Ема Клайн
Момичетата (15)

11.

Хванаха ме — разбира се, че ме хванаха.

Госпожа Дътън върху кухненския си под, викайки името ми като правилен отговор. А аз се поколебах само за миг — зашеметена, мудна реакция към собственото ми име, съзнанието, че трябва да помогна на падналата госпожа Дътън, но Сюзън и Дона бяха много напред и когато рязко се върнах в реалността, те вече бяха почти изчезнали. Сюзън се обърна само колкото да види как госпожа Дътън вкопчва трепереща ръка в рамото ми.

 

 

Болезнените и объркани изявления на майка ми: аз бях провал. Бях патологичен случай. Тя носеше изражението по повод случилото се като ново хубаво палто, потокът на гнева й бе като изпълнение пред някакво невидимо жури. Искаше да узнае с кого бях влязла с взлом в къщата на семейство Дътън.

— Джуди е видяла две момичета с теб — каза тя. — Може би три. Кои са те?

— Никои. — Запазих непреклонното си мълчание като обожател, изпълнен с честни намерения. Преди двете с Дона да изчезнат, се бях опитала да изпратя отдалече съобщение на Сюзън: ще поема отговорността. Тя нямаше нужда да се притеснява. Разбирах защо ме бяха зарязали. — Бях само аз — заявих.

От гняв думите й прозвучаха изопачено.

— Не можеш да останеш в тази къща и да сипеш лъжи.

Виждах колко беше уплашена от тази нова неясна ситуация. Дъщеря й никога преди не й бе създавала проблеми, винаги бързо приемаше всичко без съпротива, подредена и самостоятелна като онези риби, които сами почистват аквариумите си. И защо да си дава труда да очаква нещо друго или дори да се подготви за друга възможност?

— Казваше ми, че ходиш при Кони цяло лято — заговори майка ми. Почти викаше. — Спомена го толкова много пъти. Право в лицето ми. И познай какво? Обадих се на Артър. Той твърди, че не си била там от месеци. От почти два месеца.

В този миг майка ми приличаше на животно, лицето й бе придобило странен гневен вид, тя се задавяше от течащите сълзи.

— Ти си лъжкиня. Лъгала си ме през цялото време. Лъжеш и сега. — Стискаше здраво ръцете си. Непрекъснато ги вдигаше, след което ги пускаше отстрани.

— Виждах се с едни приятели — отсякох. — Имам и други приятели, освен Кони.

— Други приятели. Разбира се. Оправяла си се с някое гадже или бог знае какво. Гадна малка лъжкиня. — Едва ме поглеждаше, думите й бяха силни и трескави като измърморените от някой перверзник гнусотии. — Може би трябва да те отведа в центъра за непълнолетни нарушители. Това ли искаш? Видно е, че вече просто не мога да те контролирам. Ще ги оставя да те приберат. Да видим дали ще успеят да те вкарат в пътя.

Успях да се измъкна, но дори в коридора, дори и през затворената ми врата все още чувах майка ми и горчивите й жалби.

 

 

Франк бе повикан като подкрепление: гледах от леглото си как той свали вратата на спалнята ми от пантите. Работеше внимателно и тихо, макар да му отне известно време, и извади вратата от рамката, сякаш бе направена от стъкло, вместо от евтини дървени плоскости. Внимателно я опря на стената. Разклати винтовете в ръката си като зарове.

— Съжалявам за това — извини се той, все едно бе прост помощник на майстора, отговорник по поддръжката, който изпълняваше желанията на майка ми.

Не исках да ми се налага да забележа истинската добрина в очите му, как тя много бързо уталожи бликналия гняв, омразата към Франк, с която се бях надъхвала. За първи път успях да си го представя в Мексико, леко изгорял от слънцето, така че космите по ръката му изглеждат платинени. Как пие лимонада, докато наглежда златната си мина — виждах я като пещера, чийто интериор бе покрит със златни каменни израстъци.

Продължавах да очаквам Франк да каже на майка ми за откраднатите пари. Да добави нови проблеми към списъка. Но той не го направи. Може да бе решил, че тя вече беше достатъчно ядосана. Франк поддържаше мълчаливо бдение на масата по време на множеството й телефонни разговори с баща ми, докато аз слушах от коридора. Оплакванията й на висок глас, всичките й въпроси, побрани в рамките на един паникьосан опис. Що за човек влиза с взлом в къщата на съсед? На семейство, което познава цял живот?

— Без никаква причина — пискливо добави тя. Последва пауза. — Да не мислиш, че не съм я питала? Мислиш ли, че не съм опитала?

Мълчание.

— О, разбира се, да, обзалагам се. Искаш ли да пробваш?

И така бях изпратена в Пало Алто.

 

 

Прекарах две седмици в апартамента на баща ми. Намиращ се срещу една закусвалня „Дени“, жилищен блок „Портофино“ беше толкова струпан нависоко и празен, колкото къщата на майка ми бе разпростряна нашироко и претрупана. Тамар и баща ми се бяха настанили в най-големия апартамент и навсякъде бяха наредени натюрмортите на зрялата възраст, несъмнено аранжирани от нея: купата с восъчни плодове върху плота, количката за сервиране с неотворени бутилки алкохол. Килимът с останали неясни следи от прахосмукачката.

Сюзън щеше да ме забрави, мислех си аз, ранчото щеше да продължи да живее живота си без мен и щях да остана без нищо. От тези тревоги усещането ми, че съм жертва на преследване, нарасна и се угои. Сюзън беше като любимата от родния град на някой войник, ставаше прозрачна и съвършена от разстоянието. Но може би част от мен изпитваше удовлетворение. Да прекарам известно време надалеч. Къщата на семейство Дътън ми бе взела страха, безизразното изражение, което видях по лицето на Сюзън. Това бяха малки хапки, дребни вътрешни промени и тревоги, но все пак бяха налице.

Какво бях очаквала от преместването при баща ми и Тамар? Че баща ми ще се опита да разкрие източника на моето поведение? Че ще ме накаже, ще се държи като баща? Той, изглежда, смяташе, че наказанието беше право, от което се бе отказал, и се отнасяше с мен ласкаво и учтиво, както би се очаквало от застаряващ родител.

Стресна се, когато ме видя за първи път — бяха изминали повече от два месеца. Явно си спомни, че трябва да ме прегърне и направи нерешителна крачка към мен. Забелязах нови следи от пластична операция край ушите му, а каубойската риза, която носеше, не бях виждала никога преди. Знаех, че аз също изглеждах различно. Косата ми беше по-дълга и буйна по краищата си, като тази на Сюзън. Роклята ми от ранчото бе толкова износена, че можех да й пробия ръкава с пръст. Баща ми посегна да ми помогне с чантата, но аз вече я бях метнала на задната седалка, преди той да ме достигне.

— Благодаря все пак — изрекох и направих опит да се усмихна.

Ръцете му се разпериха встрани и когато отвърна на усмивката, това беше безпомощното извинение на чужденец, който имаше нужда да му се повторят упътванията. За него работата на мозъка ми бе мистериозен фокуснически номер, на който можеше само да се чуди. Никога не си бе правил труда да разгадае тайната на скритото отделение. Когато се настанихме, усетих, че се готви да използва родителския сценарий.

— Не е нужно да заключвам стаята ти, нали? — попита той. Несигурен смях. — И няма да влизаш с взлом в чужди къщи?

Когато кимнах, баща ми видимо се отпусна. Сякаш бе отместил нещо, изпречило се на пътя му.

— Гостуваш ни в удобен момент — продължи той, сякаш всичко това бе станало доброволно. — Сега, когато вече сме се настанили. Тамар е много придирчива за мебелите и въобще. — Запали колата и повече не повдигна въпроса за моите проблеми. — Отиде чак до битпазара в Залива на полумесеца, за да вземе една количка за сервиране.

Настъпи кратък момент, в който исках да се пресегна към него през седалката, да начертая линия от себе си до мъжа, който беше мой баща, но този миг отмина.

— Ти избери радиостанцията — предложи той, сякаш се притесняваше от мен като момче, което ме кани на танц.

 

 

Първите няколко дни и тримата бяхме нервни. Ставах рано, за да оправя леглото в стаята за гости, опитвах се да наредя декоративните възглавници по местата, на които бяха и преди. Животът ми бе ограничен до чантата ми с връзки и сака ми с дрехи, съществуване, което се стараех да поддържам колкото се може по-подредено и невидимо. Като на лагер, помислих си, като малко приключение за проверка доколко мога да разчитам на самата себе си. Първата вечер баща ми донесе вкъщи кутия сладолед с течен шоколад и започна да сипва щедро внушителни количества. Двете с Тамар едва ровичкахме в своите купички, но баща ми сметна за необходимо да изяде и втора порция. Той непрекъснато вдигаше очи към нас, сякаш ние можехме да потвърдим удоволствието, което изпитваше. Неговите жени и неговият сладолед.

Тамар бе изненадата. Тамар в своите къси хавлиени панталонки и униформена блуза от колеж, за който никога не бях чувала. Която чистеше космите от краката си в банята с някакво сложно устройство и изпълваше апартамента с влажна миризма на камфор. Нейните допълнителни мазила и балсами за коса, ноктите на пръстите, чиято лунна повърхност тя проучваше за следи от недостиг на хранителни вещества.

Първоначално изглеждаше недоволна от моето присъствие. Непохватната прегръдка, в която понечи да ме улови, сякаш демонстрираше, че мрачно приемаше задачата да бъде новата ми майка. Аз също бях разочарована. Тя беше просто момиче, а не екзотичната жена, за която някога си бях фантазирала — всичко, което смятах за специално в нея, бе всъщност доказателство за това, което Ръсел би нарекъл нормално световно пътешествие. Тамар правеше каквото се очакваше от нея. Работеше за баща ми, обличаше малкото си костюмче. Бленуваше да бъде нечия съпруга.

После обаче нейната официалност бързо се стопи, това було на зрял възрастен човек, което носеше временно като театрален костюм. Позволи ми да се ровя из ватираната чантичка, в която държеше грима си, разбърканите си флакончета парфюм, наблюдаваше ме с гордостта на истински колекционер. Настоя да ми даде една своя блуза, която да нося, с широки ръкави и перлени копчета.

— Това вече просто не е моят стил. — Тамар сви рамене и подръпна една разхлабена нишка. — Но на теб ще ти отива, знам. Елизабетински.

И наистина ми стоеше добре. Тамар разбираше от такива неща. Знаеше количеството калории в повечето храни и ги цитираше със саркастичен тон, сякаш се подиграваше на собствените си познания. Готвеше зеленчуково виндалу. Тенджери с леща, оцветена с жълт сос, който й придаваше непозната яркост. Ролките с хапчета против киселини, които баща ми поглъщаше като бонбони. Тамар му подаваше бузата си, за да я целуне, но го отблъсна, когато се опита да хване ръката й.

— Целият си потен — каза тя. Когато баща ми видя, че съм забелязала, се засмя, но изглеждаше засрамен.

Той се забавляваше от нашата тайна спогодба. Но понякога нещата се обръщаха и ние му се смеехме. Веднъж двете с Тамар говорехме за „Спанки и нашата банда“, а той се намеси. Бе решил, че са като „Малките негодници“^[1]. Двете с Тамар се спогледахме.

— Това е музикална банда — обясни тя. — Нали знаеш, онази рокендрол музика, която децата харесват. — И смутеното безутешно лице на баща ми пак ни разсмя.

Имаха луксозен грамофон, за който Тамар често говореше, че ще премести в друг ъгъл на стаята поради различни акустични и естетични причини. Непрекъснато споменаваше бъдещи планове за дъбови подове и кралски корнизи и дори за различни кърпи за чинии, макар че самото планиране, изглежда, й бе достатъчно. Музиката, която пускаше, беше по-готина от врявата в ранчото. Джейн Бъркин и нейният приличащ на жаба възрастен съпруг Серж.

— Тя е красива — казах и огледах обложката на плочата. И наистина бе така, със светлокафяв шоколадов тен и деликатно лице, с тези заешки зъби. Серж бе отвратителен. Песните му за Спящата красавица, момиче, което изглеждало по-привлекателно, защото очите му винаги били затворени. Защо Джейн би обичала Серж? Тамар обичаше баща ми, момичетата обичаха Ръсел. Тези мъже, които нямаха нищо общо с момчетата, които ми бяха казвали, че ще харесвам. Момчета без косми по гърдите, с миловидни лица и със следи от пъпки по раменете. Не исках да се сещам за Мич, защото това ме караше да си мисля за Сюзън — онази нощ се бе случила някъде другаде, в малка къщичка за кукли в Тибурон с миниатюрен плувен басейн и миниатюрна зелена морава. Къщичка за кукли, в която можех да погледна отгоре, да повдигна покрива, за да видя как стаите са разделени като камерите на сърце. Легло с размерите на кибритена кутия.

Тамар бе различна от Сюзън по начин, който правеше всичко по-лесно. Тя не беше сложна. Не следеше вниманието ми толкова отблизо, не ми внушаваше да подкрепям нейните изявления. Когато искаше да се преместя, просто ми го казваше. Почувствах се спокойна, което ми бе непознато. Въпреки това Сюзън ми липсваше — Сюзън, която си спомнях като сън, в който отварям врата към забранена стая. Тамар беше сладка и мила, но светът, който обитаваше, приличаше на телевизор: ограничен, праволинеен и шаблонен, с бройна система и структури на нормалност. Закуска, обед и вечеря. Нямаше плашещо разстояние между живота, който живееше, и начина, по който си мислеше за живота, мрачен пролом, който често усещах в Сюзън, а може би и в самата себе си. Никоя от нас не можеше напълно да участва в дните си, макар че по-късно Сюзън щеше да го направи по начин, който никога нямаше да може да върне назад. Мисълта ми е, че ние не смятахме за достатъчно онова, което ни предлагаше светът, а Тамар сякаш го приемаше с радост, като крайна точка. Тя изобщо не планираше да промени нещо — просто пренареждаше същите познати стойности, разгадаваше нов вид ред, сякаш животът бе схема с места за настаняване.

 

 

Тамар приготвяше вечерята, докато чакахме баща ми. Тя изглеждаше по-млада от обикновено — лицето й бе измито с тоалетното мляко, в което ми бе обяснила, че имало истински млечни протеини и те предпазвали от бръчки. Косата й мокра и правеща тъмно петно върху раменете на голямата тениска, която носеше, поръбените й с дантела памучни къси панталонки. Мястото й бе в някое студентско общежитие, да похапва пуканки и да пие бира.

— Ще ми подадеш ли една купа?

Направих го, а Тамар отдели настрана порция леща.

— Без подправки. — Тя извъртя очи. — За стомаха на моя нежен любим.

Мерна ми се горчив спомен как майка ми правеше това за баща ми: дребни утехи, малки настройки, които отразяваха света по начина, по който той го искаше. Купуваше по десет чифта еднакви чорапи, така че никога да не ги съчетае погрешно.

— Понякога все едно е дете, нали знаеш? — усмихна се Тамар и взе една премерена щипка куркума. — Оставих го за един уикенд и когато се върнах, нямаше нищо друго за ядене, освен сушено говеждо и лук. Ще умре, ако му се наложи сам да се грижи за себе си. — Тя ме погледна. — Но вероятно не трябва да ти казвам тези неща, а?

Тамар не беше дребнава и това ме изненада — лекотата, с която разкриваше слабостите на баща ми. Преди това не ми бе хрумвало, не и в действителност, че той може да е смешна фигура, някой, който прави грешки или се държи като дете, или се препъва безпомощно из света, нуждаейки се от насока.

Нищо ужасно не се случи между мен и баща ми. Нямаше нито един момент, който да си спомням със страх, нямаше спорове, крясъци или затръшнати врати. Бе само усещане: усещане, което се просмукваше върху всичко, докато не станеше очевидно, че той просто беше обикновен човек. Като всеки друг. Че се притесняваше какво си мислеха хората за него, очите му постоянно се отклоняваха към огледалото до вратата. Как все още се опитваше да научи сам френски от аудиокасети, как го чувах да повтаря разни думички под носа си. Начинът, по който коремът му, който бе по-голям, отколкото си го спомнях, понякога се показваше през цепнатината на ризата му. Излагайки части от кожа, розова като на новородено.

— А и обичам баща ти — заяви Тамар. Думите й бяха внимателни, сякаш щяха да останат завинаги в архива. — Наистина. Покани ме на вечеря шест пъти, преди да кажа „да“, но го правеше толкова мило. Сякаш знаеше, че ще се съглася дори преди мен самата.

Тя явно се усети — и двете си го мислехме. Баща ми тогава живееше у дома. Спеше в едно легло с майка ми. Тамар трепна, очевидно очакваше да го изрека на глас, но не можех да събера никакъв гняв. Това бе странното — не мразех баща си. Той бе искал нещо. Както аз исках Сюзън. Или майка ми искаше Франк. Искат ти се разни работи и не можеш да се спреш, защото ти остава само твоят живот, оставаш само ти самият, с когото да се будиш, и как би могъл някога да си кажеш, че това, което искаш, е нередно?

 

 

Двете с Тамар лежахме на килима със свити колена, с глави, обърнати към грамофона. В устата си още усещах газирания тръпчив вкус на портокаловия сок — извървяхме четири пресечки, за да си го купим от една сергия. Дървените пети на сандалите ми тропаха по тротоара, Тамар радостно бърбореше в топлия летен мрак.

Баща ми влезе и се усмихна, но видях, че се подразни от музиката, от начина, по който тя преднамерено изпълваше помещението.

— Може ли да я намалите малко? — попита той.

— Стига де — отвърна Тамар. — Не е толкова силна.

— Да — потвърдих, развълнувана от непознатото усещане, че съм нечий съюзник.

— Виждаш ли? — каза Тамар. — Слушай дъщеря си. — Тя се пресегна слепешката, за да ме потупа по рамото. Баща ми мълчаливо излезе, но минута по-късно се върна и вдигна грамофонната игла, в стаята внезапно настъпи тишина.

— Ей! — извика Тамар и се понадигна от мястото си, но той вече наперено се отдалечаваше, а после го чух да пуска душа в банята. — Майната ти — измърмори тя. Изправи се на крака, а по задната част на ходилата й се бе отпечатал ръбът на килима. Хвърли поглед към мен: — Съжалявам — извини ми се разсеяно.

Чух я тихо да говори в кухнята. Провеждаше телефонен разговор, а аз наблюдавах как пръстите й се промушваха през навивките на шнура, отново и отново. Тамар се засмя, прикри устата си и плътно притисна слушалката. Почувствах се неудобно от увереността, че се смееше на баща ми.

Не зная кога разбрах, че Тамар ще го напусне. Не веднага, но скоро. Съзнанието й вече бе някъде другаде, пишеше по-интересен живот за себе си, такъв, в който двамата с баща ми щяхме да сме декорът на някаква случка. Отклонение от по-голямо, по-правилно пътуване. Преобзавеждането на нейната собствена история. И кого щеше да има баща ми тогава, за кого щеше да изкарва пари, да носи десерти вкъщи? Представих си как отваря вратата на пустия апартамент след дълъг работен ден. Как стаите щяха да си бъдат така, както ги бе оставил, необезпокоявани от живота на друг човек. И как щеше да има миг, преди да светне лампите, когато във въображението си щеше да види различен свят, разкрит сред тъмнината, нещо, допълващо самотните очертания на дивана с все още пазещи очертанията на неговото собствено сънено тяло възглавници.

 

 

Много млади хора бягаха от вкъщи: тогава можеше да го направиш само защото ти е скучно. Дори не ти бе нужна трагедия. Решението да се върна обратно в ранчото не беше трудно. Другата ми къща вече не бе реална възможност. Съществуваше абсурдната опасност майка ми да ме завлече в полицейското управление. А какво имаше в дома на баща ми? Тамар, начина, по който настояваше да има млад съюзник като мен. Шоколадовият пудинг след вечеря, студен от хладилника, като наша всекидневна полагаема ни се част от удоволствието.

Може би преди ранчото този живот щеше да ми е достатъчен.

Но ранчото ми доказа, че мога да живея на по-необикновено ниво. Че мога да си пробия път покрай тези жалки човешки слабости и да намеря по-голяма любов. Вярвах, по един младежки начин, в абсолютната правота и превъзходство на моята любов. Моите собствени чувства формираха дефиницията. Подобен тип любов беше нещо, което баща ми и дори Тамар никога нямаше да разберат и разбира се, заради това трябваше да си тръгна.

 

 

Докато по цял ден гледах телевизия сред задушната, прекалено гореща тъмнина в апартамента на баща ми, нещата в ранчото се бяха развили неприятно. Макар да ми стана ясно до каква степен едва по-късно. Проблемът беше звукозаписната сделка — тя нямаше да се осъществи, а това не бе нещо, което Ръсел можеше да приеме. Ръцете му били вързани, обяснил му Мич, не можел да принуди хората от звукозаписната компания да си променят решението. Той бил успял музикант, талантлив китарист, но не разполагал с такава власт.

Вярно беше — нощта, която прекарах с Мич, изглеждаше плачевна поради същата причина, безпричинно въртене на колела. Но Ръсел не вярваше на Мич или това вече нямаше значение. Мич се бе превърнал в удобен приемник на универсална болест. Скоростно изречените тиради, които увеличавали честотата и продължителността си — Ръсел обвинявал Мич за всичко, този охранен Юда. Пистолетите двадесет и втори калибър, заменени с колтове „Бънтлайн“, яростта от предателството, внушавана от Ръсел на останалите. Той вече дори не си давал труд да прикрива гнева си. Гай разнасял амфетамини навсякъде, двамата със Сюзън тичали до помпената станция и се връщали с очи, черни като къпини. Упражненията в стрелба по мишени сред дърветата. Ранчото никога не бе представлявало част от по-големия свят, но сега станало дори още по-изолирано. Никакви вестници, телевизия, радио. Ръсел започнал да връща обратно всички посетители и на всяка обиколка за боклуци изпращал и Гай с момичетата. Мястото се покривало с втвърдяваща се черупка.

Мога да си представя как Сюзън се е будела, в онези сутрини, без никакво усещане за отминаващите дни. Ситуацията с храната ставала бедствена, от всичко се носел лек гнил дъх. Не ядели много протеин, мозъците им функционирали на обикновени въглехидрати и рядко някой и друг сандвич с фъстъчено масло. Амфетаминът, който бе лишил Сюзън от чувствителност — вероятно е преминавала през изтичащото електричество на собствената си вцепененост, сякаш се е носела през дълбок океан.

По-късно всички щяха да сметнат за невероятно, че свързаните с ранчото до един бяха останали при така създалата се ситуация. Ситуация, която била толкова очевидно лоша. Но Сюзън нямаше нищо друго: тя бе посветила живота си изцяло на Ръсел, а дотогава това бе като нещо, което можеше да държи в ръцете си, да го върти, да проверява тежестта му. Сюзън и останалите момичета вече не бяха в състояние да преценяват определени неща, неизползваната сила на егото им бе отслабнала и бе станала безполезна. Беше изминало толкова дълго време, откакто някоя от тях бе живяла в свят, където правилното и неправилното съществуваха по някакъв реален начин. Каквито и инстинкти да бяха притежавали някога — слабото угризение като болка в стомаха, чувството на безпокойство, всичко това бе станало недоловимо. Ако тези инстинкти изобщо някога бяха съществували.

Не беше необходимо кой знае колко — знаех, че просто да си момиче в този свят осакатяваше възможността ти да повярваш в себе си. Чувствата изглеждаха напълно ненадеждни, като сгрешени безсмислици, трудно изписани от говореща дъска „уиджа“^[2]. Поради тази причина детските ми посещения при семейния лекар някога бяха стресиращи събития. Той ми задаваше деликатни въпроси: как се чувствам? Как мога да опиша болката? Дали е остра или се разнася? Аз просто го гледах отчаяно. Имах нужда да ми бъде казано, това бе целият смисъл от ходенето на лекар. Да ми направят изследвания, да бъда поставена в апарат, който щеше да претърси щателно вътрешностите ми с точно излъчване и да ми каже каква е истината.

Разбира се, че момичетата не напуснаха ранчото: много неща можеха да бъдат изтърпени. Когато бях на девет, си счупих китката, падайки от една люлка. Шокиращото изпукване, болката до припадък. Но дори тогава, дори когато китката ми се поду и се образува гривна от съсирена кръв, аз настоявах, че съм добре, че ми няма нищо, а родителите ми ми вярваха до мига, в който докторът не им показа рентгеновата снимка, на която ясно се виждаха прекършените кости.