Филипа Грегъри
Последните Тюдори (37)

Замъкът Уиндзор
Есента на 1560 г.

Обичам замъка Уиндзор, ездата надолу до заливаните от водата ливади край реката, големия парк със стадата елени, преминаващи тихо сред дърветата, и самия замък, кацнал високо над селцето. Ще празнуваме рождения ден на Елизабет, сякаш е голям празник като Коледа. Робърт Дъдли, в качеството си на началник на конницата, назначава церемониалмайстор и му нарежда да наеме актьори и хорове, танцьори и още хора, които да ни развличат — жонгльори и фокусници. Трябва да има поети, възхваляващи красотата на Елизабет, трябва да има епископи, които да се молят за дългото й и щастливо царуване. Празненството ще продължи с дни, за да ознаменува раждането на момиче, чиято майка умря на ешафода, обвинена в прелюбодеяние и чийто баща не я признаваше за своя дъщеря през по-голямата част от живота й. Едва се удържам да не се изсмея на глас, когато виждам как Елизабет нарежда на придворните да честват деня на раждането й, след като по-старите хора си спомнят какво горчиво разочарование е било невръстното момиченце навремето и колко безразлични са били към нея всички в продължение на толкова много време.

Робърт Дъдли е навсякъде — кралят в този двор, човекът, от когото зависи щастието на Елизабет. Уилям Сесил се е затворил в себе си, изпълнен с мрачна, безмълвна ярост. Трудно извоюваният договор с Франция ще се осъществи, но той не получава благодарности за това. Това не се чества като дипломатически триумф, а той приписва лошата преценка на Елизабет на увлечението й по Робърт Дъдли.

Церемониалмайсторът измисля красив танц, който всички млади дами от двора трябва да научат. Всички ще олицетворяваме различни добродетели. Аз ще бъда „Дългът“, на Джейни се пада да бъде „Честта“. Тя е достатъчно добре, за да танцува, горещата трескава руменина на бузите й е избледняла и поне веднъж очите й не горят от треска. На Мери е възложено да бъде „Победата“ и да стои на върха на висока кула, която скрива мъничките й крака и показва само красотата й. Главният пазител на кралските порти, служителят, който отговаря за безопасността на целия двор, е висок широкоплещест мъж, по-висок от всички останали, затова го повикват да вдигне Мери на върха на кулата. Той й се покланя галантно: тя прилича на фея в краката на великан. По-хубаво е от пиеса. Мери протяга малката си ръка и той я поднася към устните си, а после обвива ръце около миниатюрната й талия и я повдига. Толкова е красиво, че всички ръкопляскат, а някой казва, че господин Томас Кийс, пазителят на портите, трябва да остави задълженията си на заместника си и да дойде да изпълнява роля в поетичната драма. Господин Кийс се покланя, усмихнат, красив в ливреята си в зеления цвят на Тюдорите, а Мери, чиято малка ръка е потънала в огромната му лапа, се разсмива и прави реверанс, със светнало лице.

Нед играе ролята на „Доверието“ и е определен за партньор в танца на Франсес Мютас, която играе женски образ на доверието — каквото и да е това: навярно „Наивността“. Иска ми се тя да се смени с мен, но не мога да я помоля, без да разкрия, че искам да танцувам с Нед, а той не се досеща да й намекне, че тя може да предпочете да бъде „Дългът“. Дори сякаш се наслаждава на компанията й. След като танцът им приключва, те остават заедно, а когато всички излизаме навън да се насладим на залеза и да пием по чаша разреден ейл, той върви с нея и й налива една чаша.

Танцът минава съвършено до последната стъпка. Елизабет, седнала на трона си, се усмихва, докато танцуваме пред нея, макар да предполагам, че би предпочела самата тя да е в обятията на Робърт Дъдли. Зная, че аз бих предпочела да танцувам с Нед, вместо да го гледам. Франсес Мютас си е сложила руж на лицето, сигурна съм в това. Изглежда нелепо и се е вкопчила в Нед като охлюв в стена. Намръщвам му се, за да покажа, че не ми е приятно, а той отвръща недоумяващо на погледа ми, сякаш не може да предположи, че видът на друго момиче, сложило ръка на рамото му, вдигнало поглед към красивото му лице, може да ме подразни. Той е такъв обаятелен млад мъж, усмивката му — толкова очарователна, а очите — толкова ведри, че ми е непоносимо да го виждам определен за партньор на невзрачно малко създание като Франсес. Бих очаквала тя да прояви достатъчно разум, за да прецени, че той копнее да бъде с мен. Нима не може да разбере, че танцът би бил по-красив, ако двамата с Нед сме заедно?

Трябва да стоя до трона на Елизабет, когато испанският посланик Де ла Куадра и другите посланици пристигат да й връчат подаръците за рождения ден. Трябва да демонстрирам, че сме най-добри приятелки, в най-топли отношения. Всички ме приемат като наследницата на Елизабет, а договорът на Сесил доказва, че Мери, кралицата на шотландците, се е отказала от претенциите си над трона на Англия. Елизабет не забравя да обърне глава и да ми се усмихне, и маха с ръка на малката ми сестра. Приятелската ми близост с Елизабет има своя разработена хореография, точно като танците. Тук съм, за да покажа, че Мери, кралицата на шотландците, няма основание да претендира за английския трон: аз съм бъдещата наследница и Елизабет ще ме обяви за такава на следващото заседание на парламента.

Де ла Куадра се покланя много ниско и пристъпва да говори с кралицата, но аз не следя кралските дела: гледам Нед, който върви с Франсес Мютас през тълпата към дъното на залата, където свещите хвърлят приглушени сенки, а ухажващите се двойки се спотайват в нишите. Вече не мога да го видя, а не ми е позволено да отида да го потърся. Това е изпитание за мен, а после чувам, почти в далечината, как Елизабет казва на испанския посланик, че съпругата на Робърт Дъдли е мъртва, починала от рак.

Толкова съм потресена, когато думите проникват до съзнанието ми, че прекъсвам неспокойното си взиране в дъното на залата в търсене на Нед и се втренчвам в Елизабет. Наистина ли каза, че лейди Дъдли е мъртва?

— Или почти мъртва — поправя се тя. — Клетата жена.

Де ла Куадра изглежда толкова слисан, колкото съм и аз. Само добрите обноски го възпират да възкликне:

— Que? Que?^[1]

Защо Елизабет би казала такова необичайно нещо? Как може една жена първо да бъде обявена за мъртва, а после за „почти мъртва“? Нима Елизабет е сляпа и глуха за обикновените добри обноски? Нима не осъзнава, че не е много очарователно от страна на една любовница да разпространява вестта за смъртта на изоставената съпруга като изключително интересен факт? А и тази неяснота — мъртва ли е или не? И ако жената е мъртва, защо Робърт Дъдли не си е у дома, защо не си поръчва траурни дрехи и не урежда погребението й? Ако пък тя е на смъртно легло, защо Робърт Дъдли танцува на празненството за рождения ден на Елизабет, а не е до умиращата си съпруга?

Копнея да намеря Нед и да му разкажа този необичаен разговор, но когато връчването на подаръците приключва, започват всеобщи танци, а аз все още съм принудена да остана на подиума зад Елизабет, която в момента си шушука с Робърт Дъдли. Каквото и да казва тя, докато той се усмихва надолу към нея, без да отмества очи от устните й, едва ли говорят за болести и смъртни ложета.

Нед не е сред танцуващите. Не е и сред мъжете, които гледат как жените танцуват. Не си проправя предпазливо път към горния край на залата, за да бъде близо до мен. Не го виждам никъде, а не мога да видя и Франсес Мютас.

Хваната съм натясно на подиума с Елизабет, а Нед не се появява. Не го виждам отново цяла вечер, макар че дворът се оттегля късно, тъй като Елизабет танцува неспирно, пие за собственото си здраве, и накрая ни извежда от стаята. Нед не се вижда никъде сред мъжете, които се кланят, докато се оттегляме. Франсес Мютас изтичва припряно от една от галериите в последния момент, цялата поруменяла, и се присъединява към процесията от дами, които излизат от стаята.

Толкова съм гневна и оскърбена, че си лягам обляна в сълзи. Не мислех, че мога отново да се почувствам така. Много по-лошо е, отколкото миналия път, когато изгубих Нед. Този път му обещах да стана негова жена, вярвах, че сме на практика женени.

Мятам се неспокойно в горещите чаршафи, и дамата, която спи с мен, промърморва сънено:

— Зле ли ви е, милейди? Да ви донеса ли нещо?

Заставям се да лежа неподвижно, но чувам как нараненото ми сърце тупти в ушите ми. Чувам как часовникът отмерва часа, всеки час от полунощ до пет сутринта, и едва тогава, докато се развиделява и слугите започват да трополят наоколо и да слагат нови дърва върху гаснещите огньове, заспивам.

В параклиса Елизабет изглежда така, сякаш е спала лошо като мен. Не знам какво й е. За нея нищо не може да се обърка. Тя има всички основания да храни надежди. Съперницата й е умираща или мъртва, рожденият й ден се чества из цялото кралство, като на обичана кралица; Робърт Дъдли е до нея, усмихнат и спокоен като уверен жених. Но Елизабет страни от него. Моли да повикат Сесил. Върви заедно с него, склонила глава към него, докато разговарят приглушено. Той я насърчава да остане твърда, а тя трепери и се обляга на него. Става нещо сериозно, но съм толкова заета да търся Нед, че не мога да се безпокоя за Елизабет и внезапните промени в настроението й.

Придворните вървят зад Сесил и Елизабет, които явно не бива да бъдат безпокоени, докато накрая Сесил се покланя и отстъпва назад, а някой друг изтичва напред, за да бъде представен на кралицата и да я помоли за някаква услуга. Уилям Сесил тръгва редом с испанския посланик: Мери и аз вървим зад него, бавният им ход приляга на късите крачки на Мери. Хващам я за ръка.

— Мога да се справя — казва тя и ме отпъжда със свиване на рамене.

— Зная, че можеш. Просто имам нужда от малко утеха. Много съм нещастна.

— Тихо! — казва тя, без никакво съчувствие. Открито подслушва разговора, който се води пред нас. Чувам откъслеци от думите на Сесил през плисъка на водата по речния бряг. Той се оплаква от Елизабет — нещо, които никога, никога не прави, — казва на испанския посланик, че ще напусне двора, че няма да понася това положение и ден повече. Ощипвам Мери по ръката.

— Чуй Сесил! — възкликвам, потресена. — Какво казва? Нима напуска двора отново?

Мери пуска ръката ми и се приближава малко до двамата мъже, докато аз изоставам назад. Никой никога не забелязва Мери: тя би трябвало да стане един от многобройните шпиони на Сесил. Умее да се провира покрай хората като някое просяче, и те никога не я виждат. Следва ги известно време по петите, напълно незабелязана, а после забавя ход и ме изчаква да я настигна: очите й са изпълнени с потрес и широко отворени, сякаш се е взирала в ужасни гледки.

— Той каза, че кралицата и сър Робърт имат намерение да убият Ейми Дъдли, и Робърт ще се ожени за кралицата — прошепва тя тревожно, като почти се задавя с думите. — Самият Сесил го каза! Чух го. Казва, че ще съобщят, че тя има тумор и кралицата ще се омъжи за Робърт, но че народът никога няма да приеме това.

— Нима е казал това на Де ла Куадра? — виждам собственото си стъписване, отразено в лицето на сестра ми. — На испанския посланик? След като всяка дума, която той чува, веднага бива съобщена на Испания? Защо Сесил би му казал такова нещо?

— Каза го. Няма как да съм разбрала погрешно.

Поклащам глава.

— Не звучи смислено.

— Чух го!

— Боже мой, нима наистина ще убият Ейми Дъдли? Не е ли редно да ги спрем?

Виждам собствения си потрес върху лицето на Мери.

— На кого можем да кажем? Как бихме могли да ги спрем? Щом самият Сесил знае и не ги спира…

— Но кралицата не може просто да убие някого, дори и съперница. Това не може да се случи.

— Сесил казва, че това ще я унищожи. Казва, че народът по-скоро ще се надигне срещу нея, отколкото да търпи една убийца на трона. Казва, че си отива у дома.

Не мога да разбера нищо от това. Дали Сесил наистина би изоставил Елизабет? Кралицата, която създаде? Би ли я оставил да извърши ужасно престъпление, което би й струвало душата и кралството й? И ако го е сторил — искам да кажа, ако го стори — дали няма да дойде при мен и да предложи да ме направи кралица на нейно място?

— Каза, че не можел повече да я съветва, докато Робърт Дъдли шепнел в другото й ухо, каза, че хората никога не биха приели един Дъдли като консорт.

— Е, това е съвсем вярно — казвам неохотно, спомняйки си как сестра ми Джейн отказа да коронова брата на този мъж, своя съпруг, Гилдфорд, заради измяната на дядо му. — Никой вече не би приел един Дъдли близо до трона.

— Но да го каже на испанския посланик? — Мери е ужасена. — Той каза на посланика, че тя няма средства, че страната е разорена. Кълна се, каза, че тя и Робърт Дъдли смятат да убият лейди Дъдли. Каза го. Каза го, Катрин! — тя тръсва глава в странен жест, сякаш за да изтръска вода от ушите си. — Не можех да повярвам на това, което чувах. Сесил да обръща гръб на кралицата — в полза на испанците?

— Няма логика — казвам. Но после скръбта ми заради Нед ме надвива. — Нищо няма никакъв смисъл — казвам горчиво, — а този двор е свят на лъжи.

* * *

Мери сигурно е чула правилно, защото безпокойството на Елизабет е очевидно. Тя избягва Робърт Дъдли и прекарва възможно най-много време в покоите си, чиято врата е затворена за всички освен за дамите, които я обслужват в спалнята й. Той влизаше и излизаше небрежно, без покана: сега стражите стоят пред вратата и никой не е допускан вътре. За пред хората тя обявява, че е неразположена, но обикаля из покоите си, сякаш се терзае по-скоро духом, отколкото телом. През цялата неделя е като неспокойна котка, снове ту в една, ту в друга посока. Ляга си рано, като се оплаква от главоболие, но си мисля, че я измъчва съвестта. Ако дори половината от онова, което Уилям Сесил каза, е наполовина вярно, тогава тя е поръчала убийството на невинна жена. Помислям си, че това сигурно е невъзможно: но после си спомням, че майка й беше Ан Болейн, а казват, че тя си служела с отрова срещу съперниците си. Възможно ли е Елизабет да трови една съперница? Може ли Елизабет да се застави да убие съперница?

На следващия ден ми се пада да бъда с нея, така че отново трябва да я обслужвам. Тя изглежда бледа и недоспала, и аз също. Не мога да отида да потърся Нед, тъй като не бива да излизам от покоите на кралицата без нейно позволение. Франсес Мютас я няма днес, и аз предполагам, че двамата с Нед се наслаждават на свободното си време заедно. Заедно и без надзор. Мисълта за това е толкова болезнена за мен, че ми е почти непоносимо да стоя до стената, със сключени ръце, със сведени очи, докато Елизабет крачи нагоре-надолу из личния си кабинет: двайсет крачки до един прозорец, двайсет крачки до друг. Робърт Дъдли влиза и тя му казва, че не иска да язди: не иска да излиза тази сутрин, нито пък днес следобед, конете могат да бъдат разседлани и изведени на полето, придворните няма да излизат днес.

Той не я пита защо. Фактът, че не оспорва решението й, ми подсказва, че знае какво не е наред с Елизабет, че споделя вината й. Просто се покланя и изпраща съобщение в конюшните. Докато обръща глава да го предаде на коняря си, виждам как погледът му се плъзва покрай него и мен, и спира върху един мъж, който стои и чака на прага. Това е един от слугите на Робърт Дъдли — той пристъпва напред, с много мрачно лице, и коленичи пред Дъдли.

Потръпвам, застанала зад кралицата, сякаш аз също очаквам лоши новини. Кралицата и сър Робърт се обръщат заедно към мъжа. Ръцете им са близо една до друга и аз си казвам, че й се иска да се вкопчи в него. Мъжът подава писмо и казва на Робърт Дъдли, толкова тихо, че никой освен Дъдли, кралицата и аз не може да чуе, че съжалява, задето носи лоши новини: лейди Дъдли е мъртва.

Кралицата пребледнява толкова силно, че става почти жълта. Помислям си, че ще припадне. Стои вдървена и неподвижна като огромния пазач при портите на двореца. Безмълвна е. Откривам, че и аз се олюлявам — не мислех, че може да направи такова нещо. Никога не бих си го помислила за Робърт Дъдли.

Тя залита, сякаш коленете й са се подкосили. Пристъпвам напред и я хващам под ръка.

— Ваше величество? — прошепвам. — Да ви донеса ли чаша ейл?

Тя ме поглежда, без да ме вижда, и аз трепвам от пустотата в подозрителния й поглед. Помислям си, че навярно това е лице на убийца. Бог да ме пази от черния й поглед. Хвърлям поглед през стаята и забелязвам, че Нед, който влезе зад слугата на Дъдли, също наблюдава двамата. Усмихва ми се предпазливо, с леко озадачено красиво лице, а аз извръщам поглед. Не мога да му кажа какво знам. Той ми измени — при това точно сега.

Робърт доближава уста до ухото на кралицата и й шепне. Тя се обръща сковано и кимва, излиза в залата за аудиенции и се изправя, подпирайки се с една ръка на трона си. Чакам Робърт да й се поклони, а после да се обърне към придворните и да оповести смъртта на съпругата си, но той не казва нищо. Кралицата също не казва нищо. Поглеждат се — продължителен поглед на ужасно съучастничество, докато Уилям Сесил наблюдава мълчаливо от дъното на залата. Изпитвам ужасното чувство, че тази пиеса си има сценарий, но той не ми е известен.

Почти не знам как успяваме да издържим деня. Смъртта на лейди Дъдли все така не е обявена. Поднасят закуската и вечерята: придворните играят игри и слушат музика. Вечерта ни забавляват клоуни, и всички, които не знаят ужасната тайна, се смеят от сърце и ръкопляскат. Елизабет изпълнява всичко като кукла, движена само от волята. Лицето й е безизразно, тя не говори нищо. Следвам я. Струва ми се, че светът свършва навсякъде около мен, изгубила съм единствения човек, на когото мога да се доверя.

Чак на следващия ден, три пълни дни след като Елизабет каза на испанския посланик, че Ейми Дъдли е починала от тумор, новината е оповестена. Елизабет седи на трона си в параклиса, разположена в това свято пространство с почетните флагове на рицарите на жартиерата, окачени по стените, и съобщава, достатъчно високо, за да чуят всички, че за жалост Ейми Дъдли е починала. Хората, които знаят само, че тя е била сломена, задето съпругът й я е изоставил, или че се е оплаквала от лошо здраве, ахват при вестта за смъртта й. Само Мери и аз, и вероятно Уилям Сесил и испанският посланик, сигурно се питаме защо им отне толкова време да направят съобщението.

Елизабет си разменя със Сесил поглед, и по грижливо отработената безизразност на лицата им личи, че са напълно подготвени за това положение. Тя накланя глава, за да изслуша любовника си. Лицето й е като камък. Дъдли свършва да говори, покланя се и отстъпва назад, отдалечавайки се от кралицата, с наведена глава, сякаш скърби за изоставената си съпруга.

— Много съжаляваме за загубата ви — казва властно Елизабет. — В кралския двор ще се носи траур за лейди Дъдли.

Един малък жест на окичената й с пръстени ръка показва на всички, че може да разговарят, и се понася жужене на разговори, много повече вълнение от любопитство, отколкото скръб. Малцина са познавали Ейми Дъдли: Робърт, подобно на други съпрузи-фаворити, винаги се е стараел да държи съпругата си далече от двора. Сега, внезапно, е свободен, възхитително свободен. Хората се обръщат към Робърт, поднасяйки съболезнованията си, но всъщност го поздравяват за необичайно добрия му късмет. Една необичана съпруга да умре в такъв момент! Никой не се съмнява, че той ще бъде новият крал-консорт. Всички приемат, че двамата с Елизабет ще се оженят незабавно. Нед идва към мен. Зад него виждам Сесил, Дъдли и Елизабет, доближили глави, като заговорници. Робърт Дъдли изглежда отвратен, другите двама — мрачно решителни.

— Какъв късмет за Дъдли! — отбелязва Нед. — Сега със сигурност мислят за сватба.

— Те със сигурност мислят — казвам, но той не забелязва как наблягам на местоимението.

— Колко странно — кралицата каза, че Ейми е мъртва, преди Робърт да го съобщи пред двора — отбелязва Джейни, като идва при нас. — Чу я, нали, Катрин? Каза, че лейди Дъдли страдала от някакъв израстък, но после горката жена взела, че паднала по стълбите.

— Така ли? — пита Нед.

— Чух Сесил да казва нещо съвсем различно — Мери идва при нас и заговаря толкова тихо, че всички трябва да се наведем, за да я чуем.

— Какво каза Сесил? — обръща се Джейни към Нед.

— Нед не чу, защото вървеше с Франсес Мютас, а не с нас. Гледаше само нея — казвам остро. — Аз вървях с Мери. Нед предпочете да не бъде с мен.

Джейни премества поглед от бледото ми лице към неговото:

— Катрин, приятели сме със семейство Мютас от цяла вечност. Майката на Франсес беше на служба при нашата сродница кралица Джейн Сиймор. Франсес е добра приятелка и на двама ни.

Повдигам рамо.

— О, сигурна съм. Но защо Нед трябваше да танцува с нея, да се разхожда с нея и да изчезва за цялата вечер с нея, когато имах нужда от него? Когато имах толкова голяма нужда от него.

— Не съм! — възкликва той възмутено. — Танцувах с нея, защото така ни подреди церемониалмайсторът, който отговаряше за танците. Ти също танцуваше с партньора си.

— Не се разхождах с него след това, не му наливах ейл и не прекарах цялата вечер скрита някъде с него. Не хукнах след него и не направих на глупак него и на глупачка — себе си — казвам: смущавам се от собственото си възмущение. — Един Бог знае какво става тук. Имам чувството, че всички са полудели, а ти изчезна някъде. Аз не съм забравила всички обещания, които дадох. Не съм постъпвала безчестно.

Цветът се отдръпва от лицето му и очите му потъмняват от гняв.

— Нито пък аз. Оскърбявате ме, мадам.

Именно това, че ме нарича „мадам“, сякаш сме вече стари и безчувствени, ме кара да му се нахвърля:

— Как можа, Нед? След всичко, което ми каза! След всичко, което обеща. А аз бях като хваната в капан на подиума до кралицата, и те търсех ли, търсех… Не можех да те видя, нямаше как да те намеря, не можех да мръдна оттам и те видях чак когато трябваше да се оттеглим — чувам притеснено как гласът ми потреперва, а после открито се разплаквам, насред залата, където всички могат да ме видят.

Мери идва веднага до мен, обгръща талията ми с ръка и двете се изправяме лице в лице срещу двамата Сиймор, сякаш те са наши врагове.

— Обвинявай ме! — той е пребледнял и разярен. — Обвинявай ме, колкото искаш. Не съм сторил нищо, а ти би трябвало да имаш доверие на мъж, който е готов да рискува всичко за теб.

— Не рискуваш нищо! — възкликвам аз. — Аз съм тази, която отказа на испанците и отхвърли шотландците, затова стоя като пленница тук с кралицата и се кълна, че няма да се омъжа за никого! Бог знае какво може да направи тя, на какво е способна, Бог знае какво е в състояние да причини на една съперница. А аз сторих всичко това за теб: ти не си направил нищо за мен. Такъв си лъжец!

— Не е лъжец — обажда се бързо Джейни. — Вземи си думите назад, Катрин.

— Такъв е, щом тя казва така! — заявява Мери в мигновена проява на преданост.

— Питай Франсес какво й е казал! — изсъсквам на Джейни. — Франсес Мютас, твоята голяма приятелка. Питай я какви лъжи й говори — дали няма да ти стане зълва! Защото аз никога няма да стана.

Побягвам от тях и изтичвам в покоите на дамите, правейки пътьом бърз реверанс към трона. Ще трябва да кажа, че ми е зле и затова съм си тръгнала без разрешение. Ще трябва да си легна. Копнея да си легна и да плача цял ден.

* * *

Малката ми сестра, Мери, казва на всички, че ми е лошо, защото съм яла недопечени ябълки и че е най-добре да ме оставят на спокойствие. По-късно идва при мен в стаята ми до помещенията на придворните дами, а зад нея върви прислужник с чиния с месо от кухнята и хляб от фурната.

— Не мога да ям — казвам, като вдигам глава от възглавницата.

— Знам — казва тя. — Всичко това е за мен. Но можеш да си вземеш малко, ако искаш.

Покатерва се в един стол до леглото и ми подава чаша вино, разредено с вода.

— Да не би да си се разделила с Нед? — пита. — Обикаля из двора с лице като свински задник.

— Не бъди толкова вулгарна — отпивам. — Майка ни щеше да те плесне.

— А сестра ни Джейн щеше да затвори очи и да се помоли за търпение — Мери се изкисква. — Но той точно така изглежда. Не мога да лъжа — отчупва залък от едно бяло хлебче и ми го подава. Започвам да го гриза.

— Той ухажва Франсес Мютас — казвам. — Знам, че е така. Мисля, че сърцето ми е разбито.

Мери повдига съвършено извитите си вежди.

— Така или иначе нямаше да можеш да се омъжиш за него — казва. — Никога нямаше да получиш позволение. Освен това има ужасни новини от Оксфорд. Оказва се, че лейди Дъдли изобщо не е била болна. Паднала по стълбите и си счупила врата. И по-лошо — ще има разследване!

— Не е болна? Но всички казваха… И кралицата каза…

— Паднала надолу по стълбите и си счупила врата — повтаря Мери.

— Боже мой! Но какво може да постигне едно разследване?

— Може да открие какво се е случило. Защото хората говорят, че тя не е паднала по стълбите, а някой я блъснал! — казва Мери с уста, пълна с хляб и месо. — И затова сър Робърт трябва да се оттегли от двора и да остане сам по време на траура си. Отива в къщата си в Кю, а Елизабет снове из покоите си като гладна вълчица. Не може да отиде да го види, не може дори да му пише. Той е заподозрян в убийство: тя не може да бъде свързвана с него. Не излиза и живее почти като затворничка в покоите си. Придворните се хранят без нея. Никой не знае какво да прави. А той… той е почти съсипан. Всички казват, че е убил съпругата си, за да се ожени за Елизабет, а някои твърдят, че тя е знаела.

Неимоверно ободрена съм от мисълта, че Елизабет може да изгуби Робърт Дъдли, точно както аз съм разделена от Нед.

— Наистина знаеше! Във всеки случай, знаеше, че Ейми Дъдли ще умре! Но кой твърди, че това е дело на Елизабет?

— Самият испански посланик! — напомня ми Мери. — А той го научил от Сесил. Казал на всички. Тя няма да може никога повече да види Дъдли. Всички казват, че е знаела, че той смята да убие съпругата си. А ако го намерят за виновен в убийство, ще го екзекутират, и така му се пада.

— Никога няма да обезглавят Робърт Дъдли! — отбелязвам горчиво. — Тя никога няма да им позволи. Не и него. Не и нейния фаворит.

— Няма значение кой е, ако е убил жена си — заявява Мери. — Дори Елизабет не стои над закона на страната. Ако разследващите в Оксфордшир се произнесат, че той е убиец, тогава тя не може да го помилва. Освен това не може да се каже, че той е първият от това семейство, който ще бъде обезглавен — вижда лицето ми, когато си спомням за сестра ни, която се подписваше „Джейн Дъдли“. Протяга ръка. — Нямах предвид нея. Никога не мисля за Джейн като за член на семейство Дъдли.

Тръсвам глава при внезапната ярка и жива мисъл за сестра ми и разглезеното момче на семейство Дъдли.

— Никой Дъдли не е стока — казвам злобно. — Но Робърт беше най-добрият от тях.

* * *

С Нед отново сме отчуждени. Мислех, че ще дойде при мен веднага и ще ме помоли за прошка, но той не го прави. Нещастна съм без него, но не мога да се заставя да се извиня, когато не съм виновна. Виждам го да се разхожда с Франсес Мютас и да танцува с нея, и всеки път ревността и нещастието ми се зараждат наново. Твърдо решена съм да го накажа за изневярата му, но мисля, че никой не страда освен мен.

В двора цари униние и неловкост. Като че ли никой не е щастлив, докато дните стават по-къси и листата сменят цвета си, а лятото, което сякаш щеше да продължи вечно, си отива малко по малко с всеки изминал ден. Синевата избледнява от небето, а облаците стават сиви, надига се студен вятър и брули долината на Темза.

Елизабет е изгубена и объркана без Робърт Дъдли, който все още отсъства от двора, спотайвайки се в красивата си къща в Кю, облечен в пълен траур и напълно опозорен. И той, както и всички ние, чака как ще се произнесе коронерът в Абингдън и каква ще е присъдата на състава, провеждащ разследването. Може да се върне в двора — той е от семейство Дъдли, в края на краищата: те оцеляват от всичко освен обезглавяване, — но сега вече никога не може да се ожени за кралицата. Дори ако съдебното жури постанови, че съпругата му е загинала при случайно падане, всички ще мислят, че той е подкупил заседателите. Всъщност няма значение дали това е така или не. На съд е изправена неговата репутация, а тя е също толкова мъртва, колкото и клетата му съпруга. Борбата за кралицата приключи. Дори Робърт Дъдли не може да си представи, че някога ще бъде приет като подходящ за неин съветник или приближен придворен от народа, от Тайния съвет или дори от самата кралица. Той сам се лиши от правото си чрез престъплението, с което се е надявал да улесни пътя си към трона.

Уилям Сесил тихо се наслаждава на победата си в отсъствието на стария си съперник. Успява едновременно да изпитва съжаление и да наложи волята си: кралицата трябва да се омъжи за протестантски принц, Робърт Дъдли е опозорен и злепоставен от смъртта на съпругата си. Кралицата, която беше толкова оглупяла от любов, е като сломена вдовица — без мъжа, когото обича. Но решителността й да оцелее като кралица я държи стегнато като менгеме. Тя не казва нито дума за Робърт, а присвитото й дребно лице постоянно е обърнато към Сесил, главата й — наклонена към него да чуе дискретните му съвети, които изпълнява дословно. Никой не се съмнява, че тя ще се омъжи в съгласие с неговата преценка, след като опитът й да се омъжи по любов приключи със смърт и позор.

Отново се ползвам с благоволение, но не мога да кажа, че положението ми е много весело. Елизабет се е поболяла от мълчалив копнеж по мъжа, когото обича; аз, която вървя на крачка зад нея, копнея за Нед. Почти ми идва да й кажа, че разбирам болката й, че изпитвам същото. Но после си спомням, че именно по нейна вина двамата с Нед сме разделени. Не сме обречени от извършен грях, бяхме свободни да се оженим. Но тя е виновна, че съм толкова нещастна. Една дума от нея би ме върнала при единствения мъж, когото някога ще обичам. Но тя отказва да изрече тази дума. Никога няма да я изрече. Иска всички да бъдат самотни и сломени като самата нея.