Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (4)

2.
Сребърният допир

Има една особена сила, която спохожда човек пред лицето на сетната битка. Тази битка не е ограничена до война, нито до силата на воини. Виждал съм тази сила у старици с болезнената кашлица и съм чувал за нея в семейства, които умират от глад. Тя тласка човека да продължи, отвъд надежда и отчаяние, отвъд загуба на кръв и рани в корема, отвъд самата смърт в последен порив да спаси нещо, което е скъпо. Тя е кураж без надежда. През Войните на Алените кораби видях един мъж с кръв, бликаща на тласъци от там, където доскоро бе лявата му ръка, но той все още размахваше меч с дясната, застанал да защити паднал другар.

По време на сблъсъка с Претопените видях една майка, залитаща над собствените си черва — крещеше и се люшкаше към един Претопен, за да му попречи да докопа дъщеря й.

Обитателите на Външните острови имат дума за този кураж. Финблийд го наричат, последната кръв, и вярват, че в последната кръв се таи особена сила, която обладава хората преди да паднат. Според техните легенди само тогава хората могат да намерят и използват този вид кураж.

Това е ужасна храброст и в най-голямата си сила продължава месеци, докато човек се бори със сетна болест. Или, мисля, когато човек отива да изпълни дълг, който ще доведе до смъртта му, но е неизбежен. Този финблийд осветява всичко в живота на човек с ужасно излъчване. Всички връзки са осветени такива, каквито са и каквито наистина са били в миналото. Всички илюзии са разтопени. Фалшивото бива разкрито толкова ясно, колкото и истинското.

Фицрицарин Пророка

Щом вкусът на билката плъзна в устата ми, шумотевицата около мен се усили. Вдигнах глава и се помъчих да фокусирам смъдящите си очи. Висях в ръцете на Лант, познатата горчивина на елфовата кора изпълваше устата ми. Когато билката притъпи магията ми, усетих по-ясно всичко около мен. Лявата китка ме болеше, изгаряше ме до кокала като замръзнало желязо. Докато Умението беше бушувало в мен, изцерявайки и преобразявайки децата на Келсингра, възприятието ми се беше свило, но сега чувах ясно виковете на тълпата — отекваха от високите стени на изящната зала на Праотците. Надуших страх-пот във въздуха. Бях притиснат в кипящата тълпа, някои от Праотците се мъчеха да се отдръпнат от мен, а други се блъскаха по-близо с надеждата, че мога да изцеря и тях. Толкова много хора! Ръце се протягаха към мен с викове: „Моля! Моля, само още един!“. Други викаха: „Пуснете ме!“, и се бутаха да се измъкнат от мен. Течението на Умение, което се бе изливало толкова силно около мен и през мен, беше стихнало, но не си беше отишло. Елфовата кора на Лант беше по-слабата билка, расла в Шестте херцогства и малко застояла, ако се съдеше по вкуса й. Тук, в града на Праотците, Умението течеше толкова силно и близо, че според мен дори делфова кора нямаше да го спре напълно.

Но дозата билка беше достатъчна. Усещах Умението, но вече не му бях подчинен. И все пак изтощението от това, че му бях позволил да ме използва, разхлаби мускулите ми точно когато имах най-голяма нужда от тях. Генерал Рапскал беше изтръгнал Амбър^[1] от ръцете ми. Стискаше китката й, вдигнал високо посребрената й ръка, и викаше:

— Казах ви! Казах ви, че са крадци! Вижте ръката й, покрита е с драконовото сребро! Открила е кладенеца! Откраднала е от нашите дракони!

Спарк се беше вкопчила в другата ръка на Амбър и се мъчеше да я изтръгне от генерала, оголила зъби, черните къдрици подскачаха около лицето й. Чистият ужас, разкривил лицето на Амбър, ме парализираше и паникьосваше. Годините самота, които Шутът бе изтърпял, личаха в тази сурова гримаса. Превръщаха лицето му — лицето на Амбър — в смъртна маска от кости, червени устни и порозовели страни. Трябваше да се притека на помощ на Шута, но коленете ми продължаваха да се огъват сами. Настойчивост ме сграбчи за ръката.

— Принц Фицрицарин, какво да направя?

Не можех да събера дъх да му отговоря.

— Фиц! Изправи се! — изрева Лант до ухото ми. Беше толкова молба, колкото и заповед. Подпрях се с цялата си тежест на него. Треперех, докато се мъчех да се задържа изправен.

Бяхме пристигнали в Келсингра само преди ден и за няколко часа се бях превърнал в героя на деня, чародейния принц на Шестте херцогства, който бе изцерил Ефрън, сина на краля и кралицата на Келсингра. Умението бе потекло през мен, опиянително като бренди от Сандседж. По молба на крал Рейн и кралица Малта бях използвал магията си, за да изцеря шест докоснати от дракон деца. Бях се разтворил за мощното течение Умение на старата престолнина на Праотците. Плувнал в тази замайваща сила, бях отворил гърла и укрепил пулса на сърца, изправил бях кости и почистил люспи от очи. Някои бях направил по-човешки, макар че едно момиче бе пожелало да запази драконовите си промени и му бях помогнал за това.

Но потокът Умение бе твърде силен, твърде упоителен. Бях загубил власт над магията, бях се превърнал в неин инструмент, вместо да съм й господар. След като децата, които се бях съгласил да изцеря, бяха прибрани от родителите си, напред избутаха други. Възрастни от Дъждовните равнини с неприятни промени, грозни или застрашаващи живота, ме бяха помолили за помощ и я бях раздал с щедра ръка, запленен от необятната наслада на Умението. Усетил бях как последното късче контрол поддаде, но когато се бях предал на онази възхитителна вълна и поканата й да се слея с магията, Амбър беше смъкнала ръкавицата от ръката си. За да ме спаси, беше разкрила откраднатото драконово сребро на пръстите си. За да ме спаси, беше допряла връхчетата на пръстите си до оголената ми китка, прогорила беше пътя си в ума ми и ме бе повикала да се върна. За да ме спаси, се беше издала като крадец. Горещата целувка на допира на пръстите й все още пулсираше като прясна рана, отпращаше дълбока болка по костите на лявата ми ръка, до рамото ми, до гърба и врата ми.

Каква щета ми нанасяше, не можех да зная. Но поне бях закотвен отново за тялото си. Закотвен бях към него и то ме теглеше надолу. Загубил бях броя на Праотците, които бях докоснал и променил, но тялото ми ги беше отброявало. Всеки от тях беше взел данък от мен, всяко оформяне бе откъсвало сила от мен и сега този данък трябваше да се плати. Въпреки всичките ми усилия главата ми се люшкаше и едва можех да задържа очите си отворени сред опасността и шума наоколо. Виждах залата като през мъгла.

— Рапскал, престани да се държиш като идиот! — изрева крал Рейн в шумотевицата.

Лант изведнъж ме стегна в прегръдката си, изправи ме и ревна:

— Пусни я! Освободи приятелката ни, или принцът ще развали всяко изцеряване, което направи! Пусни я! Веднага!

Чух ахвания, плач, един мъж извика:

— Не! Не бива, недей!

Жена изкрещя:

— Пусни я, Рапскал! Пусни я!

Гласът на Малта прокънтя заповедно:

— Не така се отнасяме с гости и посланици! Пусни я, Рапскал, веднага!

Бузите й бяха зачервени и гребенът от плът над челото й се обагри ярко.

— Пусни ме! — властно отекна гласът на Амбър. От някакъв дълбок кладенец на кураж беше извлякла волята да се бори сама. Викът й се вряза в шума на тълпата. — Пусни ме или ще те докосна! — Придаде сериозност на заплахата си, като се хвърли към Рапскал, вместо да се мъчи да издърпа ръката си. Този внезапен обрат го стъписа, а и посребрените й пръсти бяха опасно близо до лицето му. Генералът извика уплашено, отскочи и пусна китката й. Но Амбър не беше свършила. — Отстъпете назад, всички! — заповяда високо. — Направете ни място и ме оставете да се погрижа за принца или, кълна се в Са, ще ви докосна! — Беше повелята на разгневена кралица, висока и звънка, та да чуят заплахата й. Изви изпънатия си посребрен показалец в бавна дъга около себе си и хората изведнъж започнаха да се препъват един в друг в припряността си да се отдръпнат.

— Аз бих направила каквото казва! — предупреди високо майката на момичето с драконовите крака. — Ако това на пръстите й наистина е драконово сребро, един допир до него означава бавна смърт. Попива до костите, направо през плътта ти. После тръгва по костите нагоре по гръбнака и до черепа. Накрая ще си благодарен да умреш от него.

Докато другите отстъпваха, тя започна да се провира през тълпата към нас. Не беше едра, но другите драконови пазачи й отваряха път. Спря на безопасно разстояние. Драконът й я беше нашарил в синьо, черно и сребърно. Крилете, които тежаха на раменете й, бяха сгънати плътно на гърба й. Ноктите на пръстите на краката й чукаха по пода, докато вървеше. От всички присъстващи Праотци беше най-силно преобразена от драконовото докосване. Предупреждението й и заплахата на Амбър разчистиха малко пространство около нас.

Амбър застана до мен, беше задъхана. Спарк застана от другата й страна, а Настойчивост зае позиция пред нея.

Гласът на Амбър бе тих и спокоен:

— Спарк, подай ми ръкавицата, ако обичаш.

— Разбира се, милейди. — Ръкавицата бе паднала на пода. Спарк се наведе и предпазливо я вдигна с два пръста.

— Ще те хвана за китката — предупреди ме Амбър и завъртя ръка, за да я вкара в ръкавицата. Все още дишаше задъхано, докато нахлузваше ръкавицата, но колкото и да бях отслабнал, ужасно се зарадвах да видя, че си е върнала отчасти силата на Шута и присъствието на ума. Стегна непосребрената си ръка на моята и допирът й ме успокои. Като че ли извлече малко от течението на Умение, което все още пулсираше в мен. Почувствах се свързан към нея и Умението вече не ме биеше с такава сила.

— Мисля, че мога да стоя прав — промърморих на Лант и той отпусна хватката си. Не можех да позволя на никого да види колко съм изцеден откъм сила. Потърках очи и избърсах прахта от елфова кора от лицето си. Коленете ми не се подгънаха и успях да задържа главата си вдигната. Изправих рамене. Ужасно исках да измъкна ножа от ботуша си, но ако се наведях, знаех, че ще се просна на пода.

Жената, която бе предупредила другите, пристъпи пред нас, но спря на ръка разстояние и попита плахо:

— Лейди Амбър, това на ръката ви наистина ли е драконово сребро?

— Да! — Генерал Рапскал беше върнал куража си и застана до нея. — И го е откраднала от драконовия кладенец. Трябва да бъде наказана! Пазители и хора на Келсингра, не бива да бъдем съблазнени от изцеряването на няколко деца! Ние дори не знаем дали тази магия ще се задържи, или е измама. Но всички видяхме доказателството за кражбата на тази нарушителка и знаем, че първият ни дълг е и трябва винаги да бъде към драконите, които се сприятелиха с нас.

— Говори за себе си, Рапскал. — Жената го изгледа хладно. — Моят първи дълг е към моята дъщеря, а тя вече не залита и не пада.

— Толкова лесно ли те купиха, Тимара? — попита язвително Рапскал.

Бащата на детето пристъпи в кръга и застана до Тимара. Момиченцето с драконовите крака беше яхнало раменете му и ни гледаше отгоре. Мъжът заговори все едно гълчеше упорито дете, укорително, с нотка на фамилиарност.

— Точно ти, Рапскал, трябва да знаеш, че Тимара не може да бъде купена. Отговори ми на следното. Кому е навредило, че тази лейди е посребрила пръстите си? Само на нея. Тя ще умре от това. Тъй че какво по-лошо можем да й направим? Пуснете ги. Пуснете ги всички да си идат и да ги пуснем с моите благодарности.

— Тя открадна! — Викът на Рапскал премина във врясък, цялото му достойнство беше изчезнало.

Рейн беше успял да си пробие път с лакти през тълпата. Кралица Малта бе точно зад него, бузите й бяха порозовели под люспите, очите й пламтяха от гняв. Драконовите промени в нея бяха подсилени от яростта й. Блясък имаше в очите й, който не беше човешки, а гребенът от плът, разполовяващ косата й, изглеждаше по-висок; приличаше на петльов гребен. Тя заговори първа:

— Моите извинения, принц Фицрицарин, лейди Амбър. Нашите хора се забравиха в надеждите си да бъдат изцерени. А генерал Рапскал понякога е…

— Не говорете за мен! — прекъсна я генералът. — Тя е откраднала Сребро. Видяхме доказателството и не, не е достатъчно, че се е отровила. Не можем да й позволим да напусне Келсингра. Никой от тях не може да напусне, защото вече знаят тайната на драконовия кладенец!

Амбър заговори. Говореше спокойно, но натъртваше на всяка дума, за да я чуят всички.

— На пръстите ми има сребро вероятно още отпреди вие да сте се родили, генерал Рапскал. Още преди вашите дракони да се излюпят, преди Келсингра да бъде основана и върната, носех онова, което ние от Шестте херцогства наричаме Умение, на пръстите си. И вашата кралица може да потвърди това.

— Тя не е наша кралица и той не е наш крал! — Гърдите на генерал Рапскал се издуваха от вълнение, по люспите на врата му избиха яркочервени петна. — Така са казвали, многократно! Казвали са, че трябва да се самоуправляваме, че те са само едни фигуранти за пред останалия свят. Тъй че, пазители, нека да се управляваме сами! Нека поставим нашите дракони на първо място, както сме длъжни! — Размаха пръст към лейди Амбър — от безопасно разстояние обаче — и подкани съгражданите си: — Спомнете си колко трудно ни беше да намерим и подновим кладенеца на Среброто! Нима ще повярвате на нелепите й приказки, че го е носила на върховете на пръстите си десетки години и не е умряла от това?

Тъжният глас на Малта прекъсна тирадата на Рапскал:

— Съжалявам, но не мога да потвърдя такова нещо, лейди Амбър. Познавах ви само за кратко, когато бяхте в Бинград и ви срещах рядко по време на договарянето на заемите ви на мнозина от Търговците. — Поклати глава. — Думата на една Търговка е всичко, което тя има да даде, и няма да изкривя моята, дори за да помогна на приятел. Най-доброто, което мога да кажа, е, че когато ви познавах в онези дни, вие винаги ходехте с ръкавици. Никога не съм виждала ръцете ви.

— Чухте я! — извика победоносно Рапскал. — Няма никакво доказателство! Не може да има ни…

— Ако може да говоря?

Години наред, като дворцов шут на крал Умен, Шутът беше правил така, че дори тихо нашепнатите му думи да се чуват през голяма и понякога препълнена зала. Беше научил гласа си да се разнася и сега той се вряза не само във вика на Рапскал, но и в мърморенето на тълпата също. Настръхнало мълчание изпълни залата. Не се движеше като слепец, когато пристъпи в празния кръг, който заплахата му бе разчистила. Беше актьор, стъпваш на сцената си. Беше в изяществото на движенията му и в гласа му на разказвач, и в извивката на ръката му в ръкавицата. Беше Шутът за мен, а пластът на Амбър — само част от представлението му.

— Спомнете си един летен ден, скъпа кралице Малта. Вие бяхте още момиче и всичко в живота ви беше смут. Всички надежди на фамилията ви за финансово оцеляване зависеха от успешното спускане на „Парагон“ на вода, жив кораб, толкова безумен, че три пъти се беше преобръщал и беше избил екипажите си. Но лудият кораб беше единствената ви надежда и в неговото спасяване и преустройване фамилията Вестрит беше вложила последните си ресурси.

Беше приковал вниманието на всички, и на мен също. Бях запленен от разказа му.

— Фамилията ви се надяваше „Парагон“ да може да намери и да ви върне вашия баща и брат, и двамата липсваха от много дълго. И че по някакъв начин бихте могли да си върнете „Вивачия“, собствения жив кораб на фамилията ви, защото според мълвата беше пленен от пирати. И не от кои да е пирати, а лично от прочутия капитан Кенит! Стояхте на палубата на лудия кораб, с такова храбро лице и с прекроената рокля, която носехте, и под миналогодишния слънцебран. Когато всички други слязоха долу да обиколят кораба, вие останахте на палубата и аз останах близо до вас, за да бдя над вас, както бе помолила леля ви Алтея.

— Помня онзи ден — заговори бавно Малта. — Беше първият път, когато наистина си говорихме. Помня… говорихме за бъдещето. За онова, което то би могло да таи за мен. Казахте ми, че един дребен живот никога не би ме задоволил. Казахте ми, че трябва да заслужа бъдещето си. Как го изразихте?

Лейди Амбър се усмихна, доволна, че кралицата помни думите, казани й още когато е била дете.

— Това, което ви казах, е вярно днес, както и тогава. Утрешният ден ви дължи сумата на вчерашните ви дни. Нищо повече от това. И нищо по-малко.

Усмивката на Малта бе като слънчева светлина.

— И ме предупредихте, че понякога хората биха искали утрешният ден да не им се отплати толкова пълно.

— Да.

Кралицата пристъпи напред и се превърна в част от представлението, като зае мястото на Амбър на сцената. Намръщи чело и заговори като в сън.

— А след това… „Парагон“ ми зашепна. И усетих… о, не го знаех тогава. Усетих как драконът Тинтаглия завладя мислите ми. Усетих, че ще ме задуши, когато ме принуди да споделя затвора й в гробницата! И припаднах. Беше ужасно. Чувствах, че съм затворена с дракона и че никога няма да мога да се върна в тялото си.

— Аз ви улових — каза Амбър. — И ви докоснах, по тила, с Умелите си пръсти. Посребрени, бихте казали вие. И с тази магия ви върнах в тялото ви. Но тя ви остави белег. И тънка жилка на връзка, която споделяме до ден-днешен.

— Какво? — попита Малта невярващо.

— Истина е! — Думите изригнаха от крал Рейн със смях на облекчение и радост. — На тила ти, скъпа! Видях ги там в дните, когато косата ти беше черна като гарваново крило, преди Тинтаглия да я превърне в злато. Три сивкави овала, като сребърни връхчета на пръсти, станали прашни с годините.

Малта зяпна от изненада. Ръката й пробяга към тила й под водопада възхитително златна коса.

— Имаше едно място там… като оток, който така и не се изцери. — Внезапно вдигна водопада от кичури и го задържа над главата си. — Елате и вижте, всеки който пожелае, елате и вижте дали това, което съпругът ми и лейди Амбър казват, е истина.

Аз бях един от тези, които го направихме. Закретах напред, все още опрян на Лант, и видях същите белези, които и аз някога носех на китката си. Три сивкави овала, белегът от посребрената ръка на Шута. Там бяха.

Тимара зяпна слисано, когато дойде редът й да види тила на кралицата.

— Чудо е, че не ви е убило — каза тя приглушено.

Мислех, че това ще е краят, но след като генерал Рапскал огледа белезите три пъти по-дълго от нас, заяви:

— Какво значение има дали е имала Среброто тогава? Какво значение има дали го е откраднала преди няколко нощи или преди няколко десетилетия? Среброто от кладенеца е на драконите. Все пак трябва да бъде наказана.

Стегнах се. Гласът ми не трябваше да трепери. Вдишах по-дълбоко, та думите ми да отекнат; надявах се да не повърна.

— Това не е от кладенец. А от ръцете на самия крал Искрен, които той покри с Умение, за да направи своята велика и последна магия. Взе го оттам, където една река Умение тече в река вода. Не го наричайте Драконово сребро. Това е Умение от реката Умение.

— И къде е това? — попита Рапскал с толкова алчност в гласа, че ме разтревожи.

— Не знам — отвърнах искрено. — Видях го само веднъж, в сън на Умение. Кралят така и не ми позволи да ида там с него, за да не се поддам на изкушението да се гмурна в реката.

— Изкушение? — Тимара беше стъписана. — Аз, която съм привилегирована да използвам Сребро, за да върша работи за града, не изпитвам никакво изкушение да се гмурна в него. Всъщност се боя от него.

— Това е защото не сте родена с него в кръвта — каза Шутът, — както са някои Пророци. Както беше принц Фицрицарин, роден с Умението като магия в него, която може да използва, за да оформи деца както някой би оформил камък.

Това ме накара да онемея.

— Възможно ли е това? — попита искрено крилатата Тимара.

Амбър отново извиси глас:

— Магията, която нося на ръцете си, е същата, която ми бе дарена случайно от крал Искрен. По право е моя, не е открадната повече, отколкото магията, която тече в жилите на принца, магия, която вие с радост му позволихте да сподели с децата ви. Не е открадната повече от магията във вас, която ви променя и дамгосва децата ви. Как го наричате? Белязан от Дъждовните равнини? Променен от драконите? Ако това Сребро на пръстите ми е откраднато, ами, тогава всеки, който бе изцелен тук, е споделил кражбата на принца.

— Това не извинява… — почна Рапскал.

— Стига вече! — прекъсна го властно крал Рейн. Видях как очите на Рапскал блеснаха гневно, но той не каза нищо, а Рейн добави: — Злоупотребихме с гостите си и ги изтощихме. Това, което принцът сподели драговолно… поискахме твърде много от него. Виждам колко е пребледнял и как трепери. Моля, скъпи гости, върнете се в покоите си. Ще ви поднесем храна и освежителни напитки — и нашите искрени извинения. Но на първо място ви поднасяме благодарностите си.

Закрачи напред и с жест посочи на Настойчивост да се дръпне настрана. Зад него пристъпи кралица Малта и подаде безстрашно ръка на Амбър.

Рейн стисна ръката ми с изненадваща сила и ме поведе. Почувствах се малко унизен, но бях благодарен за помощта му. Успях да погледна през рамо и видях кралица Малта и Спарк да придружават Амбър. Нас вървеше последен, бавно, и току се озърташе през рамо, притеснен сякаш, че ни следва опасност, но вратите се затвориха зад нас без произшествия.

Тръгнахме по коридор, пълен с любопитни хора, които не бяха допуснати до аудиенцията.

След това чух как вратите зад нас се отвориха и изригна шумен разговор, който скоро премина в рев. Коридорът изглеждаше безкраен. Стълбите, до които стигнахме, се размътиха пред очите ми. Не можех да си представя, че бих могъл да ги изкача, но знаех, че трябва.

И успях, стъпало по стъпало, докато не стигнахме до покоите ми.

— Благодаря ви — казах с усилие.

— Вие да ми благодарите?! — Рейн се изсмя късо. — По-скоро заслужавам проклятие за това, през което ви прекарахме.

— Не вие.

— Ще ви оставя да си починете — каза той и остана навън с кралицата, докато малката ми група влезе в дневната. Когато чух как Настойчивост затвори вратата, ме заля облекчение, но се олюлях. Лант ме прегърна през кръста, за да ми помогне да стигна до масата. Хванах ръката му, за да не падна.

Грешка. Защото той изведнъж извика и падна на колене. В същия момент усетих как Умението протече през мен бързо, като нападаща змия. Лант стисна белега от раната от меч, която му бяха оставили нападателите халкидци. Беше се затворила, уж излекувана. Но при този кратък допир бях разбрал, че в тялото му има още за оправяне, и бях разбрал също, че едно ребро е зараснало накриво, и счупването в челюстта му беше малко забрало и все още му причиняваше болка. Всичко вече бе поправено и изправено, ако човек може да нарече такова грубо закърпване поправка.

Рухнах безсилно отгоре му.

Лант изохка. Опитах се да се претърколя, но не можах да събера сили.

— О, сър! Дайте да ви помогна! — викна Настойчивост.

— Не ме пипай… — понечих да го спра, но той вече се беше навел и бе хванал ръката ми.

Викът му беше по-рязък, глас на младеж, превърнал се в момчешки крясък. Той падна на една страна и захлипа, преди да успее да овладее болката.

Успях да се превъртя настрана от двамата. Лант не помръдна.

— Какво стана? — почти изпищя Амбър. — Нападнаха ли ни? Фиц? Фиц, къде си?

— Тук съм! Няма опасност за теб. Умението… Докоснах Лант. И Нас. — Само това успях да кажа.

— Какво?!

— Той… Умението направи нещо на раната ми. Пак потече кръв — изпъшка Настойчивост.

Знаех, че ще стане така. Но само за кратко. Трудно беше да намеря сили да проговоря. Легнах на гръб и се взрях във високия таван. Наподобяваше небе. Изкусно изваяни пухести облаци се движеха през светлосинята шир.

— Не е кръв, Нас — успях да кажа. — Просто е мокро. Все още имаше парче плат дълбоко в раната ти и бавно береше там. Трябваше да излезе, и течностите от инфекцията с него. Тъй че го направих и раната ти се затвори зад него. Вече е изцерена.

После отново загледах изящната стая, закръжила около мен. Затворех ли очи, тръгваше по-бързо. Отворех ли ги, стените с дървета се размиваха. Чух как Лант се превъртя по корем и след това се изправи с усилие. Наведе се над Нас и каза тихо:

— Дай да я видим.

— Виж и твоите също — казах глухо. Изместих очи, видях Спарк, застанала над мен, и извиках: — Не! Не ме докосвай. Не мога да го овладея.

— Нека аз да му помогна — каза тихо лейди Амбър. Две колебливи стъпки я доведоха до мен.

Свих ръце и скрих дланите си под ризата.

— Не. Точно ти от всички не трябва да ме докосваш!

Беше се навела изящно до мен, но когато клекна, отново беше моят Шут и никаква Амбър. В гласа му имаше огромна тъга:

— Мислиш ли, че навремето бих взел от теб изцеряването, което не би пожелал да ми дадеш, Фиц?

Стаята се въртеше и бях твърде изтощен, за да мога да скрия нещо от него.

— Ако ме докоснеш, боя се, че Умението ще ме прониже като меч през плът. Ако успее, ще ти върне зрението. Независимо от цената за мен. А вярвам, че цената на връщането на зрението ти е аз да загубя моето.

Промяната на лицето му беше стъписваща. Както беше блед, стана още по-бял — все едно беше изваян от лед. Кожата на лицето му се изопна и костите изпъкнаха. Белези, които се бяха заличили, се очертаха като пукнатини в изящна керамика. Помъчих се да фокусирам погледа си върху него, но той сякаш се въртеше заедно със стаята. Бях толкова замаян и толкова слаб, а мразех тайната, която трябваше да споделя с него. Но не можех да го крия повече.

— Шуте, на ръба сме. За всяко нараняване, което махнах от твоята плът, моето тяло пое раната. Не бяха толкова опасни като твоите рани, но когато изцерих мушканията на ножа ми в корема ти, на следващия ден ги усетих в моя. Когато затворих раните на гърба ти, отвориха се в моя.

— Видях ги! — ахна Настойчивост. — Помислих, че сте били намушкан в гърба.

Думите му не ме прекъснаха.

— Когато изцерих костите около очните ти кухини, на другия ден моите се издуха и посиняха. Ако ме докоснеш, Шуте…

— Няма! — изригна той. Изправи се рязко и се отдалечи от мен, залиташе слепешком. — Махнете се оттук. И тримата! Веднага. С Фиц трябва да си поговорим насаме. Не, Спарк, ще се оправя. Мога да се грижа за себе си. Моля ви, вървете си. Веднага.

Оттеглиха се, но не бързо. Тръгнаха вкупом, с много озъртания назад. Спарк беше хванала Нас за ръка и когато погледнаха назад, лицата им бяха детински тъжни. Лант тръгна последен, лицето му беше напрегнато, погледът — втренченият на Пророк, толкова като на баща му, че никой не би могъл да сбърка чий син е.

— Моята стая — каза на Нас и Спарк, докато затваряше вратата, и разбрах, че ще направи всичко, за да не пострадат. Надявах се да няма реална опасност. Но и се боях, че генерал Рапскал не е приключил с нас.

— Обясни — каза Шутът строго.

Надигнах се от пода. Беше по-трудно, отколкото трябваше да е. Превъртях се по корем, застанах на четири крака и след това с усилие се изправих. Задържах се за ръба на масата и я заобиколих, докато стигна до стол. Неволното ми изцеряване на Лант и след това на Нас бе изтръгнало и последните ми сили. Седнах и бавно си поех дъх. Страшно трудно беше да държа главата си вдигната.

— Не мога да обясня нещо, което не разбирам. Никога не се е случвало, при никое изцеряване с Умение, на което съм бил свидетел. Само между теб и мен. Каквато рана взема от теб, появява се на мен.

Той стоеше скръстил ръце на гърдите си. Лицето му си беше неговото и боядисаните устни и напудрените с руж страни на Амбър вече изглеждаха странно. Очите му сякаш ме пронизваха.

— Не. Обясни защо скри това от мен! Защо не можа да ми се довериш с простата истина. Какво си въобрази? Че ще настоя да се ослепиш, за да мога аз да виждам?

— Аз… Не! — Подпрях лакти на масата и отпуснах глава на ръцете си. Не можех да си спомня някога да съм се чувствал по-изцеден. Болката в слепоочията ми пулсираше с ударите на сърцето. Изпитвах отчаяна нужда да възвърна силата си, но дори седенето все още искаше повече, отколкото можех да дам. Искаше ми се да се смъкна на пода и да се предам на съня. Помъчих се да подредя мислите си. — Ти беше толкова отчаян, толкова искаше да върнеш зрението си. Не исках да ти отнема тази надежда. Планът ми беше, след като се почувстваш достатъчно силен, котерията да може да се опита да те изцери, стига да им позволиш. Страхът ми беше, че ако ти кажех, че не мога да те изцеря, без да изгубя своето зрение, ще загубиш всякаква надежда. — Последната част от истината режеше като нож в устата ми. — И се боях, че ще ме помислиш за егоист, ако не те изцеря. — Главата ми клюмна.

Шутът каза нещо.

— Не те чух.

— И не трябваше — отвърна той тихо. После призна: — Нарекох те тъпак.

— О. — Едва можех да държа очите си отворени.

Той попита предпазливо:

— След като си поел моите рани… те изцериха ли се?

— Да. Общо взето. Но много бавно. — По гърба ми още имаше розови трапчинки. — Или поне така ми се стори. Знаеш как беше тялото ми след онова бързо изцеряване, което котерията ми направи преди години. Почти не старея и раните ми зарастват за една нощ, което ме изтощава. Но зараснаха, Шуте. Щом разбрах какво става, станах по-предпазлив. Когато работех над костите около очите ти, бях изключително внимателен. — Замълчах. Предложението, което щях да направя, щеше да е ужасно. Но в нашия вид приятелство трябваше да се направи. — Бих могъл да опитам да излекувам очите ти. Да ти дам зрение, да загубя моето и да видя дали тялото ми би могло да го възстанови. Би отнело време. И не съм сигурен дали това е най-доброто място да направим такъв опит. Може би в Бинград, след като пратим другите у дома, бихме могли да наемем стаи някъде и да направим опита.

— Не бъди глупав. — Тонът му не търпеше никакво възражение.

В дългото му мълчание сънят пропълзя в мен, просмука се в цялото ми тяло. Беше онази поглъщаща настойчивост, която проявява тялото, настойчивост, която не признава отказ.

— Фиц. Фиц? Погледни ме. Какво виждаш?

Вдигнах с усилие клепачи и го погледнах. Стори ми се, че разбирам какво му трябва да чуе.

— Виждам приятеля си. Моя най-стар, най-скъп приятел. Каквато и маска да носиш.

— А виждаш ли ме ясно?

Нещо в гласа му ме накара да вдигна глава. Примигнах замаяно и се взрях в него. След малко той изплува на фокус.

— Да.

Той изпусна затаения си дъх.

— Добре. Защото когато те докоснах, усетих, че стана нещо, нещо повече, отколкото очаквах. Посегнах към теб, за да те върна, защото се уплаших, че изчезваш в течението на Умението. Но когато те докоснах, не беше като да докосвам някой друг. Беше все едно събрах дланите си. Все едно твоята кръв внезапно потече в моите жили. Фиц, мога да видя очертанията ти, там в стола ти. Боя се, че може да съм взел нещо от теб.

— О. Добре. Радвам се. — Затворих очи, бях твърде уморен, за да се изненадам. Твърде изтощен, за да се уплаша. Помислих си за онзи ден, толкова отдавна, когато го бях върнал от смъртта и го бях натикал отново в тялото му. В онзи момент, когато бях напуснал тялото, което му бях поправил, момента, когато преминахме един в друг преди всеки от нас да върне собствената си плът, бях почувствал същото. Усещане за единство. За завършеност. Спомних си го, но бях твърде уморен, за да го изразя с думи.

Отпуснах глава на масата и заспах.

 

 

Плувах. Бях се превърнал в част от нещо необятно, но сега се бях откъснал от него. Бях изключен от великата цел, която ме беше използвала като проводник. Безполезен. Отново. В далечината отекваха гласове.

— Имах кошмари за него. Веднъж даже се напиках в леглото.

Някакво момче се засмя.

— За него? Защо?

— Заради първия път, когато го срещнах. Бях още дете всъщност. Дете, на което бе дадено привидно безвредна задача. Да оставя подарък за едно бебе. — Покашля се. — Той ме хвана в стаята на Пчеличка. Спипа ме натясно като плъх. Не знам как е разбрал, че идвам. Просто изведнъж се появи и опря нож на гърлото ми.

Бездиханно мълчание.

— После какво?

— Накара ме да се съблека чисто гол. Сега знам, че е искал да вземе скритите ми оръжия. Взе всичко. Ножове, отрови, восък за копиране на ключове. Всички неща, с които толкова се гордеех, всички инструменти за онова, което баща ми искаше да стана. Взе ги и аз стоях гол и треперех, а той ме гледаше. Решаваше какво да прави с мен.

— Помисли, че ще те убие? Том Беджърлок?

— Знаех кой е. Розмарин ми беше казала. И ми каза, че е много по-опасен, отколкото мога изобщо да си представя. Надарен с Осезанието. И че винаги е имало слухове, че е… разбираш.

— Не разбирам.

Мълчание.

— Че си пада по момчета.

Мъртва тишина. После пак момчешки смях.

— Той ли? Не. Винаги е имало само една за него. Лейди Моли. Това си беше шега сред слугите във Върбов лес. — Засмя се отново. — „Почукай два пъти — кикотеха се слугинчетата. — А после изчакай и почукай отново. Никога не влизай, докато един от тях не те покани. Никога не ги знаеш какво ще си правят.“ Мъжете от имението бяха горди с него. „Онзи стар жребец не си е изгубил огъня“, така казваха. В кабинета му. В градините. В овощните градини.

Овощната градина. Летен ден, синовете й са заминали да си търсят късмета. Бяхме обикаляли сред дърветата, гледахме как зреят ябълките, говорехме за предстоящата беритба. Моли — дланите й ухаеха на цветята, които бе набрала. Спрях се да затъкна китка „бебешки дъх“ в косата й. Тя се обърна към мен, усмихна се. Дългата целувка премина в нещо друго.

— Когато лейди Шън дойде за първи път във Върбов лес, една от новите слугини казала, че си бил търсел нова жена. Готвачката Нътмег ми го каза това. Казала на слугинята: „Той не. За него беше само лейди Моли и никога никоя друга. Той дори не може да погледне друга жена.“ После казала на Ревъл какво е казала слугинята и Ревъл я извикал в кабинета си. „Той не е лорд Грабнищипни, той е холдър Беджърлок. И тука клюки няма да търпим.“ А после й казал да си стяга багажа. Тъй ни каза Нътмег.

Моли ухаеше на лято. Когато я притеглих към мен, цветята й се пръснаха по земята. Дълбоката градинска трева бе като рехава стена около нас. Дрехите са смъкнати, упоритата тока на колана ми се предаде, а след това тя ме е яхнала, подпряла се е на ръцете си и ме приковава долу. Надвесена над мен, гърдите й са се освободили от блузата, целува ме. Слънцето стопля кожата й за милувките ми. Моли. Моли.

— А сега? Още ли те е страх от него? — пита момчето.

Младежът не отговаря веднага. После казва:

— Той си е за страх. Не прави грешка за това, Нас. Фиц е опасен мъж. Но съм тук не заради страха си от него. Тук съм, за да изпълня заръката на баща ми. Той ми възложи да бдя над него. Да го опазя от него самия. Да го върна у дома, когато всичко свърши, ако мога.

— Това няма да е лесно — казва момчето с неохота. — Чух Фоксглоув да си говори с Ридъл след онази битка в гората. Каза, че бил склонен да се самонарани. Да сложи край на живота си, след като жена му е мъртва и детето му е изчезнало.

— Няма да е лесно — съгласява се младият мъж с въздишка. — Няма да е лесно.

 

 

Сънувах. Не беше приятен сън. Не бях муха, но бях хванат в паяжина. Беше особена паяжина, не лепкави нишки, а стриктно очертани канали, които трябваше да следвам, все едно бяха пътеки, врязани през непроницаема гора от загърнати в мъгла дървета. Тъй че се движех, не по свое желание, но без да мога да правя друго. Не можех да видя къде води пътеката ми, но нямаше друга. Веднъж погледнах зад себе си, но пътеката, по която бях вървял, бе изчезнала. Можех само да продължа напред.

И тогава тя ми заговори.

Намеси се в това, което е мое. Изненадана съм, човеко. Толкова ли си глупав, че да не те е страх да предизвикаш дракони?

Драконите не си правят труда да се представят.

Мъглата бавно се разнесе и бях някъде, където закръглени сиви камъни, обрасли с лишей, стърчаха над тревиста ивица. Вятърът духаше все едно, че никога не бе започвал и никога нямаше да спре. Бях сам. Опитах се да съм малък и да запазя тишина. Мислите й все пак ме намериха.

Детето трябваше да оформя аз. Ти нямаше никакво право.

Това, че се присвивах, за да съм малък, не беше свършило работа. Опитах се да запазя мислите си спокойни, но трескаво желаех Копривка да е с мен тук в това съновидение. Тя беше устояла на яростната атака на Тинтаглия когато все още беше нова за Умението. Пресегнах се към дъщеря си, но драконът ме стисна все едно бях жаба в ожулените ръце на момче. Бях под нейната власт и сам. Скрих страха си дълбоко в гърдите си.

Не знаех кой дракон е това и бях достатъчно благоразумен, за да не попитам. Всеки дракон пази името си, за да не добият други власт над него. „Това е просто сън“ е почти неприложимо към това, което един дракон може да направи на спящия ум на човек. Трябваше да се събудя, но тя ме задържа както ноктите на ястреб биха задържали борещ се да се измъкне заек. Усещах студената камениста земя под мен, усещах ледения вятър, изтръгващ топлината от тялото ми. И все пак изобщо не я виждах. Но пък може би логиката можеше да достигне до нея.

— Намерението ми никога не е било да се намесвам, а само да направя малките промени, които биха позволили на децата да живеят.

Детето беше мое.

— Предпочиташ ли мъртво дете пред живо?

Моето е мое. Не твое.

Логиката на тригодишно дете. Натискът на гърдите ми се усили и над мен се въплъти прозрачна фигура. Искреше синя и сребриста. Разпознах на кое дете държи като на свое по белезите, които бяха общи с тези на майката на детето. Майката бе жената, която твърдеше, че работи със Среброто. Тимара — крилатата и ноктестата. Този дракон претендираше за момичето, което безстрашно бе избрало да се промени. Дете, което бе човешко същество само отчасти. Дете, което не беше се поколебало да избере драконови крака вместо човешки, за да може да скача по-високо и да хваща клони по-добре, когато се катери. Храбро и умно дете.

Това е тя.

Долових неохотно издала се гордост. Помислих си, че може би ласкаенето на детето или дракона ще ми спечели отсрочка. Натискът на драконовото стъпало на гърдите ми беше станал повече от болезнен, дотолкова, че ребрата ми се огъваха. Ако натрошеше ребрата ми и те ми пробиеха дробовете, щях ли да умра, или щях да се събудя? Съзнаването, че сънувам, не намаляваше нито болката, нито усещането за предстоящо бедствие.

Умираш в сънищата си, събуждаш се безумен. Такава поговорка имат Праотците. Връзките ти с този свят са силни, малки човеко. Има нещо у теб… и все пак не си дракон, докоснат от дракон, който познавам. Как е възможно това?

— Не знам.

Каква е тази нишка, която долавям у теб, дракон и не-дракон? Защо си дошъл в Келсингра? Какво те доведе в драконовия град?

— Отмъщение — изпъшках. Усещах, че ребрата ми поддават. Болката беше изумителна. Ако спях, тази болка със сигурност щеше да ме събуди. Тъй че това беше истинско. Някак си беше реално. А ако беше реално, щях да имам нож на колана си, и ако беше реално, щях да умра като затиснат на земята заек. Дясната ми ръка беше заклещена под нокътя на дракона, но лявата ми беше свободна. Пресегнах се, заопипвах и го намерих. Извадих го и замахнах с всичката останала ми сила, но ножът се отплесна от твърдите люспи все едно бях опитал да пробия камък. Тя дори не трепна.

Искаш да отмъщаваш на дракони? За какво?

Ръката ми се отпусна безжизнена. Дори не усетих как пръстите ми изпуснаха ножа. Болката и липсата на въздух отнемаха волята ми. Не изрекох думите, защото не ми беше останал никакъв въздух. Помислих ги и й ги предадох. Не на дракони. На Слугите. Отивам в Клерес да избия всички Слуги. Те нараниха приятеля ми и унищожиха детето ми.

Клерес?

Страх. Дракон да изпитва страх? Удивително. Още по-изненадващо — приличаше на страх от нещо непознато.

Град от кости и бели камъни далече на юг. На един остров. Град на бледолики хора, които вярват, че знаят всяко възможно бъдеще и онова, което е най-добре да се избере.

Слугите! Започна да избледнява от съня ми. Спомням си… нещо. Нещо много лошо. Изведнъж станах маловажен за нея. След като вниманието й се отклони от мен, можех отново да дишам и се реех в тъмен сивкав свят, или мъртъв, или сам в съня си. Не. Не исках да спя и да съм уязвим за нея. Започнах да се боря да се събудя, мъчех се да си спомня къде е наистина тялото ми…

Отворих очи посред нощ и примигах с лепкави клепачи. Лек ветрец духаше над хълмовете. Можех да видя полюшващи се дървета. В далечината видях планини със заснежени върхове. Луната бе голяма и кръгла, бледожълта, с цвета на стари кости. Наоколо сигурно имаше дивеч. Защо бях спал толкова дълбоко? Имах чувството, че главата ми е натъпкана с вълна. Вдигнах глава и подуших въздуха.

Не усетих никакъв полъх и не надуших никаква гора, само себе си. Пот. Миризмата на иначе чиста стая. Постелята беше твърде мека. Опитах се да се надигна. Наблизо прошумоляха дрехи и някой опря силни ръце на раменете ми.

— По-полека. Хайде да започнем с вода.

Нощното небе беше измама, а и никога повече не бях ловувал така, както навремето.

— Не ме докосвай кожа до кожа — напомних на Лант.

Ръцете му се отдръпнаха и аз се надигнах и седнах. Смъкнах крака от леглото. Стаята се завъртя три пъти и се успокои. Всичко наоколо беше смътен сумрак.

— Пий — каза той и бутна в ръцете ми студено канче. Помирисах. Вода. Пих, докато свърши. Той взе канчето и го напълни пак. Изпих го.

— Достатъчно е засега, мисля.

— Какво стана?

Той седна до мен. Погледнах го внимателно и се зарадвах, че мога да го виждам.

— Какво помниш? — попита Лант след дълго мълчание.

— Изцерявах деца на Праотците…

— Докосваше деца, едно след друго. Не толкова много. Шест. Всички ставаха по-добре и с всяко изцерено дете удивлението на Праотците на Келсингра се усилваше, а ти ставаше все по-странен. Аз нямам Умението, Фиц. Но дори и аз почувствах, че все едно си окото на буря от магия, която течеше към теб и след това задуха към всички наоколо. А когато вече нямаше повече деца, и големите започнаха да се блъскат напред. Не само Праотците, хора от Дъждовните равнини също. Никога не бях виждал толкова изродени хора. Някои имаха нокти или ноздри на дракони. Но не по хубавия начин, не като Праотците. Бяха като… болни дървета. И изпълнени с внезапна надежда. Започнаха да се бутат към теб, да те молят да ги изцериш. Очите ти бяха празни и ти не им отговори. Просто започна да ги докосваш и те рухваха, телата им се променяха. А ти пребледня и започна да трепериш, и въпреки това не спираше и те продължаваха да напират, бутаха се и молеха. Лейди Амбър ти извика и те разтърси. А ти все така гледаше с празни очи и изродените продължаваха да напират към теб. После Амбър смъкна ръкавицата си и стисна китката ти, и те издърпа от тях.

Спомените ми бяха като разгръщащ се гоблен. Лант благословено мълчеше, докато сглобявах късче по късче живота си.

— А оттогава? Добре ли е всичко? — Спомних си напиращата викаща тълпа. — Пострада ли някой? Къде са другите?

— Никой не пострада сериозно. Драскотини и синини. — Лант изсумтя невярващо. — Само Спарк все още носи онези белези. Ти докосна мен и Нас и всичките ни рани се изцериха. Не съм се чувствал толкова здрав от… отпреди да ме набият онази нощ в Бъкип.

— Съжалявам.

Той се взря в мен.

— Съжаляваш, че ме изцери?

— Че го направих толкова внезапно. Без предупреждение. Умението… не можех да го овладея.

Той се загледа някъде над мен, после каза:

— Усещането беше странно. Все едно да те топнат в леденостудена река и после да те издърпат веднага, сух и топъл както допреди миг… — Гласът му заглъхна, докато си го спомняше.

— Къде са те? Амбър и Спарк, и Нас?

Имаше ли опасност? Бях ли спал, докато те са били изложени на опасност?

— Сигурно спят. Аз поех тази стража.

— Стража? От колко време съм тук?

Той въздъхна.

— Това е втората нощ. Е, може би трябва да кажа заранта на третия ден. Почти утро е.

— Мисля, че заспах на масата.

— Да. Преместихме те на леглото. Боях се за теб, но Амбър каза да те оставим да спиш и да не викаме лечител. Мисля, че се притесняваше какво може да стане, ако лечител докосне кожата ти. Нареди ни много да внимаваме да не те докоснем.

Отговорих на неизречения му въпрос.

— Смятам, че отново владея Умението си.

Останах неподвижен за малко, докато проверя потока на магията. Беше силен тук в стария град, но отново го усещах като нещо извън мен, вместо течение, което се излива през мен. Прецених стените си и ги намерих по-силни, отколкото бях очаквал.

— Дадох ти прах от елфова кора — напомни ми Лант.

— Това помня. — Обърнах се и го изгледах. — Изненадан съм, че носиш такова нещо.

Той извърна очи.

— Това е от ранните надежди на баща ми за мен, от обучението ми. Взех много нещица на това пътуване.

Помълчахме. След това попитах:

— А генерал Рапскал? Какво е сегашното чувство спрямо нас тук в Келсингра?

Лант облиза устни.

— Голямо уважение, основано на страх, мисля. Амбър ни посъветва да сме внимателни. Храним се в стаите си и не общуваме много с тукашните. Никой от нас не е виждал генерал Рапскал. Но имаше една бележка от него и три посещения от един от войниците му, Праотец, казва се Кейси. Беше почтителен, но настоятелен, че генерал Рапскал трябва да се срещне насаме с теб. Отказахме му, защото ти все още спеше, но никой от нас не смята, че ще е безопасно да се срещнеш сам с него. Генералът изглежда… странен.

Кимнах мълчаливо, но реших, че една среща насаме може би ще е необходима, за да премахна заплахата, която генералът представляваше за Амбър. След такава среща той просто можеше да се разболее смъртоносно, ако продължеше да търси възмездие.

— Праотците уважиха желанието ни да се усамотим — продължи Лант. — Подозирам, че кралят и кралицата са ни предпазили от любопитство и молби. Срещаме се главно със слуги, а те, изглежда, хранят добри чувства към нас. — И добави притеснено: — Някои са засегнати от Дъждовните равнини по доста неприятен начин. Боя се, че някои ще потърсят изцеряване от теб, въпреки повелята на краля да бъдеш оставен в покой. Не искахме да те оставим сам, защото не искахме Праотците да те намерят без охрана. В началото. След това се уплашихме, че може би умираш. — Стреснат сякаш от думите си, той изведнъж се изправи и заяви: — Трябва да кажа на другите, че си се събудил. Гладен ли си?

— Не. Да.

Не бях гладен, но знаех, че трябва да ям. Не бях умрял, но не бях и живял. Чувствах тялото си като тежко мокро облекло, мръсно и вмирисано на пот. Потърках лицето си. Определено вече бях брадясал. Очите ми бяха подути, езикът и зъбите — сухи и лепкави.

— Ще наредя да донесат храна.

Излезе. С разсъмването в стаята ставаше по-светло. Нощният пейзаж на стената избледняваше. Смъкнах халата, с който ме бяха облекли, и отидох до басейнчето. Щом клекнах до чучура, от него започна да блика вдигаща пара вода.

Докато киснех в горещата вода, влезе Амбър. Настойчивост беше с нея, но тя вървеше до него, без да разчита той да я води. Спряха точно до ръба на басейна. Отговорих на основните им въпроси още преди да са зададени.

— Буден съм. Нищо не ме боли. Започвам да огладнявам. Владея Умението си, поне така мисля. Моля, отбягвайте да ме докосвате, докато не се уверя.

— Как си? Честно? — попита Амбър.

Хареса ми, че очите й се бяха спрели на мен, но се зачудих дали моето зрение не е отслабнало. Щом Шутът бе придобил малко, бях ли аз загубил от своето? Не бях забелязал разлика. Все още.

— Буден съм. Все още съм уморен, но иначе ми няма нищо.

— Спа дълго. Боях се за теб. — Амбър говореше малко обидено, сякаш това, че съм бил в безсъзнание, бе наранило чувствата й.

Горещата вода беше отпуснала мускулите ми. Започвах да усещам тялото си по-познато, сякаш мястото ми би могло да е в него. Натопих отново глава и изтърках очите си. Излязох от водата. Все още имах болежки. Шейсет не са трийсет, както и да изглеждах. Настойчивост отиде да ми донесе кърпа да се избърша, след това ми подаде халат. Докато си бършех краката, попитах:

— Какви са настроенията в града? Увредих ли някого?

Амбър отвърна:

— Изглежда, че не — поне трайно. Всички деца, които докосна, изглежда, са по-добре сега, отколкото преди да ги докоснеш. Обитателите на Дъждовните равнини, които пипна, ти изпращат благодарствени писма. И, разбира се, молби да помогнеш на други. Най-малко трима са оставили бележки под вратите, молят да им помогнеш с промените им. Излагането на драконово влияние или дори обитаването на райони, където дракони са присъствали дълго, изглежда, ускорява дефектите им, а онези, които съзнателно са променени от дракони, се чувстват много по-добре от родените с тях или придобилите ги с възрастта. Тези промени често са смъртоносни за деца и съкращават живота за всички.

— Пет са бележките вече — каза Настойчивост. — Още две имаше пред вратата, когато дойдохме.

Поклатих глава.

— Не смея да опитвам да помогна на никого. Дори с елфовата кора, която ми даде Лант, усещам течението на Умение през мен като насрещна вълна. Няма да рискувам отново с това.

Намъкнах зеления праотечески халат. Ръцете ми все още бяха мокри, но ги напъхах в ръкавите, размърдах рамене и усетих как дрехата се намести по мен. Магия на Праотците? Имаше ли Сребро в тъканта на този халат, за да му напомня, че е дреха? Праотците бяха смесили Сребро в пътищата си, за да им се напомня винаги, че са пътища. Мъх и трева никога не ги поглъщаха. Имаше ли разлика между Умението и магията, която Праотците бяха използвали, за да сътворят този великолепен град? Как се кръстосваха магиите? Имаше твърде много неща, които не знаех, и се радвах, че Лант ми беше дал кората, за да ме спаси от повече експерименти.

— Искам да се махнем оттук колкото може по-скоро.

Не бях помислил да кажа тези думи — просто сами излязоха от устата ми. Тръгнах към дневната и Нас и Амбър ме последваха. Лант беше там и ни беше чул.

— Съгласен съм — каза той веднага. — Макар да съм Неумел, все пак шепотът на града стига до мен по-силно с всеки изминал ден. Трябва да се махна оттук. Трябва да заминем преди добронамереността на Праотците да угасне. Генерал Рапскал може да привлече хора срещу нас. Други пък може да започнат да негодуват, че отказваш да ги изцериш.

— Да, това би било разумно. Но не бива да сме твърде припрени. Дори да имаше кораб надолу по реката, пак би трябвало да се постараем да се сбогуваме с Келсингра така, че да не подразним жителите й. — Гласът на Амбър беше замислен. — Пътуването през териториите им е дълго, а Драконовите търговци имат дълбоки връзки с Търговците от Дъждовните равнини. Те на свой ред имат дълбоки фамилни връзки с Бинград и Търговците на Бинград. Трябва да пътуваме по реката от тук до Дъждовните равнини. Оттам най-безопасният ни превоз би бил на някой от живите кораби, които се движат по реката. Трябва да пътуваме поне до Бинград и там да намерим съд, който да ни преведе през Пиратските острови и до Джамайлия. Тъй че дано добрата воля на драконовите пазители да ни съпътства дотам. Поне до Бинград, а може би и по-натам. — Помълча, после добави: — Защото трябва да стигнем отвъд Джамайлия и отвъд Островите на подправките.

— А после — отвъд края на всяка доказана карта, която съм виждал някога ли? — попитах.

— Чужди води за теб ще са домашни пристани за други. Ще си намерим пътя там. Аз намерих пътя до Бинград, преди много години. Мога отново да си намеря пътя до дома.

Думите му не бяха голяма утеха, поне за мен. Вече бях уморен дори само от стоенето. Какво си бях причинил? Седнах в един от столовете и той ме прие с охота.

— Очаквах да пътувам сам и с малко багаж. Да си заработвам превоза отчасти. Не бях правил планове за такъв вид пътуване, нямам провизии, за да взема някого с мен.

Чу се тих звън и вратата се отвори. Слуга вкара в стаята масичка на колелца. Покрити блюда, съдове и прибори; явно храна за всички ни. Спарк се шмугна през отворената врата. Беше с чисти дрехи и сресана, но очите й ми казаха, че едва наскоро е приключила със съня.

Лант благодари на слугата. Мълчанието ни се задържа, докато вратата се затвори зад него. Спарк започна да отваря блюдата, докато Настойчивост подреждаше чиниите.

— Има цилиндър със свитък тук, тежък и с някакъв смешен герб. Пиле, което носи корона.

— Коронованият петел е фамилният герб на Купрус — каза Амбър.

По гърба ми премина тръпка.

— Различно е от петльова корона?

— Да. Макар че съм се чудил дали нямат някаква древна връзка.

— Какво е петльова корона? — попита Спарк.

— Отвори писмото и го прочети, ако обичаш — отклони Амбър въпроса й. Настойчивост го подаде на Спарк, а тя го връчи на Лант.

— Адресирано е до пратениците на Шестте херцогства. Предполагам, че това означава всички нас.

Лант счупи восъчния печат и извади страница чудесна хартия. Очите му пробягаха по нея.

— Хм. Слухове за събуждането ви са стигнали от кухнята до тронната зала. Поканени сме на вечеря с Драконовите пазители на Келсингра. „Ако здравето на принц Фицрицарин позволява.“ — Вдигна очи към мен. Пазителите, както научих, са първоначалните обитатели на Дъждовните равнини, които се отправили с драконите да намерят Келсингра, или най-малкото обитаем район за дракони. Не са били много, по-малко от двайсет, мисля. Други са дошли да живеят тук, разбира се. От Дъждовните равнини, в търсене на по-добър живот, бивши роби и така нататък. Някои от пазителите взимали жени измежду новите преселници. Посланиците им при крал Предан се представиха като идващи от многолюден и процъфтяваш град. Но това, което видях тук и което чух от слугите, ми разказва друга история — добави замислено. — Имали са само умерен късмет в повишаване на населението до ниво, което може да издържа града, дори на ниво на село. Хората от Дъждовните равнини смятат, че се променят по-бързо, когато живеят тук, и то рядко по добър начин. Както видяхте, децата, родени в Келсингра, не са много и промените, които ги дамгосват, не винаги са добри.

— Чудесен доклад — каза Спарк, подражавайки на гласа на Сенч. Настойчивост изсумтя в шепите си, за да не прихне.

— Наистина — съгласи се Амбър и Лант се изчерви.

— Добре те е обучил — казах аз. — Защо според теб се събират и ни канят да вечеряме с тях?

— Да ти благодарят? — Настойчивост сякаш не вярваше, че не съм се сетил за това.

— Ще е прелюдия към спазаряване с нас. Такъв е обичаят на Търговците. — Амбър въздъхна. — Знаем какво ни трябва от тях. Провизии и превоз колкото може по-далече на юг. Въпросът е какво ще поискат те от нас в замяна?