Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (36)

34.
Пушек

Но знаеш ли, Фиц, след като брат ми умря, бях повече сам, отколкото бях мислил някога, че може да бъда. Умен беше моят крал, да, и човекът, който командваше ръката ми, но в часовете след като замъкът заспеше, когато двамата с него седяхме край камината в спалнята му и говорехме, той беше също така мой приятел.

Малко приятели съм имал през живота си. Когато живеех зад стените, имаше няколко ключови шпиони, с които се срещах, често под някоя от маските си. Може би съм започнал да завися от твоето приятелство твърде много заради онази изолация. Дали бях ревнив за твоите приятелства и романтични връзки? Не. Мисля, че по-добрата дума би била завист. Дори след като излязох от стените и можех да се движа из Бъкип като лорд Сенч, беше трудно да създам истински приятелства, защото моята биография и занаят трябваше да останат тайна.

Виж собствените си приятели през онези дни. Колко от тях наистина знаеха какво беше ти, какво беше правил и какво бе способен да направиш?

Писмо от Сенч до Фицрицарин Пророка

— Глупак.

Думата сама се изплъзна от устните ми, когато се взрях в тъмната килия. Видях бледото му лице, затворените очи, белотата на изпънатата му длан и с внезапна увереност разбрах, че е приел милостивия изход, който му бях дал аз. Причерня ми. Не можех нито да извърна поглед, нито да проговоря. Аз му бях дал смъртта. Той я беше приел. Бяхме тук; можехме да сме го спасили. Защо го бях направил?

Чух смътно дрънчене на метал в метал.

— Донеси светлина! — каза Спарк.

Извърнах глава. Беше до мен, с иглите вече пъхнати в много старата ключалка. После дойде Лант, понесъл дебела лампа, цяло гърне, в двете си ръце. Тупна я долу до мен. Не можа да освети много, но все пак хвърли някаква светлина. Огледах Шута. Кръв по лицето му. Беше умрял сам в килия. По-добре може би от методичното изтезание, от което се беше боял, но не можех да изпитам никакво облекчение.

— Остави. Твърде късно е. Трябва да потърсим Пчеличка — прошепнах на Спарк.

„Пчеличка — казах си. — Мисли само за Пчеличка!“ Но Спарк изсумтя, след като натисна двете лостчета едно в друго и ключалката поддаде. Бутнах бързо вратата, влязох в килията и застанах над Шута. Трябваше ли да оставя тялото му тук? Можех ли да направя друго? Останалите се струпаха на вратата и ме загледаха, щом се наведох и посегнах да изтрия кръвта от лицето му.

Запокитеното нощно гърне не ме улучи по главата на косъм. Усетих фученето от преминаването му и чух трясъка, щом се удари в стената на килията. Отскочих назад, а Шутът скочи към мен, за да ми издере очите. Улових го, прегърнах го и му заговорих:

— Шуте, Шуте, аз съм, Фиц! Спри, аз съм!

След миг тялото му се вцепени и той едва не се свлече на пода.

— Капра. — Подпухналата му уста заглушаваше думите. — Очаквах Култри. С горещите щипци. Докато тя гледа.

— Не. Ние сме тук. Дойдохме да намерим теб и Пчеличка и да я върнем у дома. Шуте, защо тръгна без нас? — Въпросът, който пареше корема ми през целия ден.

— Идете при Пчеличка. Килиите на покрива. Тя е горе. И Прилкоп също.

— Пъстра ни каза. Ще я намерим.

Той се отпусна в ръцете ми. Фразите заизлизаха с пъшкане от устата му, докато го водех към вратата на килията.

— Да спася Пчеличка. Моя е вината, че я взеха. Аз ги отведох до нея. И да ги убия. Да свърша мръсната си работа. Да разчистя бъркотията, която направих. Да бъда Катализаторът този път. Както ти каза, че мога.

— Дай да помогна — каза Лант и хвана едната му ръка, а Спарк се наведе да огледа лицето му и попита:

— Много ли е пострадал?

— Не знам. Шуте, боях се, че си изял отровата, която ти дадох. Не си. Нали? — Ужасно нещо: да се чудиш дали я е глътнал точно преди да пристигнем.

— Не можех. Исках, но не можех. Не и докато Пчеличка е в ръцете им. Не мога да умра, докато не поправя това, Фиц. — Кръв потече от носа му. Той подсмръкна, след което каза с гордост: — Убих двама, поне така мисля. Добрах се до покоите на Култри. Наложи се да се скрия на стълбището и помислих, че бих могъл и да продължа нагоре и да му оставя малък спомен. Нямаше го. Мисля, че го направих добре. На ръба на чашата му. Във виното му, разбира се, и прах, натъркана във възглавницата и чаршафите му. Още — на дръжката на вратата му. — Гласът му трепереше.

— Би трябвало да стигне — промърморих, докато го извеждахме от килията. Беше сложил достатъчно отрова, за да убие десетина души. — Съвестна работа. А как уби Симфи?

— Не Симфи. Капра. Е, мисля, че я убих. Забих нож в корема й. Два пъти. — Олюля се, подпря се на мен и се изправи решително. — Загубих ножа. И пеперуденото наметало.

— Приемлива цена.

— Намерих буре с вода. Не знам колко е чиста — каза Нас притеснено.

— Вода ли? Чиста или мръсна, дай ми!

Заведохме го до бурето. На него бе закачен черпак. Нас го напълни и Шутът отпи. Следващия изля на главата си и избърса лицето си. С полепналата по черепа му коса в сумрака изглеждаше много стар.

— Още — каза Шутът и го изчакахме мълчаливо. Когато се напи, Спарк попита:

— Освен отоците, които виждаме, и разцепеното чело, ранен ли си?

Шутът направи гримаса и изплю кървава храчка.

— Биха ме с тояги. Много. И ме ритаха. Жестоко, но не чак толкова. Пазеха ме за удоволствие на Капра, мисля. Но се надявам, че е мъртва. Фиц, моите рани не са важни. Трябва да намерим Пчеличка. Когато я видях, я държаха в горните килии, на покрива на крепостта. И Прилкоп е там някъде. Помислих, че ще го сложат тук с мен, но не го направиха. — Замълча, за да си поеме дъх, и се хвана за ребрата. Закашля се и потръпнах, докато го гледах.

— Казах ти, Пъстра ни я намери. — Зачудих се колко удара по главата е понесъл.

Той помълча малко.

— Разбира се. Тя трябваше да е първият ни шпионин.

— Нас се сети за нея — отвърнах и момчето се усмихна широко. Беше смъкнал трупа на тъмничарката от масата и нагласи стол за Шута. Кимнах му признателно. — Сега отиваме за нея, Шуте. Не можем да я измъкнем по пътя. След смъртта на Симфи Слугите са го затворили. Заклещени сме тук, освен ако не успеем да намерим входа към тунела, който минава под пътя.

Той присви очи към мен.

— Как стигнахте тук тогава?

— Дойдохме през отходната шахта, която се излива в залива. Но не можем да се върнем оттам. Приливът ще я залее. Освен ако не успеем да намерим Пчеличка и се скрием до следващия отлив.

— След половин ден? — Той поклати глава. — Ще дойдат за мен преди това. Ще ни намерят тук.

— Какъв беше планът ти за бягство?

— Пеперуденото наметало и пътят.

— Наметалото го няма, а пътят е затворен. Връщаме се на опита да намерим тунела под пътя.

Той се усмихна криво.

— Моят план ми харесваше повече. Откъде знаеш, че Симфи е мъртва?

— Оповестиха го и спуснаха черно знаме от кулата й.

Той поклати глава.

— Не е мое дело.

Спарк се намеси.

— Съмва се. Трябва да намерим Пчеличка. Веднага. Преди замъкът да се е разбудил.

— И Прилкоп също. Моля ви. — Шутът се опита да се изправи и не успя.

— Ако можем. — Нямаше да давам обещания. Ако намерех Пчеличка, всичките ми усилия щяха да се насочат към това да я опазя и да я измъкна оттук. — Шуте. Колко можеш да виждаш?

— При тази светлина? Не много.

— Аз убих тъмничарката тук. Знаеш ли дали или кога ще пратят други?

— Не знам. Тя беше единствената, която видях. Фиц, от стотици години никой не е предприемал нищо срещу Слугите. След смъртта на Симфи моето нападение над Капра сто на сто ги е разтревожило. Очаквай да се натъкнеш на много стражи.

Кимнах.

— Отивам горе за Пчеличка.

— Може да са я преместили. Знам, че щяха да местят Прилкоп, след като ме видяха там.

— Добре, оттам ще започна. — Обърнах се към младежите. — Искам вие да останете тук с Шута. Опитайте се да намерите входа към стария тунел, през който са го извели, когато се е „спасил“ първия път. Тръгвам.

— Не сам! — възрази Лант. Нас не каза нищо. Просто стана и дойде до мен.

— Нека да помисля — каза тихо Шутът. — Трябва да се качим едно ниво. Там има още килии. Дванайсет са и повечето почти със сигурност ще са заети. Там е тяхното… главно място за изтезания и затвор. Държаха мен и Прилкоп там много дълго. Може би той е там. — И добави с неохота: — И може би Пчеличка също.

Не бях сигурен дали се надявах да намерим Прилкоп, или не. Ако го бяха малтретирали колкото Шута, щяхме ли да можем да го измъкнем от Клерес? Безполезен въпрос. Нямаше да можем да го оставим.

— Стълбите зад бурето с вода? Те ли ни трябват?

— Да. Вратата е заключена.

— Не и за мен — похвали се Спарк.

Пъргава като заек, тя изтича пред нас и нагоре по стъпалата. Видях как се наведе да огледа ключалката, а след това порови в торбата си да намери инструментите си. Докато работеше по ключалката, обиколих по-грижливо това ниво и бързо се върнах.

— И да има врата, водеща към проход под пътя, не я виждам.

— Вратата към таен тунел ще е добре прикрита — ненужно ми напомни Шутът. И добави с неохота: — И може да не е на това ниво. Изпадах в безсъзнание и отново се свестявах, докато ме извеждаха оттук. Фиц, знам, че мислиш, че ще те забавя. Знам, че се страхуваш за Спарк и Нас. Но зад онази врата ще има още стражи. Вероятно повече, с отколкото би могъл да се справиш сам.

— Ще е чудесно, ако можем да намерим онзи тунел. — Другите му думи ги подминах.

Нас изглеждаше умислен.

— Най-вероятно ще е на стената откъм пътя.

— Иди огледай пак. Може да ми е убягнало нещо. — Отидох да помогна на Спарк с ключалката.

Но когато застанах зад нея, тя ме изгледа ядосано.

— Мога да го направя — промърмори и я оставих.

За миг изпитах ужасна вина. Лант ме беше последвал по стъпалата. Спогледахме се, докато момичето се беше навело и действаше с лостчетата си. Нямаше да хабя думи да му казвам да я защити, да защити всички на всяка цена. Знаеше го. Можех да видя в очите му, че е също толкова притеснен за това, което можеше да ни очаква. Шутът беше разбунил гнездото на осите, но смъртта на Симфи не беше негово дело. Злополука, нещастие или убийство?

— Успях — прошепна Спарк почти в същия момент, в който Нас се качи по стъпалата и обясни с жест, че търсенето му е било безплодно. Изщракването на поддалата ключалка ми се стори много шумно. Затаих дъх и се вслушах. Нищо. Време беше да тръгвам.

Погледнах Лант. Той поклати глава, присвил устни. Нямаше да остане. Нас не отвърна на погледа ми, но беше извадил ножа си. Докоснах китката на Спарк и посочих Шута.

— Защити го — прошепнах и изпитах облекчение, когато тя безшумно слезе и застана до него. Той вдигна очи към нас, бледото му лице бе едва видимо в сумрака.

Открехнах вратата и махнах на другите да изчакат. Измъкнах се тихо. Няколко лампи осветяваха центъра на много по-голямо помещение от това долу. Ужасяващите разкази на Шута се оказаха реалност. Имаше ги масите с окачените по тях окови и надраскани от ножове повърхности. Високи скамейки ги обкръжаваха от три страни. Удобни седалки за зрители на кървавия спектакъл с работата на изтезателите. Яма за огнището. До нея — изрядно подредена лавица. Ръжени и щипци, ножове и триони, и други инструменти, за които нямах имена. Никога не бях разбирал сърцата на такива хора. Кой може да намира забавление и възбуда в болката на друг? Явно тук това беше достатъчно популярно, за да привлича публика.

Покрай едната стена имаше килии. До друга се изкачваха още стъпала. Обзе ме ужасяваща надежда: ако Пчеличка беше тук, можеше да я освободим и да я измъкнем преди приливът да залее шахтата. Щеше да е трудно да изгазим навън през напиращата вода, но не и невъзможно.

Нямаше пазачи и макар Осезанието да ме предупреди за блещукащ живот в килиите, не усетих никого в залата. Съжалих за слуха и обонянието на вълка. Не можех да понеса напрежението. Приближих се до тъмните килии. Смътната светлина от центъра на залата ми показа всичко четирима затворници, всичките възрастни. Спяха или лежаха присвити на слама. Доближих се до една от килиите и видях Прилкоп. Заспал или в безсъзнание?

Върнах се до вратата. Шутът и Спарк се бяха качили по стъпалата и стояха присвити на площадката. Заговорих много тихо:

— Няма следа от Пчеличка. Прилкоп е в една от килиите. Изглежда чисто, но пазете тишина. Трябва да…

Звукът на изщракващо резе и отваряща се врата не можеше да се сбърка с нищо. Отдръпнах се безшумно при хората си и придърпах вратата.

— Какво… — почна Шутът и аз бързо опрях два пръста до устните му. Всички замръзнахме.

Можех да чувам, но не и да виждам. Чух стъпки. Повече от трима души. Чух недоволното мърморене и ругатни на стражи, вдигнати посред нощ за неприятно задължение. Чух дрънчене, ругатня и:

— Мразя това място! Вони. Защо някой ще дойде да се крие тук? Никого няма тук — вратата си беше заключена. Казах ви, никой не се е промъкнал покрай нас. Можем ли вече да се връщаме? Тъкмо ядях.

— Не. — Отговорът на командира беше отсечен. — Трябва да претърсим всяка стая на това ниво за избягалия затворник. Рютор и бойците му претърсват къщите и градините. Килп е поел района между укреплението и стените на замъка. А Култри вдига специалните си.

— Целият проклет замък е на нокти, откакто убиха Симфи. Жалко, че не утрепаха и Винделиар — каза една жена и се изсмя дрезгаво. — С Ферб имахме честта да хвърлим Дуалия в помийната яма. Ферб й се изпика отгоре. Гадната стара кучка изглеждаше по-добре мъртва.

На командира не му беше до смях.

— Да тръгваме. Всяка стая на това ниво трябва да се провери и всяка врата да се заключи. Ако нямаме късмет, местим се на следващото ниво. Никой не бива да ни се измъкне.

— Обзалагам се, че някой от Белите е оправил Дуалия. Онези змийчета нямат никаква причина да я обичат. А Симфи? Мисля, че с нея е злополука. Чух, че поработили малко над Винделиар, за да се опитат да изтръгнат истината от него. Беше окован тук, трябва да е видял какво се е случило. Трябвало е просто да го накарат да говори! Не бих имала нищо против да погледам това.

— Хайде! — Водачът им явно беше подразнен от бърборенето и мотаенето им. Стъпките се отдалечиха. Изчаках, докато не чух, че вратата се затвори.

Шутът изрече три думи в тишината.

— Дуалия е мъртва.

Не можах да разгадая чувството му. Радваше ли се, или се страхуваше по-малко, или съжаляваше, че не е имал възможността да присъства на смъртта й? Може би всички тези неща — или нито едно от тях.

— Прилкоп е в килия някъде тук. И още трима.

— Може да знае какво са направили с Пчеличка. Беше затворен до нея.

Това бяха може би единствените думи, които можеха да ме накарат да се забавя заради него.

— Лант, вземи Нас. Пазете следващата врата. Знам, че я заключиха; това обаче не значи, че няма да се върнат. Спарк, Шуте, с мен.

Открехнах безшумно вратата и тръгнахме като сенки към целите си. Посочих килията на Прилкоп и Спарк и Шутът забързаха към нея, а аз награбих едно гърне-лампа и им го донесох. Не исках другите затворници да се събудят, нито да ги освобождавам. Бяха фактори извън моя контрол, а вече имах твърде много такива.

Спарк се зае с ключалката на килията, а Шутът извика тихо:

— Прилкоп, събуди се.

Прилкоп се беше свил на кълбо, скрил главата си с ръце. При второто извикване на Шута смъкна ръцете си и вдигна глава. Едното му око беше подуто и затворено, а долната му устна беше подпухнала като наденица. Зяпна ни. Разгъна се болезнено и смъкна крака на пода. Когато се затътри към нас, чух дрънчене на вериги.

— Къде е Пчеличка? — попитах нетърпеливо.

Здравото му око обходи лицето ми и той кимна леко, сякаш на себе си.

— Неочакваният син. Но аз те очаквах. — Засмя се хрипливо. — В горните килии я видях за последно. Това ново спасяване ли е?

— Да. — Обърнах се.

Чух го да казва зад мен:

— Надявам се да е по-добро от последното. — Когато тръгнах, извика, по-силно, отколкото ми харесваше: — Има и други горе в килиите на покрива. Освободете ги.

— Фиц? — прошепна Спарк след мен.

— Освободете го. После потърсете скрития тунел. Ще се върна с Пчеличка.

Не изчаках да чуя възраженията им. Прекосих помещението на бегом.

— Направете ми място — прошепнах на Лант и Нас, докато вадех шперцовете си. Беше тъмно, но Сенч ме беше карал да се упражнявам безкрайно и на тъмно. Безмълвно благодарих на стареца, докато опипвах, бутах и натисках; накрая чух удовлетворителното изщракване на поддаващо резе. — Стойте тук — предупредих ги.

Открехнах вратата и надникнах навън. Беше стаята на пазачите. Маса, четири стола. Изоставени зарове до полуизядена праскова и три чаши. Влязох. На стола се бе задържала топлина, а плодът изглеждаше наскоро отхапан. Върнах се при другите.

— Елате, но тихо. Стражите са извикани другаде. Целият замък е вдигнат по тревога. Претърсват за избягал затворник.

Друга врата, друга ключалка, но я отключих бързо. Отново ги предупредих да изчакат и открехнах високата тежка врата. Надникнах в двете посоки по извит коридор с много врати. Никой не се виждаше. На подставки, на интервали, горяха лампи. Всичко беше спокойно.

Беше стряскащо да пристъпиш от място на решетки, изтезания и отегчени стражи в осветен коридор, облицован с бяло дърво, каквото не бях виждал никога. Подът беше безукорно чист, на стената имаше портрети в рамки. Беше все едно пристъпваш от кошмар в прелестен сън.

Прецених плановете си. Не беше добре, че всички врати на това ниво щяха да са заключени, след като стражите са претърсили всяка стая. Ако се наложеше да се оттеглим и да се скрием, нямаше къде да идем.

Измъкнахме се един по един. Аз поведох. Нас беше зад мен с извадения си къс меч. Лант тръгна последен, с меч в ръка. Носех ножа си в лявата ръка и корабната брадвичка в дясната. Жалката ми щурмова сила срещу укрепения замък. Но друг избор нямаше. Коридорът леко се извиваше. На широки интервали имаше двойни врати с декоративна резба. Всичко беше тихо. Припомних си какво ми беше казал Шутът, когато правехме картата си. Този основен етаж щяха да са зали за аудиенция и чакални, и частни помещения за посрещане на много важни гости. Имаше няколко стълбища до следващото ниво. Избрах да тръгнем надясно.

Опитах първите две врати, докато минавахме. Заключени. Надявах се това да означава, че вървим след патрула. Но ако се върнеха, нямаше къде да се скрием.

— Какъв е този звук? — попита Нас.

— Не знам. — Беше глухо неравно бучене. Лант гледаше нагоре, Нас — зад нас. Нямаше време да се тревожа за това. — Трябва да намерим Пчеличка.

Бързахме като плъхове, присвити покрай стените.

Щом завихме по коридора, видях стълбището. Отгоре се спускаше светлосива мъгла. Забавих, впих поглед натам, след това го подуших ясно. Пушек. Сега разбрах. Над нас боботеше глухият смях на пожар на горните етажи. Чух далечни уплашени викове.

— Тя е там горе — казах и затичах. Взимах по две стъпала наведнъж. На първата площадка Нас ме подмина. Загубих го от поглед на завоя на стълбището. Прибрах ножа в канията, окачих брадвичката на колана си и го последвах.

Чух шляпане на стъпки, кашляне и женски плач. Четирима души притичаха покрай нас надолу по стълбището.

— Пожар! — извика ми един, докато ме подминаваше. Зад себе си чух вика на Лант и реших, че са се сблъскали с него.

Това, което беше мъгла, се превърна в сив вонящ дим. Още дванайсет стъпала и димът ме задуши. Очите ми се насълзиха. Олюлях се, паднах на колене на стъпалата и намерих малко по-хладен и по-чист въздух. Покрих с ръкав носа и устата си и пропълзях още три стъпала нагоре. Беше само пушек. Как можеше да ме спре? Стигнал бях най-горе на стълбището. Имаше площадка. След нея имаше още три стъпала. Не можех да видя Нас. Къде беше?

Спрях, притиснал гърди на последното стъпало преди площадката. Вляво от мен имаше коридор, задръстен с дим, загърнал тъмнооранжевия блясък на огън. Запуших устата си с ръка и задишах през ризата. Пламъците ближеха облицованата с дърво стена. Чух пукот, последван от трясъка на падащи грънци. Огънят затича към мен, плъзгаше се по маслото като по лед.

Присвих се и усетих нечие тяло под ръката си.

— Нас? — изпъшках.

Чух викове над мен, някой викаше за помощ. Някой връхлетя отгоре ми, докато залиташе надолу по стълбището, последваха го други, и те кашляха и залитаха. Задавени от дима и в отчаяното си усилие да се спасят, изобщо не се интересуваха от мен или момчето, проснато на стъпалата.

Очите ми потекоха толкова, че не можех да виждам, а въздухът стана твърде горещ за дишане. Разтърсих Нас.

— Помогни ми — изпъшка той.

— Пчеличка! — простенах. Ако беше над нас, сигурно беше мъртва. Исках да скоча на крака и да се опитам да затичам нагоре по стъпалата към нея. Беше ли затворена в килия, докато димът я души и пламъците бушуват? Беше ли мъртва вече? Можеше да умра, но трябваше да стигна до нея.

Ако оставех Нас обаче, той щеше да умре.

Сграбчих ръката му и запълзях назад по стъпалата, дърпах го след себе си. Беше по-тежък, отколкото би трябвало. Щом пушекът се разреди, видях, че Нас е стиснал здраво още някого. Дете, млад Бял, ако се съдеше по облеклото, и аз ги влачех и двамата. Изпъшках. Димът ме задави и се помъчих да се отскубна. Някаква фигура се надигна в мъглата и сграбчи другата ръка на Нас. Лант.

— Долу! — изпъшка той.

Заедно задърпахме Нас и изпадналото в несвяст дете надолу по останалите стъпала. Когато стигнахме приземния етаж, рухнах на пода и изкашлях пушека от дробовете си. Превъртях се на гръб и избърсах с ръкав очите си. Димът пълзеше по тавана и на този коридор като тънка сива мъгла. Лант коленичи до мен. Вдишваше и издишваше хрипливо. Други двама души, мъж и жена, залитаха надолу по стълбището. Щом ни видя, жената извика, а мъжът, крепеше се на нея, каза:

— Трябва да се махаме!

Оставиха ни и побягнаха.

Нас и детето се бяха оплели на кълбо между мен и Лант.

— Идиот — изхриптях на Нас и се задавих. — Хайде! Пълзи! Трябва да се върнем при другите и да се махаме оттук.

Нас се закашля, отвори очи и ги затвори отново. След като не отвърна, двамата с Лант се надигнахме с олюляване на крака и повлякохме Нас и детето надалече от стълбите.

Когато шумът и миризмата от пожара на горните етажи намаляха, спряхме. Щеше ли замъкът да се срути отгоре ни?

— Трябва да се върнем при другите — казах вяло. Усилието ни да спасим Пчеличка беше приключило. Трябваше да се измъкнем. Надигнах се отново и сграбчих предницата на ризата на Нас. — Ставай!

Нас се закашля и се помъчи да се изправи.

— Пчеличка…

— Свърши — изрекох горчивата истина. — Не можем да стигнем горе. Съмнявам се, че е жива.

Очите ми вече щипеха и течаха и от пушека, и от истински сълзи. Изглеждаше невъзможно жестоко да стигна толкова близо до дъщеря си и да се проваля.

— Пчеличка! — извика Нас и се измъкна от хватката ми. Събори ме и паднах. Изобщо не бях знаел, че димът може толкова да обезсили човек. Присвих се на ръце и колене, запъхтян. Нас задърпа изпадналото в несвяст дете, което беше издърпал надолу с нас. — Пчеличке, дойдох да те спася — изпъшка и думите му секнаха от кашлицата.

Дрехите на детето — момче — бяха опърлени и зацапани със сажди, а лицето му бе обезобразено от белези. Плътта около затворените му очи беше груба като на стар уличен бияч. Имаше белег над лявата вежда и цепнатина в ъгъла на устата от по-отскорошен бой. Белезите говореха, че не му остава много живот.

После момчето отвори очи — очите на Пчеличка. Взряхме се един в друг. Устата й оформи дума, която дъхът й не можа да изкара:

— Тате?

Толкова мъничка. Толкова уплашена. Вдигна ръце към мен и животът в мен забушува отново.

— О, Пчеличке! — казах. Нямах повече думи. Пресегнах се и я придърпах до себе си. Ръцете й се стегнаха около врата ми и я задържах. — Никога вече няма да те оставя! — обещах й и тя ме стисна още по-силно.

Надигнах се на колене, с Пчеличка притисната до гърдите ми. Нас се изправи с усилие. Плачеше.

— Намерихме я. Спасихме я.

— Ти я спаси. — Сграбчих го с другата си ръка за рамото. — Лант! Хайде!

Изправих се и затичах, като дърпах след себе си клетия Нас, докато главата на детето ми се подрусваше на рамото ми. Лант ни догони и хвана Нас за другата ръка. Побягнахме от дима по дългия леко извиващ се коридор… и главата ми изведнъж се замая и рухнах на колене. Успях да задържа Пчеличка, но Нас падна до мен, а Лант се смъкна на едно коляно.

— О, Пчеличке — успях да промълвя. Положих я на пода. Дишаше на пресекулки, сякаш почти се беше задушила. Но беше жива. Беше жива. Докоснах я по лицето. Нас се надвеси над нас.

— Пчеличке, моля те. — Вдигна очи към мен и се замоли като малко дете: — Накарай я да живее! Изцери я!

— Тя е жива — увери го Лант. Опря се на стената, за да се изправи. След това ни погледна, мечът беше вече в ръката му. Щеше да ни защити.

Тя се взря в мен смълчана. Поклатих глава, толкова поразен, че не можех дори да намеря дума. Пръстът ми проследи брадичката на Моли, докосна устните на майка й. Тя закашля и отдръпнах ръката си. Не, това не беше малкото момиче, което бях дошъл да спася. Това покрито с белези пребито същество не беше вече моята Пчеличка. Не знаех коя е. Все още малка за годините си, млада както бях аз, когато започнах да правя нещата, на които ме беше научил Сенч. Пчеличка Пророчица. Коя беше тя сега?

Тя извърна глава, погледна към Нас и каза отпаднало:

— Ти дойде. Враната каза… — Думите й заглъхнаха.

— Дойдохме да те намерим — увери я Нас и се закашля отново. Пресегна се и хвана ръката й. — Пчеличке. Вече си в безопасност. Вече си с нас!

— Никой от нас не е в безопасност, Нас. Трябва да я измъкнем оттук.

Никакво време за радости и извинения, никакво време за нежни думи. Вдигнах очи. Погледнах тавана и дебелите греди, които го крепяха. Дървото щеше да пламне, но камъкът не. Огньовете винаги се катерят нагоре. Може би бяхме в безопасност на това ниво, поне докато тежките греди, които крепяха камъка, не пламнеха.

Къде бяхме? Бяхме ли подминали вратата и стълбището към по-долните нива? Трябваше да ги намерим. Може би Спарк и Шутът бяха намерили тунела. Ако не, трябваше с бой да си пробием път навън, преди целият замък да се срути върху главите ни.

Закашлях се отново и избърсах с ръкав потеклите си очи. Време за тръгване.

— Трябва да тръгваме — казах на Нас. — Можеш ли да ходиш?

— Разбира се, че мога.

Преви се и се разкашля. Гледах го и бавно ме осени, че знам накъде да тръгна. Знаех къде да намеря помощ. Имах го онзи миг на пълно облекчение, каквото изпитва човек, когато очевидното решение на проблем стане ясно. Изглеждаше ми нелепо, че не бях помислил за това досега. Вдигнах внимателно Пчеличка. Не тежеше много. През широките дрехи, които носеше, усетих ребрата й и прешлените на гръбнака й. Тръгнах, а Нас се изправи и закрета до мен. Лант прибра меча си. Погледнах го и видях, че и той изпитва същото облекчение. Усмихнах се, като видях, че Нас е извадил ножа си. Знаех, че няма да ни потрябва.

Братко мой. Къде отиваме?

По-желан от прохладен въздух или прясна вода бе допирът на Нощни очи до ума ми. Усетих как духът ми се извиси и изведнъж разбрах, че вече всичко ще е чудесно. Къде беше? — извиках му. — Защо ме изостави?

Бях с кутрето. Тя имаше нужда от мен много повече, отколкото ти. Но щом се научи да вдига стените си, не можех да се измъкна от тях. Братко мой, къде отиваме? Защо не бягаш? Къде е Човекът без мирис?

Знам едно безопасно място. Знам хора, които ще ни помогнат.

Видях ги, откроени от леката извивка на коридора. Отряд от дванайсет стражи, с извадени оръжия, идваха към нас. Спарк и Прилкоп бяха с тях, заобиколени от всички страни. Шутът висеше отпуснат между двама стражи. Водеше ги нисък набит мъж с жабешко лице и кървясали очи. Висока стара жена куцукаше зад него, притиснала ръка на хълбока си, а двама мъже, единият облечен в зелено, а другият в жълто, вървяха до нея. Усмихнах се, като ги видях, и лицето на малкия мъж разцъфна в широка усмивка. Той махна на стражите да спрат и те се подчиниха. Зачакаха ни.

— Винделиар, изумена съм — каза старата жена. — Ти си истинско чудо.

— Не трябваше изобщо да се съмняваш в мен — отвърна той.

Братко мой, това е грешно. Тази радост, която изпитваш, е лъжлива.

— Толкова съжалявам — извини му се жената. — От днес нататък ще се радваш на почит, каквато заслужаваш.

Стражите кимнаха в съгласие, усмихваха се доволно.

— Фиц? Какво правим? Те ще ни убият! — извика Нас.

Пчеличка вдигна глава от рамото ми и извика с тревога:

— Тате!

— Ш-ш-ш. Всичко е наред — казах й.

— Всичко наред — повтори Лант.

— Не! — извика Нас. — Не, нищо не е наред! Какво ви става! Какво ви става на всички?

— Тате, стените! Вдигни стените!

Братко мой, те те заблуждават!

Засмях се. Бяха толкова глупави.

— Всичко е наред. Вече сме в безопасност — казах и понесох Пчеличка към посрещачите ни.