Ема Клайн
Момичетата (13)

10.

Часовникът в къщата на семейство Дътън шумно тиктакаше. Ябълките в мрежестата кошница изглеждаха восъчни и стари. Виждах снимките на полицата над камината: познатите лица на Теди и родителите му. На сестра му, която се бе омъжила за търговец от „Ай Би Ем“. Продължавах да чакам входната врата да се отвори, някой да установи нашето натрапено присъствие. Слънцето освети една звезда от нагъната хартия на прозореца, така че тя засия. Навярно госпожа Дътън бе отделила време да я залепи, да направи дома си приятен.

Дона изчезна в друга стая, след което отново се появи. Чух потракването на чекмеджета, на неща, които се местят.

Сякаш виждах къщата на семейство Дътън за първи път. Забелязах, че всекидневната бе покрита с килим. Че люлеещият се стол имаше възглавница със зигзагообразни шевове върху седалката, която изглеждаше ръчно направена. Нестабилната антена на телевизора, спарената миризма като от сушени розови листа и подправки във въздуха. Всичко бе подгизнало със знанието, че семейството ще отсъства: подредените документи върху ниската маса, неотвореното флаконче с аспирин в кухнята. Предметите изглеждаха безсмислени в отсъствието на семейство Дътън, които ги събуждаха за живот — също както размазаните глифи на триизмерните картини, преди всичко в тях да се проясни с поставянето на подходящите очила.

Дона непрекъснато се пресягаше да избута нещо от мястото му: дребни неща. Синя чаша с цветя, преместена десет сантиметра наляво. Една от обувките „Пени Лоуфър“, изритана настрани от другата в чифта. Сюзън не докосваше нищо, поне в началото. Тя се спираше върху всичко с очи, поглъщаше го — снимките, поставени в рамки, керамичния каубой. Каубоят накара Дона и Сюзън да проявят слабост и да започнат да хихикат, аз също се усмихвах, но не разбирах шегата — само в стомаха ми имаше странно чувство, яркостта на пустата слънчева светлина.

 

 

По-рано този следобед ние трите бяхме отишли на лов за боклуци с една взета назаем кола, понтиак „Транс Ам“, вероятно принадлежащ на Мич. Сюзън включи радиото, беше на вълните на KFRC, звучеше Кей Оу Бейли. Сюзън и Дона изглеждаха пълни с енергия, а същото се отнасяше и за мен. Радвах се, че отново съм сред тях. Сюзън отби до един магазин „Сейуей“ със стъклена витрина, който ми бе познат, както и наклонът на зеления му покрив. Там понякога пазаруваше майка ми.

— Време е за малко мръсна работа — заяви Дона и се застави да се засмее.

Тя се надигна над капака на контейнера, алчна като животно, завърза на възел полата си около бедрата, за да може да се навре надълбоко. Намираше го за вълнуващо, чувстваше се щастлива да бърника из боклука, из мократа пихтия.

На път обратно към ранчото Сюзън направи изявление:

— Време е за малко пътешествие — обяви тя и гръмогласно вербува Дона за плана.

Приятно ми беше да знам, че си мисли за мен, че се опитва да ме предразположи. Забелязах, че пак е склонна към безразсъдства след случката с Мич. Осъзнавах по-добре ухажванията й, начина, по който спираше очите си върху мен.

— Къде? — попитах.

— Ще видиш — отвърна Сюзън и улови погледа на Дона. — Това е като лекарство за нас, малък лек за онова, което ни безпокои.

— Оу — възкликна Дона и се наведе напред. Изглежда, бе разбрала веднага за какво говореше Сюзън. — Да, да, да.

— Трябва ни къща — отсече Сюзън. — Това е първото нещо. Празна къща. — Тя ми хвърли поглед. — Майка ти я няма, нали?

Не знаех какво щяха да правят. Но разпознах нотка на тревожност дори тогава и бях достатъчно разумна да спестя проблемите на собствения си дом. Попреместих се на седалката.

— Вкъщи си е цял ден.

Сюзън изсумтя разочаровано. Но аз вече си мислех за друга къща, която можеше да е празна. И най-спокойно им я предложих.

Давах указания за посоката на Сюзън, наблюдавах как пътищата стават все по-познати и по-познати. Когато Сюзън спря колата, а Дона слезе и намаза с кал първите две числа от регистрационния номер, съвсем леко се разтревожих. Но събрах непозната дотогава смелост, едно чувство, че съм в състояние да премествам границите, и се опитах да се отдам на несигурността. Бях заключена в тялото си по начин, който ми бе непознат. Вероятно се дължеше на осъзнаването, че ще направя всичко, което Сюзън поискаше от мен. Мисълта беше странна — че съществуваше само баналното чувство да се движиш по ярката река на това, което предстоеше да се случи. Че можеше да е толкова лесно.

Сюзън караше безотговорно, не спря на един знак стоп и извръщаше поглед от пътя за дълги промеждутъци от време, унесена в някаква своя фантазия. Зави по моята улица. Портите се изнизваха една след друга като познати мъниста на броеница.

— Там — посочих и Сюзън намали скоростта.

Прозорците на къщата на семейство Дътън бяха едноцветни заради пердетата, каменната настилка на пътеката очертаваше пътя до входната врата. Нямаше паркирана кола под навеса, само лъщящо петно от масло върху асфалта. Колелото на Теди не беше в двора — той също бе излязъл. Къщата изглеждаше празна.

Сюзън паркира колата малко по-надолу по пътя, почти на скрито място, докато Дона бързо влезе в дворчето отстрани на къщата. Мъкнех се след Сюзън, но вървях малко по-назад, тътрех сандалите си през праха.

Тя се обърна към мен.

— Идваш ли или какво?

Засмях се, но бях сигурна, че Сюзън забеляза усилието, което положих.

— Просто не разбирам какво правим.

Тя наклони глава и се усмихна.

— Пука ли ти наистина?

Бях изплашена и не можех да кажа защо. Присмях се на себе си, че позволих на ума си яростно да си въобразява най-лошото. Каквото и да направеха… вероятно щяха да крадат. Не знаех.

— Побързай — подкани ме Сюзън. Виждах, че започва да се изнервя, въпреки че продължаваше да се усмихва. — Не можем просто да стоим тук.

През дърветата започваха да падат коси следобедни сенки. Дона се появи отново от страничната дървена порта.

— Задната врата е отворена — информира ни тя. Стомахът ми се сви — нямаше начин да спра това, което щеше да се случи. И тогава се появи Тики, тичаше бързо към нас, лаеше ужасно разтревожен. Джафкането разтърсваше цялото му тяло, кльощавите му рамене потрепваха.

— По дяволите — измърмори Сюзън. Дона също отстъпи назад.

Помислих си, че кучето можеше да е достатъчно добро извинение, за да се натъпчем обратно в колата и да се върнем в ранчото. Част от мен желаеше това. Но друга част искаше да задоволи откачения импулс в гърдите ми. Семейство Дътън също изглеждаха виновници, точно като Кони, Мей и родителите ми. Всички бяха под карантината на собствения си егоизъм, на собствената си глупост.

— Почакайте — извиках. — Той ме познава.

Приклекнах и протегнах ръка. Не откъсвах очи от кучето. Тики се приближи и подуши дланта ми.

— Добричкият Тики — казах и го погалих, почесах го под брадичката, след което лаенето спря и ние влязохме вътре.

 

 

Не можех да повярвам, че нищо не се случи. Че никакви полицейски коли не свиреха със сирени след нас. Дори след като се прехвърлихме толкова лесно в имота на семейство Дътън, пресичайки невидимите граници. И защо го бяхме направили? Нарушихме неприкосновената цялост на един дом без никаква причина ли? Само за да докажем, че можем да го направим ли? Спокойната маска, изписана по лицето на Сюзън, докато докосваше вещите на семейство Дътън, ме обърка, странната й апатия, дори когато излъчвах необичайна, неразбираема тръпка. Дона разглеждаше някакво съкровище от къщата, дрънкулка от млечнобяла керамика. Надникнах по-отблизо и видях, че бе малка фигурка на холандско момиченце. Колко странно, останките от живота на хората, извадени от контекста. Така неща, които бяха ценни, изглеждаха като боклуци.

Усещането, че нещо в мен се преобръща, стана причина да си спомня един следобед, когато бях съвсем малка и двамата с баща ми се бяхме надвесили над езерото Клиър. Баща ми бе присвил очи заради силното обедно слънце, рибешко бялото на бедрата му под крачолите на банския. Посочил ми бе една пиявица във водата, която се гърчеше, натъпкана с кръв. Той беше доволен, мушкаше пиявицата с пръчка, за да я кара да се движи, но аз бях изплашена. Тъмночерната гадина стана причина вътрешностите ми сякаш да се свлекат, чувство, което изпитах отново там, в къщата на семейство Дътън, когато очите на Сюзън срещнаха моите откъм другия край на всекидневната.

— Харесва ли ти? — попита тя. Леко се усмихна. — Щуро, нали?

Дона се появи на вратата. Ръцете й блестяха, покрити до лактите с лепкав сок, а в пръстите си държеше триъгълен резен диня, с месеста тъкан като на човешки орган.

— Поздрави и приветствия — изрече тя, докато дъвчеше сочния плод.

От Дона се излъчваше някаква почти животинска миризма, процеждаща се като лош дъх, роклята й, чийто подгъв бе овехтял, защото твърде често беше настъпван: колко не намясто изглеждаше тя до лакираната масичка за кафе, край спретнатите пердета. Капки сок от динята се стичаха на пода.

— В мивката има още — посочи с глава. — Много е хубава. — Дона внимателно извади една черна семка от устата си, след което я изстреля с пръсти към ъгъла на стаята.

 

 

Бяхме там само около половин час, макар че ми се стори много по-дълго. Включвахме и изключвахме телевизора. Прелиствахме пощата на масата. Последвах Сюзън на горния етаж, питайки се къде бе Теди в момента, къде бяха родителите му. Дали Теди все още чакаше да му донеса наркотиците? Тики ходеше из коридора. Внезапно осъзнах, че познавах семейство Дътън, откакто се помнех. Под окачените снимки можех да различа краищата на тапета, който наскоро бе започнал да се бели, мъничките розови цветчета. Петната от отпечатъци от пръсти.

Често щях да се сещам за къщата. Колко невинно си казвах, че това е просто безобидна забава. Бях безразсъдна, исках пак да спечеля вниманието на Сюзън, да се почувствам, сякаш отново се бяхме подготвили да се изправим срещу света. Разкъсвахме един мъничък шев от живота на семейство Дътън просто за да могат те да се видят различно, макар и за миг. Да забележат леката бъркотия, да се опитат да си спомнят кога са местили обувките си или са сложили часовника си в чекмеджето. Това можеше да е само за добро, мислех си, този принудителен ракурс, тази принудителна гледна точка. Правехме им услуга.

 

 

Дона беше в спалнята на родителите, върху роклята си бе надянала дълъг копринен дамски комбинезон.

— Ролсът ще ми трябва за седем часа — заяви тя и размаха бледата материя с цвят на шампанско.

Сюзън изсумтя. Видях стъклено флаконче с парфюм, съборено върху нощното шкафче и златисти гилзи с червило като черупки на раковина върху килима. Сюзън вече преглеждаше бюрото, пъхаше ръка в чорапогащниците с телесен цвят, оформяйки неприлични издутини. Сутиените бяха груби и приличаха на медицински аксесоари, твърди, с метални банели. Вдигнах едно от червилата и отворих капачката, помирисах аромата на талк на портокаловото червено.

— О, да — намеси се Дона, когато ме видя. Тя също взе едно червило и се нацупи подигравателно, преструвайки се, че си слага от него. — Трябва да оставим едно малко съобщение — предложи и се огледа.

— На стените — добави Сюзън. Забелязах, че идеята я развълнува.

Исках да протестирам: да оставим следа изглеждаше почти акт на насилие. Госпожа Дътън ще трябва да изтърка стената, за да го изчисти, макар че вероятно там винаги щеше да остане илюзорна следа от мъхнатите краища на парцала в резултат на цялото търкане. Но си замълчах.

— Рисунка? — попита Дона.

— Направи сърцето — реши Сюзън и се приближи. — Аз ще го направя.

Тогава видях стряскащо видение на Сюзън. Отчаянието, което се разкри, внезапното усещане за зейнало в нея тъмно пространство. Не се замислих на какво е способно това тъмно пространство, само желанието ми да бъда близо до него се удвои.

Сюзън взе червилото от Дона, но не успя да го притисне върху бялата като слонова кост стена, защото чухме шум откъм алеята за паркиране.

— По дяволите — изруга Сюзън.

Веждите на Дона се повдигнаха от леко любопитство: какво щеше да последва?

Входната врата се отвори. Почувствах гадния вкус в устата си, гранясалото известие на страха. Сюзън също изглеждаше изплашена, но страхът й беше сдържан и забавен, сякаш това бе игра на криеница и ние просто се спотайвахме, докато останалите не ни намереха. Разбрах, че бе госпожа Дътън, когато чух звука от високи токчета.

— Теди? — извика тя. — Вкъщи ли си?

Бяха паркирали колата от ранчото надолу по пътя, но все пак: сигурна съм, че госпожа Дътън бе забелязала непознатия автомобил. Може да си бе помислила, че беше на някой приятел на Теди, някой по-голям приятел съсед. Дона се хилеше, ръката й бе притисната до устата. Очите й бяха изпъкнали от напушилия я смях. Сюзън пресилено правеше физиономии да мълчим. Усещах пулса в ушите си. Тики тропаше из стаите на долния етаж и чух как госпожа Дътън му изгука, а той отвърна със задъхано дишане.

— Ехо? — извика тя.

Настъпилата тишина, която последва, изглеждаше очевидно неловка. Жената съвсем скоро щеше да се качи на горния етаж и тогава какво?

— Хайде — прошепна Сюзън. — Да се измъкнем през задния вход.

Дона тихо се смееше.

— По дяволите — ругаеше тя под нос, — по дяволите.

Сюзън остави червилото на бюрото, но Дона не съблече комбинезона, а пъхна пръсти под презрамките.

— Ти ще си първа — обърна се тя към Сюзън.

 

 

Нямаше друг начин, освен да минем покрай госпожа Дътън в кухнята.

Тя вероятно се чудеше на розовата пихтия от диня в мивката, на лепкавите петна по пода. Може би започваше да долавя смущението във въздуха, неспокойното усещане за непознати в къщата. Ръката й нервно се вдигаше към гърлото, внезапно я обземаше желание съпругът й да е до нея.

Сюзън тръгна надолу по стълбите, а ние с Дона вървяхме една до друга след нея. Тропотът на краката ни, когато изтърчахме покрай госпожа Дътън, изстрелвайки се с пълна скорост през кухнята. Дона и Сюзън се заливаха от смях, госпожа Дътън пищеше от страх. Тики тръгна след нас и започна да лае, бързо и трескаво, ноктите му се плъзгаха по пода. Госпожа Дътън отстъпи назад, неподправено изплашена.

— Хей — извика тя, — спрете — но гласът й потрепери.

Блъсна се в един стол, загуби равновесие и рязко се строполи върху плочките. Погледнах назад, докато се отдалечавахме от нея с гръм и трясък — госпожа Дътън лежеше просната на пода. Лицето й внезапно се стегна, разпозна ме.

— Видях те — изкрещя тя от пода и опита да се изправи, дишаше ускорено. — Видях те, Иви Бойд.