Ема Клайн
Момичетата (14)

Джулиан се върна от Хъмбоулт с един приятел, който имаше нужда да го закарат до Ел Ей. Името му бе Зав. Произнесе го леко растафарски, макар Зав да беше бял като корема на риба, с рошава рижа коса, хваната с женски ластик. Той бе доста по-възрастен от Джулиан, може би на тридесет и пет, но се обличаше като тийнейджър: стари камуфлажни бермуди, тениска, износена до разпад. Обикаляше из къщата на Дан с преценяващи свити очи; взе някаква фигурка на вол от слонова или друга кост, после я остави. Вгледа се в една снимка на Джулиан в ръцете на майка си на плажа, после я смени с друга на полицата, като се хилеше.

— Нали няма проблем, ако той остане тук тази нощ? — попита Джулиан. Сякаш бях майката в бърлогата.

— Къщата е твоя.

Зав приближи да се здрависа с мен.

— Благодаря — каза той, подмазвайки се, — наистина си свястна.

 

 

Саша и Зав явно се познаваха и скоро тримата разговаряха за някакъв мрачен бар близо до Хъмбоулт, собственост на застаряващ пласьор. Джулиан бе прегърнал Саша в позата на зрял мъж, върнал се от мината. Трудно беше да си представя, че би навредил на куче, че би навредил на когото и да е, Саша очевидно се радваше да е край него. Държеше се хлапашки и загадъчно с мен целия ден, без намек за разговора ни от предната вечер. Зав каза нещо, което я разсмя, един доста сподавен смях. С полуприкрита уста, сякаш не искаше да показва зъбите си.

Смятах да се разходя до града за вечеря, да ги оставя сами, но Джулиан забеляза, че се запътвам към вратата.

— Ей, ей, ей — подвикна той.

Всички се обърнаха да ме погледнат.

— Ще отида до града за малко — обясних.

— Трябва да хапнеш с нас — реши Джулиан. Саша кимна, сгушена до него. Нехайно внимание към някой в орбитата на нейния възлюбен.

— Имаме доста храна — съгласи се тя.

Представих обичайните усмихнати извинения, но все пак си свалих якето. Вече свиквах с тяхната загриженост.

 

 

Връщайки се от Хъмбоулт, се бяха отбили да купят продукти: гигантска замразена пица, говежда кайма с намаление в стиропорна тарелка.

— Пир — заяви Зав. — Ето ти протеини, ето ти калций. — Извади флаконче за хапчета от джоба си. — Ето ти и зеленчуци.

Започна да навива един джойнт върху масата, процес, изискващ доста хартийки и суетене над конструкцията. Той огледа постижението си отдалече, след което извади още една щипка от съдържанието на флакончето, а стаята се напои с вонята на влажна трева.

Джулиан готвеше каймата на печката, месото губеше блясъка си. Мушкаше рехавите кюфтета с нож за масло, боцкаше ги и ги душеше. Готварски навици от общежитието. Саша пъхна пицата във фурната и смачка опаковката. Постави салфетки от кухненското руло пред всеки стол, буржоазен спомен за домакински задължения, за подреждане на масата за вечеря. Зав пиеше бира и гледаше Саша с учудено презрение. Все още не бе запалил джойнта, макар да го въртеше в пръстите си с явно удоволствие.

Слушах ги как двамата с Джулиан говореха за дрога с хъса на професионалисти, цитирайки данни като търговци на ценни книжа. Парникова реколта срещу отгледана на слънце. Сравняваха нивата на тетрахидроканабинол в различните сортове. Нищо общо с детинското ни аматьорство, когато отглеждахме трева до разсада с домати и я разнасяхме в буркани за консерви. Би могъл да извадиш семена от съцветието и да си ги засееш сам, ако пожелаеш. Да размениш унция марихуана срещу бензин, достатъчен да стигнеш до града. Беше странно да чуя как дрогата бе сведена до числа, познаваема стока вместо мистичен портал. Може би подходът на Зав и Джулиан беше по-добър, отстраняваше целия замаян идеализъм.

— По дяволите! — изруга Джулиан. Кухнята миришеше на пепел и изгоряло тесто. — Мамка му, мамка му, мамка му. — Той отвори фурната и извади пицата с голи ръце, ругаеше, когато я хвърли на плота. Тя бе черна и пушеше.

— Човече — заяви Зав, — тази беше от хубавите. От скъпите.

Саша бе отчаяна. Бързо се консултира с указанията върху кутията на пицата.

— Загрейте предварително до двеста и тридесет градуса — провлачено изрече тя. — Направих го. Не разбирам.

— Кога я сложи във фурната? — попита Зав.

Очите на Саша погледнаха часовника.

— Часовникът е спрял, глупачке — намеси се Джулиан. Той грабна кутията и я напъха в кофата за боклук. Саша беше готова да заплаче. — Все тая — каза той с отвращение. Почопли изгорялата кора от сирене, после изтри пръстите си. Сетих се за кучето на професора. Горкото животно, куцукащо в кръг. Кръвоносна система, подгизнала от отрова. И всякакви други работи, за които Саша май не ми бе казала.

— Мога да приготвя нещо друго — предложих. — Има някакви макарони в шкафа.

Опитах се да уловя погледа на Саша. Да й предам смесица от предупреждение и съчувствие. Но Саша беше недостижима, жегната от провала си. Стаята притихна. Зав въртеше джойнта между пръстите си, чакаше да види какво ще стане.

— Има доста говежда кайма все пак — най-сетне проговори Джулиан, гневът му вече изтлял. — Няма проблем.

Той разтри гърба на Саша, макар и доста грубо, помислих си, но това, изглежда, я успокои, върна я към света. Когато я целуна, тя затвори очи.

 

 

Изпихме бутилка от виното на Дан на вечеря, утайката заседна в разстоянието между зъбите на Джулиан. След това бира. Алкохолът уби мазния дъх в устите ни. Не знаех колко е часът. Прозорците тъмни, полъх на вятър през стряхата. Саша събираше мокрите късчета от етикета на бутилката в педантична купчина. Усещах погледа й върху мен на моменти, ръката на Джулиан масажираше врата й. Той и Зав все дърдореха по време на вечерята, Саша и аз утихнали в мълчание, познато ми от пубертета: усилието да нарушиш сговора на Зав и Джулиан не си заслужаваше труда. По-просто бе да ги гледам, Саша също, която се преструваше, че само да седи там беше достатъчно.

— Защото си добър човек — все повтаряше Зав. — Добър човек си, Джулиан, и затова не те карам да плащаш авансово. Знаеш, налага се да го правя с Макгинли и Сам, с всички онези олигофрени.

Бяха пияни, и тримата, може би и аз, таванът посивял от издишания дим. Споделихме огромен джойнт, сексуално униние завладя Зав, доволен и отпуснат, с присвити очи. Саша, все по-вглъбена в себе си, бе отворила ципа на блузата си, по неизлаганите й на слънце гърди се кръстосваха бледи сини вени. Гримът й бе по-тежък отпреди: не бях видяла кога си бе сложила още.

Изправих се, след като приключихме с храната.

— Трябва да свърша някои неща — извиних се.

Половинчати усилия да ме накарат да остана, но аз не поддадох. Затворих вратата към спалнята, макар че части от разговора им все пак ме достигаха.

— Уважавам те, човече — обясняваше Джулиан на Зав, — още от мига, когато Скарлет ми каза: „Трябва да се запознаеш с този тип.“ — Разиграваше екстравагантно възхищение, характерната за надрусания склонност да прави положителни равносметки.

Зав отвърна, подновявайки отрепетираната размяна на реплики. Чувах мълчанието на Саша.

 

 

Когато минах пак покрай тях, нищо не се бе променило. Саша все така слушаше разговора им, сякаш някога щеше да бъде изпитана. Опиянението на Джулиан и Зав бе преминало в напрегнатост, слепоочията им мокри от пот.

— Да не сме твърде шумни? — попита Джулиан. Отново странната му учтивост, колко лесно я пласираше.

— Съвсем не — отвърнах. — Просто искам да си налея вода.

— Седни тук — покани ме Зав и ме огледа. — Кажи нещо.

— Всичко е наред.

— Хайде, Иви — настоя Джулиан. Изненада ме необичайната интимност на моето име в устата му.

По масата имаше кръгли отпечатъци от бутилки, отпадъци от вечерята. Започнах да разтребвам чиниите.

— Няма нужда да правиш това — каза Джулиан и се дръпна назад, за да взема чинията му.

— Ти сготви вечерята — изтъкнах.

Саша измърмори благодарност, когато добавих и нейната чиния към купчината. Телефонът на Зав светна и запълзя, вибрирайки по повърхността на масата. Някой звънеше: размазана снимка на жена по бельо просветна на екрана.

— Лекси ли е? — попита Джулиан.

Зав кимна, но не прие разговора.

Джулиан и Зав се спогледаха: не исках да забелязвам това. Зав се оригна. И двамата се изсмяха. Усетих лекия дъх на сдъвкано месо.

— Сега Бени се занимава с компютърни идиотщини — каза Зав, — знаеше ли?

Джулиан удари по масата.

— Стига, бе.

Занесох чиниите на мивката, взех намачканите салфетки от плота. Събрах трохите в ръката си.

— Дебел е като задник — продължи Зав, — смехория.

— Бени да не е онзи тип от гимназията ви? — попита Саша.

Джулиан кимна. Оставих мивката да се напълни с вода. Видях как Джулиан изви тялото си, за да отрази тялото на Саша, допрял колене в нейните. Целуна я по слепоочието.

— Направо ми се драйфа от вас — заяви Зав. В гласа му прозвуча хаплива нотка. Потопих чиниите във водата. На повърхността се оформи плетеница от мръсна мазна пяна.

— Просто не разбирам — продължи Зав, обръщайки се към Саша — защо си с Джулиан. Много си секси за него.

Саша се изкикоти, макар че като погледнах назад, видях усилието й да съчини някакъв отговор.

— Искам да кажа, че е сладурана — поясни Зав на Джулиан. — Прав съм, нали?

Джулиан се усмихна така, помислих си, както се усмихва едничкият син на мама и татко, сигурен, че винаги ще получи това, което иска. Сигурно така и ставаше. Тримата бяха осветени като за сцена от филм, за който бях твърде възрастна да го гледам.

— Но ние със Саша се знаем, нали? — усмихна й се Зав. — Аз я харесвам.

Тя запази лишената от емоции усмивка върху лицето си, пръстите й подреждаха късчетата от скъсания етикет на виното.

— Саша не си харесва циците — обади се Джулиан, потупвайки я отзад по врата, — но аз й казвам, че са хубави.

— Саша! — Зав се престори на разстроен. — Имаш страхотни цици.

Изчервих се и побързах да свърша с чиниите.

— Аха — потвърди Джулиан, ръката му все така на врата й. — Зав би ти казал, ако не беше така.

— Винаги казвам истината — потвърди Зав.

— Така е — повтори Джулиан. — Вярно е.

— Я ми ги покажи — поиска Зав.

— Твърде малки са — отвърна Саша. Стиснала устни, сякаш се подиграваше сама на себе си, тя се размърда.

— Значи няма да увиснат, това е добре — продължи Джулиан. Погъделичка рамото й. — Покажи ги на Зав.

Саша се изчерви.

— Направи го, скъпа — настоя Джулиан, твърдостта в гласа му ме накара да се обърна. Улових погледа на Саша — помислих си, че изражението й изглеждаше умоляващо.

— Стига, момчета, престанете — намесих се.

Обърнаха се с вид на изненадани. Макар че според мен през цялото време ме следяха. Присъствието ми бе част от играта.

— Какво? — попита Джулиан, а лицето му изразяваше невинност.

— Карайте по-кротко — отвърнах.

— О, всичко е наред — обади се Саша. Позасмя се, загледана в Джулиан.

— Какво толкова правим? — попита Джулиан. — Какво трябва да караме по-кротко?

Той и Зав изсумтяха — колко бързо се завръщаха старите чувства, унизителната вътрешна бъркотия. Скръстих ръце и погледнах към Саша.

— Притеснявате я.

— Саша си е добре — отвърна Джулиан. Пъхна кичур коса зад ухото й, а тя се усмихна слабо и с усилие. — Освен това — продължи той — точно ти ли трябва да ни поучаваш?

Сърцето ми се сви.

— Ти, такова… не беше ли убила някого? — попита Джулиан.

Зав пое въздух през зъби, после нервно се изхили.

Гласът ми прозвуча, сякаш ме душаха.

— Разбира се, че не.

— Но си знаела какво ще направят — ухили се Джулиан, тръпката, че ме бе хванал. — Била си там с Ръсел Хадрик и въобще.

— Хадрик ли? — намеси се Зав. — Будалкаш ли ме?

Опитвах се да овладея истерията да не избие в гласа ми.

— Едва ги познавах.

Джулиан сви рамене.

— Не изглежда да е било точно така.

— Надявам се, не го вярваш. — Но по лицата им не откривах и следа от разбиране.

— Саша твърди, че сама си й го казала — продължи Джулиан. — Че и ти си можела да го направиш.

Рязко си поех въздух. Какво жалко предателство: Саша бе разправила на Джулиан всичко, което бях споделила с нея.

— Хайде, покажи ни ги — подкани Зав, обръщайки се към Саша. Пак бях станала невидима. — Покажи ни прословутите цици.

— Не е нужно да го правиш — напомних й аз.

Саша извъртя очи към мен.

— Не е голяма работа или кой знае какво — отвърна тя, гласът й изпълнен с хладно и явно презрение. Тя издърпа напред деколтето си и погледна замислено надолу под блузата си.

— Видя ли? — Джулиан ми се усмихна безмилостно. — Слушай Саша.

 

 

Бях ходила на един от рециталите на Джулиан, когато двамата с Дан все още бяхме близки. Джулиан сигурно е бил на около девет години. Свиреше добре на виолончело, спомних си аз, мъничките му ръчички заети да вършат тази печална работа, предназначена за възрастни. По крайчеца на ноздрите му имаше сополи, инструментът бе внимателно настроен. Не изглеждаше възможно момчето, което възпроизвеждаше онези звуци на копнеж и красота, да беше същият почти възмъжал човек, който сега наблюдаваше Саша със студен блясък в очите.

Тя дръпна блузата си надолу, лицето й бе зачервено, но в основни линии спокойно. Нетърпеливото професионално подръпване, когато деколтето се закачи на сутиена й. След това двете бледи гърди бяха оголени, кожата им белязана от очертанията на сутиена. Зав възкликна одобрително. Пресегна се, за да опипа с палец едното розово зърно, докато Джулиан наблюдаваше.

Отдавна бе минало времето, в което имах работа тук.