Филипа Грегъри
Последните Тюдори (33)

Дворецът Уайтхол
Лондон, ноември 1559 г.

Джейни е с мен, когато пристига пратеникът на доведения ми баща, Ейдриън Стоукс, за да ми съобщи, че майка ми е много зле и няма вероятност да живее още дълго, и че двете с Мери трябва да отидем при нея веднага, и именно Джейни държи здраво ръцете ми, докато примигвам, за да прогоня няколко колебливи сълзи от очите си и си помислям, че сега ще трябва да сложа траур и да се облека в черно, и да отида в мрачната Чартърхаус и да остана там, когато всички други ще сложат най-хубавите си дрехи за коледните празненства.

— Ще трябва да съобщиш на сестра си — казва Джейни.

Мери спи в спалнята на почетните дами, и аз отивам да я намеря. Те стават колкото може по-късно и дочувам шума от лудориите им дори през дебелата дървена врата. Отговорничката на почетните дами наистина би трябвало да ги държи по-изкъсо: от почетните дами се очаква да се научат как да се държат в двора, а не да вдигат врява като улични хулигани и да се замерват с възглавници, както правят сега, ако съдя от писъците и смеховете им.

Потропвам на тежката резбована врата и влизам. Мери подскача върху леглото и плиска близките момичета с каната си за миене, която държи в ръце. Едно от момичетата заплашва да плисне леген със студена мръсна вода, всички се гонят, качват се по леглата и слизат от тях, дърпат завесите им и пищят. Изглежда невероятно забавно. Ако не бях толкова голяма, толкова пораснала, почти сгодена, бих се изкушила да се включа. Но така или иначе, дошла съм да съобщя печални новини.

— Мери! — надвиквам шума и й правя знак да дойде до вратата.

Тя скача от леглото и се приближава, с порозовели бузи, със светнали тъмни очи. Такова миниатюрно същество е, не по-висока от дете, та не мога да повярвам, че е на четиринайсет години. Трябваше вече да е сгодена. Скоро няма да има майка, която да й уреди брак. Но така или иначе, не зная кой би се оженил за нея. Тя е от кралско потекло, но в двора на Елизабет това е само недостатък.

Слагам ръка върху слабото й рамо и се навеждам, за да прошепна в ухото й:

— Излез, Мери. Имам лоши новини за теб.

Тя намята пелерина върху нощницата си и ме следва към галерията пред стаята на почетните дами. Пискливият им смях заглъхва, когато Джейни затваря вратата и застава на известно разстояние от нас.

Давам си сметка, че не зная какво би трябвало да кажа. Тя е момиче, изгубило близките си, преди да стане зряла жена: сестра й и баща й — загинали на дръвника, а сега майка й умира.

— Мери, много съжалявам. Идвам да ти съобщя, че майка ни умира. Ейдриън Стоукс ми писа. Трябва да отидем незабавно в Шийн.

Тя не реагира. Навеждам се по-ниско, за да се вгледам в красивото й личице.

— Мери, знаеше ли, че е болна?

— Да, разбира се, че знаех. Аз съм ниска, не съм идиотка.

— Ще ти бъда добра сестра — казвам неловко. — Вече останахме само ние двете.

— И аз ще ти бъда добра сестра — обещава тя важно, сякаш малкото й влияние изобщо би могло някога да ми бъде от полза. — Не трябва никога да се делим.

Толкова е сладка, че се навеждам и я целувам.

— Скоро ще се омъжа — казвам й. — И когато имам собствена къща, ще живееш с мен, Мери.

Тя се усмихва на думите ми.

— Докато се омъжа, разбира се — казва: смешно малко създание.