Ема Клайн
Момичетата (20)

Саша, Зав и Джулиан, си тръгнаха рано и после останах сама. Къщата изглеждаше, както винаги. Само леглото в другата стая, с измачканите чаршафи, които миришеха на секс, издаваше, че изобщо е имало някой друг. Щях да изпера чаршафите в пералнята в гаража. Щях да ги сгъна и да ги прибера на рафтовете в гардероба, щях да изчета стаята и да възстановя предишната й пустота.

 

 

Онзи следобед вървях по студения пясък, осеян с натрошени парченца от раковини, сред местещите се ями, в които се заравяха пясъчните раци. Харесваше ми поривът на вятъра в ушите ми. Вятърът отблъскваше хората — момичета от колежа издаваха пискливи звуци, докато техните приятели гонеха диплещото се от вятъра одеяло. Семейства най-сетне се отказваха и се запътваха към колите си, събираха сгъваеми столове, надупчената крива повърхност на евтино хвърчило, вече счупено. Бях облякла две блузи и навлечена с тях, се чувствах предпазена, движех се по-бавно. На всеки половин метър се натъквах на някое гигантско въжеподобно водорасло, заплетено и дебело като пожарникарски маркуч. Прочистването на чуждоземно растение, което сякаш не бе от този свят. Кафяви морски водорасли, ми бе обяснил някой, келп. Но това, че знаех името им, не ги правеше по-малко странни.

Саша едва-едва ми бе пожелала довиждане. Заровила глава в рамото на Джулиан, лицето й безжизнено като предпазна мярка срещу моето състрадание. Знаех, че вече се бе махнала оттук, бе отишла на онова друго място в ума си, където Джулиан беше сладък и мил, а животът бе забавен, или ако не забавен, то поне интересен, а не беше ли това ценно, не значеше ли нещо? Опитах да й се усмихна, да й предам бързо някакво послание по невидима нишка. Но тя никога не бе искала мен.

 

 

Мъглата беше по-плътна в Кармел, спускаше се над района на моето училище интернат като снежна буря. Острият връх на параклиса, близкият океан. Бях започнала училище през онзи септември, точно както се очакваше. Кармел бе старомодно място, а моите съученички изглеждаха по-малки, отколкото бяха. Съквартирантката ми с нейната колекция от мохерни пуловери, аранжирани по цвят. Стените на общежитието, омекотени от гоблени, прокрадването след вечерния час. Магазинчето за закуски, което се държеше от по-големите ученици, продаваше чипс, газирани напитки и бонбони и всички момичета се преструваха, че това е върхът на изтънчеността и свободата, да ти бъде позволено да ядеш в магазинчето от девет до единадесет и половина през уикендите. Заради целия им начин на говорене, самохвалството им и кашоните им с плочи съученичките ми изглеждаха по-детински дори и от онези в Ню Йорк. От време на време, когато мъглата скриваше острия връх на параклиса, някои от тях вече не успяваха да се ориентират и се губеха.

През първите няколко седмици наблюдавах момичетата — как си викаха една на друга през четириъгълния вътрешен двор, как носеха раниците си на гръб, все едно бяха черупки на костенурки, или ги провесваха на ръцете си. Сякаш се движеха през стъкло като добре нахранените и обичани калпазанки от детективските сериали, които завързваха панделки на конските си опашки и носеха памучни ризи на карета през уикенда. Пишеха писма до вкъщи и говореха за любими котенца и уважаващи ги по-малки сестри.

Общите стаи бяха царството на пантофите и пеньоарите, момичета, които ядяха шоколадчета с нуга „Чарлстън Чуз“, изстудени в миниатюрния хладилник, и седяха скупчени пред телевизора, докато не изглеждаше, че психологически са абсорбирали катодните лъчи. Нечие гадже умря по време на злополука при скално катерене в Швейцария: всички се събраха около момичето, развълнувани от трагедията. Техните драматични демонстрации на подкрепа бяха подсилени от завист — лошият късмет беше толкова рядък, че минаваше за очарователен.

Притеснявах се, че съм белязана. Че страшното подводно течение ще стане видимо. Но структурата на училището — неговите особености, фактът, че представляваше една почти комунална общност, изглежда, успя да разсее мрака в мен. За моя изненада се сприятелих. С момиче от класа ми по поезия. Съквартирантката ми Джесамин. Моят страх се виждаше на другите като поза само за призвани, моето уединение представляваше резултат от отегчение и житейски опит.

Джесамин бе от едно градче на животновъди близо до Орегон. По-големият й брат й пращаше книги с комикси, където супергероините сваляха своите костюми, като ги разкъсваха и правеха секс с октоподи или карикатурни кучета. Взимал ги от някакъв приятел от Мексико, обясни ми Джесамин, която харесваше глуповатото насилие, четеше ги с глава, провиснала отстрани на леглото.

— Този е откачен — изсумтяваше тя и ми хвърляше комикса.

Опитвах се да прикрия лекото гадене, предизвикано от леещата се кръв и натежалите гърди.

— На диета съм, според която просто споделям всичката си храна — беше ми казала Джесамин и ми даде един от своите десерти крембо, които държеше в чекмеджето на бюрото си. — Преди изхвърлях половината от всичко всеки ден, но тогава в общежитието започна епидемия от мишки и не можех да продължавам.

Напомняше ми на Кони, същия срамежлив начин, по който подръпваше блузата на коремчето си. Кони, която трябваше да е в гимназията в Петалума. Да прекрачва ниските стъпала, да се храни на обяд върху потрошените маси за пикник. Вече нямах представа по какъв начин да си мисля за нея.

Джесамин беше жадна за моите истории от дома ми, представяше си, че живея под сянката на знака на Холивуд. В къща, наситенорозова от калифорнийския лукс, с градинар, който мете тенискорта. Нямаше значение, че бях от градче на млекодобивни ферми и й го бях казала: другите факти бяха по-важни, например коя е била баба ми. Предположенията на Джесамин за източника на моето мълчание в началото на годината и всичко останало ме накара да си позволя да вляза в профила. Заговорих за приятел, само за един сред редица други.

— Той беше известен — обяснявах. — Не мога да кажа кой е. Но живях с него известно време. Оная му работа беше лилава — казах и прихнах, а Джесамин също се засмя. Хвърли поглед към мен, целият изпълнен със завист и удивление. Начинът, по който бях поглеждала Сюзън вероятно, и колко лесно ми бе непрекъснато да разказвам истории, как се самозалъгвах с тях, като избирах най-добрите моменти от живота в ранчото и им придавах нова форма като оригами. Свят, където всичко се случваше така, както аз исках.

Часовете ми по френски се водеха от хубавичка, наскоро сгодена учителка, която позволяваше на своите любимки сред момичетата да пробват годежния й пръстен. По изобразително изкуство ми преподаваше госпожица Кук, за която това беше първото работно място и тя добросъвестно залягаше над работата си. Линията на грима, която понякога зървах по брадичката й, ме караше да я съжалявам, макар че жената се опитваше да бъде мила с мен. Не коментираше, когато забелязваше как гледам втренчено в празното пространство или когато отпусках глава върху скръстените си ръце. Веднъж ме изведе от района на училището да си вземем млечни шейкове и хотдог, който имаше вкус на топла вода. Разказа ми как се преместила от Ню Йорк, за да поеме работата си, как градският асфалт отразява пластове слънце, как кучето на съседа й се изхождало по целите стълбища на апартамента, как леко се била смахнала.

— Ядях само крайчетата от храната на съквартирантката ми. След това всичко свършваше и ми призляваше. — Очилата на госпожица Кук караха очите й да се присвиват. — Никога не съм се чувствала толкова тъжна и нямаше реална причина за това, нали разбираш?

Тя замълча, очевидно се надяваше да разкажа история, която да наподобява нейната. Очакваше тъжна, лесно контролирана приказка за предателството на гадже в родния ми град или за майка в болницата, за жестоки слухове, пускани от зла съквартирантка. Ситуация, която да може да ми изтълкува като драматична за мен, да ми предаде опит от една по-мъдра перспектива. Мисълта да разкажа на госпожица Кук истината ме накара да стисна устни, за да прикрия неестествената си развеселеност. Тя знаеше за все още неразкритите убийства — всички знаеха. Хората заключваха вратите си и си монтираха секретни брави, купуваха си кучета пазачи на завишени цени. Отчаяната полиция не успя да научи нищо от Мич, който от страх бе избягал в Южна Франция, макар че къщата му нямаше да бъде съборена до следващото лято. Край портата бяха започнали да се навъртат поклонници, надявайки се да вдишат ужаса като изпарения във въздуха. Мързелуваха в колите си, докато съседи, на които им беше дошло до гуша, не ги прогонеха. В негово отсъствие детективите вървяха по следите, дадени им от наркодилъри и шизофреници, отегчени домакини. Дори бяха вербували медиум, който да обходи стаите в къщата на Мич, напрягайки се да долови някакви вибрации.

— Убиецът е самотен мъж на средна възраст — чух да обяснява медиумът в едно шоу с телефонни обаждания от зрители. — Като младеж е бил наказан за нещо, което не е извършил. Виждам буквата К. Виждам град Валехо.

Дори и госпожица Кук да ми повярваше, какво щях да й кажа? Че не бях спала добре от август, защото бях твърде изплашена от неконтролируемата територия на сънищата? Че се събуждах убедена, че Ръсел бе в стаята — поемах си влажно дъх, а застоялият въздух беше като ръка, която притискаше устата ми? Че постоянно ме преследваха видения: имаше някакъв успореден свят, където онази нощ не се бе случила, където настоявах Сюзън да напусне ранчото. Където русокосата жена и нейното момченце като плюшено меченце бутаха количка по една пътека в универсален магазин, планираха неделна вечеря, шеговито и сънливо. Скоти почистваше филтрите на джакузито от наноси, тихата арка на пръскачката, песен, озвучаваща двора от близко радио.

Първоначално писмата, които пишех на майка ми, представляваха умишлено разиграни театрални спектакли. После започнаха да стават достоверни.

Часовете бяха интересни.

Имах приятелки.

Следващата седмица щяхме да ходим в аквариума да гледаме как медузите разтварят пипала и се оттласват в своите осветени резервоари, как се носят във водата като фини носни кърпички.

 

 

Когато стигнах най-далечната ивица земя, вятърът се усили. Плажът беше пуст, всички, излезли на пикник и разхождащи кучетата си, бяха изчезнали. Тръгнах през големите скали, запътвайки се обратно към главната пясъчна отсечка. Следвах пътеката между стръмните канари и вълните. Бях правила тази разходка много пъти. Чудех се колко далече бяха стигнали досега Саша, Джулиан и Зав. Вероятно все още бяха на час път от Ел Ей. Без да има нужда да се замислям, знаех, че Джулиан и Зав бяха на предните седалки, а Саша бе седнала отзад. Представих си я как се навежда напред от време на време и ги моли да разкажат пак някой виц или сочи някакъв забавен пътен знак. Опитваше се да организира кампания за своето собствено съществуване, преди накрая да се предаде и да се отпусне назад на седалката. Оставяйки разговора им да се заплете така, че да се превърне в безсмислен шум, докато тя наблюдаваше пътя и преминаващите овошки. Клоните проблясваха със сребристи връзки, които плашеха птиците.

 

 

С Джесамин тъкмо минавахме покрай общата стая на път към магазинчето за закуски, когато едно момиче ми извика:

— Сестра ти те търси на долния етаж.

Не вдигнах очи — нямаше как да говори на мен. Но го правеше. Отне ми известно време да разбера какво вероятно се случваше.

Джесамин изглеждаше обидена.

— Не знаех, че имаш сестра.

 

 

Сигурно съм допускала, че Сюзън ще дойде за мен.

Пухкавата вцепененост, в която се бях затворила в училище, не беше неприятна, както не е неприятно и изтръпването на крайник. Докато съответната ръка или крак не се отпуснат. Тогава идват игличките, жилещото завръщане — виждайки Сюзън, облегнала се на сянка при входа на общежитието. Косата й несресана, устните й напукани — нейното присъствие разблъска пластовете на времето и ги раздели.

Всичко се върна обратно при мен. Сърцето ми заблъска безпомощно, прониза ме лек страх. Но какво можеше да стори Сюзън? Беше денем, училището бе изпълнено със свидетели. Наблюдавах я как следи с поглед суетенето наоколо, учители, тръгнали да дават частни уроци, момичета, които пресичаха четириъгълния вътрешен двор с чанти за тенис на рамо и шоколадово мляко в дъха си, ходещи доказателства за усилията на невидими майки. Имаше любопитна, животинска сдържаност в лицето на Сюзън, опит за преценка на странното място, в което се бе озовала.

Поизправи се, когато приближих.

— Виж се само — изсумтя тя. — Цялата чистичка, измитичка. — Видях непознато сурово изражение на лицето й: кървава пришка под един от ноктите й.

Не отвърнах нищо. Не можех. Непрекъснато докосвах краищата на косата си. Тя бе по-къса — Джесамин я бе подстригала в банята, като присвиваше очи над една статия със съвети „как да“ в някакво списание.

— Изглеждаш радостна, че ме виждаш — отбеляза Сюзън. Усмихваше се. Отвърнах на усмивката, но моята беше неискрена. Това, изглежда, по някакъв заобиколен начин се хареса на Сюзън. Моят страх.

Знаех, че трябваше да направя нещо — продължавахме да стоим под сенника, което увеличаваше шанса някой да спре и да ме попита нещо или да се представи на сестра ми. Но не можех да се заставя да помръдна. Сигурно Ръсел и останалите не бяха много далеч — дали ме наблюдаваха? Прозорците на сградите изглеждаха живи, през съзнанието ми бързо се стрелкаха образи на снайперисти и втренченият поглед на Ръсел.

— Покажи ми стаята си — нареди Сюзън. — Искам да я видя.

 

 

Стаята беше празна. Джесамин все още бе в магазинчето, а Сюзън ме избута и мина през вратата, преди да успея да я спра.

— Просто прекрасно — изчурулика тя с фалшив английски акцент. Седна върху леглото на Джесамин. Друсна се няколко пъти. Огледа залепения с тиксо плакат на хавайски пейзаж, нереалния океан и нереалното небе, между които бе разположена сладникава, извита като ребро ивица плаж. Колекция от „Световни книги“, които съквартирантката ми никога не беше отваряла, подарък от баща й. Джесамин държеше купчина писма в резбована дървена кутия и Сюзън незабавно отвори капака и ги прегледа.

— Джесамин Сингър — прочете тя от плика. — Джесамин — повтори. Остави капака да се затвори с трясък и се изправи на крака. — Значи това тук е твоето легло. — Тя събра подигравателно одеялото ми с ръка. Стомахът ми се сви, представих си нас двете сред чаршафите на Мич. Косата й, залепнала по челото и врата й.

— Харесва ли ти тук?

— Не е лошо. — Все още стоях на прага.

— Не е лошо — повтори Сюзън и се усмихна. — Иви казва, че училището просто не е лошо.

Непрекъснато наблюдавах ръцете й. Чудех се какво точно са извършили те, сякаш процентите имаха значение. Тя проследи погледа ми: сигурно е знаела за какво си мислех. Рязко се изправи на крака.

— Сега аз ще ти покажа нещо — заяви Сюзън.

 

 

Автобусът бе паркиран в една странична улица, точно пред портала на училището. Виждах блъскащите се фигури вътре. Ръсел и другите, които бяха останали — предполагах, че всички. Бяха боядисали предния капак. Но останалото си беше същото. Автобусът, чудовищен и неразрушим. Внезапната ми увереност: те щяха да ме наобиколят. Щяха да ме притиснат в някой ъгъл.

Ако някой ни бе видял да стоим там, на склона, щеше да ни помисли за приятелки. Заприказвали се сред съботния въздух, моите ръце в джобовете, Сюзън засенчила очите си.

— Отиваме в пустинята за известно време — обяви Сюзън, като наблюдаваше тревогата, която навярно е била видима по лицето ми.

Усетих оскъдните граници на собствения си живот: среща довечера във френския клуб — мадам Гьовел бе обещала маслени плодови пайове. Плесенясалата трева, която Джесамин искаше да пушим след вечерния час. Дори знаейки онова, което знаех, дали част от мен искаше да напусне училището? Влажният дъх на Сюзън и нейните хладни ръце. Да спим на земята, да дъвчем листа от коприва, за да навлажним гърлата си.

— Той не ти е ядосан — осведоми ме тя. Не откъсваше очи от мен, погледът й беше спокоен. — Знае, че няма да кажеш нищо.

И това бе вярно: не бях казала нищо. Мълчанието ми ме държеше в света на невидимите. Да, бях уплашена. Може би обяснението за част от мълчанието беше в този страх, страх, който ме завладяваше и по-късно, дори след като Ръсел, Сюзън и останалите бяха в затвора. Но имаше и нещо друго. Неконтролируемите мисли за Сюзън. Която понякога оцветяваше зърната на гърдите си с евтино червило. Сюзън, която се скиташе навсякъде като животно, сякаш знаеше, че някой се опитва да й отнеме нещо. Не казах на никого, защото исках да я предпазя. Защото кой друг я бе обичал? Кой някога бе държал Сюзън в обятията си и й бе казвал, че сърцето, което блъскаше в гърдите й, се намираше там с някаква цел?

Ръцете ми се потяха, но не можех да ги избърша в дънките си. Опитвах се да осмисля този миг, да задържа образа на Сюзън в съзнанието си. Сюзън Паркър. Атомите се преструктурираха първия път, когато я бях видяла в парка. Как устата й се бе усмихнала на моята.

Никой не ме бе поглеждал преди Сюзън, не и истински, така че тя се бе превърнала в моята дефиниция. Погледът й ме размекваше толкова лесно, че дори нейните снимки сякаш бяха насочени към мен, заредени с наш собствен смисъл. Беше различен от Ръсел, начинът, по който ме гледаше, защото в погледа й бе поместен и той: погледът й караше Ръсел и останалите да изглеждат по-малки. Бяхме с мъжете, позволихме им да правят каквото искаха. Но те никога нямаше да узнаят за онези части от нас, които скривахме от тях — те никога нямаше да усетят липсата им или дори да научат, че е имало нещо повече, което е трябвало да намерят.

Сюзън не беше добър човек. Разбирах го. Но си затварях очите за истинските факти. Как съдебният лекар обяснил, че безименният пръст и кутрето на лявата ръка на Линда били прерязани, защото тя се опитала да предпази лицето си.

Струваше ми се, че Сюзън ме гледаше така, сякаш можеше да има някакво обяснение, но в този момент леко движение зад предното стъкло на автобуса привлече вниманието й — дори тогава тя бе нащрек за всяко движение на Ръсел — и на лицето й се появи делово изражение.

— Добре — кимна ми, подтикната от тиктакането на невидим часовник. — Ще тръгвам. — Почти исках да ми отправи заплаха. Да ми даде някакъв знак, че може да се върне, че трябва да се страхувам от нея или че има шанс да я върна, ако използвам правилното съчетание от думи.

Видях я отново само на снимки и в репортажи. И все пак. Никога не успях да си представя отсъствието й като постоянно. Сюзън и останалите винаги щяха да съществуват за мен: вярвах, че те никога нямаше да умрат. Че завинаги щяха да се носят като фон на обикновения живот, щяха да обикалят магистралите и краищата на парковете. Движени от сила, която никога нямаше да спре или да забави.

През онзи ден Сюзън леко сви рамене, преди да тръгне надолу по затревения наклон и да изчезне в автобуса. Странното напомняне в усмивката й. Сякаш имахме среща, само двете, с някакви уточнени време и място, и тя знаеше, че ще забравя.

 

 

Исках да вярвам, че Сюзън ме изхвърли от колата, защото бе видяла различията между нас. Защото за нея е било очевидно, че не мога да убия никого. Сюзън, която все още е имала достатъчно бистър ум, за да разбере, че тя беше причината да бъда в колата. Искала е да ме предпази от онова, което е щяло да се случи. Това бе лесното обяснение.

Но имаше един усложняващ факт.

Омразата, която трябва да е изпитвала, за да направи каквото бе направила, с всичка сила да стоварва ножа отново и отново, сякаш се е опитвала да се отърве от заболяване, от безумство: подобна омраза не ми бе непозната.

Да мразиш беше лесно. Промените настъпваха постоянно през годините: някакъв непознат на панаира, който ме опипа с длан през късите панталонки. Мъж на тротоара, който се хвърли към мен, след което се изсмя, когато се уплаших. Вечерта, в която един по-възрастен мъж ме заведе в луксозен ресторант, когато не бях достатъчно голяма дори за да харесвам стриди. Нямах още и двадесет. Собственикът се присъедини към масата ни, а същото стори и един прочут кинорежисьор. Мъжете влязоха в разгорещена дискусия, в която нямаше къде да се намеся: играех си с тежката платнена салфетка, пиех вода. Гледах втренчено стената.

— Изяж си зеленчуците — внезапно ми се сопна режисьорът. — Все още растеш, момиче.

Той искаше да ми каже нещо, което вече знаех: нямах никаква власт. Режисьорът видя нуждата ми и я използва срещу мен.

Омразата, която изпитах към него, беше мигновена. Като към първата глътка мляко, което вече се е развалило — гнилоч бомбардира ноздрите ти, залива цялата ти глава. Той ми се присмя, а същото сториха и останалите, по-възрастният мъж, който по-късно щеше да постави ръката ми върху члена си, докато ме возеше към вкъщи.

Нищо такова не бе рядкост. Подобни неща се случваха стотици пъти. Може би повече. Омразата, която трептеше под повърхността на момичешкото ми лице — мисля, че Сюзън я разпозна. Разбира се, че ръката ми щеше да предвкуси тежестта на ножа. Специфичната податливост на човешкото тяло. Имаше толкова много неща за унищожаване.

Сюзън ме бе спряла да извърша онова, на което бях способна. И така ме бе пуснала на свобода в света като въплъщение на момичето, което тя не можеше да бъде. Тя никога нямаше да отиде в училище интернат, но аз все още можех да го направя, отпрати ме, прогони ме от себе си като вестоносец на нейната собствена алтернативна личност. Сюзън ми бе дала това: плаката с Хаваите на стената, плажа и синьото небе като най-малкия общ знаменател на илюзията. Възможността да посещавам часове по поезия, да оставям торби с мръсно пране пред вратата си и да ям пържоли, просмукани със сол и кръв по време на дните за посещение на родители.

Това беше подарък. Какво направих с него? Животът не ми поднесе нови дарове, както някога си представях. Завърших училището интернат, изкарах две години в колеж. Още десет празни години продължих да съществувам в Лос Анджелис. Първо погребах майка си, след това баща си. Косата му бе станала тънка като на дете. Плащах сметки и пазарувах, ходех на очен преглед, докато дните се разпадаха като отломки от повърхността на стръмна скала. Като продължително отстъпване назад от ръба.

Имаше моменти, когато забравях. Лятото, през което посетих Джесамин в Сиатъл, след като тя бе родила първото си дете — когато я видях да чака на бордюра с подпъхната под палтото коса, годините се разплетоха и за миг се усетих като сладкото и невинно момиче, което бях някога. Годината, прекарана с един мъж от Орегон, нашата обща кухня, окичена със стайни растения, и индианските одеяла по седалките на колата ни, които покриваха скъсаните места. Ядяхме студени питки с фъстъчено масло и се разхождахме сред влажната зеленина. Лагерувахме сред хълмовете около каньона Хот Спрингс, далеч надолу по брега, близо до група, която знаеше всички думи от „Народна книга на песните“^[1]. Горещата от слънцето скала, върху която съхнехме след къпане в езерото, телата ни оставяха след себе си свързано неясно петно.

Но липсата отново зейна. Почти бях станала съпруга, ала изгубих мъжа. Почти бях разпознаваема като приятелка. А след това не бях. Вечерите, когато изгасях нощната лампа и се озовавах сред нехайния, самотен мрак. Моментите на потресен обрат, в които си мислех, че това не беше подарък. Сюзън получи изкуплението, което последва присъдата, затворническите библейски групи, интервютата в най-гледаното време, университетската степен от кореспондентски курс. Аз получих потушената история на свидетел, беглец, който не е извършил престъпление, и изпитвах наполовина надежда и наполовина ужас, че никой никога няма да ме потърси.

 

 

Накрая Хелън бе тази, която се разприказва. Тя беше само на осемнадесет, все още жадна за внимание — изненадана съм, че останаха извън затвора толкова дълго. Хелън била арестувана в Бейкърсфийлд за използване на открадната кредитна карта. Само след една седмица в окръжния затвор щели да я пуснат, но тя не могла да се сдържи и се изфукала пред съкилийничката си. По платения телевизор в общата стая, който се пускал с монети, показвали кратко официално съобщение за продължаващото разследване на убийството.

— Къщата е много по-голяма, отколкото изглежда на тези снимки — споделила Хелън според съкилийничката й. Можех да си представя Хелън: безгрижна, вирнала брадичка. Първоначално нейната съкилийничка навярно не й е обръщала внимание. Извъртала е очи на момичешкото самохвалство. Но Хелън не спирала и внезапно жената се заслушала внимателно, започнала да пресмята паричното възнаграждение, намалената си присъда. Подтикнала момичето да й разкаже още, да продължи да говори. Хелън вероятно е била поласкана от вниманието й, разнищила цялата забъркана история. Може дори да е преувеличавала, да е удължавала обитаваните от духове паузи между думите като в история за призраци, когато ходиш на гости с преспиване. Всички ние искаме да бъдем забелязани.

 

 

До края на декември всички те щяха да бъдат арестувани. Ръсел, Сюзън, Дона, Гай, останалите. Полицията внезапно нахлула в техния палатков лагер в Панаминт Спрингс: разкъсани бархетни спални чували и сини найлонови брезенти, изтляла пепел на лагерен огън. Ръсел хукнал да бяга, когато дошли, сякаш можел да надтича цял отряд полицаи. Фаровете на полицейските джипове, които блестели сред избелялата розовина на утрото. Колко жалко е било бързото залавяне на Ръсел, принуден да коленичи в тревистия шубрак с ръце на главата. Гай бил закопчан с белезници и открил с изумление, че има ограничения за перченето му, довело го дотук. Малките деца били събрани в микробус на социалните служби, увити в одеяла, били им дадени студени сандвичи със сирене. Подутите им коремчета и гъмжащите им от въшки главички. Властите не знаели кой какво е направил, не още, така че Сюзън била просто част от мършавата тълпа момичета. Момичета, които плюели по земята като бесни кучета и омекнали, когато от полицията се опитали да им сложат белезници. Имаше налудничаво достойнство в тяхната съпротива — никоя от тях не бе побягнала. Дори накрая момичетата се бяха оказали по-силни от Ръсел.

Същата седмица в Кармел щеше да вали сняг, оскъден бял слой. Часовете бяха отменени, мразът тихо хрупаше под обувките ни, докато преминавахме през вътрешния двор, облечени в нашите дънкови якета. Изглеждаше като последната утрин на Земята и ние гледахме към сивото небе, сякаш се задаваха още чудеса, макар че всичко се стопи в киша за по-малко от час.

 

 

Бях изминала половината път до паркинга на плажа, когато видях мъжа. Вървеше към мен. Беше на около стотина метра. Главата му бе обръсната, откриваше агресивните очертания на черепа му. Беше облечен с тениска, което бе странно — кожата му се бе зачервила от вятъра. Не исках да се чувствам така неспокойна, както се почувствах. Безпомощно описание на фактите: бях сама на пясъка. Все още далеч от паркинга. Нямаше никой друг наоколо, освен мен и този мъж. Стръмната скала, ярко очертана, всеки процеп и пълните с живот лишеи. Вятърът развяваше косата ми през лицето, разрошена и уязвима. Пренареждаше пясъка на бразди. Продължавах да вървя към мъжа. Насилвах се да не променям походката си.

Разстоянието между нас вече беше петдесет метра. Ръцете му бяха мускулести. Суровият факт на голия му череп. Забавих крачка, но това нямаше значение — мъжът енергично продължаваше да напредва към мен. Главата му се поклащаше, докато вървеше, неестествено ритмично потрепване.

Камък, налудничаво си помислих. Той ще вземе камък. Ще ми счупи черепа, мозъкът ми ще изтече върху пясъка. Ще вкопчи ръце в шията ми и ще стиска, докато трахеята ми не се прекърши.

Глупавите неща, за които се сетих:

Саша и нейната солена детска уста. Как слънцето поглеждаше през върховете на дърветата и очертаваше алеята за паркиране от детството ми. Дали Сюзън знаеше, че си мисля за нея. Как майката трябва да се е молила накрая.

Мъжът се носеше към мен. Ръцете ми бяха отпуснати и влажни. Моля те, помислих си, моля те. Към кого се обръщах? Към мъжа? Към Бог? Към този, който отговаряше за тези неща.

И тогава той се озова пред мен.

О, помислих си. О. Защото беше просто обикновен мъж, безобиден, поклащаше се в ритъма, който се носеше от белите слушалки, пъхнати в ушите му. Просто мъж, който вървеше по плажа, наслаждаваше се на музиката, на слабото слънце, процеждащо се през мъглата. Усмихна ми се, докато ме подминаваше, и аз отвърнах, както човек би се усмихнал на всеки непознат, на всеки, когото не познава.