна, обрасла тук-там с дива мента. Призрачните спирали на паяжините по ъглите. Въртях се неспокойно сред чаршафите. Твърде силно съзнавах присъствието на Саша в съседната стая. Музиката от лаптопа й не бе спирала цял следобед и понякога различавах откъслечни дигитални звуци, които прозвучаваха върху песните, бибипкания и прозвънявания. Какво ли правеше — играеше игри на телефона си? Пращаше съобщения на Джулиан? Внезапно зажадувах и аз за услужливите начини, по които тя се грижеше за самотата си.

Почуках на вратата й, но музиката беше твърде силна. Опитах отново. Нищо. Почувствах се засрамена от разобличеното ми усилие и тъкмо щях да изтичам обратно в стаята си, когато Саша се появи на прага. Лицето й все още излъчваше приглушена сънливост, косата й се бе разрошила от възглавницата — може би тя също се бе опитвала да подремне.

— Искаш ли чай? — попитах.

Отне й известно време, за да кимне, сякаш бе забравила коя бях аз.

 

 

Саша седеше мълчаливо до масата. Оглеждаше ноктите си, въздъхваше с космическа досада. Спомних си тази поза от моето собствено юношество — вирвах брадичка, гледах втренчено през прозореца на колата като несправедливо обвинен затворник, а през цялото време отчаяно желаех майка ми да каже нещо. Саша чакаше да сразя нейната необщителност, да й задавам въпроси, усещах погледа й върху мен, докато наливах чая. Беше приятно да те наблюдават, дори и подозрително. Използвах хубавите чаши, а бисквитите от елда, които подредих като ветрило върху чинийките за чай, бяха съвсем леко престояли. Осъзнах, че искам да й угодя, нежно поставих чинийката пред нея.

Чаят беше много горещ — настана тишина, докато стояхме приведени над чашите, лицето ми се навлажни от слабата пара. Когато попитах Саша откъде е, тя направи гримаса.

— Конкорд — отвърна. — Там е гадно.

— И учиш в университет заедно с Джулиан?

— Джулиан не следва.

Не бях сигурна дали Дан бе запознат с тази информация. Опитах се да си спомня какво бях чула последно. Когато Дан спомена сина си, го бе направил с демонстративно примирение, играейки нищо незнаещия баща. Всеки проблем беше съобщаван с въздишки от телевизионен сериал: момчетата са си момчета. Джулиан бе диагностициран с някакъв вид поведенческо разстройство в гимназията, макар че Дан бе накарал нещата да звучат доста по-меко.

— Вие двамата отдавна ли сте заедно? — попитах.

Саша отпи от чая.

— От няколко месеца — отвърна тя. Лицето й се оживи, сякаш само това, че говореше за Джулиан, беше средство за съществуване. Сигурно вече му беше простила, че я бе оставил. Момичетата умееха да украсяват тези разочароващи празни места. Сетих се за миналата нощ, за преувеличените й стенания. Горката Саша.

Вероятно вярваше, че всяка тъга, всеки миг на тревога за Джулиан бе просто координационен проблем. Тъгата на тази възраст имаше приятното характерно качество на задържане в плен: извисяваш се и се цупиш на ограниченията на родителите, училището и възрастта, нещата, пречещи ти да достигнеш сигурното щастие, което те очаква. Когато бях втори курс в университета, имах приятел, който непрекъснато говореше за бягство в Мексико — тогава не ми хрумваше, че вече не можехме да избягаме от вкъщи. Нито пък си представях към какво щяхме да избягаме, освен смътните идеи за топъл въздух и по-чест секс. А сега бях по-възрастна и пожелателните упования на бъдещата ми личност бяха загубили способността си да носят облекчение. Винаги го чувствах под някаква форма, депресия, която не се разнасяше, но ставаше компактна и добре позната, пространство, изпълнено с неопределеност като тъжната забрава на хотелските стаи.

— Слушай — започнах, влизайки в ролята на родител, която абсурдно не бях заслужила. — Надявам се, че Джулиан се държи добре с теб.

— Че защо да не се държи добре? — попита тя. — Той ми е гадже. Живеем заедно.

Не ми беше трудно да си представя каква точно бе идеята за съвместен живот. Апартамент под наем месец за месец, който мирише на храна от фризера и на почистващи препарати, детското юрганче на Джулиан върху матрака. Женското допълнение към обстановката под формата на ароматизирана свещ до леглото. Не че аз се справях много по-добре.

— Може да си вземем жилище с пералня — заяви Саша, в гласа й имаше някакво ново предизвикателство, сякаш искаше да защити оскъдната им домашна обстановка. — Вероятно до няколко месеца.

— И родителите ти нямат нищо против да живееш с Джулиан?

— Мога да правя каквото си поискам. — Тя прокара ръце по ръкавите на блузата на Джулиан. — На осемнадесет съм.

Нямаше начин да е вярно.

— Освен това — продължи — не си ли била и ти на моята възраст, когато си влязла в онзи култ?

Тонът й беше равен, но аз си въобразих някаква нотка на обвинение.

Преди да успея да кажа каквото и да е, Саша стана от масата и се запъти към хладилника. Наблюдавах засегнатата й наперена походка, спокойния начин, по който извади една от донесените от тях бири. Върху етикета блестяха очертанията на посребрени планини. Тя срещна погледа ми.

— Искаш ли една? — попита ме.

Разбрах, че ме подлага на изпитание. Дали бях от онзи тип възрастни, които или ги игнорираха, или ги съжаляваха, или бях от хората, които може би ставаха за разговор. Кимнах и Саша се отпусна.

— Дръж — каза и ми хвърли една бутилка.

 

 

Нощта се спусна бързо, както го направи и на брега, сградите не изиграха никаква роля да смекчат промяната. Всяка от нас изпи по няколко бири. Кухнята стана тъмна, но нито една от двете ни не се надигна, за да запали лампите. Всичко бе покрито със синкави сенки, меки и величествени, мебелите се превърнаха просто във форми. Саша попита дали не можем да си запалим огън в камината.

— Газова е — обясних. — И е развалена.

Много неща в къщата бяха развалени или забравени: кухненският часовник бе спрял, дръжката на един шкаф бе останала в ръката ми. Блещукащите купчинки мухи, които бях измела от ъглите. Беше необходимо продължително и постоянно пребиваване, за да се спре разпадането. Дори моето присъствие през последните няколко седмици не бе постигнало кой знае какви успехи.

— Но защо да не опитаме да си запалим отвън, на двора — предложих аз.

 

 

Песъчливата площадка зад гаража беше на завет, по седалките на пластмасовите столове се бяха сплъстили мокри листа. Някога там бе имало яма за огнище, а ограждалите я камъни бяха пръснати сред безсмислените археологични реликви на семейния живот: от допълнителни устройства до играчки, парче от някакво сякаш сдъвкано фризби. И двете се разсейвахме с нервно суетене около подготвителните работи, с изпълнението на задачи, които позволяваха дружно мълчание. Открих една купчина вестници отпреди три години в гаража, както и наръч дърва от бакалията в града. Саша избута с крак камъните и отново ги нареди в кръг.

— Никога не ме е бивало в това — признах. — Има нещо, което трябва да се направи, нали? Някакво специално подреждане на дървата?

— Като къщичка — обясни Саша. — Трябва да се наредят така, че да приличат на колибка. — Тя използва крака си, за да пооправи кръга. — Когато бях малка, често ходехме да лагеруваме в Йосемити.

Саша бе тази, която всъщност разпали огъня: клекнала в пясъка, подухваше равномерно с уста. Нежно се грижеше за пламъците, докато те не започнаха да горят задоволително.

Седнахме на пластмасовите столове, повърхността им беше грапава от пясъка и вятъра. Придърпах моя близо до огъня — исках да ми стане горещо, да се изпотя. Саша мълчеше, гледаше играещите пламъци, но аз усещах вихрушката на мислите й, онова далечно място, където се бе изгубила. Може би си представяше какво правеше Джулиан в Гарбървил. Диванът с мирис на мускус, на който той щеше да спи с кърпа за баня вместо одеяло. Всичко беше част от приключението. Колко ли приятно трябва да е да си двадесетгодишно момче.

— Онова нещо, за което говореше Джулиан — обади се Саша и прочисти гърло, сякаш се срамуваше, макар интересът й да бе очевиден. — Ти беше ли… влюбена в онзи тип или нещо такова?

— Ръсел ли? — попитах, докато ръчках огъня с пръчка. — Не мислех за него по подобен начин.

Така си бе: останалите момичета обикаляха около Ръсел, следяха движенията му и настроенията му като прогнозите за времето, но в моя ум той обикновено оставаше далечен. Като любим учител, чиито студенти не си представят какъв е личният му живот.

— Тогава защо висеше с тях? — поинтересува се тя.

Първият ми вътрешен импулс бе да избягна темата.

Щеше да се наложи да коментирам всички подробности. Да изиграя цялата алегорична средновековна драма: съжалението, предупрежденията. Опитах се да говоря делово.

— Тогава хората се подлъгваха по подобни неща през цялото време — отвърнах. — Сциентологията^[2], поддръжниците на Процеса. Техниката на „празния стол“^[3]. Това практикува ли се още? — Погледнах я, но тя очакваше да продължа. — Отчасти беше просто лош късмет, предполагам. Че това бе групата, на която попаднах.

— Но си останала.

За първи път усетих любопитството на Саша с пълна сила.

— Имаше едно момиче. Всичко бе свързано по-скоро с него, отколкото с Ръсел. — Поколебах се. — Сюзън. — Беше странно да произнеса името й, да го оставя да съществува сред света. — Тя бе по-голяма — обясних аз. — Всъщност не кой знае колко, но тогава ми се струваше много.

— Сюзън Паркър ли?

Втренчих се в Саша през огъня.

— Днес проверих някои неща — обясни тя. — Онлайн.

Някога губех часове за подобни неща. Фенсайтовете или както там се наричаха. Тези странни затънтени кътчета. Уебсайт, посветен на художествените творби на Сюзън в затвора. Акварелни произведения на планински вериги, кълбовидни облаци, пълни с правописни грешки заглавия. Бях почувствала внезапна болка при представата как Сюзън работи с голяма доза концентрация, но затворих сайта, когато видях снимката: Сюзън, облечена в сини дънки и бяла тениска — дънките й опънати от тлъстините, натрупали се с настъпването на средната възраст, лицето й празно платно.

Мисълта за Саша, тъпчеща се с всички онези страховити гадости, ме разстрои. Пълнеща главата си с подробности: докладите от аутопсията, свидетелските показания, които момичетата дадоха за онази нощ, като запис на лош сън.

— Не е нещо, с което човек се гордее — започнах аз. Изброих обичайните неща — беше ужасно. Не бляскаво, не за завиждане.

— Нямаше нищо за теб — каза Саша. — Поне не успях да намеря.

Почувствах се неудобно. Исках да споделя с нея нещо ценно, съществуването ми да бъде проследено с достатъчно загриженост, за да се превърна в нещо видимо.

— Така е по-добре — заявих. — По този начин откачалниците не могат да ме открият.

— Но си била там?

— Живях там. В общи линии. За известно време. Не съм убивала никого, не съм унищожавала нищо. — Смехът ми прозвуча плоско. — Очевидно.

Тя се беше свила в блузата си.

— Просто си напуснала родителите си? — В гласа й имаше възхищение.

— Тогава бяха други времена — отговорих. — Всички се скитаха нанякъде. Родителите ми бяха разведени.

— Моите също — заяви Саша, като забрави да бъде срамежлива. — И си била на моите години?

— Малко по-малка.

— Обзалагам се, че си била много красива. Искам да кажа, уф, че ти и сега си красива — поправи се тя.

Видях как се възгордя от собственото си благородство.

— Как въобще се запозна с тях? — попита Саша.

Отне ми известно време да си събера мислите, да си спомня последователността на нещата. „Повторно посещение“ са думите, които използваха в юбилейните статии за убийството. „Повторно посещение на ужасите от Еджуотър Роуд“, сякаш събитието съществуваше самостоятелно, кутия, на която можеш да затвориш капака. Сякаш не бях спирана от стотици призрачни подобия на Сюзън по улиците или по време на кинопрожекции.

Справих се с въпросите на Саша за това какви са били те в реалния живот, онези хора, които се бяха превърнали в символи на самите себе си. Гай не беше толкова интересен за медиите, просто мъж, който прави каквото мъжете винаги са вършели, но момичетата бяха легендарни. Дона бе непривлекателната, бавна и грубовата, често я даваха като пример за съжаление. Безмилостната жестокост, изписана на лицето й. Хелън, бивш член на девическата организация „Лагерен огън“, с тен, коса на две опашки и хубава — тя беше обект на фетишизъм, красивото момиче убийца. Но за Сюзън бе запазено най-лошото. Извратена. Зла. Неуловимата й красота не излизаше добре на снимките. Тя изглеждаше дива и мършава, сякаш съществуваше само за да убива.

Разговорът за Сюзън надигна нещо в гърдите ми, което бях сигурна, че Саша можеше да забележи. Видя ми се срамно. Да изпитвам това безпомощно вълнение, вземайки предвид случилото се.

Пазачът върху канапето, навитите му вътрешности, изложени на показ. Косата на майката, пропита със съсирена кръв. Момчето, което беше толкова обезобразено, че от полицията не бяха сигурни за пола му. Със сигурност Саша беше прочела и за тези неща.

— Мислила ли си някога, че ти би могла да направиш онова, което те са сторили? — попита тя.

— Разбира се, че не — отвърнах машинално.

Всеки път, когато бях разказвала на някого за ранчото, почти никой не ми бе задавал такъв въпрос. Дали аз също съм била способна да го извърша. Дали почти не го бях направила. Повечето приемаха, че някакъв основен морален принцип ме отделяше от тях, сякаш момичетата бяха различен биологичен вид.

Саша беше притихнала. Мълчанието й бе като някакъв вид любов.

— Предполагам, че се питам понякога — отговорих. — Струва ми се случайност, че не съм го направила.

— Случайност?

Огънят бе позатихнал, гореше нестабилно.

— Нямаше такава голяма разлика. Между мен и останалите момичета.

Беше странно да го изрека на глас. Да заобиколя, макар и плахо, притеснението, което ме бе измъчвало през цялото това време. Саша с нищо не показваше, че не одобрява или дори че е станала предпазлива. Тя просто ме гледаше, лицето й бдеше над моето, сякаш можеше да вземе думите ми и да направи дом за тях.

 

 

Отидохме до единствения бар в града, в който сервираха храна. Изглеждаше като добра идея, цел, към която можехме да се насочим. Прехрана. Движение. Бяхме разговаряли, докато огънят не изгоря и не се превърна в тлееща пепел от вестници. Саша изрита малко пясък върху целия този боклук, скаутското й усърдие ме разсмя. Бях щастлива да съм с някого въпреки условната присъда — Джулиан щеше да се върне, Саша щеше да си замине, а аз отново щях да съм сама. Въпреки всичко беше приятно да си предмет на нечие възхищение. Защото в основни линии беше именно това: изглежда, Саша изпитваше уважение към четиринадесетгодишното момиче, което някога съм била, смяташе, че съм интересна, че по някакъв начин съм била смела. Опитах се да я поправя, но в гърдите ми се бе разляло всеобхватно чувство на доволство, отново бе превзело тялото ми, сякаш се бях събудила от междинното състояние на медикаментозен сън.

Вървяхме една до друга по банкета на пътя, покрай акведукта. Островърхите дървета бяха тъмни и растяха нагъсто, но не изпитвах страх. Нощта бе придобила странна, празнична атмосфера, а Саша бе започнала да ме нарича, кой знае защо, Ви.

— Мама Ви — каза тя.

Приличаше на котенце, дружелюбно и кротко, топлото й рамо се опираше в моето. Когато я погледнах, видях, че си гризе долната устна, а лицето й бе обърнато към небето. Но там нямаше нищо — звездите бяха скрити от мъгла.

В бара имаше няколко високи столчета и почти нищо друго. Обичайните накичени ръждясали реклами, чифт бръмчащи неонови очи над вратата. Някой в кухнята пушеше цигари — хлябът на сандвича бе пропит с дима. Останахме известно време, след като приключихме с яденето. Саша имаше вид на петнадесетгодишна, но на тях не им пукаше. Барманката, жена, навлязла в петдесетте, май беше благодарна, че изобщо има някаква работа. Тя изглеждаше отрудена, косата й бе изтощена от евтината боя в дрогерията. Бяхме почти на една и съща възраст, но не бих погледнала в огледалото, за да се уверя в приликите, не и когато Саша беше с мен. Саша, чиито черти имаха невинното, пречистено излъчване на светица върху медальон.

Тя се въртеше на стола си като малко дете.

— Виж ни само двете. — Засмя се. — Как яко се забавляваме. — Отпи от бирата, след това от водата, добросъвестно придобит навик, който бях забелязала, макар да не й попречи да застане прегърбена. — Почти се радвам, че Джулиан не е тук — заяви.

Изглежда, думите я развълнуваха. Към този момент вече знаех, че не трябва да я плаша, а по-добре да й давам възможност да поприказва малко, преди да стигне до същината на въпроса. Саша ритна отнесено перилото пред бара, дъхът й лъхаше на бира и спарено.

— Той не ми каза, че тръгва — призна. — За Хъмбоулт. — Престорих се на изненадана. Тя се изсмя равно. — Не можах да го открия тази сутрин и си помислих, че просто е навън. Малко е странно, нали? Че ей така е заминал?

— Да, странно е. — Твърде предпазливо може би, но се притеснявах да не я предизвикам да скочи в праведна защита на Джулиан.

— Написа ми съобщение, в което се извинява. Сигурно е сметнал, че сме го обсъдили.

Саша отпи от бирата си. Нарисува усмихнато лице върху бара с мокър пръст.

— Знаеш ли защо го изритаха от „Ървайн“? — Беше донякъде позамаяна, донякъде предпазлива. — Почакай — прекъсна, — нали няма да кажеш на баща му?

Поклатих глава, бях възрастен човек, готов да запази тайните на една тийнейджърка.

— Добре. — Тя си пое въздух. — Имаше някакъв преподавател по компютри, когото мразеше. Предполагам, че е бил гадняр. Учителят. Не позволил на Джулиан да предаде изпитната си работа след края на срока, макар да знаел, че ще отпадне от програмата, ако няма оценка по нея. Затова Джулиан отишъл до къщата му и направил нещо на кучето му. Дал му да яде нещо, от което да му стане лошо. Нещо от рода на белина или отрова за плъхове, не знам точно какво. — Саша улови погледа ми. — Кучето умряло. Било старо куче.

Затруднявах се да запазя спокойно изражение. Простотата на разказа, лишен от всякакви промени в интонацията й, направи историята още по-ужасна.

— От училището знаели, че той го е направил, но не могли да го докажат — продължи Саша. — Затова го отстранили за други неща, но нямало как да се върне или да направи каквото и да е. Скапана история. — Тя ме погледна. — Не си ли съгласна?

Не знаех какво да кажа.

— Твърдеше, че не е искал да убие кучето или нещо подобно, а само да му стане зле. — Тонът на Саша бе неуверен, изпробваше мисълта. — Това не е толкова лошо, нали?

— Не знам — признах. — На мен ми звучи лошо.

— Но аз живея с него, нали разбираш — настоя Саша. — Той плаща наема и така нататък.

— Винаги има къде да отидеш — поклатих глава.

Горката Саша. Горките момичета. Светът ги угоява с обещания за любов. Колко силно им е нужна тя и каква малка част от нея ще получат през живота си повечето от тях. Сладникавите поппесни, роклите, описани в каталозите с думи като „залез“ и „Париж“. След това мечтите биват изтръгнати с такава агресивна сила — ръката, която изтръгва копчетата на дънките, никой не гледа към мъжа, който крещи на приятелката си в автобуса. В гърлото ми заседна буца от съжаление към Саша.

Тя навярно бе усетила моето колебание.

— Както и да е — махна с ръка. — Беше отдавна. — Наведе се през бара. — Колко струва да играем билярд? — подвикна на барманката.

Може би това означаваше да си майка, помислих си, докато наблюдавах как Саша пресуши бирата си и си избърса устата като момче. Да почувстваш тази неочаквана, необвързана нежност към някого, която сякаш идва от нищото. Когато някакъв играч на билярд дойде да се шляе насам, бях готова да го изгоня. Но Саша се усмихна широко, разкривайки острите си зъбки.

— Здрасти — каза тя и малко след това той купи бира и на двете ни.

Саша пиеше методично. Постоянно преминаваше от разсеяна скука към маниакален интерес, престорен или не, към всичко, което говореше мъжът.

— Вие не сте от града, нали? — попита той. Косата му беше посивяла и дълга, на палеца си имаше тюркоазен пръстен — още един призрак от шестдесетте. Може по онова време дори да се бяхме засичали, обикаляйки по същия отъпкан маршрут. Той издърпа панталоните си нагоре. — Да не сте сестри?

Гласът му почти не се опитваше да ме включи в сферата на усилията му и аз едва не се изсмях. Все пак бях наясно с вниманието, с което бях обсипана само заради това, че седях до Саша. Беше шокиращо да си припомня напрежението, макар и от втора ръка. Какво бе чувството да си желана. Може би Саша толкова бе свикнала с него, че дори не го забеляза. Изолирана в своя собствен забързан живот, в своята увереност, че траекторията се подобрява.

— Тя ми е майка — заяви Саша. Погледът й беше напрегнат, искаше да поддържам шегата.

И аз го направих. Прегърнах я с ръка.

— Тръгнали сме на пътешествие „майка и дъщеря“ — обясних. — Караме по магистрала 1. По целия път до Юрика.

— Авантюристки! — възкликна мъжът и тупна по масата. Научихме, че се казва Виктор, а фонът на мобилния му телефон беше ацтекски образ, толкова пропит със сила, твърдеше той, че самото му съзерцаване те прави по-умен. Виктор беше убеден, че световните събития са режисирани от сложни и постоянни конспирации. Извади банкнота от един долар, за да ни покаже как илюминатите комуникират помежду си.

— Защо му е на едно тайно общество да разкрива плановете си върху обикновена банкнота? — попитах.

Той кимна, сякаш бе очаквал този въпрос.

— За да покаже докъде се простира властта му.

Завиждах на убедеността на Виктор, на идиотския синтаксис на праведните. Тази вяра — че в света има видим ред и ние трябва само да се оглеждаме за символите, сякаш злото беше код, който можеше да бъде разбит. Той не спираше да говори. Зъбите му влажни от пиенето, сивото проблясваме на мъртъв кътник. Искаше да ни обясни подробно за множество конспирации, разполагаше с купища вътрешна информация, в която можел да ни посвети. Говореше за „достигане на нивото“. За „скрити честоти“ и „правителства в сянка“.

— Охо! — възкликна безизразно Саша. — Знаеше ли това, мамо?

Продължаваше да ме нарича „мамо“ с приповдигнат и комичен тон, макар че ми отне известно време да забележа колко бе пияна. Да осъзная колко пияна бях и аз. Нощта бе отплувала в чужди води. Примигването на неоновите табели, барманката, която пушеше на входа. Наблюдавах я как си загаси фаса, джапанките се изхлузваха от краката й. Виктор каза, че му било приятно да види колко добре се разбираме двете със Саша.

— Невинаги виждаш подобно нещо в днешни дни. — Той кимна замислено. — Майки и дъщери, които са тръгнали заедно на пътешествие. Които се държат мило една с друга като вас двете.

— О, тя е страхотна — възкликна Саша. — Обичам майка си.

Хвърли ми лукава усмивка, преди да наведе лицето си близо до моето. Сухото притискане на устните й, леко изцапани със саламура от кисели краставички. Най-непорочната възможна целувка. И все пак. Виктор беше шокиран. Както се бе надявала Саша.

— Дявол да го вземе — възкликна той, едновременно отвратен и развълнуван. Поизправи грамадните си рамене, загащи широката си риза. Внезапно изглеждаше резервиран към нас, оглеждаше се наоколо за подкрепа, за потвърждение, а аз исках да обясня, че Саша не ми е дъщеря, но бях преминала стадия, в който ми пукаше. Нощта подклаждаше глупаво, объркано чувство, че по някакъв начин се бях върнала към света след период на отсъствие, бях се настанила отново в царството на живите.