Филипа Грегъри
Последните Тюдори (90)

Чекърс
Бъкингамшир, лятото на 1567 г.

Лястовиците пристигат в градините на Чекърс и летят ниско вечер. Чувам как славеят пее в гората по здрач. Лятото е най-тежкото време да бъдеш затворник. Чувствам се така, сякаш всички освен мен са свободни и живеят живота си, пеейки по здрач. Струва ми се, че всяко живо същество си търси другар и намира радост — всичко, всеки — освен мен и сестра ми.

Тази вечер съм много унила. Обикновено се опитвам да чета или да украсявам тясната си стая с рисунки по стените, или да изучавам Библията или нещата, написани от сестра ми Джейн, но тази вечер заставам на един стол до отворения прозорец, облягам брадичка върху ръцете си и се заглеждам навън, към потъмняващия хоризонт, натам, където самотната звезда се появява като сребърна главичка на топлийка на фона на тъмносиня копринена рокля, и знам, че съм далече от семейството и от приятелите си, и няма да видя мъжа, когото обичам, никога повече. Никога в този живот.

Чувствам, че лицето ми е мокро от сълзи, и знам, че това не е подходящ начин да прекарам вечерта. Това няма да ме накара да се почувствам по-добре на сутринта, няма да съм научила нищо, като се гмурна до дълбините на скръбта си. Не съм от жените, които казват, че винаги се чувстват по-добре, след като се наплачат хубаво. По-скоро презирам подобни жени. Обикновено постоянно си намирам занимания и избягвам миговете на скръб за загубата на свободата ми и загубата на сестрите ми и ужасната участ, която сполетя семейството ни, защото сме родени Тюдори. Избърсвам лицето си с ръкав и се опитвам да открия у себе си благочестивата увереност на Джейн или дори твърдата решителност на майка ми. Не мога да бъда мекосърдечна и уязвима като Катрин, иначе просто ще се предам на отчаянието като нея.

Готвя се да затворя прозореца и да си легна, за да се опитам да проспя времето до следващия ден, за да се спася от бавно влачещите се самотни часове на нощта. Посягам и слагам ръка върху резето на прозореца, а после чувам по пътя да се задават коне, няколко коня, може би шест, отряд от мъже, яздещи по пътя от Лондон към Чекърс. Това е тропотът на копита, който очаквах. Напрягам слух. Да, определено не са отминали. Завиват към къщата и сега се надвесвам от прозореца, взирайки се в полумрака да видя дали пред тях се развява щандарт, и чий флаг носят в отривист тръс по това време на вечерта.

Ако някой е дошъл за мен в летния здрач, някой, твърдо решен да ни освободи, някой, който рискува, докато Елизабет е на лятно пътуване, а Сесил е успял да си „открадне“ една седмица в новия си дом, тогава ще тръгна с него, който и да е. Дори да ме отведе в бедност във Франция или Испания, дори и да ме въвлече в опасност и бунт, ще тръгна. Няма да прекарам още едно лято тук, затворена в клетка като някое от конопарчетата на Катрин. Няма да остана. Не ме е грижа дали ще умрем, докато яздим към крайбрежието, или ако корабът ни бъде пленен и потопен в морето. По-скоро бих предпочела да се удавя, отколкото да прекарам още една нощ в това малко легло, загледана в белия таван и в рисунките, които съм надраскала по стените. Бих предпочела да умра тази нощ, отколкото да преживея още един ден в затвора.

Ездачите се появяват на завоя на пътеката и сега мога да ги видя. Пред себе си носят знамето на Тюдорите. Не е някой разбойник, а съобщение от Елизабет. Носи го лорд, който язди сред стражата си, по поръчение на кралицата. Най-сетне, най-сетне, това трябва да е свободата ми. Единствената възможност е тя да ме освобождава. Всяка друга заповед би била донесена от един-единствен пратеник, задаващ се с бавна, тежка стъпка. Най-сетне, хвала на Бога, хвала на Бога за това, тя ме освобождава и ще изляза от тази проклета къща и кракът ми няма да стъпи в нея никога повече.

Затръшвам прозореца и скачам от столчето. Разтърсвам прислужницата си, която дреме в един стол.

— Среши ми косата — нареждам й. — Дай ми най-хубавата ми шапчица. Сър Уилям ще почука на вратата всеки момент. Отвори му. Идва да ми съобщи, че ще бъдем освободени.

Тя разтваря раклата и изважда шапчицата ми и аз стоя с блъскащо в гърдите ми сърце, докато тя прикрепва с фиби русата ми коса, а после наглася шапчицата ми отгоре. Свалям венчалната халка от пръста си, целувам я, окачвам я на верижка и й казвам да я закопчае на врата ми. Тя пристяга връзките на ръкавите и полите на роклята ми, аз разпервам широко ръце като малка кукла, за да може да намести корсажа, и точно когато казва: „Съвършено, ваша светлост“, на вратата се почуква и аз срещам погледа й, усмихвам се и казвам: „Най-сетне. Хвала на Бога. Най-сетне.“

Сядам на стола си и тя отваря вратата ми, прави реверанс на сър Уилям и отстъпва назад, за да го пропусне да влезе. Той влиза в стаята и се покланя ниско. Зад него виждам капитана, който е довел хората си до входната врата, с шапка в ръка: покланя се, когато ме вижда, а аз накланям глава.

— Лейди Мери — сър Уилям се покланя. — Има внезапна промяна.

Не мога да сдържа усмивката си.

— Чух конете — казвам.

— Дошли са да ви отведат от нас — казва сър Уилям, смутен. — Без предизвестие, разбира се. Но ще ни е мъчно да се разделим с вас, ваша светлост.

Промъквам се до ръба на стола и се смъквам на крака. Поднасям му ръката си и той пада на едно коляно, за да я целуне.

— Бог да ви благослови — казва дрезгаво. — Хвала на Бога, че сте свободна.

— Вие сте любезен домакин — казвам. — Но, разбира се, се радвам да си тръгна.

— Трябва да си приготвите нещата и да тръгнете сутринта — казва той. — Надявам се, че това ще е удобно.

Готова съм да изляза оттук и да оставя старото легло, стола, малката маса и пъхнатото под нея столче. Готова съм да оставя дрехите си и да изляза боса, по долна риза, ако мога да стигна до Брадгейт тази вечер.

— Прекрасно — казвам.

Началникът на стражите зад сър Уилям се покланя и казва:

— Ще тръгнем след закуска, ваша светлост. В седем часа, ако ви е удобно?

Накланям глава.

— Прекрасно — казвам отново.

Сър Уилям се поколебава:

— Не питате къде отивате?

Усмихвам се леко. Мислила съм само за свободата си. Толкова отдавна мечтая да се махна оттук, че не съм помислила къде ще отида. Мислила съм само, че ще изляза на кон през този каменен вход и че мога да отида навсякъде. Ще трябва да отида в Лондон и да посетя съпруга си, Томас, ако още е затворен. Ако са го освободили, ще отида където е той — Кент, предполагам. Не ме интересува. Искам единствено свободата си. Искам да съм на път, почти не ме е грижа накъде води пътят.

— Разбира се. Трябваше да попитам. Къде отивам?

— При доведената ви баба, херцогинята на Съфолк — казва той. — В къщата й в Лондон. Ще ви придружа.

За мен това е без значение. Искам да отида в Лондон, за да уредя освобождаването на Томас, а почитаемата ми баба Катрин е една от последните ми живи роднини. Винаги съм я харесвала, а тя е жена с богат светски опит — фаворитка на крал, чието благоволение бе смъртоносно. Напълно подходящо е да отида при нея, а когато сестра ми бъде освободена, най-добре е и тя да дойде при нас.

— А сестра ми?

— Не знам какво е решено за нейна светлост — казва сър Уилям. — Но можем да се надяваме.

Забелязвам, че вече можем открито да се надяваме. Забелязвам, че той се надява. Ще отида при доведената си баба. Ще освободя съпруга си. Без съмнение ще видя Робърт Дъдли или брат му Амброуз, тъй като сега те проявяват интерес към свободата ни. Ще се видя с Уилям Сесил, ще посетя Катрин и малкия си племенник и ще спечеля свобода за тях. Най-сетне Елизабет се е вразумила и е разбрала, че не може да подкрепи Мери, кралицата на шотландците, пренебрегвайки сестра ми и мен. Може да има само една наследница на Елизабет и това е сестра ми Катрин. Отново ще заемем местата си в света. Ще бъдем свободни, ще бъдем отново заедно. Може даже да бъдем щастливи. Защо не? Катрин и аз винаги сме имали жизнерадостен темперамент. Отново ще бъдем свободни да сме щастливи.