Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (7)

5.
Спазаряването

В каменна купа има змия. Около нея има супа. Мирише лошо и тогава разбирам, че не е супа. Това е много мръсна вода, пълна със змийска пикня и изпражнения. До купата идва някакво същество и изведнъж виждам колко голяма е змията и купата. Змията е много пъти по-дълга, отколкото е високо съществото. Съществото посяга през решетките около купата да гребне от мръсната вода. Сръбва от нея и се усмихва с грозна широка уста. Не ми харесва видът му, някак си е погрешен. Влечугото се навива около себе си и се опитва да ухапе съществото. То се засмива и се изтътря навън.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Колкото и удобни да бяха може би халатите на Праотците, не се чувствах прилично облечен за срещата си с пазителите, докато не съм отново с моите си дрехи. Докато затягах кожения си колан и го закопчавах, забелязах, че съм си спечелил още две дупки от пътуването, откакто бях напуснал Бъкип. Кожената ми жилетка щеше да действа като лека броня. Не че очаквах някой да ме наръга, но човек никога не знае. Малките нещица в скритите ми джобове щяха бързо да изпълнят всяка моя убийствена задача. Усмихнах се, щом разбрах, че някой е опразнил тайните ми джобове, преди да изперат дрехите ми, и след това ги е върнал на подходящите им места. Нищо не казах на Спарк, докато изпъвах жилетката и после потупах джоба, който криеше една много тънка гарота. Тя само вдигна вежди. Беше достатъчно.

Излязох, за да оставя Спарк да се погрижи за тоалета и фризурата на лейди Амбър. Заварих Лант готов, Настойчивост му правеше компания. Подгоних един мъглив спомен за разговор между двамата и го зарязах. Станалото — станало. Лант като че ли вече не се боеше от мен, а колкото до указанията на Сенч към него да ме пази, е, щеше да се наложи да си поговорим насаме.

— Значи сме готови? — попита Лант и хлъзна един малък нож с плоска дръжка в калъф, скрит на бедрото му. Това ме стъписа. Кой беше този човек? Отговорът дойде веднага. Това беше Лант, на когото и Ридъл, и Копривка се бяха възхищавали и радвали. Изведнъж разбрах защо Сенч го беше помолил да бди над мен. Не беше ласкателно, но беше странно успокояващо.

Настойчивост се мръщеше угрижено.

— Трябва ли да седя с вас на вечерята? Изглежда много странно.

В рамките на няколко месеца беше израсъл от конярче на имението до това да е моят личен слуга. И приятел, ако трябваше да съм искрен.

— Не знам. Ако ви пратят със Спарк на друга маса, гледай да стоиш близо до нея.

Той кимна, после ме погледна.

— Сър? Може ли да ви попитам нещо?

— Какво по-точно? — попитах предпазливо. Бях изнервен заради срещата ни с пазителите.

Той погледна накриво към Лант, сякаш му беше неловко да зададе въпроса си.

— За Сивия маг. Понякога го наричате Шута, но сега е лейди Амбър.

— Да — съгласих се и изчаках.

Лант мълчеше, беше заинтригуван от многото облици на Шута също като момчето.

— А Аш сега е Спарк.

Кимнах.

— Да, това също е вярно.

— И е момиче.

Кимнах отново.

Той стисна устни, сякаш не искаше да зададе въпроса си. После изтърси:

— Не се ли чувствате някак… странно покрай всичко това? Неловко?

Засмях се.

— Познавам лейди Амбър от много години, под много облици. Беше шут на крал Умен, когато бях момче. Шутът. После беше лорд Златен. Сивия маг. А сега е лейди Амбър. Винаги различен. И все пак винаги мой приятел. — Постарах се да съм честен. — Но когато бях на твоята възраст, щеше да ме притесни много. Сега не, защото знам кой е той. И кой съм аз, и кои сме един за друг. Това не се променя, каквото и име да носи или каквато и дреха да облече. Дали съм холдър Том Беджърлок или принц Фицрицарин Пророка, знам, че е мой приятел.

Той въздъхна облекчено.

— Значи е наред, че за мен няма значение за Спарк? Видях, че не ви притесни, и реших, че не бива да притеснява и мен. — Поклати смутено глава и добави: — Когато е Спарк и е хубава.

— Да, хубава е — каза Лант тихо.

Едва сдържах усмивката си.

— Значи това е тя всъщност? Момичето Спарк?

Това беше по-труден въпрос.

— Спарк е тази, която е. Понякога е Аш. Също като да си баща и син, и може би съпруг. Различни страни на същата личност.

Той кимна.

— Но беше по-лесно да си говоря с Аш. С момчешки шегички.

Почукване на вратата предизвести появата на лейди Амбър и Спарк. Лейди Амбър бе положила всички възможни усилия да е зашеметяваща и беше успяла. Дългата пола, дантелената блуза и извезаният жакет бяха старомодни по стандартите в Бъкип. Амбър, или по-вероятно Спарк, бе отделила специално внимание на ружа и на пудрата, които прикриваха белезите й. Слепите й очи бяха очертани в черно, за да изпъква непрозрачността им.

Спарк беше хубаво момиче, но не повече от това днес. Беше решила да се представи така, че да не привлича твърде много внимание. Косата й, освободена от воинската опашка на Аш, висеше на черни вълни до раменете й. Блузата с висока яка с цвят на карамел и простата набрана риза върху нея отричаха, че има гърди или кръстче. Амбър се усмихваше весело. Дали можеше да усети как са ги зяпнали Нас и Лант, онемели?

— Дрехите ти стоят много по-добре, отколкото стояха на лейди Дайми — казах.

— Надявам се, че и миришат по-добре — бе отговорът на Шута.

— Коя е лейди Дайми? — попита Лант.

За миг настъпи мълчание. После двамата с Шута избухнахме в смях. Почти се бях съвзел, когато Шутът изпъшка:

— Баща ти.

И се разсмяхме отново. Лант се колебаеше между смущение и обида.

— Не разбирам какво му е смешното — каза Спарк. — Опустошихме гардероба на една старица за тези дрехи…

— Това е дълга история — отвърна Амбър кокетно. — Стаята на лейди Дайми имаше таен вход към работната стая на Сенч. Когато навремето решеше да излезе от скривалището си, той излизаше като лейди Дайми.

Лант беше зяпнал.

— Лейди Дайми беше една от най-вдъхновените хитрини на баща ти — продължи Шутът. — Но ще ти разкажа за това за друг път, защото сега трябва да слизаме.

— Няма ли да ни повикат? — попитах.

— Не. Дворцовите порядки на Дъждовните равнини се основават по-скоро на порядките на Бинград, отколкото на джамайлийската аристокрация. Те са по-егалитарни, практични и прями. Тук ти си принц Фицрицарин и ще очакват ти да имаш последната дума. Но аз знам повече за порядките им от теб. Моля позволи ми аз да преговарям.

— За какво да преговаряш?

— За превоза ни през земите им. И вероятно отвъд тях.

— Нямаме с какво да им платим — изтъкнах. Повечето ми пари и няколко други скъпоценни вещи бяха изгубени при нападението на мечока.

— Ще измисля нещо — каза тя.

— Но няма да е предложение да изцерявам някого, нали? Не мога.

Тя повдигна деликатно очертаните си вежди към мен.

— Кой би го знаел по-добре от мен? — отвърна ми и ми протегна облечената си в ръкавица ръка. Пристъпих към нея и я поставих на лакътя си.

Видях как Лант се ухили, когато Настойчивост пристъпи към Спарк и й поднесе свитата си в лакътя ръка. Тя го погледна стъписано, но я прие.

— Тръгваме — казах.

 

 

Младо слугинче чакаше долу на стълбището, за да ни въведе в залата. Нямаше никакви гоблени, никакви пъстри килими, но стените и подът под краката ни не се нуждаеха от тях. Като че ли бяхме в просторно поле, заобиколено от есенни хълмове в зелено и златно. Тръгнахме по ивица тучна трева, осеяна с цветя. Само усещането за камък под краката и неподвижният въздух разваляха илюзията. Чух, че Спарк описва шепнешком на Амбър, която се усмихваше тъжно.

Четири маси бяха подредени в квадрат, със съответните столове. Нямаше специално място за сядане на властна особа.

Някои от пазителите вече бяха тук, прави или насядали. Напомняха изумително за гоблена с Праотците, който беше висял в момчешката ми стая. Високи и тънки бяха, с очи от злато или мед, или искрящо сини. Всички бяха покрити с люспи, някои повече от други, и всеки беше белязан фантастично, на шарки като перата на птица или с цветовете на крилете на пеперуда. Бяха красиви и странни, чужди — удивителна гледка. Помислих за децата, които бях изцерил, и за обитателите на Дъждовните равнини, които бях зърнал през дните си тук. Техните промени бяха често толкова гротескни, колкото и красиви. Разликите бяха стъписващи и съдбата на случайно поразените от допир на дракони бе ужасяваща.

Придружаващата ни слугиня не влезе с нас. Стояхме усмихнати и несигурни. Трябваше ли да освободя Спарк и Настойчивост, или те бяха част от „пратениците на Шестте херцогства“, към които бе адресирана поканата? Спарк описваше шепнешком на Амбър залата, хората и облеклата им. Не я прекъснах.

Генерал Рапскал се извисяваше дори сред високите Праотци и беше по-широк в раменете от повечето. Днес не излъчваше толкова войнственост, облечен в туника в синьо, с жълти панталони и сини обувки. Не носеше оръжия, доколкото можех да видя. Знаех, че това не означава, че е невъоръжен. С него бяха двамата Праотци, които бях видял да изпълняват заповедите му по-рано. Единият от тях, предположих, беше Кейси. Люспите и на двамата бяха в оранжево, а очите, които обърнаха към нас, бяха с цвета на мед; и двамата бяха мускулести. Сто на сто можеха да се бият здраво, ако ги предизвикат.

Синята жена Праотец днес носеше крилата си извън дългата си туника, сгънати гладко на гърба й. Нежните им като перца люспи бяха нашарени с богати оттенъци синьо и сребристо, опръскани с черно и бяло. Зачудих се за тежестта им на тънката й, човешка някога фигура. Дългата й черна коса бе прибрана на много плитки, украсени с мъниста и малки сребърни талисманчета. Мъжът Праотец до нея имаше зелена окраска на люспите и тъмна коса. Погледна ни, каза нещо на съпругата си, а после закрачи уверено към нас. Помъчих се да не зяпам странната шарка на люспите на брадичката му.

— Принц Фицрицарин, бих искал да ви се представя — каза той. — Аз съм Тац. С Тимара ви благодарим за това, което направихте за нашата дъщеря. Стъпалата й краката й все още са натъртени, но й е много по-лесно да ходи.

— Радвам се, че бях в състояние да й помогна.

Не ми беше подал ръка, тъй че и аз не му подадох.

— Благодаря ви — каза Тимара. — За първи път от много седмици тя може да спи без болка. — Поколеба се, а после добави: — Каза, че усеща гръдния си кош различно. Не се беше оплаквала от него, но твърди, че е по-лесно да диша без кожата й да се изпъва толкова? — Интонацията й превърна фразата във въпрос.

Усмихнах се и казах само:

— Радвам се, че е по-добре. — Имах смътен спомен за гръдна кост като на птица… това ли беше развивало детето им? Не изглеждаше тактично да призная, че не мога ясно да си спомня какво й е направило Умението чрез мен.

Откровеният поглед на Тимара срещна моя, после пробяга към Амбър и тя каза тихо:

— Де да можеше да бъдете възнаграден както заслужавате.

Прозвуча звън на камбанка. Тимара ми се усмихна и каза:

— Е, вече трябва да ни настаняват. Благодаря ви още веднъж. И винаги.

Отдалечиха се изящно от мен и осъзнах, че докато бяхме говорили, бяха влезли други Праотци. Някога бях професионален убиец с изострен усет и усещах всичко, което става около мен. Но днес не бях и не беше просто защото стените ми на Умение бяха плътни. Изгубил бях навика на овладяната напрегнатост. Кога за последен път бях опитният убиец, когото бе обучил Сенч? Не от дълго време. Когато бях живял във Върбов лес с Моли, това щеше да ме е зарадвало. Тук и сега изглеждаше сериозна слабост.

Заговорих тихо на Лант:

— Стой нащрек. Ако забележиш нещо нередно, уведоми ме веднага.

Той ми хвърли невярващ поглед, който заплашваше да прелее в усмивка, но се овладя. Тръгнахме, без да бързаме, към масите. Не видях знак за някакъв протокол, свързан със сядането. Крал Рейн и кралица Малта бяха влезли, но бяха увлечени в оживен разговор с един длъгнест покрит със сини люспи Праотец. Фрон, който вече изглеждаше много по-жизнен, беше с тях. Разговорът им, изглежда, включваше нас, защото на два пъти той посочи към нас. Къде се очакваше да седнем? Неловко… и възможен социален провал. Тимара се обърна да ни погледне, каза нещо на мъжа си, после забърза към нас.

— Можете да седнете където благоволите. Бихте ли искали да сте заедно, или да се смесите с другите гости.

Копнеех да прочета отговора в очите на Амбър, но това беше невъзможно. Вместо това обичливо потупах ръката й върху моята и тя веднага отвърна:

— Заедно, ако може.

— Разбира се. — Но не видях пет съседни стола, докато Тимара не подвикна небрежно: — Алум, Силви, Джерд. Харикин. Скок-подскок, и направете място!

Праотците, към които се обърна така, се засмяха на безцеремонността й и тутакси се преместиха, за да освободят редица от пет стола.

— Заповядайте — подкани ни Тимара и ние насядахме. Тимара и съпругът й заеха местата си, след като Малта и Рейн дойдоха при нас на масата. Никаква кралска процесия в залата, никакво обявяване на имена. Никакви титли за пазителите, никакви разлики в ранг. Освен генерал Рапскал.

Слуги донесоха блюда с храна и ги поставиха така, че да могат да се подават и Праотците да се обслужват сами. Месото беше дивеч — сърнешко и птици. Хлябът не беше много, но имаше четири рибни блюда и три вида кореноплодни зеленчуци. Менюто ми подсказа, че Келсингра може да се изхранва, но не с голямо разнообразие.

Настойчивост и Спарк разговаряха с един Праотец, казваше се Харикин. От другата му страна седеше нежна млада жена от Праотците, Силви. Беше розова и златна, с рехава коса, но със сложни шарки по люспите на черепа. Обсъждаха риболов и Силви хладнокръвно обясняваше колко трудно й било да изхранва дракона си, докато пътували от Трехог, за да открият Келсингра. Лант се усмихваше и кимаше, но погледът му обхождаше бдително помещението. Вдясно от мен Амбър седеше до Нортел. Той обясняваше, че тъкмо на неговия дракон, Прахан, сме се натъкнали до шадраваните. Надяваше се да не ни се е сторил твърде агресивен. Драконите не обичали да ги изненадват. Амбър кимаше и се справяше с приборите си почти все едно, че виждаше.

Ядяхме. Пиехме. Поддържахме разговор по онзи непохватен начин, както правят хората, когато се стараят да говорят високо, за да ги чуят над десетина други разговора. Да си в гмежта на такова събитие беше много различно от това да го наблюдаваш иззад стена. От по-висока позиция щях бързо да съм преценил съюзите, съперничествата и враждите в помещението. Заклещен сред всичко това, можех само да предполагам. Надявах се, че Лант, наместен безопасно между мен и двамата ни слуги, може вежливо да избягва общуването и да събира повече информация.

Разчистиха масата и ни предложиха бренди и сладко вино. Избрах брендито. Не беше от Сандседж, но го биваше. Праотците ставаха от местата си и обикаляха из залата, разговаряха, и ние постъпихме като тях. Кралица Малта дойде, за да се извини отново, и изрази надежда, че съм се възстановил. Фрон ме смути със страстта на благодарността си и с яда си заради поведението на генерал Рапскал. На два пъти видях как Рапскал тръгва към мен, но го спираха различни Праотци.

Върнахме се на местата си и Харикин се надигна и почука три пъти по масата с кокалчетата на пръстите си. Веднага настъпи мълчание.

— Пазители, моля да поздравим с добре дошли принц Фицрицарин, лорд Лант и лейди Амбър от Шестте херцогства. Те дойдоха като пратеници от крал Предан и кралица Елиания. Тази вечер им предлагаме добре заслужено посрещане! И им поднасяме нашите най-дълбоки благодарности.

Прости думи. Никаква цветиста реч, никакви напомняния за минали услуги, договори и служби. Това ме изненада, но Амбър, изглежда, го очакваше. Надигна се от мястото си. Макар да беше сляпа, незрящите й очи все пак обходиха публиката. Дали не усещаше телесната им топлина? С безукорна точност тя се обърна с лице към Харикин.

— Благодарим ви за тази чудесна вечеря и за гостоприемството ви, и за тази възможност да говорим. Ще бъда кратка и по същество. — Позволи си усмивка. — Подозирам, че още от пристигането ни клюката се е разнесла бързо. Вярвам, че повечето от вас знаят историята ни. Истина е, че дойдохме като пратеници от Шестте херцогства, но еднакво вярно е, че Келсингра не е крайната ни цел. След като принц Фицрицарин възстанови здравето на някои от децата ви, можете да си представите каква болка би било да ви е отвлечено дете. Пчеличка Пророчица вече я няма. Когато ви напуснем, ще е за да предприемем пътуване на мъст срещу Слугите на Белите.

Докато Амбър си поемаше дъх, кралица Малта я прекъсна с тих, мек глас:

— Лейди Амбър, ако ми позволите да говоря, моля? — Нямаше укор в гласа й, само простичка молба. Амбър като че ли се изненада, но кимна. Кралицата си пое дълбоко дъх и продължи по-високо: — Вчера ние, Пазителите на Келсингра, се срещнахме в съвета ни. Споделих историята ви с тях. Родителите и някои от децата говориха за това, което направи принц Фицрицарин. Всички сме много благодарни и всички се съгласихме с това, което каза принцът. Животът на нашите деца не е предмет на пазарене. Никакви пари, никаква спазарена услуга от нас не би могла изобщо да се сравни с това, което принцът стори за нас. Можем само да ви предложим своята вечна благодарност и своето обещание, че ще помним какво направихте за нас, винаги. А ние вече сме дълголетен народ. — Малта замълча и огледа присъстващите. — Но вие също така ни дарихте с възмездие, което отдавна търсехме. Ние също понесохме унищожителни атаки от страна на Халкида, над наши дракони и наши родственици. Шпиони на Халкида и убийци се стремяха да убиват дракони за телесните им части, за церове, които да съхранят живота на стария им херцог. Селден, мой брат и любим певец за драконите ни, беше изтезаван от херцога на Халкида и от Елик. Елик беше съществена фигура в нападенията над драконите ни. Когато драконите нанесоха възмездието си над Халкида, като срутиха крепостта на херцога и го убиха, Елик избяга. Настоящата херцогиня на Халкида несъмнено ще е също толкова доволна като нас да чуе, че сте го премахнали. Като сте го убили, вие сте удовлетворили желанието на фамилията ни за мъст. А това е дълг, който сме повече от готови да изплатим!

— И тъй Рейн, роден от фамилията Купрус от Търговците на Дъждовните равнини, и аз, родена от фамилията Вестрит на Търговците на Бинград, добре разбираме желанието ви да доведете своето възмездие до окончателния му край. Ние, като Търговци за фамилиите Купрус и Вестрит, с радост ви предлагаме равно за равно, помощ във вашето отмъщение заради това как вие постигнахте нашето. Наели сме се да ви уредим транспорт оттук до Джамайлия. Ако пожелаете, ще се качите на борда на Тарман, когато спре тук. Тарман ще ви откара до Трехог, където ще ви чака живият кораб Парагон. Той ще ви превози до Бинград и ако желаете, до Джамайлия по търговския си курс. Вече е изпратена птица, за да се осигури превоза ви. От името на нашите фамилии, надяваме се, че ще приемете гостоприемството ни на борда на тези живи кораби.

— Живи кораби — ахна Настойчивост с момчешко страхопочитание. — Тях наистина ли ги има?

Фрон му се ухили.

— Ще ви оставим да прецените това сами.

Забравих обещанието си към Амбър и казах:

— Нямам думи.

Малта се усмихна и видях в нея момичето отпреди много години.

— Толкова по-добре, защото имам да кажа още. Пазителите имат други дарове, които желаят да ви поднесат. — Поколеба се за миг. — Тези дарове са направа на Праотци. Полезни са, но също така продаваеми, ако нуждата ви се окаже крайна. — Пое си дъх. — Не подобава на човек да говори за стойността на един дар, но трябва да ви осведомя, че обикновено тези вещи са притежавани само от Търговци или продавани из Бинград за изключително големи суми. — Присви устни за миг. — Нарушаваме стародавна традиция, като ви даряваме с тях. Търговците от Дъждовните равнини и Бинград вероятно биха се оскърбили, ако научат за този акт.

Амбър кимна и усмивката й бавно се разшири.

— Ще сме много дискретни в притежаването им. И няма да излязат от наше попечителство, освен в най-ужасна нужда.

Облекчението на Малта беше явно, дори и през странната й красота.

— Изключително съм благодарна, че разбирате.

Кимна и Харикин отиде до вратата и заговори на някого отвън. Подадоха му малко дървено ковчеже и той го сложи на масата пред нас. Отвори капачето и от една платнена торбичка извади гривна. Деликатни сребърни брънки поддържаха зелени и червени камъчета. Поднесе ми я с усмивка, която ме предупреди, че би трябвало да съм зашеметен от стойността й.

— Красива е… — промълвих.

— Не знаете какво е — каза той усмихнато. Пъхна я в торбичката и ми я подаде. — Погледнете вътре.

Надникнах в отвора на торбичката и вътре грейна зелена и червена светлина.

— Огнекамъни са — осведоми ни Малта. — Блестят със собствена светлина. Скъпоценните камъни в гривната са съвършени. Много редки.

Другото нещо, което Харикин извади от кутията, приличаше на шуплеста сива тухла. Показа ни, че е боядисана червено от едната страна.

— Това блокче отдава топлина, когато го поставиш с червената страна отгоре. Винаги внимавайте да го съхранявате със сивата страна отгоре, защото става толкова горещо, че да разпали огън. — Погледна ме в очите и върна гривната и тухлата в дървената кутия. — Надяваме се, че ще ги приемете с нашите благодарности.

— За нас е чест — отвърнах. Магически предмети с цената на кралска хазна в една малка кутия. — Приемаме ги с благодарност и винаги ще си спомняме за гостуването си тук, когато ги използваме.

— Добре дошли сте да се върнете по всяко време — увери ни кралица Малта.

Амбър сложи оценяващо ръка на ковчежето, лицето й бе сериозно и решително.

— Колкото и щедри да бяхте с това, все пак има един дар, за който бих помолила. Преди да го назова, моля да знаете, че не искам да ви оскърбя с молбата си.

Около масата се размениха озадачени погледи. Нямах представа какво цели Амбър. Бяха щедри с нас отвъд най-необузданите ми надежди. Зачудих се какво още може да иска. Амбър заговори тихо и бавно.

— Моля за драконово Сребро. Не много. Само колкото да напълни тези два мускала. — От джоб в полата си извади две малки стъкленици, всяка плътно затворена с тапа.

— Не — отвърна твърдо Рейн, без колебание или извинение.

Амбър заговори все едно не го беше чула.

— Умението, или както ние наричаме магията, с която принц Фицрицарин изцери вашите деца, е основано на Сребро. Не знаем как точно са свързани двете, но са. Магията на Келсингра идва от Среброто, затворено в камъка. Спомените от хората, които са живели тук, светлините, които блестят от зданията, езерцата, които стоплят водата, всичко това идва от…

— Не. Не можем — заяви крал Рейн категорично. — Среброто не е наше да го даваме. То е съкровището на драконите. — Поклати глава. — Дори да бихме се съгласили, драконите не биха ви позволили да го вземете. Би било пагубно за вас и за нас. Не можем да ви дадем Сребро.

Видях как Рапскал се размърда, сякаш се канеше да заговори. Гневният блясък в очите му казваше, че е възмутен от молбата на Амбър. Трябваше да ни дистанцирам от това. Заговорих припряно:

— Има една друга молба, която бих искал да направя. Може би ще е по-лесно да я удовлетворите. Молба, която би могла, навярно, да облагодетелства толкова Келсингра, колкото и Шестте херцогства.

Замълчах.

— Можете да я зададете — реши кралица Малта.

Трудно беше да разгадая лицето й с фантастичните шарки на люспите, но си помислих, че и тя се стреми да преодолеем неловкостта.

— Бих искал да изпратя послание до крал Предан на Шестте херцогства, да му кажа, че сме пристигнали тук безопасно и че сте ни предложили помощ за следващата стъпка от пътуването ни. Ако напиша писмо до него, има ли начин да го доставите?

— Готово — отвърна Рейн, видимо облекчен от простотата на молбата ми. — Ако можете да пишете ситно, птица може да отнесе такова писмо до Бинград. Бинград има много търговци, които разменят птици с град Бъкип. Ще гарантирам, че ще стигне до вашия крал. Рано или късно. Ветровете на пролетта забавят птиците ни понякога, но те са упорити същества.

— Бих бил много благодарен за това. — Поколебах се, а след това скочих в дълбокото. Сенч щеше да го забрани, но Кетрикен щеше да го поиска. — Крал Рейн и кралица Малта, в моята земя, в кралския двор, има други, които споделят моята магия Умение. Някои са много по-вещи в лечебните изкуства от мен. — Огледах присъстващите. — Тук има хора, които помолиха да им помогна. Не смея. Магията на Среброто тече силно в Келсингра, твърде силно, за да я владея. Изобщо нямаше да съм толкова… — Затърсих дума. Необуздан? Несдържан? — … припрян в изцеряването на децата. Един по-добър лечител от мен можеше да е по-деликатен. Пълна котерия на Умението с по-добър контрол над магията би могла да помогне не просто на децата Праотци, но и на всеки, който се е родил…

Гледаха ме втренчено.

— … който се е родил различен — довърших тихо.

Изглеждаха ужасени. Или стъписани. Бях ли ги обидил? Промените, които драконовото присъствие бе наложило в някои от тях, бяха твърде явни, за да се пренебрегнат. Но може би говоренето за такива неща се смяташе за оскърбително.

Тимара — седеше наблизо — повиши глас й думите й се разнесоха ясно.

— Онези, които са родени Променени, биха ли могли да се… изцерят от това?

Под масата Амбър стисна крака ми предупредително. Нямаше нужда. Нямаше да обещая нещо, за което не бях сигурен, че е възможно.

— Някои биха могли — отвърнах. — Поне така мисля.

Тимара вдигна ръце. Помислих, че се кани да закрие лицето си, но тя сви пръсти и се втренчи в тях. Имаше черни извити птичи нокти наместо човешки. Почука ги едни в други с тъга.

Тишината в залата затрептя от възможности. Кралица Малта заговори:

— Веднага щом можете да съставите писмото си… — Гласът й се задави и заглъхна.

Харикин изведнъж се намеси:

— Принц Фицрицарин ни предложи нещо, което мислехме за невъобразимо. — Огледа насядалите около масата. — Може би трябва да сме също толкова щедри. Винаги сме приемали, че сме обвързани от ограниченията на Бинград и Дъждовните равнини; че бихме могли да търгуваме със стоки на Праотци само на тези пазари. Може би е време да променим това схващане.

Малта изглеждаше стъписана. Рейн заговори бавно:

— Предлагаш прекъсване на традиция, която датира от самото основаване на поселенията в Дъждовните равнини. Мнозина от нас чувстват, че дължим на Търговците от Дъждовните равнини малко вярност, а на Търговците от Бинград — още по-малко. За магически стоки трябва да обсъдим. Но за друга търговия не виждам причина да трябва да сме обвързани.

Бавни кимания отвърнаха на думите му.

Крал Рейн се обърна към нас.

— Древни карти показват, че някога пътища са свързвали Келсингра с Планинското кралство. Може би е време тези пътища да се подновят и наистина да станем търговците, каквито се наричаме.

— Шестте херцогства имат много стоки за обмяна. Овце и вълна, зърно, което отглеждаме в изобилие, добитък и кожа, и желязо също. — Усмихнах се, за да прикрия съмненията си. Щеше ли Предан да зачете импровизираното ми преговаряне?

— Зърно в изобилие. Ето, че има нещо, което бихме могли да приветстваме. До месец ще изпратим търговска делегация до Бъкип. Да вдигнем ли наздравица за отварянето на границите ни?

Не една наздравица бе вдигната онази вечер. Страните на Настойчивост бяха зачервени от вино и видях как Лант и Спарк се спогледаха. Спарк сложи ръка на рамото му и го изведе от празненството с достойнство, макар и не с най-стабилната походка. Скоро след това се оплаках от умора и Амбър се оттегли с мен — оставихме Лант да представлява Шестте херцогства за остатъка от вечерта.

Докато се изкачвахме бавно, тя каза тихо:

— В самата фамилия на крал Рейн има хора силно променени от Дъждовните равнини в тежко отношение. Сестра му…

Знаех за какво ме моли.

— Дори за сестра му, не смея…

— Не. Само ти казвах за нея. Сега тя е в Трехог, на гости при родителите си. Дори и да искаше да поемеш риска, не би могъл. Но ако в Шестте херцогства има лечители, които биха могли да помогнат на хората в Дъждовните равнини, Шестте херцогства биха могли да спечелят мощни съюзници.

 

 

Седях до разсъмване и съставях писмото си до крал Предан. Подреждах думите си с пълното очакване, че ще ги прочетат поне няколко души, преди да стигнат до него — ако изобщо стигнеха. Бях предпазлив, казвах само, че сме стигнали до Келсингра и сме си осигурили превоз до Джамайлия. Помолих го да уреди превоз до дома за Лант, Нас и Спарк, и му писах, че би могъл да очаква посланик от Драконовите търговци с предложение за търговски обмен. Добавих, че е задължително Майсторката на Умението Копривка да присъства на всички преговори.

Исках да кажа повече. Не посмях. Навих плътно листчето, натопих го във восък и го пъхнах в малкото цилиндърче, което щеше да се върже на крачето на гълъб. Съжалявах, че не мога да пратя предупреждение до Копривка с Умението. Драконовите пазители твърдяха, че са Праотци и наследници на този град и всичките му чудеса. Как щяха да реагират, ако научеха за Аслевял и разбитите съкровища там? Щяха ли да се опитат да си ги поискат като свои, или да предложат да споделят знанието си за онази магия с нас? Сенч щеше да види в това съперничество, Кетрикен — естествено съюзничество. Предан и Копривка? Не знаех те какво щяха да видят. Чудех се дали прибягването ми до Умението тук е камъчето, което ще предизвика лавина на война, или ще се окаже първото блокче в градежа на споделено наследство на магия. Измъчвах се ужасно от това, че трябва да кажа толкова малко и да знам, че може да минат дни, преди да мога изобщо да се опитам да се пресегна с Умението.

 

 

Точният ден на пристигането на Тарман беше несигурен, защото реката беше придошла и течеше по-бързо с топенето на далечни снегове.

Всеки от нас се справяше с това чакане по свой начин. Необходимостта да държа стените си на Умение здраво вдигнати и да съм вечно бдителен срещу течението на Умение и спомени в града ме изтощаваше. Хранех се в личните ни покои и деликатно отклонявах колкото може повече посетители. Породената от Умението умора, която ме бе потиснала, означаваше, че рядко излизах из града. Помнех Келсингра като запустелия град, на който за първи път се бях натъкнал, докато търсех Искрен. Беше първото ми преживяване с пътуване през стълб-Умение и се беше случило неволно. Градът тогава се бе оказал опасен. По ирония, въпреки че бях проучил задълбочено магията Умение, пропитите с Умение стени и улици на града бяха по-опасни за мен.

Но потокът на Умение в града не беше единствената опасност. На три пъти генерал Рапскал дойде и почука на вратата на покоите ми, и винаги като че ли идваше когато другите си бяха отишли. Първия път се престорих на по-уморен, отколкото се чувствах. Той настоя, че трябва да поговори с мен, но аз се олюлях, извиних се и бавно, но непреклонно затворих вратата. След това не отварях, когато някой почукаше. Лейди Амбър съхрани здравословна бдителност спрямо генерал Рапскал. Прекарваше дните си между стените на Залата за поздравления. Посети Малта и ми предаде клюките им за стари приятели и пресни новини за Бинград, както и за Трехог. Лант, Спарк и Настойчивост бяха омаяни от Келсингра като бебе от нова дрънкулка, а пазителите като че ли с охота и задоволство споделяха с тях чудесата на своя град. Предупредих ги да внимават и им разреших да го проучат. Нас, с Пъстра на рамото му, бързо бе станал любимец на слугите и неволно ми даде много информация за вътрешната уредба на Келсингра, когато сподели клюки за една вечер. Вечерта Амбър и Спарк кърпеха съсипания си от мечока гардероб и Амбър разправяше истории за стария Бъкип, включително авантюрите на прословутата лейди Дайми.

Веднъж Нас я попита за детството й. Тя заговори за селско семейство, за по-голяма сестра, възбудена, че най-после си има сестричка. Разказа за ниски заоблени хълмове, които ставали златни лете, за гледане на кротки кафяви крави. После спря и разбрах, че следващата част от разказа й трябва да е за Клерес. Не разказа повече истории онази вечер и се побоях, че скоро трябва да извлека спомените за всеки съществен факт, свързан с Клерес. Беше заключила тези спомени и все пак трябваше да намеря начин да ги отворя, ако искахме плановете ни за отмъщение да успеят.

Тъкмо Шутът бе този, който пръв бе настоял да отида в Клерес и „да убия всички“. Беше пожелал отмъщението си още преди да отвлекат Пчеличка. Още преди Дуалия да я беше вкарала в стълбовете и тя да се изгуби там, той искаше да бъдат избити. Разчистил бях много грижливо нещата от живота си в Бъкип и исках да тръгна сам, да потърся онзи далечен град и да си отмъстя. Не се бях притеснявал за собственото си оцеляване след това.

Но не само Шутът, а и Спарк, Нас и Лант ме бяха последвали. Трима от тях можех да върна в Бъкип, но за да оцелее Шутът, трябваше да изтръгна от него всяка подробност, която помнеше за Клерес и Слугите на Белите.

Но как? Как да измъкна съществената информация от човек, толкова опитен в прикриването и отклоняването?

 

 

Денят беше по-скоро задържала се зима, отколкото пролет, и предпочетохме да останем на топло в стаите ни. Нас беше неспокоен. Крачеше нервно, кършеше рамене и въздишаше, докато не се предадох и не му разреших да излезе сам.

Късно следобеда той се върна със зачервени бузи и разрошена коса и възкликна:

— Пъстра си има приятел!

Всички се извърнахме към него изненадани.

— Пъстра се е запознала с друга врана? Напомни ми да й почерня белите пера, иначе това приятелство ще е краткотрайно — отвърнах.

— Не! Не врана! — почти извика той, а после си пое дъх и заговори по-спокойно. — Държах се много внимателно, както ми наредихте, говорех само когато ме заговорят и не казвах много. Но малко хора имаше днес навън в студа. Пъстра ме намери и кацна на рамото ми. Вървяхме към един площад със статуя на кон, когато ме удари силен вятър, много студен, и Пъстра литна от рамото ми. После извика, все едно че беше менестрел: „О, прелестна, червена като алени плодчета и целуната от скреж лоза!“ Все едно, че рецитираше поема! Поривът на вятъра се оказа червен дракон, кацащ точно пред мен, женски! Ноктите й изчаткаха на каменните плочи и тя размаха опашка; едва се спря да не ме стъпче. Залитнах назад и паднах. Ожулих си дланите! — добави той и вдигна почервенелите си ръце да ги видим.

— Заплаши ли те драконът? — попита Лант задъхано.

— Не, изобщо. Просто кацна. Все пак се уплаших и реших да се махна. Викнах на Пъстра да се върне при мен, но тя полетя и кацна точно пред дракона. Този път каза: „О, прелестна алена кралице, хранеща се с врани!“. А драконката изпъна глава надолу и помислих, че ще изяде Пъстра. Но вместо това Пъстра затанцува.

Нас разтвори ръце, наведе глава и разтърси тяло като птица ухажор.

— А после? — попита Спарк без дъх.

— Очите на дракона се въртяха като пумпали на Пролетния празник. Тя отпусна глава на земята, а Пъстра подскочи и започна все едно да я пощи, кълвеше нещо между люспите по муцуната й, около очите и ноздрите й. А драконът заиздава много странни звуци, като на завиращо котле.

— А после? — Спарк сякаш завиждаше, че е пропуснала гледката.

— Стоях и чаках. Когато краката ми изтръпнаха от студ, извиках на Пъстра да се връща, но тя дори не обърна глава. Очите на дракона бяха притворени, като на голяма задрямала котка. Тъй че я оставих и се прибрах. — Намръщи се и ме попита: — Мислите ли, че ще е в безопасност?

— Мисля, че да. Пъстра е много умна. — Зачудих се дали драконите и враните споделят древна връзка. Враните са прословути кълвачи на кокали и истински хищници. Един съюз между врани и дракони изглеждаше съвсем естествен. — Много умна — повторих. И знаех, че това е загадка, която ще се реши само когато Пъстра реши да ми я разкрие.

— Да! — гордо възкликна Нас. — Наистина е много умна!

 

 

В един слънчев ден се събудих от следобедна дрямка. Бях сам. Чувствах се замаян и отпуснат и се надявах, че една малка разходка из града ще ме оживи. Облякох тънкото си наметало на принц на Шестте херцогства и излязох. Далечните дървета на хълмовете зад Келсингра бяха поруменели от течаща мъзга в белите им клони. Някои, върби навярно, бяха изпъстрени със зелени напъпващи листа все едно, че някой беше навързал мъниста по тънките им клони. Планинските върхове бяха смъкнали снежната си кожа. Колко години бяха минали, откакто двамата с Нощни очи бяхме преживявали по гористите им склонове, ловувайки като вълци и отдавайки се на здрав сън? Преди цял един живот, а може би два.

Гласовете от спомените на Предци ми мърмореха от пропитите с Умение камъни на сградата. Отпървом мърморенето беше далечно, като бръмченето на комари, но после стана настойчиво, като на рояк пчели. Натискът дращеше по стените ми, изстъргваше защитите ми. Обърнах се, когато започнах да чувам ясно откъслеци от разговор и да виждам сенчестите фигури на Праотци. Течението на Умение набъбваше около мен, като океанска вълна, която искаше да ме отнесе далече от брега. Бях идиот, че излязох сам. Докато се връщах към Залата за поздравления, усетих, че Рапскал ме следва. Усилията ми да затуля шепота на древните Праотци бяха умъртвили усета ми за тези около мен. Забавих крачка и тръгнах уморено. Нека да мисли, че съм по-слаб, отколкото бях. Всъщност прецених, че съм твърде изнервен, за да издържа нападение и на дете, да не говорим за този воин Праотец.

Той ме настигна бързо.

— Принц Фицрицарин. Радвам се да ви видя донякъде възстановен от магията ви.

— Много мило, че го казвате, генерал Рапскал. Но дори тази кратка разходка ме изтощи. Ще си легна веднага щом се прибера.

— Ясно. Разочарован съм. Надявах се да поговоря с вас. За важни неща. — Последното го добави по-тихо, сякаш някой можеше да ни подслуша. Искаше ли да ме заплаши лично? Но когато го погледнах, видях, че изражението му е умолително и почти извинително. — Сгреших в преценката си за вас. Хиби ми каза, че трябва да променя мнението си. — Заговори по-важно. — Тя имаше сън. Или може би си спомни нещо. Предаде ми, че начинанието ви е справедливо. Тя го поддържа. — Сниши гласа си до шепот. — Желае да ви помогна по всякакъв възможен начин да унищожите Слугите и техния град. По всякакъв начин. — Наведе се към мен и сложи ръка на рамото ми, заговорнически. Очите му блестяха не като на човек. Бдителността ми се превърна в тревога, когато той сподели: — Вашата врана и Хиби са станали много близки приятелки.

— Хиби? — попитах, като се мъчех да се усмихна. „Моята врана?“

— Моят дракон. Знаете за Хиби, вярвам? Тя е моята алена любимка. — За миг усмивката му се разшири и му придаде момчешки вид. — Тя харесва враната ви. Пъстра, нали така се казва. Пъстра я хвали и й говори за красотата й. Преди да дойде враната, аз бях единственият, който й се възхищаваше така, както заслужава. Хиби доста се е привързала към Пъстра. Но не това исках да обсъждаме. А вашата цел да убиете Слугите на Белите. Хиби я одобрява.

Опитах се да изтълкувам думите му.

— Вашият дракон е имал сън или си е спомнил, че искам да убием Слугите на Белите?

Той се ухили по-широко, човешки бели зъби на променено от дракон лице.

— Да. Точно така. — Беше страшно доволен, че съм разбрал.

Спрях. Опрях ръка на каменната фасада на една сграда с мисълта да се облегна и да си почина. Грешка. Улицата изведнъж се изпълни с Праотци, сини и сребърни, и зелени — високи кокалести хора с чудновати люспести лица и в изящни одежди. Щеше да има състезание на музиканти днес, на Площада на кралицата, а самата кралица щеше да поднесе наградата.

— Хей? Събудете се, принце. Връщам ви в Залата за поздравления. Гласовете не са толкова силни тук.

Вървях, а генерал Рапскал беше стиснал здраво ръката ми. Състезанието на музикантите заглъхна като сън. Рапскал ме водеше. Сигурно ми беше говорил.

— Не съм добре — чух се да казвам.

— Отлично сте — каза той утешително. — Просто не бяхте подготвен. Ако изберете кой глас ще слушате и се подготвите да споделите живота на съответния Праотец, можете да научите много. Аз определено научих! Преди да приема спомените на един древен воин Праотец в ума си, бях несръчно глупаво момче, искрено и търпяно от приятелите ми пазители, но никога уважавано. Никога уважавано.

Внезапно затвори уста и треперещият му глас секна. Промених надолу преценката си за възрастта му.

Той се покашля.

— Хиби е преживяла нещо подобно. Никога не е говорила много с другите дракони или пазителите им. Когато дойде за първи път при мен, беше малка и тромава. Другите дракони я презираха. Не можеше дори да си спомни името си; трябваше аз да й дам име. Но от всички тях тя беше първата, която полетя, и първата, която сама уби животни за храна. — Гърдите му се издуха от гордост все едно Хиби беше малкото му дете. Видя, че внимавам, и кимна рязко. Бяхме спрели.

— Стаята ми — казах тихо. — Трябва да полегна. — И бях искрен.

— Разбира се. С радост ще ви отведа.

Потупа ме по ръката и в това кратко докосване усетих за него много повече, отколкото ми харесваше. Тръгнахме — по-бързо, отколкото ми се искаше, но стиснах зъби да не изоставам. Надявах се Лант да е в стаите ни. После се зачудих кога съм започнал да разчитам, че ще ме защити.

Внезапно усетих, че Ридъл ми липсва.

— Тъй — заключи Рапскал и се зачудих какво съм пропуснал, докато мислите ми се бяха зареяли. — Затова всичко, което Хиби си спомня или сънува, е толкова важно.

Стигнали бяхме до Залата за поздравления. След яркия ден навън вътре изглеждаше сумрачно. Двама Праотци се обърнаха и се взряха в нас, докато Рапскал ме водеше към стълбището.

— Хайде нагоре — каза той весело. Беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Благодаря ви за помощта — казах, когато стигнахме до стаята ми. Бях се надявал да ме остави до вратата, но той ме последва вътре.

— Ето. Седнете на масата. Ще наредя да донесат храна.

Нямах избор, така че седнах. Усилието да задържа гласовете на Праотците извън ума си бе изцедило физическата ми енергия. Докато се настанявах, скришом се уверих, че малкото ножче, което ми беше дал Ридъл, е на мястото си на кръста ми. Ако ми потрябваше, можех да го извадя и може би да срежа с него меко масло. Помъчих се да събера яд, който би могъл да събуди малко сила в умореното ми тяло, но намерих само страх, от който коленете ми станаха още по-колебливи. Външното дружелюбие на Рапскал не бе успокоило бдителността ми към него. Нравът му, прецених, беше непостоянен. И все пак беше проницателен. Единствено той като че ли бе разбрал, че не сме напълно искрени с жителите на Келсингра. Но дали си имах работа с безскрупулен военен, готов да направи всичко необходимо, за да защити Келсингра, или с меланхоличен младеж, угрижен от сънищата на своя дракон?

Той се върна при мен на масата, след като бе натиснал един орнамент с форма на цвете до вратата.

— Как действа това? — попитах го. Надявах се да го преценя малко по-добре. — Натискането на онова цвете?

— Нямам представа. Просто действа. Долу в кухните има подобни емблеми, които светват и жужат. По една за всяка стая. — Сви рамене. — Има твърде много неща, които не знаем. Само преди половин година открихме, че онези стаи са предназначени за кухня. Има един купел там, който се пълни с гореща или студена вода. Но никакви печки или огнище. Тъй че е странна кухня. Не че майка ми изобщо имаше печка, или дори кухня, която да помня.

За миг се смълча и се навъси. Тук, далече от врявата Умение на улиците, исках да чуя повече за съня на дракона му. Но също така трябваше да предупредя другите, преди да влязат при нас. Не се доверявах на този Рапскал, изобщо. Дали сънят на дракона му беше отдавна замислена хитрина, за да влезе в стаите ни? Изчаках три вдишвания и казах:

— Вашият дракон е имал сън за Клерес?

Той се сепна.

— Клерес, да! Това име си спомни. Значи е истински сън, основан на наследствените й драконови спомени!

— Не разбирам. Наследствени драконови спомени?

Той се усмихна и подпря брадичка на юмрука си.

— Това вече не е тайна. Когато едно влечуго се преобрази в дракон, се събужда със спомените на своите драконови предци. Знае къде да ловува, къде да свие гнездо, спомня си имена и събития от наследственото си родословие. Или така би трябвало.

— Нашите дракони са били морски влечуги твърде дълго и са прекарали твърде кратко време в пашкулите си. Излязоха с накъсани спомени. Моята Хиби не помни почти нищо от предците си. Но понякога, когато спи, спомените се връщат при нея. Надявам се това да означава, че докато расте, би могла да си спомни повече за живота на предците си. — Очите му се разшириха и за миг блеснаха. Сълзи? От този безскрупулен мъж? Заговори бавно и някак тъжно: — Обичам я такава, каквато е. Винаги съм я обичал и винаги ще я обичам. Но да си спомни предците си би означавало толкова много за нея… — Погледнах го и видях пред себе си един покрусен родител. — Безсърдечен ли съм, че и аз копнея за това? Че мисля, че тя би била по-добра… Не! Тя е твърде възхитителна такава, каквато е, та нещо да я направи по-добра! Защо толкова искам това? Неверен ли съм?

Най-лошото, което може да се случи на професионален убиец, е да намери общ терен с жертвата си. Но този въпрос ми беше твърде познат. Колко често бях лежал буден до Моли и се чудех дали съм чудовище, защото ми се иска дъщеря ми да е като другите деца? За миг сякаш сърцата ни помпаха една и съща кръв. После обучението на Сенч прошепна в мен: „Ето я. Пукнатината в бронята му.“.

Имах собствена мисия, за която да мисля. И за Шута… Нуждаех се от информация и може би това момче-генерал я притежаваше. Заговорих кротко и се наведох към него, сякаш омаян от разказа му. Стоплих гласа си с лъжлива доброта.

— Колко удивително, че е сънувала за Слугите и Клерес! Разбирам, че нито тя, нито вие сте посещавали онова далечно място?

Подай му малко информация, за да видиш какво би могъл да издаде. И на първо място поддържай спокойно поведение. Престори се, че това е светско гостуване, а не взаимна преценка на силите.

Тактиката ми подейства. Лицето му грейна от радост.

— Никога! Значи онези места са реални? Трябва да е истински спомен, който я е споходил, не копнеещ сън! — Гърдите му се надигаха и спадаха от възбуда. Очите му, обикновено толкова предпазливи, изведнъж се отвориха широко. Усетих, че нещо излиза от него. Не беше нито Умението, нито Осезанието. Странна смесица от двете? Това ли обвързваше пазител и дракон? Тогава разбрах, че беше пазил стените си вдигнати, докато говорехме, но сега ги отвори за Хиби и сподели с нея, че сънищата й са верни възпоминания. Някъде в Келсингра дракон изрева от радост. Далечният грак на врана отекна с него — или си го бях въобразил?

— Клерес е реален, както и Слугите — казах, за да го подтикна да говори. — Боя се, че нямам много друга информация, която да споделя с вас. Пътуването ни води към неизвестното.

— За отмъщение? — попита ме той тихо.

— За отмъщение — потвърдих.

Челото му се набръчка и за миг изглеждаше почти човешко.

— Тогава може би трябва да тръгнем с вас. Защото това, което Хиби си спомни за онова място, беше тъмно и потискащо. Мрази го и се бои от него в еднаква мяра.

— Какво си спомня тя? — попитах кротко.

Той се намръщи.

— Малко подробности. Имало измяна и предателство. Нарушено доверие. Дракони умрели. Или може би били избити. — Взря се към стената, сякаш виждаше нещо от много далече, а след това очите му се обърнаха рязко към мен. — Не й е ясно. И затова е още по-смущаващо.

— Възможно ли е другите дракони да помнят това, което тя не помни?

Той поклати глава.

— Както ви казах, всички дракони на Келсингра излязоха от пашкулите си с непълни спомени.

Тинтаглия. И Айсфир. Запазих лицето си спокойно. И двамата не бяха от породата на Келсингра. Тинтаглия се беше излюпила години преди драконите на Келсингра и си беше вярвала, че е единственият оцелял дракон на света. Личните ми преживелици с нея бяха изключително неприятни. Беше тормозила Копривка, като нахлуваше в сънищата й и я заплашваше. И мен. Всичко с цел да й изровим Айсфир. Този истински древен дракон бе избрал да се потопи в ледник, когато си бе повярвал, че е последният дракон на света. Двамата с Шута го бяхме освободили от леда и го бяхме върнали на света. Неговият спомен за онова, което бе сполетяло другите дракони, трябваше да е непокътнат. А от това, което знаех за Айсфир, шансовете ми да го науча от него бяха много малки.

Генерал Рапскал все още размишляваше за своя дракон.

— Моята Хиби е различна от другите дракони. Винаги по-малка, закърняла, би казал човек, и наистина се боя, че може би никога няма да порасте толкова голяма като другите. Рядко говори, а когато го прави, е почти изключително с мен. Не проявява никакъв интерес към бой за чифтосване. — Помълча. — Тя е по-млада от другите, и като влечуго, и сега като дракон. Вярваме, че е от последното оцеляло драконово поколение преди крайният катаклизъм да ги отнесе. Някога, когато драконите са били много, драконови яйца са се излюпвали ежегодно във влечуги. Влечугите са влизали в морето, плували и ядели, следвали миграциите на рибата, докато станат достатъчно големи, за да се върнат в Дъждовната река и да поемат нагоре до брега за свиването в пашкулите близо до Трехог. Така е било някога. Много от драконите имат наследствени спомени за помагане на влечуги да оформят пашкулите си и да влязат в тях. На следващото лято драконите излизали от пашкулите, силни и напълно оформени, готови да полетят за първия си лов.

Поклати тъжно глава.

— Не беше така за нашите дракони. Те са се… изгубили. Останали са като влечуги твърде дълго, защото някакво голямо бедствие е променило крайбрежието и реката толкова много, че вече не са можели да намерят пътя си до бреговете за пашкулите. Двамата с Хиби вярваме, че няколко поколения влечуги са пострадали в това бедствие. Заклещени в морето много по-дълго, отколкото е трябвало.

Кимнах. Мои собствени разсъждения бяха започнали да кипят в ума ми, но все пак знаех, че е изключително важно да чуя какво има да каже Рапскал. Нямаше нужда да му казвам, че знам повече за двата по-стари дракона от него.

— Хиби подозира, че не целият драконов вид е умрял, когато са паднали градовете на Праотците. Айсфир със сигурност не е умрял. — Гласът му стана много мрачен. — Мислил съм доста и за това. Би могло да изглежда, че всички Праотци, живели тук, в Келсингра, са умрели. Но не е така. Влизал съм в спомените на един Праотец, преживял онова, което е разцепило и погубило този град. През неговите очи наблюдавах как земята трепереше и Праотците бягаха. Но къде? Мисля, че е до други места, белязани на картата в кулата. — Замълча и ме погледна. Нужно ми беше цялото обучение, за да съхраня лицето си озадачено, когато каза: — Не знам как беше направена магията, но те избягаха през изправените камъни. Същите камъни, където за първи път се натъкнах на вас.

— Избягали са през камъни? — Попитах, сякаш не разбирам за какво говори.

— През камъните — повтори той. Наблюдаваше ме внимателно. Задържах дъха си бавен и спокоен, докато го гледах уж учудено. Мълчанието се проточи. После той каза: — Отраснах като невежо момче, принц Фицрицарин. Но не глупаво. Този град има история, която да разкаже. Другите се страхуват да не се изгубят в спомените, побрани в камъните, но аз ги проучвам. Научих много. Но част от онова, което научих, само ме доведе до повече въпроси. Не ви ли изглежда странно, че в едно само бедствие като че ли са загинали всички Праотци и всички дракони на света?

Сега говореше толкова на себе си, колкото и на мен. Доволен бях да го оставя да говори.

— Някои селища на Праотци са били унищожени. Знаем това. Трехог отдавна е разровил останките на един погребан град на Праотците. Може би и други са паднали. Но човечеството не е загинало, нито папагалите, нито маймуните. Тъй че как така всички Праотци са изчезнали от света, и всички дракони? Тяхното население със сигурност би трябвало да е много намалено. Но да измрат напълно? Това е твърде странно. Видях мнозина да бягат, когато градът загива. Тъй че какво е станало с тях? Какво е станало с драконите, които не са били тук, когато е паднал градът? — Почеса се по люспестата брадичка. Ноктите му бяха пъстроцветни и стържеха като метал по метал на лицето му. Вдигна очи и ме погледна. — Хиби си спомня измяна и тъмнина. Едно земетресение е бедствие, но не измяна. Съмнявам се, че Праотците биха предали своите дракони. Тъй че чия измяна си спомня тя?

Попитах предпазливо:

— Какво отговаря Айсфир на въпросите ви?

Той изсумтя пренебрежително.

— Айсфир? Нищо. Той е един безполезен грубиян, към дракони, както и към Праотци. Никога не говори с нас. Тинтаглия нямаше никакъв избор, затова го взе за свой мъжкар. Но той се оказа недостоен за нея. Рядко го виждаме тук в Келсингра. Но съм чувал песен на менестрел за освобождаването му от ледника. Зла жена с бледа кожа се опитала да го убие. Бяла ясновидка, както я наричат някои. И точно за това се чудя. Ако някои са убили драконите и Праотците, не биха ли искали да сложат край и на Айсфир?

Историята за Айсфир и Бледата жена беше стигнала чак до Келсингра. Тогава ме знаеха като Том Беджърлок и малко менестрели знаеха за ролята ми в поражението на Бледата жена. Но Рапскал беше прав. Айсфир със сигурност щеше да има основание да мрази Бледата жена и може би Слугите също. Имаше ли някакъв начин да разбудя тази омраза и да го убедя да ми помогне в отмъщението ми? Съмнявах се. Ако не искаше да търси отмъщение за собствените си неправди, нямаше да го интересуват много неправдите, нанесени на един жалък човек.

Отклоних мислите си от Айсфир.

— Не разбирам всичко, което ми казахте. Драконите на Келсингра са от различни векове? Но аз мислех, че драконите на Келсингра са се излюпили по едно и също време.

Той се усмихна снизходително.

— Има толкова много неща, които външният свят не разбира за нашите дракони. От съешаването до снасянето на яйце и влизането на влечугото в пашкула му може да минат много човешки поколения. А ако морските влечуги нямат достатъчно храна или бъдат пометени от бури, или се изгубят, тогава може да минат дори още повече години, преди да се върнат да изпредат пашкулите си. Влечугите, които Тинтаглия доведе до местата на пашкулите, до едно бяха преживели ужасни бедствия, но някои са били в морето десетки години по-дълго от други. Били са влечуги, откакто драконите са изчезнали, а никой не знае колко дълго ги е нямало драконите. С Хиби мислим, че тя е най-младата от влечугите, стигнали до реката в Дъждовните равнини. Наследствените й спомени, колкото и оскъдни да са, съхраняват най-последната история на драконите преди почти пълното им изчезване.

Време беше да задам най-важния си въпрос.

— Хиби помни ли нещо за Клерес или Слугите, нещо, което би могло да ми помогне в стремежа ми да ги унищожа?

Той поклати тъжно глава.

— Тя ги мрази, но също така се страхува от тях… а не мога да се сетя за нищо друго, от което да я е страх. Колебае се, като й предлагам да поведа всички наши дракони за вашата кауза, и предупреждава, че не бива никога да се доближаваме до онова място. Ако сънищата й донесат ясен спомен, би могла да реши да си отмъсти лично. — Сви рамене. — Но пък ако спомените са ужасяващи, може да реши завинаги да отбягва Клерес.

Стана рязко, с което ме принуди да хлъзна стола си назад и да напрегна всичките си мускули. Усмихна се унило на предпазливостта ми. Не съм нисък, но дори и да стоях прав, щеше да се извисява над мен. Все пак каза вежливо:

— Дори моят дракон да не може да събере, засега, достатъчно воля да отмъсти за своя вид на тези „Слуги“, аз бих желал да ги избия всички лично. Заради нея. — Погледна ме твърдо в очите. — Няма да се извиня за поведението си, когато дойдохте в града. Предпазливостта ми беше оправдана и все още съм подозрителен за много неща от разказа ви. Никой не е видял да слизате от хълмовете в Келсингра. Групата ви пристигна с повече багаж, отколкото вярвам, че бихте могли да носите. Никой от вас нямаше запуснатия уморен вид, присъщ на хора, пътували дълго през пустошта. Не можех да не гледам на вас с голяма предпазливост. Вярвах, че само старите Праотци са можели да използват изправените камъни като портали.

Спря. Гледах го в очите и не казвах нищо. Искра на гняв припламна в погледа му.

— Добре тогава. Пазете си тайните. Потърсих ви не заради себе си, а заради Хиби. Помагам ви по нейно нареждане. Поради това, въпреки собствените си резерви, по нейно настояване ви предлагам следното. Принуден съм да се доверя, че няма да разкриете за този дар на никого — било то човек, Праотец или дракон, — докато не се озовете много далече от Келсингра. За какво бихте могли да го използвате, не мога да си представя. Когато е докоснала драконовото Сребро, лейди Амбър е топнала пръсти в собствената си смърт и е отпечатала смърт и върху вас с допира си. Не завиждам на никого от двама ви. Но ви желая успех в постигането на мисията ви преди да ви вземе смъртта.

Докато говореше, бръкна под жакета си. Посегнах към ножа на Ридъл, но това, което извади той, не беше оръжие. Беше дебела тръба и в първия момент помислих, че е направена от метал, но после видях бавното потръпване на Сребро в нея.

— Малко от съдовете, използвани от боравещите със Сребро, са оцелели. Стъклото е много тежко, а стъклената запушалка е изрязана на спирала, за да осигури плътно затваряне. Въпреки това ви съветвам да сте внимателен.

— Показвате ми стъклена тръба с Умение?

Рапскал я сложи на масата и тя се затъркаля, докато той не я спря с едно докосване. Беше дебела като дръжка на гребло и щеше да се намести плътно в мъжка длан. Той бръкна отново под жакета си и сложи втора тръба до първата. Стъклото леко звънна, щом тръбите се допряха, и сребърното вещество вътре се завихри и се намота като тлъстина в разбъркана супа.

— Показвам ви? Не. Давам ви го. След онова, което Хиби сподели с мен, допускам, че вашата лейди Амбър иска да го използва срещу Слугите. Тъй че ето го. Вашето оръжие. Или вашият източник на магия. Или както там се наложи да го използвате. То е от Хиби, дадено даром от дракон, тъй като само дракон би могъл да ви дари драконово Сребро.

На вратата се почука. Той избута Среброто към мен и каза рязко:

— Скрийте го.

Сепнат, посегнах към тръбите и ги стиснах. Бяха топли и много по-тежки, отколкото бях очаквал. След като нямах никакво друго скривалище, ги напъхах под ризата си и скръстих ръце, за да прикрия издутината.

Той отиде до вратата.

— А. Храната ви. — И пусна вътре слуга, който го изгледа ококорено, преди да донесе до масата поднос и да започне да подрежда храната пред мен. Челото му беше люспесто, както и скулите му. Устните му бяха плоски и стегнати като на риба, а когато раздвижи устата си, зърнах плосък сив език. Очите му също се движеха странно. Извърнах поглед от неизречената му молба. Исках да се извиня, че не мога да му помогна, но не смеех да заговоря за това. Засрамих се и само му благодарих тихо. Той кимна вяло и заотстъпва към вратата, но очите му пробягаха към Рапскал. Новината за госта ми скоро щеше да стигне до кухните и да плъзне, както може само клюка.

— Ще ми направите ли компания? — попитах генерала.

Той поклати глава.

— Не. Очаквам до няколко минути още един-двама от домакинството да нахлуят през тази врата, за да се уверят, че не съм ви наранил. Жалко. Бих искал да науча как пътувате през стълбовете. И защо Хиби твърди, че миришете сякаш имате дракон приятел, но не някой, когото тя познава. Подозирам, че има неща, които знам и които биха могли да са ви от полза. — Въздъхна. — Толкова много се губи, когато няма доверие. Сбогом, принц Фицрицарин Пророк. Надявам се търговският и магически съюз, който предложихте за нашите народи, да процъфти. Надявам се да не свърши с война.

Тези смразяващи думи бяха сбогуването му. В мига, в който затвори вратата зад себе си, станах и отнесох стъклените тръби с Умение до пътната си торба. Надигнах ги замислено и погледах бавното завихряне, когато ги наклоних. Огледах запушалките; изглеждаха плътни и малко лепкави на допир, сякаш към пломбата бе добавена смола. Пъхнах ги в по един дебел зимен чорап, увих краищата и след това ги сложих в дебелата си вълнена шапка, преди да ги наместя на дъното на торбата. Стъклото на тръбите изглеждаше тежко и здраво, но не исках да рискувам. Всъщност бях съгласен с Рапскал. Нямаше да кажа на никого, че разполагам с това, най-малкото на Шута. Нямах представа защо Амбър бе помолила за драконово Сребро. Докато не сметнеше за редно да разкрие какво е намислила, нямах намерение да й го предоставя. Разтревожил се бях, че беше посребрила връхчетата на пръстите си, и все още не можех да реша какво изпитвах от отпечатъците на пръсти, украсили веднъж китката ми. Въздъхнах. Знаех, че решението ми е разумно, и се чудех защо се чувствам гузен от това. По-лошо от гузен. Потаен и лукав.

 

 

Другите дойдоха по-късно следобед, пълни с истории за града. В една древна градина дърветата отдавна били изсъхнали, но били останали статуи, които бавно променяли позите си, и фонтан, който се кикотел с гласчетата на щастливи деца. Лант и Спарк бяха видели фигури на Праотци, движещи се сред призрачни зелени дървета и пълзящи лози. При това описание Амбър кимна. Настойчивост обаче беше отчаян.

— Защо аз не чувам и не виждам нищо? — запита той. — Дори Амбър чува шепненето им! Когато драконите прелетят, другите твърдят, че чуват как си викат един на друг. Най-вече обиди и предупреждения за ловна територия. Но аз чувам само тръбенето им, не по-различно от това на разгонен лос. — Раздразнението му граничеше с яд.

— Бих искала да можеше да чуеш и видиш това, което ние чуваме и виждаме — подхвърли Спарк.

— Защо не мога? — Този път отправи въпроса си към мен.

— Не мога да кажа със сигурност. Но подозирам, че е нещо, с което си роден — или без него. Някои хора имат влечение за магия. Умението. Или Осезанието. Ако го имат, могат да го развият. Нещо като с овчарските кучета, родени с целта да събират овцете, и ловните кучета, които проследяват миризмата още съвсем мънички, по инстинкт.

— Но кучетата може да се научат да събират овце или да ловуват дори да не са от тези породи. Не можеш ли да ме научиш да виждам и чувам каквото могат другите?

— Боя се, че не.

Нас погледна накриво към Спарк и долових може би съперничество, или пък беше просто желание да сподели. Лант каза тихо:

— Аз не виждам и не чувам толкова като другите.

— Но аз не чувам и не виждам нищо! — избухна момчето.

— Това може да е по-скоро дарба, отколкото недостатък — казах. — Може би трябва да мислиш за него като за броня срещу магия. Точно заради твоята неподатливост си можел да устоиш на подтика да идеш при другите в нощта, когато бе нападнат Върбов лес. Затова си могъл да помогнеш на Пчеличка да остане скрита и да й помогнеш да се опита да избяга. Глухотата ти към Умението и магията на Келсингра би могла да е по-скоро щит, отколкото слабост.

Мислех да го утеша, но се провалих.

— Голямо добро й направих — каза той отчаяно. — Все пак я взеха от мен. И все пак я унищожиха.

Думите му угнетиха духа на всички. Настъпи тягостна тишина. Удоволствието, което бяха изпитали в магията на града, бе погълнато в мътилката на мислите защо сме тук.

— Генерал Рапскал дойде да ме види днес. — Хвърлих думите като камъчета в застояла вода.

— Какво искаше? — попита Амбър. — Заплаши ли те?

— Ни най-малко. Каза, че е дошъл да ни пожелае успех в търсенето ни на възмездие. И че Хиби, неговият дракон, имала сън за Слугите. И за Клерес.

Разказах им накратко за посещението на Рапскал.

Разказът ми бе последван от дълбока тишина. Нас я наруши пръв:

— Какво означава всичко това?

— Рапскал подозира, че някакво голямо бедствие е сполетяло драконите. Вярва, че Хиби мрази Слугите и Клерес, защото те по някакъв начин са убили останалите дракони. Или толкова, колкото са могли да убият.

Лицето на лейди Амбър се бе отпуснало до чертите на Шута. Гласът също беше на Шута:

— Това би обяснило много неща! Ако Слугите са предвидили бедствие за драконите и Праотците, биха могли да замислят да го направят по-лошо. Ако целта им е била да премахнат всички дракони от света и са успели, тогава биха могли да предвидят, че ние ще се опитаме да ги върнем. Така биха могли да сътворят Бледата жена и да ме държат в плен в училището, и да пратят нея на мое място. За да са сигурни, че драконите нямат шанс да се възстановят. — Погледът му се зарея в далечината, докато си спомняше всичко сторено от нас. — Парчетата се наместват, Фиц. — После странна усмивка огря лицето му. — Но те се провалиха. И ние върнахме драконите в света.

По гърба ми полазиха тръпки. Настръхнах. Колко напред бяха обмислили Слугите стратегията си? Шутът веднъж бе намекнал, че са го използвали да ме накара да замина от Върбов лес, за да могат да отвлекат Пчеличка. Дали сънищата и поличбите ги бяха предупредили, че идваме? Какви други препятствия и отвличания можеше да са ни подготвили? Потиснах страховете си.

— Все още не знаем защо са искали да унищожат драконите.

Той ми хвърли насмешлив поглед.

— Казах, че обяснява много, не всичко. Слугите играят много дълга игра със света и живота на всички в него. И я играят само за свое собствено добро. Бих искал да поговоря с тази Хиби и да видя какво още може да си спомни.

— Не мисля, че е разумно. Смятам, че всички ние трябва да отбягваме генерал Рапскал. Той не изглежда… стабилен. Днес беше вежлив, дори мил. Въпреки това не му вярвам. Каза ми ясно, че не вярва на версията ни как сме дошли тук, нито как ти си посребрил пръстите си. Подозира, че сме дошли през стълбовете. Видял те е близо до драконовия кладенец в нощта, когато си натопил пръстите си. Стой настрана от него.

Шутът помълча дълго. После лицето му доби уравновесеността на лейди Амбър.

— Да, това е разумно. И казваш, че Хиби говори само на него? Дали някой от другите дракони би могъл да си спомни нещо за Слугите, как мислиш?

— Едва ли. Но как изобщо бихме могли да знаем? — Помислих малко. — Айсфир знае. Той е преживял онова, което е сполетяло драконите, и по своя воля се е загробил в леда. Би трябвало да помни онези времена. Би трябвало да знае дали Слугите имат нещо общо с унищожението на драконите. Предполагам, че е възможно да е споделил тази история с Тинтаглия.

— Но той не е тук. Много от драконите отиват в топлите страни през зимата. Някои от тукашните са заминали преди две или даже три години. Айсфир също. И не се е върнал.

Леден страх се разви като змия в корема ми. Постарах се да не го издам на лицето си.

— Шуте. Лейди Амбър. Какъв е климатът на Белия остров? И в земите около него?

Слепите й очи се впиха в мен.

— Топъл. Умерен. Изобщо не познавах зима, докато не заминах на север до Шестте херцогства. — Усмихна се, чертите на Шута се върнаха на лицето й. — Красиво е, Фиц. Не само Белия остров, не само Клерес. Имам предвид другите острови и континента. Земята е нежна, много по-мило място от всичко, което си виждал. О, Бък е красив, по своя дивашки начин. Той е сурова, навъсена земя и прави хората каменни като костите му. Но моята земя? Тя има нежни заоблени хълмове, широки речни долини и стада говеда и овце. Не дългокраките същества, които вие наричате добитък в Бък и Херцогствата. Големи кафяви крави с дълги рога и черни муцуни, гърбовете им с една глава по-високи от човек. Богата и тучна земя е, Фиц. По-навътре в сушата има езера със златисти брегове, които гъмжат от риба, и в гористите хълмове има димящи извори. — Въздъхна и сякаш се унесе за миг, навярно си спомняше дните от детството си. После кривна рязко глава към мен. — Мислиш ли, че точно там отиват драконите, когато зимата смрази земята тук? Или са отивали едно време?

Представих си тучни пасища, бягащи в паника тлъсти говеда и връхлитащи отгоре дракони.

— Това би обяснило защо Слугите са пожелали да ги премахнат. Драконите не са се оказали благоприятни за Шестте херцогства. Може би Слугите са ги сметнали за повече от неприятни. — Знаеха ли Слугите как да убиват дракони? Имаше ли някъде дракони, които никога нямаше да се върнат в Келсингра?

— Нека да помисля над това и да си спомня малкото, което знам за сънните пророчества, които споменават за дракони. — Амбър изведнъж се намръщи и Шутът бе този, който каза: — А защо никога не ми е хрумвало да се зачудя защо има толкова малко сънища пророчества, които споменават за дракони? Никакви сънища пророчества ли няма за величието и падението на драконите? Или са потиснати?

Потиснати. Както Шутът потискаше спомените си за Клерес. Трябваше да реша тези две загадки. В ума ми бавно започна да се разгръща план.