Ема Клайн
Момичетата (7)

5.

Дори по-късно, дори когато знаех за някои от нещата, беше невъзможно през онази първа нощ да прозра каквото и да било отвъд непосредственото. Ризата от еленова кожа на Ръсел, която миришеше на плът и изгнило и бе мека като коприна. Усмивката на Сюзън, която разцъфваше в мен като фойерверки, губещи своя цветен пушек, своите красиви, гаснещи въглени.

 

 

— Домът в ловното поле^[1] — обяви Дона, когато слязохме от рейса онзи следобед.

Отне ми известно време да осъзная къде се намирам. Автобусът се беше отдалечил много от магистралата, друсайки се по един черен път, който свършваше сред светлите летни хълмове, покрити с дъбове. Стара дървена къща: топчестите розетки и измазаните с хоросан колони й придаваха вид на малък замък. Беше част от мрежа за съществуване със специални цели и включваше, доколкото виждах, плевня и басейн, който приличаше по-скоро на блато. Шест рунтави лами дремеха в една кошара. Далечни човешки фигури режеха храстите покрай оградата. Вдигнаха ръце, за да ни поздравят, след което отново се наведоха и се захванаха за работа.

— Рекичката е плитка, но все пак можеш да поплуваш — обясни Дона.

Видя ми се приказно хубаво, че те действително живееха там заедно. Флуоресцентните символи, надраскани по стената на плевнята, дрехите, които се ветрееха на едно въже. Сиропиталище за мърляви деца.

Хелън разказа с бебешкия си глас, че някога в ранчото били снимали реклама за автомобили.

— Преди много време, но все пак.

Дона ме смуши с лакът.

— Доста е диво при нас, нали?

Поклатих глава.

— Как въобще успяхте да откриете това място?

— Един дядка живееше тук, но трябваше да се изнесе, защото покривът течеше. — Дона сви рамене. — Оправихме го, донякъде. Внукът му ни го дава под наем.

За да изкарват пари, обясни тя, се грижели за ламите и работели за фермера, който живеел в съседство, режели марули с джобните си ножчета и продавали стоката му на селскостопанския пазар. Слънчогледи и буркани с мармалад, лепкави от пектин.

— По три долара на час. Не е лошо — заяви Дона. — Но парите стават кът.

Кимнах, сякаш разбирах подобни грижи. Видях как едно малко момченце, на четири или пет, се хвърли към Руз и се приземи върху крака й. Беше зле изгоряло от слънцето, косата му бе светлоруса и изглеждаше твърде голямо, за да носи все още пелени. Предположих, че е дете на Руз. Дали Ръсел беше бащата? Бързата мисъл за секс предизвика вълна на гадене в гърдите ми. Момченцето вдигна глава като пробудило се от сън куче и ме погледна отегчено и подозрително с присвити очи.

Дона се опря на мен.

— Ела да се запознаеш с Ръсел — каза тя. — Ще се влюбиш в него, кълна се.

— Ще се запознае с него на партито — отсече Сюзън, намесвайки се в разговора ни. Не бях забелязала кога се е приближила: близостта й ме стресна. Подаде ми торбата с картофи и вдигна един кашон. — Първо ще оставим тези неща в кухнята. За пира.

Дона се нацупи, но аз последвах Сюзън.

— Чао, кукличке — извика Дона, разпери тънките си пръсти и се засмя, без да бъде груба.

 

 

Следвах тъмната коса на Сюзън през тълпа от непознати, оставяйки автобуса зад себе си като изкаран на пясъка кит. Земята беше неравна, имаше заблуждаващ наклон. Носеше се и някаква миризма, като на силно опушено. Бях поласкана, че Сюзън бе поискала помощта ми, сякаш това потвърждаваше, че съм една от тях. Наоколо обикаляха млади хора с голи крака или ботуши, косите им бяха пуснати и осветени от слънцето. Дочух трескави споменавания на партито за слънцестоенето. Все още не знаех, но цялата тази експедитивна работа беше рядкост за ранчото. Момичетата носеха своите най-хубави парцали от магазина за дрехи втора употреба и нежно държаха в ръце музикални инструменти, все едно бяха бебета, слънцето се отразяваше в металните части на някоя китара и образуваше горещи диаманти от светлина. Дайретата глухо тракаха в дланите им.

— Тези гадинки ме хапят по цяла нощ — оплака се Сюзън и силно плесна една от ужасните конски мухи, които се въртяха около нас. — Събуждам се цялата разкървавена от чесане.

Отвъд къщата имаше разпръснати по земята огромни камъни, филтриращите светлината дъбове и няколко изтърбушени коли, напълно занемарени. Харесвах Сюзън, но не можех да се отърся от чувството, че ми беше трудно да вървя в крак с нея: това бе възраст, когато често се изправях пред комбинацията да харесвам някой човек и да се чувствам неспокойна край него. Едно момче без риза и с огромна сребърна тока на колана подсвирна след нас, като го подминахме.

— Какво носите натам? Подарък за слънцестоенето ли?

— Млъквай — отсече Сюзън.

Младежът цинично се захили, а аз се опитах да му отвърна с усмивка. Той беше млад, косата му бе дълга и тъмна, на лицето му имаше изписано средновековно униние, което сметнах за романтично. Красив, с женствена мрачност на кинозлодей, макар по-късно да разбрах, че просто бил от Канзас.

Това беше Гай. Фермерче, дезертирало от военновъздушна база „Травис“, когато открило, че там обстановката била също така идиотска, както в къщата на баща му. Гай работил известно време в Биг Сур, след което се преместил на север. Прикачил се към една група, която безчинствала около границите на Хейт, любители сатанисти, окичени с повече бижута от някоя тийнейджърка. Медальони под формата на скарабеи и платинени кинжали, червени свещи и органова музика. След това един ден Гай се натъкнал на Ръсел, който свирел на китара в парка. Ръсел с неговите траперски еленови кожи вероятно напомнил на Гай за приключенските книги от детството му, поредици за мъже, които дерат лосове и пресичат ледени реки в Аляска. Оттогава Гай се движел постоянно с Ръсел.

Гай беше този, който по-късно това лято щеше да закара момичетата. Щеше да затегне собствения си колан около китките на пазача, тази голяма сребърна тока щеше да се впие в нежната кожа и да остави странно оформен отпечатък като дамга.

Но в онзи първи ден той бе просто момче, което излъчваше мръснишка привлекателност като истински магьосник, и аз отвърнах на погледа му с трепетно вълнение.

Сюзън спря едно минаващо покрай нас момиче:

— Кажи на Руз да заведе Нико обратно в яслата. Не бива да е тук навън.

Момичето кимна.

Сюзън хвърли поглед към мен, докато продължавахме да вървим и разчете объркването ми.

— Ръсел не иска да се привързваме твърде много към децата. Особено ако са собствени. — Тя мрачно се засмя. — Те не са наше притежание, нали разбираш? Не ни е позволено да им съсипваме живота само защото желаем да гушкаме нещо.

Отне ми малко време да осмисля идеята, че родителите нямат това право. Внезапно ми се стори очебийно вярно. Майка ми не ме притежаваше само защото ме бе родила. Пращаше ме в училище интернат заради свое хрумване. Може би това тук беше по-добър начин, макар да ми се струваше чужд. Да бъдеш част от тази аморфна група и да вярваш, че любовта може да дойде от всяка посока. Така нямаше да си разочарован, ако не идваше достатъчно от посоката, от която я очакваш.

 

 

В кухнята беше много по-тъмно, отколкото бе навън и аз премигнах от внезапната промяна. Всички помещения миришеха на нещо пикантно и животинско, някаква смесица от готвено в голямо количество и от тела. Повечето стени бяха голи, с изключение на части от тапет с шарки на маргаритки и изрисувано още едно странно сърце като онова на автобуса. Рамките на прозорците се разпадаха, вместо завеси имаше закачени с гвоздейчета тениски. Някъде наблизо беше включено радио.

Вътре имаше около десетина момичета, които изпълняваха готварски задължения, като всички изглеждаха в добро здраве, ръцете им бяха тънки и покрити с тен, косите им бяха гъсти. Боси крака стъпваха върху грубите дъски на пода. Момичетата дърдореха и се оплакваха едно от друго, пощипваха оголената си плът и се пляскаха с лъжиците. Всичко изглеждаше лепкаво и леко развалено. Веднага щом оставих торбата с картофите на плота, едно момиче започна да ги оглежда.

— Зеленясалите картофи са отровни — заяви то. Процеди въздух през зъби и продължи да преглежда купчината.

— Не и ако ги сготвиш — отвърна на забележката Сюзън. — Затова ги сготви.

 

 

Сюзън спеше в малка външна постройка с пръстен под и с по един гол двоен дюшек до всяка от четирите стени.

— Тук основно спят момичета — обясни тя, — зависи. И Нико понякога, макар че не искам да го прави. Искам да порасне свободен. Но той ме харесва.

Върху единия дюшек имаше възглавница с Мики Маус на калъфката, а над него бе заковано квадратно парче боядисана коприна. Сюзън ми подаде една ръчно свита цигара, чийто край бе навлажнен със слюнка. Върху голото й бедро падна пепел, но тя сякаш не забеляза. Беше трева, но по-силна от онази, която пушехме с Кони, изсъхналите отпадъци от чекмеджето с чорапи на Питър. Тази беше мазна и влажна, а вдигащият се от нея плътен дим не се разсейваше бързо. Зачаках да започна да се чувствам различно. Кони щеше да ненавижда всичко тук. Да смята, че това място е мръсно и странно, че Гай е плашещ — осъзнаването на този факт ме накара да се чувствам горда. Мислите ми се размиха, тревата започна да ми въздейства.

— Наистина ли си на шестнадесет? — попита Сюзън.

Исках да поддържам лъжата, но погледът й бе твърде интелигентен.

— На четиринадесет съм — признах.

Сюзън не изглеждаше изненадана.

— Ако искаш, ще те закарам до вас. Не е нужно да оставаш.

Облизах устни — дали тя смяташе, че няма да успея да се справя? Или може би си мислеше, че ще я изложа.

— Не е нужно и да бъда някъде другаде — отвърнах.

Сюзън отвори уста, за да каже нещо, след което се поколеба.

— Наистина — продължих, започвайки да се чувствам отчаяна. — Всичко е наред.

Измина един дълъг миг, в кой го Сюзън ме гледаше, в който бях сигурна, че ще ме отпрати вкъщи. Ще ме върне пред къщата на майка ми като избягала от училище. Но след това погледът се утаи в нещо друго и тя се изправи на крака.

— Можеш да вземеш назаем някоя рокля — предложи.

Имаше стойка с окачени дрехи, а още се бяха изсипали от една торба за боклук — скъсани дънкови облекла. Ризи от плат с индийски десен, дълги поли. Подгъвите неравномерно хванати с халтав бод. Дрехите не бяха хубави, но количеството и странният им вид ме развълнуваха. Винаги бях завиждала на момичета, които носеха старите дрехи на сестрите си, като екип на любим отбор.

— Всичките тези неща твои ли са?

— Споделям ги с момичетата. — Сюзън изглеждаше примирена с моето присъствие: може би беше видяла, че отчаянието ми е по-силно от нейното желание и от възможностите й да ме прогони. Или пък се ласкаеше от възхищението ми, от широко ококорените ми очи, жадни да научат повече подробности за нея. — Само Хелън се пеняви. Налага се да ходим да си прибираме някои вещи — тя ги крие под възглавницата си.

— Не искаш ли да имаш няколко само за себе си?

— Защо? — Сюзън си дръпна от джойнта и задържа дъха си. Когато проговори, гласът й бе накъсан. — В момента не съм на тази вълна. Аз, аз, аз. Обичам другите момичета, нали разбираш. Харесва ми, че си споделяме. А и те ме обичат.

Тя ме наблюдаваше през дима. Чувствах се засрамена. Задето се усъмних в Сюзън или защото си помислих, че е странно да споделяш. Заради ограниченията на постланата ми с килим спалня вкъщи. Скрих ръце в джобовете си. Това не беше глупава повърхностна измишльотина като следобедните семинари на майка ми.

— Разбирам — кимнах. И наистина бе така. Опитах се да потисна вълнението от споделените чувства.

Роклята, която Сюзън избра за мен, вонеше на миши изпражнения, носът ми се сбърчи, докато я надявах през главата си, но бях щастлива да я нося — тя принадлежеше на някой друг и това потвърждение ме освобождаваше от напрежението да разчитам на собствената си преценка.

— Добре — каза Сюзън, като ме огледа. Придадох по-голямо значение на думите й, отколкото някога ми се бе случвало с Кони. Имаше нещо неохотно споделено във вниманието й и това го правеше двойно по-ценно. — Дай да ти сплета косата — продължи тя. — Ела тук. Ако танцуваш с пусната коса, ще се оплете.

Седнах на пода пред нея, краката й бяха от двете ми страни, и се опитах да се почувствам удобно от близостта, от внезапната невинна интимност. Родителите ми не даваха израз на чувствата си и се изненадах, че някой може просто да те докосне във всеки един миг и този дар на докосващата ръка да бъде предложен точно толкова небрежно, колкото и парченце дъвка. Това бе необяснима благословия. Острият й дъх във врата ми, докато замяташе косата ми на една страна. Плъзването на пръстите й по скалпа ми, прокарването на права линия през косата ми. Дори пъпките, които видях по брадичката й, изглеждаха по особен начин красиви, розов пламък, направен видим от вътрешната подутина.

 

 

И двете мълчахме, докато тя сплиташе косата ми. Взех едно от червеникавите камъчета на пода, наредени в права линия под огледалото като яйцата на непознат животински вид.

— Известно време живяхме в пустинята — обясни Сюзън. — Там ги събрах.

Разказа ми за викторианската къща, която били наели в Сан Франциско. Как трябвало да напуснат, след като Дона случайно подпалила спалнята. За времето, което прекарали в Долината на смъртта, където всички така изгорели от слънцето, че не могли да спят с дни. За останките от унищожена фабрика за сол без покрив в Юкатан, където отседнали за шест месеца, за вечно покритата с облаци лагуна, където Нико се научил да плува. Беше болезнено да си представя какво бях правила аз по същото това време: пиех хладката вода с метален вкус от училищната чешма. Ходех с колелото до къщата на Кони. Седях полуизлегната в стола на зъболекаря, с учтиво прибрани в скута ръце, докато доктор Лопез човъркаше из устата ми, а ръкавиците му бяха хлъзгави от потеклите ми като на идиот лиги.

 

 

Нощта бе топла и празненството започна рано. Бяхме сигурно към четиридесет младежи, които се суетяха и трупаха върху ивицата гола земя, топлият въздух подухваше над редицата от маси, стелеше се полюшваща се светлина от керосинова лампа. Партито изглеждаше много по-голямо, отколкото беше в действителност. Имаше някаква чудатост, която изкривяваше спомена ми, мержелеещата се зад нас къща придаваше на всичко усещане, че сме в киносалон. Музиката беше силна, приятното барабанене ме изпълваше по вълнуващ начин, а хората танцуваха и се хващаха едни други, ръка върху китка: преминаваха в различни кръгове, промъкваха се ту навътре, ту навън. Пиянска, скимтяща верига, която се разкъса, когато Руз се тръшна на земята и започна да се смее. Няколко малки деца се въртяха около масата като кучета, сити и лишени от вълнението на възрастните, с разранени от чоплене устни.

— Къде е Ръсел? — попитах Сюзън. Беше надрусана като мен, черната й коса пусната. Някой й бе дал роза от храст, вече полуувехнала, и тя се опитваше да я вплете в косата си.

— Ще дойде — отвърна Сюзън. — Партито не може да започне наистина без него.

Тя изтупа малко пепел от роклята ми и този жест ме трогна.

— Ето я нашата малка кукла — изгука Дона, като ме видя. Тя носеше на главата си корона от станиол, която непрекъснато падаше. Беше рисувала с черна къна на прах египетски мотиви по дланите и луничавите си ръце, преди явно да й писне — сега прашецът бе навсякъде по пръстите й, беше изцапал роклята и брадичката й. Тай кривна встрани и избегна ръцете й.

— Тя е нашето жертвоприношение — обясни му Дона, като вече заваляше думи. — Нашият дар за слънцестоенето.

Гай ми се усмихна, зъбите му оцветени от вино.

През онази празнична нощ те изгориха една кола, пламъците бяха горещи и неспокойни, а аз се смеех на глас без причина — хълмовете бяха толкова тъмни на фона на небето, никой в истинския ми живот не знаеше къде съм, настъпваше слънцестоенето и на кого му пукаше, че всъщност нямаше слънцестоене? Промъкваха се далечни мисли за майка ми, някакво хапещо безпокойство, но тя щеше да предположи, че съм при Кони. Къде другаде да бъда? Не би могла дори да си представи, че подобно място съществува, а дори и да можеше, дори и ако по някакво чудо се появеше, нямаше да ме познае. Роклята на Сюзън бе твърде голяма и често се смъкваше от раменете ми, но съвсем скоро аз вече не бързах да издърпвам ръкавите обратно нагоре. Харесваше ми да се разголвам на публично място, начинът, по който можех да се преструвам, че не ми пука и как всъщност наистина започна да не ми пука, дори когато случайно оголих за кратко голяма част от гърдата си, докато издърпвах нагоре ръкавите. Някакво слисано, потънало в блаженство момче — с изрисуван полумесец на лицето си — ми се ухили, сякаш винаги бях живяла сред тях.

Пирът въобще не беше пир. Подпухнали еклери с крем, които се потяха в една купа, докато някой не ги хвърли на кучетата. Пластмасова кофичка със сметана „Кул Уип“, зелен фасул, сварен на сивкава пихтия, сдобил се с някои бонуси от контейнера за боклук. Дванадесет вилици тракаха в гигантска тенджера — всички се изредиха да си гребнат от воднистата зеленчукова храна, пюре от картофи, кетчуп и пакетчета лучена супа. Имаше един пъпеш, върху чиято кора бе изрисувана шарка на змия, но никой не успя да намери нож. Най-накрая Гай го разчупи, като го блъсна силно в ъгъла на една маса. Децата се нахвърлиха върху безформената каша като плъхове.

Никак не приличаше на пира, който си бях представяла. Разликата ме накара да се почувствам малко тъжна. Но това бе тъжно само в стария свят, напомних си аз, където хората се страхуваха от горчивото лекарство на своя живот. Където парите правеха всички роби, където закопчаваха ризите си догоре и задушаваха всяка любов, която таяха в себе си.

 

 

Колко често си припомнях този момент, отново и отново, докато смисълът му не стигна нужната висота: когато Сюзън ме сбута с лакът, за да ми подскаже, че мъжът, който вървеше към огъня, беше Ръсел. Първоначално се шокирах — отдалече изглеждаше млад, но след това видях, че бе поне с десет години по-възрастен от Сюзън. Може би на годините на майка ми. Беше облечен с мръсни дънки „Вранглер“ и риза от еленова кожа, макар че краката му бяха боси — колко бе странно как всички те ходеха боси през бурените и кучешките изпражнения, сякаш там нямаше нищо. Едно момиче застана на колене до него и докосна крака му. Отне ми малко време, за да си спомня името му — мозъкът ми беше затлачен от наркотиците, но после се сетих, Хелън, момичето от автобуса с плитките и бебешкия глас. Тя му се усмихна, разигравайки някакъв ритуал, който не разбирах.

Знаех, че Хелън е правила секс с него. Сюзън също. Поиграх си с тази мисъл, представих си този мъж надвесен над млечнобялото тяло на Сюзън. Как обхваща с ръка гърдата й. Знаех само как да си мечтая за момчета като Питър, неоформените мускули под кожата им, неравномерните бакенбарди по лицата им. Може би щях да спя с Ръсел. Пробвах да свикна с тази мисъл. Сексът все още носеше окраската на момичетата от списанията на баща ми, всичко бе бляскаво и сухо. Предназначено за гледане. Хората от ранчото, изглежда, бяха над това, обичаха се един друг безразборно с непорочността и оптимизма на деца.

Мъжът вдигна високо ръце и избоботи поздрав: групата се разбушува и раздвижи като гръцки хор. В подобни моменти можех да вярвам, че Ръсел вече бе прочут. Той като че ли плуваше през по-плътна атмосфера от нас, останалите. Вървеше сред групата и раздаваше благословии: ръка на нечие рамо, дума, прошепната на ухо. Партито продължаваше, но сега всички се бяха насочили към него, лицата им бяха обърнати в очакване, все едно следяха дъгата на слънцето. Когато Ръсел стигна до Сюзън и мен, спря и ме погледна в очите.

— Ти си тук — каза той. Сякаш ме беше очаквал. Сякаш бях закъсняла.

 

 

Никога не бях чувала глас като неговия — плътен и бавен, без никакво колебание. Пръстите му се притиснаха в гърба ми, без това да е неприятно. Не беше много по-висок от мен, но бе силен и стегнат, като под налягане. Косата, която окръжаваше в ореол главата му, беше загрубяла от мазнина и мръсотия и се бе превърнала в заплетена маса. Очите му като че ли не се навлажняваха, нито се колебаеха, нито потрепваха. Начинът, по който момичетата говореха за него, най-сетне придоби смисъл. Как ме обхвана с очи, сякаш искаше да види всичко в мен.

— Ева — изрече Ръсел, когато Сюзън ни запозна. — Първата жена.

Бях нервна, че ще кажа нещо грешно, че ще разкрия грешката на моето присъствие.

— Всъщност съм Ивалин.

— Имената са важни, нали? — заяви Ръсел. — А в теб не виждам никаква змия.

Дори това умерено одобрение ме успокои.

— Какво мислиш за нашето празненство за слънцестоенето, Иви? — попита той. — За местенцето ни?

През цялото време ръката му изпращаше пулсиращи сигнали по гърба ми, съобщение, което не можех да разкодирам. Крадешком погледнах към Сюзън и осъзнах, че небето беше потъмняло, без да забележа, нощта бе станала още по-дълбока. Чувствах се сънлива от огъня и дрогата. Не бях яла и в стомаха ми имаше туптяща празнина. Дали не казваше твърде често името ми? Не можех да преценя. Цялото тяло на Сюзън се бе устремило към Ръсел, тя стеснително прокарваше ръка през косата си.

Казах му, че тук ми харесва. И още някакви незначителни, нервни коментари, но въпреки това той получаваше и друга информация. А мен никога не ме напусна онова чувство. Дори и след това. Че за Ръсел да чете мислите ми беше точно толкова лесно, колкото да вземе някоя книга от полицата.

Когато се усмихнах, той наклони брадичката ми с ръка.

— Ти си актриса — отбеляза. Очите му сякаш бяха от горещо масло и аз си позволих да се почувствам като Сюзън, от онзи тип момичета, които мъжете съзерцават с учудване, които искат да докоснат. — Да, това е. Виждам го. Трябва да застанеш на ръба на някоя скала и да гледаш към морето.

Казах му, че не съм актриса, но че баба ми е била.

— Точно така — отвърна Ръсел. След като споменах името й, той стана дори още по-внимателен. — Веднага го усетих. Приличаш на нея.

По-късно прочетох как Ръсел търсел известните и полуизвестните, както и антуражите им, хора, които можел да ухажва и да изстисква ресурси от тях, чиито коли можел да вземе назаем и в чиито къщи можел да живее. Колко доволен трябва да е останал от моето пристигане, дори нямаше нужда да бъда склонявана. Той се пресегна, за да придърпа Сюзън по-близо. Когато срещнах погледа й, тя имаше вид на човек, който отстъпва. До този миг не се бях замислила, че може да се чувства неспокойна за мен и Ръсел. Ново чувство на мощ се огъна вътре в мен, бързото затягане на панделка, което ми бе толкова чуждо, че не го разпознах.

— А ти ще отговаряш за нашата Иви — нареди Ръсел на Сюзън. — Нали?

Нито един от двамата не ме погледна. Във въздуха между тях се кръстосваха символи. Ръсел ме хвана за ръката за миг, а погледът му ме помете като лавина.

— До по-късно, Иви — подхвърли той.

Последваха няколко прошепнати думи към Сюзън. Тя се присъедини отново към мен с нова доза енергичност.

— Ръсел каза, че ако искаш, можеш да поостанеш тук — съобщи.

Усетих колко бе изпълнена с енергия от това, че бе видяла Ръсел. Бдителна заради поставената задача, ме оглеждаше, докато говореше. Не знаех дали трепетът, който почувствах, беше страх или интерес. Баба ми ми беше разказвала как си е осигурявала роли в киното — колко бързо е била селектирана от групата. „Ето къде е разликата — обясняваше ми тя. — Всички останали момичета смятаха, че режисьорът прави избора. Но всъщност аз бях тази, която казвах на режисьора, по моя таен начин, че ролята е за мен.“

Желаех точно това — безмълвна, неуловима вълна да прелива от мен към Ръсел. Към Сюзън, към всички тях. Исках този свят до безкрайност.

 

 

Нощта започна да показва грапавите си ръбове. Руз бе гола до кръста, едрите й гърди се бяха зачервили от жегата. Изпадаше в дълги мълчания. Едно черно куче подтичваше в тъмнината. Сюзън беше изчезнала, за да намери още трева. Непрекъснато я търсех, но се разсейвах от светлините и бъркотията, непознатите, които танцуваха наоколо и ми се усмихваха с откровена добрина.

Дребните неща трябваше да ме разстроят. Някакво момиче се изгори и обели част от кожата по ръката си, след което се втренчи в раната с лениво любопитство. Външната тоалетна със своята воня на изпражнения и загадъчните си рисунки, облепените й със страници от порнографски списания стени. Гай, описващ топлите вътрешности на прасетата, които бе колил във фермата на родителите си в Канзас.

— Те знаеха какво ги чака — обясняваше той пред захласната аудитория. — Усмихваха се, когато им носех храна и откачаха, когато държах нож.

После намести своята голяма тока на колана, бръщолевейки нещо, което не можах да чуя. Но това бе слънцестоенето, убеждавах се аз, езически мърморения и всякакви други смущения, които долавях, бяха просто неуспешен опит да разбера мястото. А имаше толкова много други неща за забелязване и харесване — глупавата музика от джубокса. Сребристата китара, която отразяваше светлината, разтопената сметана „Кул Уип“, капеща от нечий пръст. Вдъхващите страхопочитание фанатични лица на останалите.

В ранчото времето течеше объркващо: нямаше стенни часовници, нямаше ръчни часовници, а часовете и минутите изглеждаха условни, цели дни се изливаха в нищото. Не зная колко време бе изминало. Колко дълго бях чакала завръщането на Сюзън, преди да чуя гласа му. Точно до ухото си, прошепвайки името ми.

— Иви.

Обърнах се и той беше там. Заля ме щастие: Ръсел си бе спомнил за мен, беше ме открил сред тълпата. Може би дори ме бе търсил. Взе ръката ми в своята и започна да масажира дланта и пръстите ми. Сияех просто така — исках да обичам всичко.

 

 

Караваната, в която ме заведе, беше по-голяма от всички останали стаи, леглото бе покрито с раздърпано одеяло, за което по-късно осъзнах, че всъщност бе кожено палто. То беше единственото хубаво нещо в стаята — подът бе покрит с дрехи, а сред неразборията проблясваха празни кенчета от безалкохолни и бира. Във въздуха се носеше странна миризма с лек нюанс на ферментация. Предполагам, че бях умишлено наивна, като се преструвах, че не знаех какво се случваше. Но част от мен наистина не беше наясно. Или поне не възприемах цялостно фактите: внезапно ми бе трудно да си спомня как се бях озовала тук. Онова друсащо пътуване с автобуса, евтината сладост на виното. Къде бях оставила колелото си?

Ръсел ме гледаше внимателно. Накланяше глава, когато извръщах очи, което ме принуждаваше да уловя погледа му. Прекара косата ми зад ухото, остави пръстите си да се спуснат до врата ми. Ноктите му не бяха отрязани, почувствах ръбчетата им.

Засмях се, но се чувствах неспокойна.

— Сюзън скоро ли ще дойде? — попитах.

Когато бяхме до огъня, той ми бе казал, че Сюзън също ще дойде, макар вероятно това да беше просто моето желание.

— Сюзън си е добре — отвърна Ръсел. — Сега искам да поговорим за теб, Иви.

Мислите ми се бяха забавили до скоростта на носещ се из въздуха сняг. Ръсел говореше бавно и сериозно, но ме караше да се чувствам така, сякаш цяла нощ бе чакал възможността да чуе какво имам да казвам. Колко различно беше това от спалнята на Кони, където слушахме плочи от някакъв друг свят, от който никога не сме били част, песни, които само подсилваха нашето собствено нещастие. Питър също ми се струваше избледнял. Той бе просто момче, което ядеше маргарин върху бял хляб за вечеря. Това тук беше истинско, погледът на Ръсел и поласканият трепет в мен бяха толкова приятни, едва успявах да ги понеса.

— Срамежлива Иви — започна той. Усмихваше се. — Ти си умно момиче. Виждаш много с тези очи, нали?

Смяташе, че съм умна. Хванах се за това като доказателство. Не бях изгубена. Можех да чуя партито отвън. Една муха изжужа в ъгъла, удряше се в стените на караваната.

— Аз съм като теб — продължи Ръсел. — Бях толкова умен, когато бях млад, толкова умен, че естествено те ми казваха, че съм тъп. — Той деликатно се засмя. — Научиха ме на думата тъп. Набиваха ми в главата онези думи, след това заявяваха, че аз съм бил такъв. — Когато Ръсел се усмихна, лицето му се пропи с радост, която изглеждаше чужда за мен. Знаех, че никога не се бях чувствала толкова добре. Дори като дете бях нещастна — внезапно видях колко очевидно бе това.

Докато той говореше, обгърнах тялото си с ръце. Всичко започна да ми става ясно, всичко, което Ръсел обясняваше по сладникаво-сантименталния начин, придаващ смисъл на нещата. Как наркотиците закърпваха простичките, банални мисли във фрази, които изглеждаха изпълнени с важност. Замаяният ми юношески мозък отчаяно търсеше жертви, конспирации, които насищаха всяка дума, всеки жест със значение. Исках Ръсел да бъде гений.

— Има нещо в теб — не спираше той. — Някаква част, която е наистина тъжна. И знаеш ли какво? Това наистина ме натъжава. Те са се опитали да унищожат това красиво, специално момиче. Направили са го тъжно. Само защото те са такива.

Усетих как сълзите ми напират.

— Но те не са те унищожили, Иви. Защото ето те тук. Нашата специална Иви. И ти можеш да оставиш всички тези стари гадости да изчезнат от живота ти.

Ръсел се облегна назад върху дюшека, мръсните ходила на босите му крака върху коженото палто, странно спокойствие, изписано по лицето му. Щеше да чака, колкото беше необходимо.

Не помня какво отвърнах в онзи момент, помня само, че нервно бърборех. За училището, за Кони, за кухите безсмислици на едно младо момиче. Погледът ми се плъзгаше из караваната, пръстите ми подръпваха материята на роклята на Сюзън. Очите ми проследяваха шарката с хералдическа лилия на мръсната кувертюра. Спомням си, че Ръсел се усмихваше и търпеливо чакаше да изразходвам енергията си. И това се случи. В караваната настъпи тишина, като изключим моето собствено дишане и местенето на Ръсел върху дюшека.

— Мога да ти помогна — обади се той. — Но трябва да го искаш.

Очите му се заковаха върху моите.

— Искаш ли го, Иви?

Думите бяха пропити с изкусно желание.

— Ще ти хареса — промълви Ръсел. Разтвори ръце към мен. — Ела тук.

Примъкнах се към него, седнала на дюшека. Трудно ми беше да затворя пълната верига на осъзнаването. Знаех, че предстои, но все пак ме изненада. Как свали панталоните си и изложи на показ късите си, космати крака, члена си в юмрука си. Забеляза колебанието в очите ми — наблюдаваше ме как го наблюдавам.

— Погледни ме — каза той. Гласът му беше спокоен, въпреки че ръката му яростно работеше. — Иви — настояваше. — Иви.

Непълният образ на члена му, който стискаше в ръката си: запитах се къде ли бе Сюзън. Гърлото ми се сви. Първоначално се обърках, че това беше всичко, което Ръсел искаше. Да се самозадоволява. Седях там и се опитвах да внеса някакъв смисъл в ситуацията. Видоизменях поведението на Ръсел в доказателство за неговите добри намерения. Ръсел просто се опитваше да се сближим, да разчупи натрапчивите ми мисли от стария свят.

— Можем да направим така, че да се почувстваме добре един с друг — говореше той. — Няма нужда да си тъжна.

Сепнах се, когато придърпа главата ми към скута си. Изпълни ме леко чувство на непохватен страх. Ръсел се справи добре с позата да не изглежда ядосан, когато се отдръпнах. Снизходителният поглед, който ми хвърли, сякаш бях изплашен кон.

— Не се опитвам да те нараня, Иви. — Той отново протегна ръка. Пулсът ми се ускори. — Желанието ми е просто да бъда близо до теб. А ти не искаш ли и аз да се почувствам добре? Аз искам ти да се почувстваш добре.

Когато свърши, издиша тежко, изтощено. Солената влага на семето в устата ми, обезпокоителното избликване. Държеше ме и ме окуражаваше. Как се бях озовала тук, в караваната, сред тъмните гори, без оставена следа от трохи, която да ме отведе обратно вкъщи, но тогава пръстите на Ръсел бяха заровени в косата ми, а ръцете му ме обгръщаха, издърпваха ме нагоре, той уверено произнасяше името ми като нещо значимо, което ми звучеше странно, но също и успокояващо, ценно, като за някоя друга, по-добра Иви.

Трябваше ли да плача? Не знаех. Бях заобиколена от идиотска тривиалност. Червен пуловер, който бях заела на Кони и тя никога не ми върна. Дали Сюзън ме търсеше или не. Любопитен трепет зад очите ми.

Ръсел ми подаде бутилка с кола. Газираното бе топло и блудкаво, но аз изпих цялото шише. Беше опияняващо като шампанско.

 

 

Преживях цялата нощ като нещо орисано, а аз бях в центъра на драмата за един човек. Но Ръсел ме бе подложил на серия от ритуални тестове. Усъвършенствани през годините, в които бе работил за някаква религиозна организация близо до Юкая, център, който раздавал храна, намирал подслон и работа. Привличал слабичките, измъчени момичета с незавършен университетски курс на обучение и небрежни родители, момичета с ужасни шефове и мечти за пластична операция на носа. Неговият начин за прехрана. Времето, което прекарал в предния пост на центъра в Сан Франциско, в старата сграда на пожарната. Събирал своите последователи. Вече се бил превърнал в експерт по женската тъга — определен начин, по който са отпуснати раменете, нервен обрив. Раболепен ритъм в края на изреченията, навлажнени от плач мигли. Ръсел направи с мен същото, което бе сторил и с онези момичета. Първоначално малки проби. Докосване на гърба ми, улавяне на пулса ми. Дребни неща, чрез които разрушаваше границите. И колко бързо бе минал напред, сваляйки панталоните си до коленете. Действие, мислех си, добре преценено, за да успокоява младите момичета, които се радваха, че това поне не е секс. Които можеха да останат напълно облечени през цялото време, сякаш нищо необикновено не се случваше.

Но може би най-странната част — на мен също ми хареса.

Носех се из партито в зашеметено мълчание. Въздухът върху кожата ми настойчив, мишниците ми хлъзгави от пот. Беше се случило — трябваше непрекъснато да си го повтарям. Предполагах, че всички щяха да го видят, изписано върху мен. Биещата на очи аура на секса. Вече не бях нервна, не обикалях из партито, тласкана от тревожна необходимост, защото имаше скрита стая, в която не бях допусната — това притеснение бе удовлетворено и аз стъпвах замечтано, връщах погледите на минаващите лица с усмивка, която не искаше нищо.

Когато видях Гай, който почукваше кутия с цигари, спрях без колебание.

— Може ли да си взема една?

Той ми се ухили.

— Щом момичето иска цигара, ще получи. — Подаде ми я в устата, а аз се надявах хората да ни гледат.

Най-накрая открих Сюзън в една групичка близо до огъня. Когато улови погледа ми, тя ми хвърли странна кротка усмивка. Сигурна съм, че разпозна вътрешната промяна, която понякога се наблюдава при млади момичета, правили секс за първи път. Онази гордост, мисля, онази тържественост. Исках Сюзън да знае. Виждах, че бе замаяна от нещо. Не беше алкохол. Нещо друго, зениците й сякаш изяждаха ирисите, по врата й се прокрадваше зачервяване като халюциногенна викторианска яка.

Може би усещаше някакво прикрито разочарование, че играта се е реализирала, че в крайна сметка съм отишла с Ръсел. Но вероятно го бе очаквала. Колата все още тлееше, шумът от партито разцепваше мрака. Усещах как нощта се върти в мен като колело.

— Кога ще спре да гори колата? — попитах.

Виждах лицето й, но можех и да я усетя, въздухът между нас беше нежен.

— Божичко, не знам — отвърна тя. — На сутринта?

Ръцете ми изглеждаха люспести и влечугоподобни на трепкащата светлина, а аз приветствах изопачената визия на тялото си. Чух ръмженето от запалване на мотоциклет, нечий дяволски вик — бяха хвърлили един пружинен матрак в огъня, пламъците се извисиха и станаха по-плътни.

— Можеш да се тръшнеш в моята стая, ако искаш — предложи Сюзън. Гласът й не издаваше нищо. — Не ми пука. Но трябва наистина да си тук, ако искаш да си тук. Разбираш ли?

Сюзън ме питаше нещо друго. Като в онези приказки, в които гоблините могат да влязат в някоя къща само ако са поканени от обитателите. Мигът на пресичане на прага, внимателният начин, по който Сюзън бе построила изявленията си — тя искаше от мен да го кажа. И аз кимнах и отвърнах, че разбирам. Макар че не можех да разбера, не и наистина. Бях облечена в рокля, която не беше моя, на място, на което не бях идвала никога, и не осъзнавах много отвъд това. Вероятността животът ми да кръжи над прага на едно ново и постоянно щастие. Замислих се за Кони с блажено задоволство — тя беше сладко момиче, нали, и дори баща ми и майка ми попаднаха в обсега на моята щедра загриженост, пострадали от трагична чужда болест. Лъчът от фара на мотор обезцвети клоните на дърветата и освети оголените основи на къщата, черното куче се бе навело над някаква невидима плячка. Някой непрекъснато пускаше една и съща песен отново и отново. Хей, бейби беше първият напев. Песента се повтори достатъчно пъти, за да се запечати фразата в главата ми, Хей, бейби. Въртях думите без конкретна цел из устата си, като случайното потракване на лимоново бонбонче в зъбите.