Ема Клайн
Момичетата (5)

3.

Собственикът на магазина „Флаинг Ей“ беше дебел мъж, тезгяхът се врязваше в корема му, а той се бе облегнал на лакти, за да следи движенията ми около рафтовете, докато дамската ми чанта се блъскаше в бедрата ми. Пред него лежеше разтворен вестник, макар че май никога не прелистваше страниците му. Имаше отегчения вид на служител, който знае задълженията си, едновременно бюрократичен и митологичен, като някой, обречен да пази пещера цяла вечност.

Този следобед бях сама. Кони вероятно се ядосваше в своята тясна спалня, слушаше „Без съмнение Четвърта улица“^[1] с наранено, праведно задоволство. Мисълта за Питър беше разстройваща — исках да покрия със забрава онази нощ, да втвърдя срама си в нещо неясно и поносимо, като слух за някой непознат. Опитах да се извиня на Кони, докато момчетата все още се въртяха обезпокоено около мотоциклета като военни лекари на бойното поле. Дори предложих да платя за поправките и дадох на Хенри всичко, което имах в дамската си чанта. Осем долара, които той прие със стиснати устни. След известно време Кони каза, че е най-добре просто да си вървя.

Върнах се няколко дни по-късно — бащата на Кони отвори вратата почти веднага, сякаш ме бе очаквал. Обикновено работеше в млекозавода до след полунощ, така че беше странно да го видя у дома.

— Кони е горе — упъти ме той. На плота зад него видях чаша уиски, воднисто и улавящо слънчевата светлина. Бях толкова съсредоточена върху собствените си планове, че не осъзнах кризисната атмосфера в къщата, необичайния смисъл на присъствието му.

Кони лежеше на леглото си, полата й се бе събрала нагоре, така че можех да видя дъното на белите й пликчета, цялата дължина на белещите й се бедра. Тя се изправи до седнало положение, когато влязох, примигвайки.

— Хубаво си се гримирала — отбеляза. — Само заради мен ли го направи? — После отново се хвърли върху възглавницата. — Новините ще ти харесат. Питър си тръгна. В смисъл че си тръгна завинаги. С Памела — каква изненада. — Тя извъртя очи, но произнесе името на Памела с перверзно удоволствие. Погледна ме косо.

— Какво искаш да кажеш с това, че си е тръгнал? — Паниката вече се усещаше в гласа ми.

— Той е такъв егоист — изсъска Кони. — Татко ни каза, че може да се наложи да се преместим в Сан Диего. На следващия ден Питър се изнесе. Взе част от дрехите и нещата си. Мисля, че отидоха в къщата на сестра й в Портланд. Искам да кажа, почти сигурна съм, че отидоха там. — Тя духна към бретона си. — Той е страхливец. А Памела е от типа момичета, които надебеляват, след като родят.

— Памела е бременна ли?

Кони ме погледна.

— Каква изненада — пет пари не даваш, че вероятно ще трябва да се преместя в Сан Диего.

Знаех, че от мен се очакваше да започна да изброявам начините, по които я обичах, колко тъжна щях да бъда, ако тя си тръгнеше, но бях хипнотизирана от образа на Памела, седнала до Питър в колата му, заспала на рамото му. Карти на „Авис“ в краката им, станали прозрачни от мазнината на хамбургери, задната седалка отрупана с дрехи и неговите учебници по механика. Как Питър можеше да погледне надолу и да види бялата линия от скалпа на Памела, на мястото, където косата й бе разделена на път. Можеше да я целуне, обзет от нежност, макар тя да спеше и никога нямаше да узнае.

— Сигурно просто е тръгнал да се пошляе — предположих. — Имам предвид, че нали не е изключено все пак да се появи?

— Майната ти — изруга Кони. Тя също изглеждаше изненадана от тези думи.

— Какво съм ти сторила? — попитах.

Естествено, и двете знаехме.

— Мисля, че предпочитам да остана сама — заяви превзето Кони и съсредоточено се загледа през прозореца.

Питър бягаше на север с приятелка, която може би носеше бебето му — нямаше как да се отърва от биологичните фантазии, от факта на умножаващите се протеини в корема на Памела. Но тук беше Кони, нейната закръглена форма върху леглото бе толкова позната, че можех да направя карта на луничките й, да посоча къде се намира белегът й от варицела. Винаги имаше Кони, внезапно я обикнах.

— Хайде да отидем на кино или нещо от тоя род — предложих.

Тя подсмръкна и се загледа в бледите ръбчета на ноктите си.

— Питър вече дори не е наоколо — отбеляза. — Така че всъщност няма защо да си тук. А и бездруго те чака училище интернат.

Неувереността и отчаянието ми бяха очевидни.

— Може би да прескочим до „Флаинг Ей“?

Кони прехапа устни.

— Мей казва, че не си много мила с мен.

Мей беше дъщерята на зъболекаря. Тя носеше карирани панталони и подхождащи им жилетки като някой младши счетоводител.

— Ти твърдеше, че Мей е скучна.

Кони се умълча. Ние съчувствахме на Мей, която беше богата, но глупава и смешна, ала разбирах, че сега Кони съжаляваше мен, наблюдаваше ме как жадувам за Питър, който вероятно бе планирал да отиде в Портланд от седмици. От месеци.

— Мей е симпатична — сви рамене Кони. — Наистина симпатична.

— Можем всички заедно да отидем на кино. — Сега вече натисках здраво педалите, търсех каква да е опора, някаква защита срещу пустото лято. Мей не беше чак толкова лоша, казах си аз, макар да не й бе позволено да яде бонбони или пуканки заради скобите й и да, наистина си го представих: ние трите.

— Тя смята, че ти си долнопробна — заяви Кони и отново се обърна към прозореца. Втренчих се в дантелените завеси, за които помагах на Кони да ги подгъне с лепило, когато бяхме на дванадесет. Бях чакала твърде дълго — присъствието ми в стаята беше очевидна грешка и стана ясно, че нямаше какво друго да направя, освен да си тръгна, да кажа със сподавено гърло довиждане на бащата на Кони на долния етаж — той разсеяно ми кимна — и с тропот да изкарам колелото си на улицата.

 

 

Дали някога преди това се бях чувствала така сама, да имам на разположение цял ден и на никого да не му пука за мен? Почти успях да си въобразя, че изпитвам удоволствие от болката в стомаха. Решението е да се намираш на работа, казах си, да пропилееш безпроблемно часовете. Смесих си мартини по начина, по който баща ми ме беше учил — плиснах вермута върху ръката си и игнорирах разлятото върху барплота. Винаги съм мразела чашите за мартини — дръжката и странната форма изглеждаха нелепо, сякаш възрастните твърде насериозно се опитваха да бъдат възрастни. Вместо това го налях в чаша за сок със златист ръб и се насилих да пия. После си смесих още едно и изпих и него. Беше забавно да се чувствам свободна и да се забавлявам в собствената си къща, като осъзнах в изблик на веселие, че мебелите винаги са били грозни — столовете тежки и превзети като гаргойли. Да забелязвам, че въздухът бе захаросан с тишина, че завесите винаги бяха спуснати. Разтворих ги и с мъка повдигнах прозореца. Навън беше горещо — представих си как баща ми би се сопнал, че позволявам на топлия въздух да влезе вътре, но оставих прозореца отворен така или иначе.

Майка ми нямаше да я има цял ден, а алкохолът спомагаше за стенографията на самотата ми. Странно, че можех да се почувствам различно толкова лесно, че имаше сигурен начин да смекча болката от моята собствена тъга. Можех да пия, докато проблемите ми не започнеха да изглеждат стегнати и красиви — нещо, на което да се възхитя. Насилих се да харесам вкуса, да дишам бавно, когато ми се пригадеше. Повърнах парлив бълвоч върху одеялата си, след което почистих и остана само прокиснала, развалена миризма във въздуха, която почти ми допадаше. Прекатурих една лампа и си сложих черен грим около очите с неумело, но хищническо внимание. Седях пред осветеното огледало за гримиране на майка ми и сменях настройките: Офис. Дневна светлина. Привечер. Къпех се в цветни сияния — чертите ми ту изглеждаха призрачно, ту избеляваха, докато сменях различните видове изкуствена светлина.

Опитах се да чета откъси от книги, които харесвах, когато бях малка. Разглезено момиче е прокудено под земята в град, управляван от гоблини. Оголените колене на момичето в детинската му рокля, гравюрите на тъмните гори. Илюстрациите на завързаното момиче ме развълнуваха, така че трябваше да определя колко дълго мога да ги гледам. Искаше ми се да нарисувам нещо такова, като ужасяващата вътрешност на нечий ум. Или да нарисувам лицето на чернокосото момиче, което бях видяла в града — да го изучавам достатъчно дълго, за да забележа как чертите си взаимодействаха. Часовете, които изгубих в мастурбация, с притиснато във възглавницата лице, като преминах всякаква граница на безотговорност. След известно време получих главоболие, мускулите ми се схванаха, краката ми трепереха и бяха омекнали. Бельото ми беше влажно, както и горната част на бедрата ми.

Друга книга: един майстор на сребърни изделия случайно разлива разтопено сребро върху ръката си. Предмишницата и ръката му вероятно са изглеждали като одрани, след като раната от изгарянето е зараснала и се е обелила. Кожата изпъната, розова и прясна, без косми или лунички.

Замислих се за Уили и неговия чукан, за топлата вода от маркуча, която плиска върху колата си. Как локвите бавно се изпаряват от асфалта. Упражнявах се да беля портокал, все едно ръката ми бе изгорена до лакътя и нямах нокти.

Смъртта ми се струваше като фоайе на хотел. Една цивилизована, добре осветена зала, в която лесно можеш да влезеш или да излезеш. Някакво момче в града се беше застреляло в обзаведения си сутерен, след като било хванато да продава фалшиви лотарийни билети: не се замислих за съсирената кръв, за влажните вътрешности, а само за мига на облекчение, преди да натисне спусъка — колко чист и прозрачен навярно е изглеждал светът. Всичките разочарования, всичко от обикновения живот с неговите наказания и унижения е станало излишно с едно методично движение.

 

 

Рафтовете в магазина ми се сториха нови, мислите ми бяха объркани от пиенето. Постоянното примигване на светлините, старите лимонови бонбончета в коша, гримът, подреден на приятни, фетишистки партиди. Отворих едно червило, за да го пробвам върху китката си, както бях чела, че трябва да правя. Откъм вратата дрънна камбанката, известяваща нов посетител. Вдигнах очи. Беше чернокосото момиче от парка, с дънкови маратонки и рокля, чиито ръкави бяха отрязани при раменете. През мен премина вълнение. Вече се опитвах да си представя какво ще му кажа. Внезапната му поява накара деня да изглежда плътно обвързан с някаква синхронност, ъгълът, под който падаше слънчевата светлина, придоби нов смисъл.

Когато видях момичето отново, осъзнах, че не беше красиво. Имаше нещо друго. Приличаше ми на дъщерята на актьора Джон Хюстън, която бях виждала на снимки. Лицето й може и да е било грешка, но един друг процес бе влязъл в действие. И резултатът беше нещо по-добро от красота.

Мъжът зад тезгяха се намръщи.

— Казах ти — извика той. — Няма да пускам никой от вас тук, никога повече. Върви си по пътя.

Момичето му се усмихна лениво и вдигна ръце. Видях наболи косми под мишниците му.

— Хей — успокои го то, — просто искам да си купя тоалетна хартия.

— Вие откраднахте от мен — изрече мъжът и почервеня. — Ти и твоите приятели. Не носите обувки, тичате наоколо с мръсните си крака. Опитвате се да ме объркате.

Щях да бъда ужасена, ако гневът му беше насочен към мен, но момичето остана спокойно. Дори духовито настроено.

— Не мисля, че това е вярно. — То вдигна наперено глава. — Сигурно е бил някой друг.

Мъжът скръсти ръце.

— Помня те.

Лицето на момичето се промени — нещо в очите му стана по-сурово, но то продължи да се усмихва.

— Хубаво — отвърна. — Както искаш. — Очите му се спряха върху мен, погледът му беше хладен и резервиран. Все едно почти не ме забелязваше. През мен премина желание: останах изненадана от себе си колко силно не исках то да изчезне.

— Махай се — разпореди мъжът. — Хайде.

Преди да си тръгне, момичето му се изплези. Много бързо, като забавно малко котенце.

 

 

Поколебах се само миг, преди да последвам момичето навън, но то вече пресичаше паркинга, като поддържаше енергично темпо. Бързо тръгнах след него.

— Хей — извиках. То продължи да върви.

Отново извиках, по-силно, и момичето спря. Остави ме да го настигна.

— Какъв тъпак — възкликнах. Лицето ми сигурно лъщеше като ябълка. Със зачервени от полупиянското усилие бузи.

Момичето хвърли кръвнишки поглед към магазина.

— Дебела гадина — измърмори то. — Не мога дори да купя тоалетна хартия.

Изглежда най-сетне ме забеляза и един дълъг миг оглежда лицето ми. Виждах, че ме смята за малка. Че каубойската и риза, подарък от майка ми, му се струва скъпа. Исках да сторя нещо по-значимо от тези дребни подробности. Отправих предложението, преди дори наистина да го обмисля.

— Аз ще я открадна — заявих с неестествено ясен глас. — Тоалетната хартия. Лесно е. Крада неща оттам през цялото време.

Зачудих се дали ми повярва. Трябва да е било очевидно колко безотговорно лъжех. Но може би уважи това. Отчаянието в моето желание. Или пък искаше да види как щяха да се развият нещата. Богаташкото момиче, което пробва да извърши дребно криминално деяние.

— Сигурна ли си? — попита то.

Свих рамене, а сърцето ми блъскаше. Ако момичето изпита съжаление към мен, не го забелязах.

 

 

Необяснимото ми завръщане развълнува мъжа зад тезгяха.

— Пак ли идваш?

Дори и наистина да планирах да се опитам да открадна нещо, щеше да е невъзможно. Започнах да се размотавам покрай рафтовете и направих усилие да залича от лицето си всякакъв виновен проблясък, но мъжът не отклоняваше поглед от мен. Той свирепо ме следеше с очи, докато не грабнах тоалетната хартия и не я занесох на касата, засрамена колко лесно се бях предала на навика. Разбира се, че нямаше да открадна нищо. Това никога нямаше да се случи.

Мъжът се разведри, докато маркираше тоалетната хартия на касовия апарат.

— Добро момиче като теб не бива да се мъкне с подобни хашлачки — разбъбри се той. — Тази групичка е толкова противна. Някакъв тип с черно куче. — Изглеждаше огорчен. — Не и в моя магазин.

През оплютото от мухи стъкло виждах момичето да се шляе на паркинга отвън. Засенчваше с ръка очите си. Такъв внезапен и неочакван късмет: чакаше ме.

След като платих, мъжът ме изгледа в продължение на един дълъг миг.

— Ти си просто дете — каза той. — Защо не се прибереш вкъщи?

До този момент бях изпитвала някакви угризения.

— Не ми трябва торбичка — отвърнах и пъхнах тоалетната хартия в дамската си чанта. Мълчах, докато мъжът ми връщаше рестото, като облизваше устните си, сякаш за да прогони някакъв лош вкус.

 

 

Момичето се оживи, когато се приближих.

— Взе ли я?

Кимнах и то ме изблъска зад ъгъла, побутвайки ме с ръка да вървя по-бързо. Почти повярвах, че съм откраднала нещо, адреналинът съживи вените ми, докато показвах чантата си.

— Ха — възкликна момичето, когато надникна вътре. — Така му се пада на този задник. Лесно ли беше?

— Доста лесно — отвърнах. — Той изобщо не можа да се усети. — Чувствах се развълнувана от нашето тайно споразумение, от начина, по който станахме един екип. Оголен триъгълник на корема показваше къде роклята на момичето не беше напълно закопчана. Колко лесно то предлагаше някакво небрежно сексуално чувство, сякаш дрехите му са били облечени набързо върху все още неизсъхнало от потта тяло.

— Аз съм Сюзън — представи се тя. — Между другото.

— Иви. — Подадох ръка. Сюзън се изсмя по начин, който ме накара да разбера, че стискането на ръце е нещо неправилно, кух символ на нормалния свят. Изчервих се. Не знаех как да постъпя, без да използвам всичките обичайни учтиви жестове и формалности. Не бях сигурна кое заема тяхното място. Последва мълчание: борех се да го запълня.

— Мисля, че те видях онзи ден — започнах. — До ресторанта „Хай Хоу“.

Тя не отвърна и не ми даде нищо, за което да се захвана.

— Беше с някакви момичета — продължих. — И тогава пристигна един автобус…

— О — възкликна Сюзън и лицето й се въодушеви. — Да, оня идиот наистина бе полудял. — Тя се отпусна в спомена. — Трябва да строявам другите момичета, нали разбираш, иначе те просто ще се изпокарат. Ще ни хванат. — Наблюдавах я с интерес, който трябва да е бил нескрит: тя ме остави да я оглеждам без никакво стеснение.

— Запомних косата ти — обясних.

На Сюзън като че ли й стана приятно. Разсеяно докосна краищата й.

— Никога не я подстригвам.

По-късно щях да разбера, че това бе нещо, което Ръсел им беше казал да не правят.

Тя притисна тоалетната хартия до гърдите си, изпитвайки внезапна гордост.

— Искаш ли да ти дам някакви пари за това?

Сюзън нямаше джобове, нямаше дамска чанта.

— Не — отвърнах. — Не че ми е струвало нещо.

— Ами благодаря — каза тя с очевидно облекчение. — Наблизо ли живееш?

— Доста близо — махнах неопределено. — С майка ми.

Сюзън кимна.

— На коя улица?

— „Морнинг Стар Лейн“.

Тя ахна изненадано.

— Луксозно.

Виждах, че това означаваше нещо за нея — че живеех в хубава част на града, но не можех да си представя какво, освен неясната неприязън към богатите, която всички млади хора изпитваха. Разбърквахме заможните, медиите и правителството в неясен съд на злото като виновници за грандиозната измама. Едва бях започнала да се уча как да преиначавам определена информация с извинение. Как да се присмивам на себе си, преди другите да го направят.

— Ами ти?

Сюзън направи пърхащо движение с пръстите си.

— О — започна тя, — нали знаеш. Подхванали сме разни неща. Но сме доста хора на едно място — повдигна чантата — което означава, че много задници имат нужда от забърсване. Точно в този момент ние нямаме кой знае колко пари, но това скоро ще се оправи, убедена съм.

Ние. Момичето бе част от ние и завиждах на спокойствието му, на увереността му къде отива след паркинга. При онези две момичета, с които го бях видяла в парка и при всички останали, с които живееше. Хора, които забелязваха липсата му и издаваха възклицания при завръщането му.

— Умълча се — изрече Сюзън след миг.

— Съжалявам. — Заставих се да не чеша ухапванията от комар, макар кожата ми да тръпнеше от сърбеж. Отчаяно търсех тема за разговор, но всички хрумнали ми възможности бяха все неща, които не можех да кажа. Не можех да споделя колко често и безцелно си бях мислила за нея от онзи ден. Не можех да призная, че нямах приятели, че ме местеха в училище интернат, тази вечна общност на нежеланите деца. Че за Питър означавах по-малко дори и от едно мигване.

— Това е готино. — Тя махна с ръка. — Хората са такива, каквито са, нали знаеш? Оцених го още когато те видях. Ти си човек, потънал в мисли. На свое собствено пътешествие, изцяло в плен на ума си.

Не бях свикнала на този вид непосредствено внимание. Особено от момиче. Обикновено бе само начин да се извиниш за това, че си съсредоточила всичките си усилия към някое момче, което се е оказало наблизо. Позволих си да си представя как хората ме приемаха като човек, потънал в мисли. Сюзън се размърда: разбирах, че това бе подготовка за тръгване, но не можех да измисля начин да продължа нашия разговор.

— Е — каза тя, — онова там е за мен. — Кимна към една кола, паркирана на сянка. Беше ролс-ройс, покрит с мръсотия. Когато видя объркването ми, се усмихна.

— Взели сме го назаем — заяви. Сякаш това обясняваше всичко.

Гледах я как се отдалечава, без да се опитам да я спра. Не исках да съм алчна: трябваше да съм щастлива, че получих поне нещо.