Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (46)

44.
Нагоре по реката

Разочароваща нощ. Измъкнах се от стаята си и много тихо отидох до кабинета на татко ми. Предната нощ бях взела някои от писанията му от бюрото. В тях прочетох за един ден, който прекарал с майка ми, когато били много млади. Пишеше как й бил прочел нещо, което майка й била написала за нея, рецепта за свещи. Толкова странно, да прочета такива сантиментални думи от перото на иначе толкова затворен човек. И беше написал нещо, което изобщо не бях знаела. В нощта, в която тя го беше повикала, за да му каже, че ще се родя, когато я последвал до стаята, където съм щяха да изляза от тялото й, това били свещите, които тя запалила.

Как можеше да не ми го е казал? Пестял ли го е, докато стана по-голяма? Все още ли съществуваше онова скъпоценно писание на моята баба? Оставих написаните от него страници с неподравнени ръбове, както ги беше оставил и той.

А когато чух, че най-после си легна, отидох отново в кабинета му. Исках отново да прочета с каква нежност е мислил за нея, колко смаян е бил в нощта, в която се бях родила, и колко сигурен е бил, че няма да оживея.

Но страниците ги нямаше. А когато разбърках гаснещия огън в камината на кабинета му, за да имам повечко светлина, за да ги потърся, видях съдбата им. Видях думите, които помнех от последната страница — „Винаги ще съжалявам“, закъдрени на страницата, докато пламъчетата ги поглъщаха. Гледах ги как си отиват, гледах ги как завинаги се загубват за мен.

Защо, чудя се, пише и след това изгаря? Дали се стреми да прогони спомените си? Дали се страхува, че като ги записва, го прави важно? Някой ден се надявам да седна до него и да настоя да ми разкаже всичко, което може да си спомни от живота си. А аз ще го запиша и никога няма да позволя пламъците да го откраднат.

Дневник на Пчеличка Пророчица

Качихме се отново на Вивачия, но имах чувството, че е друг кораб. Алтея, Брашън и Момч-О бяха на борда, но членовете на екипажа на Парагон бяха слезли. От подслушаните разговори разбрах, че Брашън се е погрижил да имат средства за непосредствените си нужди и им е обещал, че ще им се платят пълните заплати в следващите два дни, и им е дал препоръки за бъдеща работа. За някои от тях бяха минали години, откакто бяха живели на сушата. Парагон беше техният дом и повечето вече крачеха по кейовете и търсеха нова койка на друг кораб.

— Защо трябва да тръгваме толкова скоро? — попита Лант.

Бяхме се струпали в трюма, за да не се пречкаме, а Момч-О беше дошъл, за да ми даде някакъв пакет, който бил доставен на кораба. Никакво име нямаше на него. Беше увит в платно и завързан с връв. Възлите бяха сложни, но не исках да срежа връвта.

— Свързано е с Търговците — отвърна Момч-О. — Ако сме тръгнали преди Съветът да гласува, че на живите кораби не трябва да се позволява да се превръщат в дракони, тогава не знаем, че са гласували това, тъй че не се противопоставяме на Съвета на търговците. Това е нещо, в което никой Търговец на Бинград не иска да бъде обвинен, още по-малко да го осъдят като виновен и да бъде глобен. Съюзът на Бинградските търговци е станал изключително важен след като непроницаемите кораби започнаха да конкурират речната търговия. Ако всички кораби станат дракони, Търговците на Бинград няма да имат никакъв начин да карат стоки от Трехог и Келсингра и другите градчета на Дъждовните равнини до Бинград, освен ако не наемат непроницаеми кораби. Търговците от Дъждовните равнини ще започнат да въртят търговия с непроницаемите съдове и ние губим монопола си над стоките от Праотците. Тъй че тази нощ напускаме и бързаме право за Трехог. И се надяваме, че Марта и Рейн ще се съгласят с нас и ще доставят Среброто в Трехог колкото може по-скоро. — Махна с розовата си ръка, с дланта нагоре. — Щом тръгне на път, сделката е в ход и като почетни Търговци трябва да приемем товара.

— Могат ли наистина да спрат живите кораби да се превърнат в дракони? — попита Нас.

— Вероятно не. Но онези, които не притежават живи кораби, онези, които мислят, че те са просто говорещи съдове, вярват, че могат да ни заповядат да направим това. И биха могли да ни затруднят.

— А не са ли просто говорещи съдове? — попита Нас невинно.

— Не. Те са семейство — отвърна Момч-О сериозно и чак тогава осъзна, че Нас се заяжда с него.

Развързах възела и махнах връвта. Разгънах платното и намерих вътре панталони и жакет. Материята беше като коприна и нашарена със златни жабчета на фона на лилии. Бяха цветни като пеперуденото наметало. Погалих с ръце плата. Той леко полепна по счупените ми нокти и грубата кожа.

— Красиви са. Ще ги заделя за когато порасна за тях. На кого трябва да благодаря?

Момч-О се беше втренчил в подаръка със зяпнала уста.

— Баба ми — промълви той. — И няма нужда да чакаш, за да ги носиш. Те са направа на Праотци. Ще се приспособят.

— Ще я направят ли невидима? — попита Нас.

— Какво?

— Тя имаше едно наметало като това, с пеперуди на него. Правеше носещия го невидим.

Момч-О го зяпна.

— Имаше предвид наистина невидим, когато ми разказа тази история? Всъщност така и не ни показа как действа в нощта, когато Фиц ни изгони от каютата на Амбър! Нощта, когато двамата с Кенитсон зърнахме Среброто. — За миг се смълча, спомнил си приятеля си. После поклати глава. — Мислех, че имаше предвид, че тя те е покрила с наметалото и е хвърлила сняг отгоре, за да те направи невидим. — Отпусна се на стола. — Още ли го имате? Може ли да го видя?

Нас поклати глава. В същия миг чухме вик:

— Момч-О! На палубата!

Беше баща му и Момч-О скочи на крака.

— Не, тези тук няма да я направят невидима. Но струват цяло богатство. Пробвай ги!

И затропа нагоре по стълбите да изпълни заповедта на баща си.

Същата нощ поехме отново на път, като пренебрегнахме виковете на подчинените на началника на пристанището. Отплавахме под ясно небе и когато луната изгря, излязох на палубата и видях, че не сме сами. Кендри плаваше подире ни.

— Добре. Радвам се, че фамилията му няма да се бори повече с него — каза Брашън, след като застана до мен. Огледа красивите ми дрехи и се усмихна. — Стоят ти чудесно.

Но когато Момч-О профуча покрай нас, дръзна да ме дръпне за косата.

— За късмет! — прошепна ми и продължи да тича. Още платна се издуха на мачтите на Вивачия и лесно оставихме Кендри далече зад нас.

Поехме покрай брега, Нас и Ант наблюдаваха за преследвачи от вранското гнездо. Видяха два кораба, но те не можеха да догонят нито Вивачия, нито Кендри. А когато поехме нагоре по реката, Брашън се засмя и каза, че киселината ще ни предпази от всякакви преследвачи.

Заплавахме срещу течението. Гледах как става и се удивлявах на пейзажа, който никога не бих могла да си представя. Вечер малката ни група се събираше на масата. Започваше се с разказите на Нас за пътуването им от Келсингра надолу по реката и постепенно се споделяха други случки от пътуването им. Лант разказа как Нас убил Елик, различна версия от тази, която бе разказал самият Нас. Похвалата на Лант го накара да се изчерви. Спомняхме си за онези, които бяха загинали във Върбов лес. Спарк плака, когато Нас разказа как майка му го е забравила. Момч-О ни напомни за Парагон и неведнъж се проляха сълзи за кораба, превърнал се в дракони. Чух истории за Малта, с която щях да се срещна, и за любовта й с един забулен Търговец от Дъждовните равнини, и как се оженили след много приключения. Когато дойде моят ред, колебливо започнах да разказвам как двете с Шън бяхме отвлечени. За Елик. За магията на Винделиар. За халкидеца. Разказах им дори за Акриел и нейната смърт. Но за убийството на Дуалия и Симфи не казах нито дума. Мълчалив също така остана Възлюбен-Амбър. Исках да чуя какво знае тази личност за баща ми, за годините, които според него бяха споделили. Но той не разказа нищо за това.

Колко странен речен пейзаж! Виждах пъстроцветни птици, а веднъж — орда врещящи маймуни, които бягаха от дърво на дърво. Никой не поиска от мен да върша тежка работа, никой не ме удари или заплаши. Нямах причина да се страхувам. И въпреки това се будех по четири пъти нощем, разтреперана и разплакана, или толкова вцепенена от страх, че не можех дори да извикам.

— Ела с мен — каза някой една нощ. Стоеше до хамака ми в люшкащия се мрак и аз извиках уплашено, защото помислих, че Винделиар властва отново над мен. Но се оказа Възлюбен. Последвах го до носовата палуба близо до фигурата, но не на специалната палубка, където фамилията на Вивачия често се събираше, за да говори с нея. Корабът бе хвърлил котва и беше привързан за нощта, защото променливите течения на реката затрудняваха навигацията.

Боях се от дълъг разговор с него. Но той само извади една малка флейта.

— Подарък от Уинтроу — каза и засвири тиха мелодия. Когато свърши, ми подаде флейтата и рече:

— Ето тук вървят пръстите ти. Ако звучи фалшиво, значи пръстите ти не запушват дупките напълно. Опитай всяка нота.

Оказа се и по-трудно, и по-лесно, отколкото изглеждаше. Когато слънцето започна да се промъква между дърветата, вече можех да изсвиря всяка нота ясно. Ядох с всички, а след това намерих едно място на покрива на кърмовата каюта и се сгуших настрана от останалите, за да поспя. Чувствах се като котка, заспала на топлата слънчева светлина, докато всички около мен работеха. Докато спях, Вивачия ми заговори. Това е като отрова, излизаща от рана. Остави сълзите да изтекат и остави страха да те разтърси. На палубата или в трюма ми не е нужно да бъдеш силна. Освободи се от онова, което трябваше да криеш.

Преди да стигнем до Трехог, вече можех да свиря прости мелодии. И да спя нощем в тъмното. Корабът ми помогна два пъти да се срещна с Момч-О тайно. Не ме помоли той. Вивачия ми каза, че нещо го стягало в лакътя и не можел да изпъне напълно ръката си. Работеше редом с останалите и не се оплакваше, но не можеше да се люшка по такелажа като някога. Тя ме събуди през нощта и отидох при него, докато стоеше на вахта при котвата. Приближих се много тихо и го сепнах, когато посегнах да го хвана за ръката.

— Мълчи — прошепнах му и той ме зяпна стъписано. Опита се да си издърпа ръката, но аз го държах здраво, а след това той усети същото, каквото и аз. — Корабът казва, че е като разплитане на въже — казах му, докато работех.

— Как мога да ти благодаря? — попита той, щом сгъна ръката си.

— Като не казваш на никого — отвърнах и се върнах при хамака си.

Но на другия ден той ме взе със себе си горе по такелажа, до самия връх, и ми показа реката и джунглата. И докато ми изреждаше птиците и дърветата, които можехме да видим, оправих едно място, където кожата на врата му беше зараснала гладка и лъскава като полирано дърво.

— Дърпа понякога — каза само той и нищо повече. А когато се смъкнахме долу, нямаше по-благоразумни от нас двамата.

Очаквала бях с нетърпение Трехог след онова, което Нас ми беше разказал за него. Той ми извика при първата гледка с една от къщичките, висящи по дърветата. Застана до мен и двамата посочихме и извикахме удивени, като видяхме дечицата, тичащи по изпънатите клони, и един мъж, който ловеше риба от клон над реката.

Тъй че бях разочарована, когато екипажът закотви Вивачия извън канала, но в реката, далече от кейовете. Друг жив кораб, плоска черна баржа на име Тарман, ни очакваше и закотвихме близо до него. Вързаха с въжета двата кораба заедно като сал. Три малки лодки от града с дървесните къщи загребаха към нас, но капитан Уинтроу им отказа разрешение да се качат на борда.

— Изпълняваме сделка — така им каза. Търговският обичай повеляваше, че не могат да се качат на борда и да говорят с нас.

Стоях на перилото и гледах. Искаше ми се да бях повече част от това и съжалявах за онова, което не бях научила и направила. Вивачия се пресегна към мен и смъкнах стените си. Изпълни ме със спокойствие и вълна на топла благодарност за онова, което бе направено за Момч-О и братовчед му Фрон. Това, което направи, никой друг не би могъл, увери ме тя.

Хората на палубата на Тарман завикаха за поздрав, а Нас стисна ръката ми и помоли веднага да ни се разреши да се прехвърлим на другия кораб. Алтея каза, че можем, и сърцето ми подскочи от страх, когато прескочихме празнината между двата кораба и се озовахме на Тарман. Дали Вивачия му беше говорила за мен по някакъв начин? Той ме прие гостоприемно и го почувствах като изящен стар благородник, когато ме увери, че съм в безопасност на борда му. Капитанът на Тарман видя, че пипнах перилото му, докато бързаше покрай мен, и измърмори:

— Трябваше и сам да се сетя!

На двата съда работата беше бърза и трескава. Лодките на Вивачия бяха преместени и привързани към Тарман. От трюма и капитанската кабина излезе всичко ценно или с емоционална стойност. Карти и столове, чаши и завивки, какви ли не неща бяха прехвърлени през празнината и прибрани в трюма на Тарман. В същото време от трюма на Тарман бяха извадени тежки бурета и подредени в редица на палубата му.

Капитан Лефтрин и червенокосата му жена бяха твърде заети, за да посрещат новодошли. Капитанът каза на Нас да ме качи на плоския покрив на палубната каюта и той го направи, а след това изтича да помага. Чувствах се странно да съм единствената бездейна. Но от високото място можех да чуя откъслеци от разговори. Няколко от екипажа на Тарман се пошегуваха със Спарк и Нас, че се страхували буретата да не протекат.

— Мъчехме се да заспим и се чудехме дали няма да се събудим в корема на дракон вместо на Тарман — подвикна един мъж на Лант. Отвърна му хорово шъткане.

— Звукът се разнася над водата — предупреди го една пълничка жена, а той само се ухили.

Към обед Кендри хвърли котва до нас.

— Не съм сигурен дали имаме достатъчно — извика приглушено Брашън на капитана му.

— Ще вземем каквото можете да заделите — отвърна капитанът и поклати глава. Беше стар, по-стар от татко ми, и лицето му беше набръчкано. Очите му бяха същите като на Брашън, когато коленичи до Момч-О и огледа изгарянията му. Гласът му бе тъжен. — В агония е вече от години. Време е да го освободим.

Явно Кендри не беше плавал от дълго време, защото от него имаше много по-малко за разтоварване. Докато товареха малкото му вещи на Тарман, капитанът му заговори на оскъдния си екипаж: благодари им, че са докарали трудния кораб нагоре по реката, и им пожела късмет в намирането на работа. Капитан Лефтрин подхвърли рязко, че Драконовите търговци имат два непроницаеми кораба, които могат да вземат опитен речен екипаж.

— Почти бях забравил, че Келсингра има два такива — отвърна замислено капитанът на Кендри.

— Не са използвани много, откакто ги пленихме. Тарман е по-добър по реката, с плиткото газене и всичко. Но когато дойде неговият ред…

Капитанът на Кендри кимна навъсено, а капитан Лефтрин добави:

— Ще имаме капитани в излишък за известно време, но един опитен екипаж винаги е добре дошъл.

— Тъй. Значи Тарман също ще се промени?

— Още не е решил. В момента той е спасителното ни въже. Но ако намерим екипажи за непроницаемите кораби… — Капитан Лефтрин погали парапета на баржата си все едно разрошваше косата на момче. — Той е този, който трябва да реши.

— Лефтрин. Готови сме — каза Уинтроу.

Все пак отне известно време. Денят бе чудесен и вятърът носеше сладкото ухание на цветя над водата, докато екипажът се сбогуваше с Вивачия. Имаше сълзи. Някои от моряците бяха прекарали на борда й почти целия си живот. А след това имаше местене на въжета и котвени вериги, за да се постави носовата фигура редом до палубата на Тарман и да се направи възможно спасяването на веригата и котвите след това. Търговците, както видях, хабяха много малко. Ако имаха повече време, мисля, че щяха да приберат всяко късче платно и въже, но пък и Тарман не можеше да побере всичко.

Екипажът на Кендри чакаше колебливо. Носовата фигура беше скръстила ръце на мъжествените си гърди, с издути от напрежение мускули. Мръщеше се, докато оглеждаше наоколо. После погледът му срещна моя и той присви рамене, сякаш се смути, и се опита да се усмихне. Беше по-плашещо от мръщенето му.

Приятелите ми дойдоха при мен на покрива на каютата. Палубите на Тарман бяха препълнени с екипажа на Вивачия. Амбър плачеше; не разбрах защо. Фигурата на Вивачия надигна едно буре от палубата ни. В ръцете й беше като много голяма халба. Огледа го, а след това с невероятна сила счупи капака му с палец, надигна го и започна да пие. Цветовете й станаха по-ярки все едно току-що беше пребоядисана. Навсякъде, където беше построена от чародейно дърво, лак и боя започнаха да се лющят. Дъски и перила заблестяха с необичайна лъскавина.

Второ буренце. Трето.

— Не отне толкова много за Парагон — подхвърли Нас.

— Той беше отчаян — каза Момч-О. — Трябваше да се промени или да умре. Мисля, че затова драконите му бяха толкова малки. Стана толкова, колкото можеше с онова малко количество Сребро.

Вивачия посягаше за ново буре. Улови погледа ми и ми намигна. Извърнах очи. Та това бяха шест бурета! Усещах напрежението на Кендри, блещукащо над водата към мен. Почти половината бурета бяха отишли.

С всяко буре, което изпиеше, Вивачия леко се променяше. Лицето й вече не беше толкова човешко. Дъските й от чародейно дърво вече бяха люспести. Взе ново буре. Щом започна да го пие, чух пукот и пращене. Тя пусна празното буре в реката и потръпна, като кон с мухи на плешките.

— Внимавай! — извика капитан Лефтрин, но нямаше къде да се бяга, когато мачтата на Вивачия падна като отсечено дърво. Добре че падна от другата страна на корпуса й. Реи, въжета и такелаж се свлякоха. Присвих се, с ръце над главата, но повечето не ни улучи. Речното течение повлече падналата мачта и реите далече от нас. За няколко мига кипеше трескава дейност, докато моряците разчистваха нападали въжета от такелажа на Тарман. Имаше викове, удари на брадви, режещи въжета, и люшкане, докато отломките на кораба дърпаха Тарман. Погледнах за Вивачия. Видях само отломки, кипнали в течението на реката.

За миг кърмата на Вивачия щръкна сред тях, а след това бавно започна да потъва, все по-дълбоко и по-дълбоко.

— О, това ще направи канала много рискован — каза някой, но не гледах това. Сред разпадащите се отломки водата подмяташе голям сребърен дракон. Беше два пъти по-голям от драконите на Парагон.

— Ще се удави ли? — ахна Алтея. Защото драконът потъваше. Голямата глава с блещукащите сини очи се задържа за миг на повърхността, а след това потъна и се скри от погледите ни. Алтея изпищя, ръцете й се протегнаха безсилно към водата.

— Чакайте! — извика Брашън.

Затаих дъх. Усещах как драконът се бори под водата. Бореше се с течението, след това се остави да я поеме. Водата я понесе надолу. Извърнах глава натам и изведнъж, в една по-плитка част на руслото, видях как водата се развълнува и последва буйно шляпане.

— Там! — викнах и посочих.

Глава, дълга шия, извит гръб и след това, с мощно усилие, сребърният дракон скочи нагоре във въздуха. Крилете се разпериха широко и пръснаха вода — не капки, а цели ведра. Удари с крилете си и за миг се уплаших, че ще падне отново в реката. Но с всеки тежък удар тя се издигаше малко по-високо. Дългата опашка я последва извън водата.

— Тя лети! — извика Алтея и радостта й и вълната на радост, която усетих от издигащия се дракон, бяха едно.

— Толкова съм горд с теб! — извика й Момч-О. Всички на палубата се засмяха, а драконът се отзова с колеблив тръбен зов.

— Не мога да го достигна! — извика Кендри. Отчаяният му рев не отстъпваше по сила на радостния зов на Вивачия. Извиваше се и носовата му фигура се напрягаше да стигне до останалите на Тарман бурета.

— Преместете буретата! — нареди Лефтрин и всички на палубата скочиха да се подчинят. — Бързо! — добави той и усетих притеснението на Тарман, щом Кендри се надвеси над него. От това палубата му се наклони надолу и едно от буретата се търкулна по палубата и изпращя във фалшборда. Кендри го сграбчи и по палубата на Тарман закапа Сребро, щом го надигна към устата си.

— О, мила Са! — възкликна капитан Лефтрин, но Среброто се просмука в Тарман все едно палубата беше гъба, без да остави следа. Усетих как лека тръпка на наслада пробяга през Тарман, но не повече от това. Другите бурета ги пренасяха по-внимателно и когато Кендри се изправи, палубата ни не се наклони. На брега хората викаха и сочеха към дракона на Вивачия, докато той изпитваше крилете си над реката.

Кендри беше на четвъртото буре, когато от Трехог към Тарман подходи гребна лодка.

— Хвърлете въже! — викна мъжът на носа й.

Никой не реагира.

Дребна жена с червендалесто лице и гъста тъмна къдрава коса се изправи в средата на лодката.

— Снощи, в уговорения час, беше проведено гласуване. Това, което правите, е забранено според гласуването на Съвета на Бинград. Забраната е потвърдена и удвоена от Съвета на Търговците на Дъждовните равнини. Трябва да спрете незабавно!

— Какво? — викна в отговор Лефтрин. — Може ли да повторите? — Защото докато говореха, над нас прелетя дълъг сребърен дракон и нададе ликуващ тръбен зов.

— Спрете незабавно!

— Какво да спрем?

Гребците на лодката се трудеха здраво да се задържат до Тарман. Но като че ли всеки път, когато се приближаха достатъчно, за да могат да хванат едно от котвените въжета, нашият кораб леко се плъзгаше встрани от тях. Доскорошната Вивачия продължаваше да лети на кръгове над нас, караше ни да се снишаваме от вятъра от крилете й и подмяташе малката лодка на жената от Съвета като играчка. Докато ни извика, че не трябва да съдействаме на нито един кораб да се превърне в дракон, Кендри довърши последното буре и го подхвърли небрежно във въздуха. То уж случайно падна с плясък до лодката и жената извика разтревожено. Гребците едва успяха да я задържат, за да не се катурне през борда.

Капитан Лефтрин поклати глава и направи подигравателна физиономия.

— И едно дете ще е по-разумно и няма да стои в средата на лодка!

— Ще ви съдя за това! — викна жената, докато гребците й задърпаха веслата и подкараха надалече от нас. — Ще бъдете глобени за подигравка със законно постановление на Съвета.

Никой не й обръщаше внимание. Кендри, оказа се, беше много пищен дракон, с ивици и петна в оранжево, розово и червено на черна кожа. Очите му бяха нефритовозелени. Беше по-малък от Вивачия и когато се извиси в небето, по-скоро изчурулика, отколкото изрева. Събраха се с Вивачия над главите ни. Поиграха си два пъти на бой, там над нас, а след това бързо се понесоха нагоре по реката.

Капитан Лефтрин огледа палубата и прекомерно набъбналия екипаж и заяви:

— Време е да тръгваме. Вдигайте котвите. Тарман иска да се прибираме.

 

 

— Станало му е нещо — промърмори капитан Лефтрин на Алайз, която тъкмо ми показваше, че някои моряшки възли са същите като онези, които майка ми използваше в плетенето. Седяхме на масата в камбуза, когато той влезе от дъжда навън. Пръсна вода по малката печка в кухнята от промазаните си кожи и тя засъска, докато той си наливаше кафе.

— Какво нещо? — попита Алайз разтревожено.

Той поклати глава, после смени темата:

— Постигаме добро време. Чудесно време. — Погледна Алайз и добави: — По-добро време, отколкото съм постигал, откакто съм капитан. — След това седна уморено.

Сигурно съм изглеждала разтревожена, защото Алайз ме увери:

— О, не се коси, скъпа. Някаква шегичка на кораба ще да е. Ще се оправят, сигурна съм.

Но „доброто време“ на Тарман, щом поехме нагоре по реката, всъщност ми изглеждаше бавно.

Научих още три мелодии на флейтата. Спарк и Нас настояваха да науча повече възли. Изненадах ги с плетенето. Не можех да се справя с големите въжета на кораба — ръцете ми бяха твърде малки и ми липсваше сила. Но с много тънка връв двете с Алайз направихме подложки за масата. Прекарвах много време с нея в камбуза, като й помагах да приготвя яденето, а в каютата й слушах истории от момичешките й години в Бинград. Когато се разхождахме заедно на палубата, капитан Лефтрин често ни гледаше някак тъжно.

Нощем, когато времето беше хубаво, спяхме на покрива на палубната каюта и гледахме звездите в черното небе. Веднъж, когато бяхме спрели до един песъчлив бряг през нощта, отидох с Амбър да намерим някакви високи тръстики, които приличаха на папур, но по-различни. Тя отряза десетина, качихме ги на борда и направихме от тях малки свирки, а Нас седна до мен да се учи да свири. Звукът им не беше толкова добър като на дървената свирка, но им се радвахме. Често ни гонеха при кърмата, докато се упражнявахме.

Имах други уроци с Възлюбен, в каютата, която със Спарк деляхме с него. Възлюбен говореше за сънища и промени на кожата ми, за отговорност към света и за собствената ми съвест. Разказа ми истории за други Бели пророци и как те променяли света, понякога с много малки деяния. Колкото и да не ми се искаше, разказите му започнаха да ми харесват. Беше смущаващо. Започваше да ми допада, колкото и да подклаждах яда си към него, когато ми липсваше татко късно през нощта.

Уроците му ме предупреждаваха, че великите събития често зависят от малките.

— Твоят баща беше Неочакваният син. Когато бях млад и сънувах за него, винаги виждах, че шансовете му да надживее детството си са много малки, да не говорим за шанса му да преживее мъжката си възраст. Тъй че дойдох, пътувах чак от Клерес до замъка Бъкип, за да се поставя в служба на крал Умен, да чакам и да се надявам, че съм прав. Първия път, когато го видях, той не ме видя. Беше просто едно малко момче, което се тътреше зад строгия началник на конюшните. Погледнах ги отгоре от прозореца си в една кула и в този момент го познах. А по-късно същия ден, когато един колар реши да го изтормози, момчето му отстъпи без думи.

— О, Пчеличке, преведох го през толкова много. Не беше доброта от моя страна да го намеря и да настоя да преживее какви ли не пребивания и насилия. Непрекъснато го измъквах от вратата на смъртта. Търпя болка и лишение, трудност и разбито сърце. Много самота. Но той промени света. Върна драконите на света.

Това бе денят, в който отпусна лице в ръцете си, едната в ръкавица и едната гола, и заплака. След малко станах и го оставих сам. Нямах повече утеха за него, отколкото той за мен.

 

 

Пристигнахме в Келсингра в лятна утрин. Небето бе пълно с дракони. Драконите на Парагон бяха там, вече по-големи, и Вивачия и Кендри, както и червеният дракон от Клерес и големият син Тинтаглия. Не видях огромния черен дракон, който бе помогнал да се сравни замъкът със земята.

Самият град имаше повече и по-големи здания, отколкото бях виждала, по-големи дори и от Сюълсби.

— Това е защото градът е построен колкото за Праотците, толкова и за драконите — каза Нас. — Виж стъпалата, колко са широки, и височината на вратите на ей онази сграда! — Беше ми изброил толкова чудесии, които щях да видя, че едва можех да понеса да изчакаме времето, нужно Тарман да се привърже сигурно за кея.

Подскочих, когато Лант внезапно извика, точно до мен:

— Хей, Кланси! В името на Еда и Ел! Марден! Ник! Вижте ги! Те са тук, в Келсингра!

Буквално заподскача от възбуда и ми трябваха няколко мига, докато изтръгна от него, че хората на кея са от замък Бъкип, личната котерия на кралицата, специалните ползватели на Умението на моята сестра Копривка. Спарк никога не ги беше срещала, а Нас беше в пълно неведение като мен. Бяха трима души от Бък и изглеждаха почти като някакъв друг вид човешки същества с ниския си ръст, тъмната си кожа и черната си къдрава коса до високите стройни Праотци с кожа и люспи във всякакъв въобразим цвят и шарка.

— Дошли са да ни отведат у дома — каза тихо Амбър.

Прегърна ме през рамо. Понесох го. Мислех за тази дума, докато връзваха въжетата и пускаха мостчето. Дома. Нямаше да е дом за мен. Изправих рамене и пригладих косата си, но усетих как щръкна отново. Нямаше нужда да приглаждам облеклото си — то беше искрящо и безукорно. Когато се приближихме към кея, се усмихнах малко насила. Вдигнах ръка и им махнах. Нас хвана другата ми ръка и ми прошепна:

— Той щеше да се гордее с теб.

 

 

Келсингра се оказа точно толкова изумителна, колкото Нас беше казал, че ще е, но ме изтощи. Всичко беше вихрушка и хаос. Праотци, реални и призрачни, празнуваха по улиците. Посрещаха ни като кралски особи и Нас беше този, който ми напомни, че и аз съм такава. Членовете на специалната котерия на Умението на Копривка бяха вдигнали толкова здраво стените си срещу града, че едва можех да ги усетя. Опитах се да ги уподобя, но може би някаква утайка от змийската слюнка в кръвта ми ме правеше по-уязвима. Всичките красоти и чудеса на Келсингра не можеха да ме очароват толкова, че да ме накарат да остана в тази какофония от гласове и вихреща се дъга от цветове и гледки. Кланси, жената, която водеше котерията, ми даде ментов чай и валериан, от който в устата ми остана възгорчив вкус. Но както ме беше предупредила, притъпи усещането ми за гласовете.

Също така обаче даде воля на тъгата, която бях скрила дълбоко в себе си. Дори по време на пировете и забавленията, дори когато двата дракона на Парагон настояха да ме видят, дори когато казах репетираното си слово, с което им благодарих за помощта в освобождаването ми, от очите ми бликаха сълзи. Драконите ми казаха, че татко ми ще бъде помнен като приятел на драконите и отмъстител. Докато летят дракони и се люпят влечуги — ще бъде помнен. Съжаляваха, че не били могли да изядат тялото му и да съхранят спомените му. Засмях се на това, но с ужас. За щастие те го приеха като радост от моя страна, като одобрение на желанието им да си направят вечеря с баща ми.

После всичко това свърши и спах. Но и сънят бе неспокоен, защото ме теглеха далечните гласове. Дори когато се возех на малка лодчица, вързана за въже през реката до Селото, чувах гласовете и научих историята за разбития мост в реката под нас.

Там, от другата страна, останалите от котерията бяха заети с обитателите на Дъждовните равнини, които бяха „докоснати“. Бяха там от два месеца и бяха, както ми казаха, направили истински чудеса. Четири забременявания се приписваха на това, че сложили ръцете си на коремите на жените и им отворили нещо. Млад мъж, който умирал поради невъзможност да диша нормално, беше съживен и изцерен и празнуваше третия рожден ден на сина си. Всички тези радостни неща ги приписваха на желанието на татко ми да ги изпратят тук.

Но не можеха да останат повече, защото аз бях дошла. Отдъхвах си в една чудесна стая, където в стените плуваха риби и скачаха над главата ми. Прилоша ми дори само като ги гледах. Крал Рейн и кралица Малта дойдоха да ме посетят в деня, когато Кланси им каза, че трябва да си тръгваме.

— Само чайовете, които й давам, я пазят да не полудее. Бихте го нарекли удавяне в спомени. Ако я задържим тук за по-дълго, ще изпадне във вцепенение. Трябва да я заведем у дома.

— Ще пътувате през стълбовете, както дойдохте тук ли? — попита кралица Малта и те кимнаха.

Възлюбен продължаваше да е Амбър. Седеше до леглото ми. Държеше ръката ми в своята в ръкавицата. Чаят и тъгата, които ми носеше, бяха подновили неприязънта ми към нея. Не ми харесваше допирът й, но пък ми помагаше да намеря опора в нещо. Нас беше най-добър в това. Беше толкова неуязвим за магия, че можех да се скрия в него. Но когато казах това на Кланси, тя се намръщи и каза, че извличам от силата му и че това го поставя в опасност. Тъй че ни беше разделила.

— Твърде опасно е за Пчеличка да пътува така — възрази Амбър.

Кланси отвърна много спокойно:

— Майсторката на Умението реши, че цялата котерия ще пътува с вас и ще ви приберем в Бъкип всички наведнъж.

— Не съм съгласен — възрази Амбър с гласа на Шута, а Кланси отвърна:

— Не е нито твое решение, нито мое. Утре заминаваме.

Вдишах дълбоко от облекчение и потънах в сън. Не ми се слушаха останалите им дълги сбогувания с краля и кралицата на Праотците. Скоро щях да видя сестра си. И Ридъл.