Метаданни
Данни
- Серия
- Тюдорите (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Tudor, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Райкова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Филипа Грегъри
Заглавие: Последните Тюдори
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Еднорог
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
ISBN: 978-954-365-204-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3251
История
- —Добавяне
Тауър
Лондон, лятото на 1562 г.
Дворът се връща в двореца Хамптън Корт през късното лято и тогава е взето неохотното решение, че Англия трябва да защити протестантите във Франция. Елизабет губи надежда за съюз с Мери, кралицата на шотландците, и събира смелост да нареди укрепяването на Хавър, за да защити протестантите-хугеноти от войските на Гиз. Всички очакват Робърт Дъдли да командва английската войска и се понася приглушен повсеместен ропот за фаворитизъм, когато кралицата настоява той да остане у дома и изпраща вместо него брат му Амброуз. Робърт Дъдли е твърде ценен за нея, за да го излага на опасност, дори в свещена война в защита на нашата религия.
Тази война може да бъде нашето спасение. Почти сигурно е, че Елизабет ще освободи Нед, за да командва отряд.
— Граф Ленъкс също много би се радвал да бъде освободен — доверява ми сър Едуард, моят тъмничар. — Горкият, той няма нужния темперамент, за да понесе затворничеството.
— Бих казала, че то не се харесва на никого — казвам сприхаво.
— Той роптае много заради свободата на вашия съпруг и това, че можете да се срещате. Собствената му съпруга, лейди Маргарет, много му липсва. Той плаче от самота в стаята си нощем.
— Тогава не е бивало да заговорничи срещу кралицата — казвам строго.
— Ако го е сторил.
— Да, разбира се. Но какво става всъщност с него?
Комендантът се накланя към мен, сякаш може да го чуе някой друг освен господин Носльо на рамото ми и Теди в прегръдките ми.
— Доста е разстроен, горкият. Дращи по вратата и вика съпругата си. Казва, че стените се приближават и го притискат и ме моли да отворя прозорците.
— Нима полудява? — питам.
— Не е добре — потвърждава сър Едуард. — Някои хора не могат да понесат това, знаете ли. А и не всички затворници живеят така весело, както вие и негова светлост.
— Много сме признателни — казвам. Вярно е. Щастливи сме като конопарчетата в клетката им, ние тримата: съпругът ми, нашето бебе и аз. А сега изпитвам и допълнителната радост от съзнанието, че още едно бебе е на път.