Филипа Грегъри
Последните Тюдори (80)

Чекърс
Бъкингамшир, есента на 1565 г.

Ездата от Уиндзор ни отнема цял ден, през реката и през Чилтърнските хълмове, и отново ме обзема щастие, веднага щом се качвам на коня и оглеждам зеления хоризонт, кръстците слама в нивите и спретнатите селца, където хората излизат да зяпат стражите и мен, и коняря ми, който язди до мен, и прислужницата ми, която язди на допълнително седло зад един от стражите.

Не носим щандарт, затова никой не знае, че съм затворничка на кралицата. Това е поредното доказателство за страховете на Елизабет. Тя не иска страната да знае, че е арестувала още една своя братовчедка без основателна причина. Още от самото начало на затворничеството на Катрин хората настояваха тя да бъде свободна и възразяваха Маргарет Дъглас да бъде задържана заради това, че синът й се е оженил за съперницата на кралицата. Но аз не очаквам никой да вика името ми, както викаха в подкрепа на Катрин или подкрепяха Джейн. Няма никой, който би дошъл да ме избави: всичките ми приятели са в двора на Елизабет, в нейна власт. Семейството ми е изгубено за мен. Моят най-скъп и най-надежден съюзник е съпругът ми, а не зная къде е, нито как да му предам писмо.

Сър Уилям Хотри, възрастен човек на почти четирийсет и пет години, с богатата му млада съпруга, застанала зад него, ме поздравява пред входа на красивата си къща в Чекърс и ме хваща за ръка, за да ме въведе вътре. Отнася се към мен с причудлива смесица от почтителност — защото съм сестра на единствената наследница на трона — и безпокойство — защото е принуден да се съгласи да ме държи като своя затворничка.

— Насам — казва вежливо, като ме повежда нагоре по стълбите до североизточното крило. Отваря една врата, която води към миниатюрна стая, голяма колкото да побере легло, маса и стол. Мигновено се отдръпвам.

— Къде са покоите ми? — питам го. — Не мога да се настаня тук.

— Кралицата нареди — казва той смутено. — Мисля, че ще останете тук само една-две нощи. Нямаше друга сигурна стая… — гласът му заглъхва.

— Сър Уилям — казвам искрено, — не съм направила нищо лошо.

— Убеден съм — казва той кротко. — И следователно със сигурност ще бъдете помилвана и повикана да се върнете в двора. Това е само за малко, за една-две нощи.

Оглеждам се. Прислужницата ми стои неуверено на прага: почти няма място за нея.

— Прислужницата ви ще бъде настанена наблизо и ще седи с вас през деня и ще ви поднася храната — казва сър Уилям. — Можете да се разхождате в градината, когато пожелаете, заради здравето си.

— Не мога да живея така — казвам.

— Няма да ви се наложи! — уверява ме той. — Става дума само за кратък престой. Не се съмнявам, че тя ще ви прости и ще се върнете в двора.

Той отново прави жест, подканяйки ме да вляза в стаята, и аз влизам. Изпитвам ужас да ме докосва. Мразя да ме побутват или повдигат. Никой не трябва да мисли и за миг, че може просто да ме вдигне и да ме постави там, където иска да бъда, без мое съгласие. Отивам до малкия прозорец и придърпвам едно столче, така че да мога да застана достатъчно високо, за да погледна през парка. Прекрасно е, като Брадгейт, като моя дом. Мили Боже, сякаш са минали безброй години, откакто Джейн, Катрин и аз бяхме деца у дома.

* * *

Виждам залеза в малките квадратни стъкла на високия си прозорец. Вечерта е прекрасна, слънцето се спуска, а луната се издига. Намислям си желание, докато гледам луната, както правя, откакто бях малко момиче и сестра ми Джейн ми каза, че това били езически глупости и би трябвало да се моля, а не да прахосвам мислите си за суетни, напразни желания. Вечерницата стои като малък диамант на хоризонта и докато гледам звездата, аз си пожелавам свобода, а към всички звезди в небето изпращам желанието си за свободата на Томас.

Потропването, а после и звукът на отварящата се врата зад мен ме кара да се обърна. Това е горкият сър Уилям, видимо изморен и разтревожен.

— Дойдох само да се уверя, че имате всичко необходимо.

Кимвам, без да отговоря. Вечерята беше мизерна и той го знае. На кралска особа е редно да се поднасят двайсет блюда. Тази вечер се храних като беднячка.

— Ще пиша на кралицата и ще я помоля да ме освободи — казвам. — Ще вземете ли писмото ми и ще се погрижите ли да стигне до нея?

— Да — казва той. — И ще добавя и прошение от свое име. Тя трябва да прояви милост към вас и към сестра ви, и към вашата братовчедка лейди Маргарет. И към по-малкия син на лейди Маргарет.

Обзема ме тревога за малкото момче:

— Нима говорите за Чарлс Стюарт? Нима е арестуван? Та той е просто дете.

Той кимва с нещастно изражение.

— Държат го в частна къща на Север.

— Той е само на десет години! — възкликвам. — Майка му е в Тауър, баща му и брат му — в Шотландия. Защо кралицата не го остави в дома му сред неговите слуги и приятели? Той е безпомощен и е съвсем сам на света. Не представлява заплаха за никого. Сигурно е самотен и изплашен дори при това положение, съвсем сам у дома. Защо да го настаняват в чужда къща и да го обявяват за затворник?

Настъпва мълчание. И двамата знаем защо. Като предупреждение към всички нас, че недоволството на кралицата ще връхлети върху нас и дори върху децата ни, дори върху невинни невръстни деца. Като предупреждение към всички ни, че тя е Ирод. Не обича никого от роднините си, докато не умрат, та да може да ги погребе с почести. Не й харесва никоя от братовчедките й да бъде където и да е другаде, освен в тъмница. Обича ги, когато са в гроба.

Сър Уилям поклаща глава.

— Със сигурност се моля тя скоро да освободи всичките ви братовчеди.

* * *

Пиша на Уилям Сесил с молба да обясни на нейно величество, че Катрин и аз никога не сме изрекли и една съзаклятническа дума срещу нея, че — за разлика от кралицата на шотландците или лейди Маргарет — никога не сме подчертавали близостта си до трона. И двете се влюбихме, но това не е престъпление. Оженихме се без позволението й, но това не е незаконно.

Получавам в отговор кратка неподписана бележка, която гласи, че сестра ми и малкото й момче в Ингейтстоун са добре, по-големият й син е при баба си в Хануърт, съпругът й — все още затворен в Лондон. Моят съпруг, Томас Кийс, е в затвора „Флийт“. Анонимният автор на бележката пише, че ще бъдат направени постъпки пред кралицата да предостави повече пространство на всички ни — особено на Томас Кийс, който е държан в много ограничено пространство. Въпросът ще бъде поставен пред кралицата „в първия удобен момент“.

Седя в малката си стая с бележката в ръка дълго време, преди да дойда на себе си и да я пъхна в жаравата на огъня. Разбирам, че кралицата все още е в такова ужасно настроение, та никой, дори Уилям Сесил, не смее да й предложи нещо. Знам и друго, отдавна го знам — че тя не изпитва топли чувства или великодушие към мен или към сестра ми. А сега знам, че Томас страда заради мен. Питам се какво точно има предвид авторът на бележката с „много ограничено пространство“. Страхувам се, че са затворили Томас в малка стая. В затвора „Флийт“ има килии, които са ниски и влажни. Плъховете притичват по пода. Нима са затворили красивия ми едър съпруг в клетка?

Знам, че за него е позор да бъде хвърлен в затвора „Флийт“ — обичайно място за престъпници, фалшификатори и пияници. Когато сър Уилям идва на другия ден, преди поднасянето на оскъдната ми вечеря, го питам дали има някакви новини за Томас Кийс.

Той отново добива познатото ми притеснено изражение. Свежда очи към пода, лицето му се набръчква от тревога, той докосва сребристосивата си коса.

— Нямам новини, чух само слухове — подема той.

— Моля ви, кажете ми — казвам. Чувствам как от корема към дъното на гърлото ми плъзва болка, и осъзнавам, че това е скръб и копнеж. Обичам Томас, а го погубих. Никога не съм мислила, че ще ми се прииска да не се бяхме женили, но ще се науча да си го пожелавам, ако той страда заради мен.

— Моля ви, кажете ми всичко, което знаете, сър Уилям.

— Хвърлили са го в затвора „Флийт“ — казва той. — Но поне зимата идва и сезонът на чумата отмина.

Значи писмото е истина, както и предполагах. Затворът на Томас се намира на река Флийт, най-мръсната река в Лондон. През зимата ще е влажно и ужасно студено. Затворниците трябва сами да плащат за дърва за огрев, за завивки на леглото си. Ако семейството на Томас не му изпраща пари и храна, той ще гладува. Не е млад: ще се поболее, затворен натясно там.

— Дали са му много малка килия — казва сър Уилям много тихо. Оглежда малката ми стая, малкото пространство от двете страни на леглото, масата и стола, натикани в ъгъла, малкия, високо разположен прозорец. — Разбира се, той е много едър мъж.

Представям си Томас, както го видях за пръв път, застанал пред голямата порта на двореца Уайтхол, пъхнал палци в лъскавия си кожен колан, с изопнати широки рамене, внушителното му присъствие, елегантността му. За едър човек е доста бързоног, и с бърза мисъл. Виждам го в мислите си как се усмихва, когато ме види, как се смъква на едно коляно, за да говори с мен.

— Колко малка е стаята му? — не ми е съвсем ясно какво ми казва сър Уилям. — Точно колко малка?

Той прочиства гърло.

— Не може да се изправи в нея — казва неохотно. — Трябва да се привежда. И освен това е твърде дълъг за нея. Не може да легне изпънат в леглото си. Принуден е да се свива.

Спомням си Томас, как стъпалата му стърчаха от долния край на леглото му. Висок е почти седем фута. Не са го затворили: смачкват го.

— Сигурно страда — казвам безизразно.

— И не го хранят — каза той, със засрамено изражение. — Лови дивеч и птичета с прашка от прозореца на килията си, за да има месо за ядене.

Затискам устата си с ръка, за да удържа надигналото се гадене.

— Това е смъртна присъда — казвам тихо.

Сър Уилям кимва.

— Толкова съжалявам, милейди.

* * *

Значи тя спечели. Ще се отрека от женитбата си и ще я помоля за прошка като роб. Може да ме държи като свое дворцово джудже, като свой евнух. Ако склони да освободи Томас, преди да е осакатял, ще се съглася да не го виждам никога повече, и никога да не споменавам името му. Пиша писмо на Уилям Сесил, в което се унижавам до крайност. Моля за прошка, сякаш съм най-ужасна грешница. Пиша, че бих предпочела да умра, отколкото да си навлека недоволството й. Подписвам се с моминското си име, старото си име, Мери Грей. Не споменавам Томас. Показвам, че той не означава нищо за мен, че съм го забравила, че бракът ни никога не го е имало. А после трябва да чакам. Трябва да чакам, за да разбера дали тя е великодушна в пълната си победа, макар да не е била великодушна никога преди.